Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (22)

Хората на Абдула се готвеха да отплават. Те бързо спуснаха на вода баркаса и товареха денковете с награбена плячка, запасяваха се с провизии за из път — търкаляха буренца с прясна вода, на огъня се печеше овен.

Съобщението, че Абдула е пленен, предизвика всеобщо объркване. Всички се засуетиха, разтичаха се и си крещяха един на друг.

Саид седеше край огъня, когато дотичалият нукер извика задъхано:

— Хванали са Абдула!

— Как?! Кой?! — разнесе се от всички страни.

— Рижият урус!

Четиримата нукери, които пазеха Саид, бързо изгубиха интерес към него и тръгнаха към баркаса. Саид веднага се възползва от суматохата. Като се стараеше да не прави резки движения, той бавно се надигна, приближи се до най-близкия джигит, който търкаляше буре, с бързо движение измъкна револвера от пояса му, допря дулото до брадясалата брада на слисания от изненада главорез, свали и карабината от рамото му.

— Не казвай на никого, не бива — доброжелателно посъветва той брадатия и като продължаваше да го държи на прицел, отстъпи няколко крачки назад, за да се приближи към коня си, вързан на коневръза при другите.

Никой не обърна внимание на Саид. Като отстъпваше назад, той се приближи до коня и от раз скочи на гърба му. Обърна се странично на седлото, като продължаваше да държи на прицел слисания брадат мъж, и потегли.

Малко по-рано острият поглед на Саид забеляза бялото кепе на Сухов, стърчащо почти незабележимо над гребена на близкия бархан.

 

 

Иззад бархана Сухов следеше суетнята около баркаса. Щом забеляза Саид, той се зарадва, а когато онзи направи фокуса с бягството, извади дулото на картечницата над гребена, за да може във всеки момент да подкрепи приятеля си със стрелба.

 

 

Като държеше револвера и карабината в готовност и поглеждаше назад, Саид се приближи до лежащия зад картечницата Сухов, плъзна се от седлото на пясъка, легна до него.

— Ще те измамят — рече той. — Ще се качат на баркаса. Ти ще пуснеш Абдула. Те ще се върнат.

— Това… е едва ли — подсмихна се Сухов.

 

 

В двора на своя дом крепост, под навеса, жената на Верешчагин Настася разпори търбуха на грамадна есетра, извади хайвера в голяма купа, посоли го, като го разбиваше с лъжица, после понесе хайвера към вкъщи…

 

 

По време на войната Настася беше милосърдна сестра в прифронтовия лазарет, а после я преместиха в голямата военна болница. Когато в нейната постъпи раненият Верешчагин, тя се влюби в него почти от пръв поглед. За нейна радост Верешчагин също й обърна внимание.

На фронта той беше разузнавач — „пълзач“. Като змия, по корем (оттук и изразът „пълзешком“) той пропълзяваше зад фронтовата линия и с часове, а понякога и с денонощия лежеше някъде из тръстиките, из храстите, във високата трева…

След като изучеше дневния режим на воинската част, движението на офицерите, войниците, часовите, той внезапно се нахвърляше на някого от тях, зашеметяваше го с юмручен удар и замъкваше пленника на своя територия. Беше здрав колкото си щеш — могъщият „пълзач“ можеше и цяла верста да мъкне пленника на гръб и наред с това да прикрива гърба си с тялото му…

Щом пооздравя, той помоли Настася да му намери китара и за удоволствие на другите ранени ги радваше с разни песнички. После вечер започна да се измъква през прозореца на отделението — с Настася ходеха в градската градина, където свиреше духов оркестър.

Веднъж, уплашена от голямата си любов към Верешчагин, Настася му рече:

— Знам, скоро ще ме зарежеш.

— Защо? — прегръщайки я, попита Верешчагин.

— Защото съм глупава и грозна.

Верешчагин се усмихна.

— На мен умна не ми трябва, защото аз самият съм умен, а красива е по-лошо и от умна… На мен вярна ми трябва.

— Тогава това съм аз — едва доловимо прошепна медицинската сестра…

Те се ожениха и скоро им се роди син, Ванечка. Но момченцето не живя дълго.

Цъфтяха дърветата, горчив аромат струеше от тях в прозорчето на къщата, в която двамата с Настася наеха стаичка след войната, когато една нощ Ваня тихо умря в съня си. Повече деца нямаха и спомените за Ваня им останаха болка за цял живот…

 

 

Настася отвори вратата и влезе в стаята, понесла пред себе си купата с черен хайвер.

Верешчагин спеше, проснат на широкия креват. Мърмореше насън, стенеше, хлипаше.

Настася поклати неодобрително глава, прекръсти се пред иконите и остави купата на масата.

— Уррра! — извика насън Верешчагин. — След мен, момчета! — И скочи, облян в пот, защото беше започнал да дебелее и зле понасяше жегата.

