Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (21)

… Както си лежеше на покрива, Сухов за пореден път погледна часовника си и си помисли, че тъкмо това негово свойство — да предизвиква завист и удивление — бе използвал така успешно вчера на морския бряг. По този начин се получаваше, че часовникът му е спасил живота.

Като си спомни за Нижни Новгород, той тутакси започна да мисли за срещата с Катя…

Внезапно див вопъл, писклив и крайно неприятен на слух, проряза нощната тишина. Сухов даже трепна и поклати глава. След този вопъл прозвуча и друг — пауните в двора на Верешчагиновата къща се бяха събудили. Тутакси им отвърнаха петлите в различните краища на града.

Тънка ивичка синева се появи на изток. Тя започна да се разширява, да изсветлява… Мракът бързо отстъпи и ето, алените цветове на изгрева вече играеха по половината небе. Бъчвите с горящ керосин вече не осветяваха нищо, само високи стълбове пушек се издигаха над тях. Тревожната нощ се свърши и настъпи новият ден.

Сухов свали крака от парапета и се протегна, за да поразкърши вдървеното си на каменното ложе тяло.

В отвора на капандурата се появи рошавата глава на Петруха. Той се качи на покрива с неизменната винтовка в ръце.

— Всичко е нормално, другарю Сухов! — Весело рече той. — Скоро ще пристигне Рахимов!

И отново се разнесе паунски вопъл. Петруха погледна към митницата.

— Как така, другарю Сухов? — попита той. — Такава красива опашка и такъв противен глас?

— За равновесие — отвърна Сухов. — За пауна опашка, а за славея глас.

— Точно така! — копирайки Сухов, зарадвано потвърди Петруха. — На славея перата… ама хич ги няма! Ние при нас, в Рязан, всяка пролет ги ловяхме. Като пеят, направо с ръце се ловят!

— Ловят се — съгласи се Сухов. — Но всъщност — той кимна към дома на Верешчагин — не паунът, ами другарката му крещеше, така че опашката няма нищо общо.

— Другарю Сухов, ще вървя… да видя там кое как е — смънка Петруха и извърна поглед.

Сухов го изгледа внимателно и му се закани с юмрук.

— Ще ти покажа аз „кое как е“!

— Другарю Сухов, че аз на вас съвсем откровено… — захленчи Петруха.

— Добре де, добре — меко се усмихна Фьодор изведнъж, като се сети как самият той беше влюбен. — Ти