Жена му го изтри с кърпа и го покани на масата.

— Пак ли си пил, без да замезваш? — неодобрително рече тя.

— Не мога вече да го ям тоя проклет хайвер! — примоли се Верешчагин и бутна купата. — Писна ми! Да имаше хлебец!

— Яж ти казвам! — заповяда Настася, загреба пълна лъжица хайвер и го поднесе към устата му.

Верешчагин капризно завъртя глава, но жена му настоя и той, като се мръщеше, преглътна хайвера. А Настася забърбори:

— Ох, какво е страшно днеска в Педжент! Никой носа си не подава от вкъщи… Оня, рижавият, дето идва у нас, май е хванал самия Абдула…

Щом чу това съобщение, Верешчагин престана да дъвче за известно време, заинтересува се.

— Ама че каша е забъркал! — продължаваше Настася, докато загребваше поредната лъжица хайвер. — Господи, ти поне не се заяждай, не се бъркай! Стига ти вече — ти се навоюва…

Верешчагин погледна с неприязън жена си и преглътна с отвращение още една порция хайвер. Той обичаше военното си минало като най-щастливите дни в живота си и споменяха ли му, че се е навоювал, винаги се ядосваше.

 

 

Петруха, прегърнал винтовката, седеше до вратата на зандана. Абдула кротуваше. От тъмницата не се чуваше нито звук.

През двора на музея към кладенеца мина Гюлчатай — усмихваше се на Петруха изпод фереджето.

Той скочи на крака, повика я — девойката охотно се спря.

— Гюлчатай, открий си личицето — помоли той, като се приближи. — Хайде де, открий го…

Тя се разколеба, хвана крайчеца на фереджето. Зад ъгъла се разнесе непонятен шум.

— Като че някой се промъква… — разтревожи се Петруха, ослушвайки се.

Иззад завоя на галерията на втория етаж се носеха някакви звуци.

— Наглеждай вратата — помоли момъкът. — Аз ей сега…

Той изтича до арката и свърна зад ъгъла на сградата.

Гюлчатай остави каната на земята и изпроводи с поглед Петруха.

— Гюлчатай — изведнъж чу името си тя. Гласът, който го произнесе, я накара да се разтрепери. — Ела до вратата.

Веднага щом Петруха побягна и Гюлчатай остана сама на двора, Абдула, който ги наблюдаваше, разбра, че е настъпил онзи, може би единствен момент, който очакваше през цялото време. Сухов казваше на Рахимов, че „Изтокът бил тънка работа“, но излиза, че и сам още не беше разбрал докрай колко „тънка“ е тя. Допусна грешка — недооцени, а по-скоро не познаваше цялата сила на безропотното подчинение на жената от харема пред нейния господар.

Гюлчатай се приближи до вратата на зандана като хипнотизирана. В зарешетения прозорец веднага видя Абдула.

— Открий си лицето! — заповяда той, втренчил пронизителен поглед в жена си. — И махни резето!

Тя безропотно изпълни всичко като в унес.

— Ела тук!

Гюлчатай влезе в тъмницата — вървеше като зайче към боа и не смееше да отклони поглед от страшните очи на мъжа си.

Абдула смъкна чадрата й, обхвана с пръсти тънката й шия и я привлече към себе си.

— Кажи — защо ти така и не ме обикна? — с тъга в гласа я попита той.

— Страх ме беше от теб, господарю — прошепна Гюлчатай.

Абдула си спомни думите на умиращата Сашенка и тъжно се усмихна.

— Винаги си ми харесвала — каза той и това бяха последните думи, които Гюлчатай чу на този свят.

Абдула я стисна с железни пръсти за гърлото, тя се разтрепери и бавно се свлече на пода…

В галерията на втория етаж Петруха видя Лебедев, който подреждаше някакви картини и съдове в направената в пода ниша. До нея лежаха плочите, с които възнамеряваше да покрие.

— А, вие ли сте — облекчено рече Петруха. — Какво правите?

— Моля ви, нито звук — Лебедев поднесе пръст към устните си. — Тук има скривалище. Опитвам се да запазя най-ценните експонати.

Петруха се обърна и се затича обратно към поста си. Хвърли поглед към вратата на зандана — беше залостена.

Гюлчатай седеше до вратата, увита в чадра.

Петруха притича, клекна до нея.

— Гюлчатай, хайде де, открий си личицето, нали ми обеща… — примоли се той.

Чадрата се отметна — под нея се откри суровото лице на Абдула. Петруха се дръпна, опита се да скочи, но силен удар с ръба на дланта по врата размъти ума му и той се строполи възнак.

В следващия миг Петруха бе убит с щика на винтовката, която Абдула сне от рамото му. Обърна я и със замах заби щика в сърцето на момъка.

После меко като тигър Абдула се метна към портата и остави убития със стърчащата от гърдите му винтовка, чийто щик бе забит в земята.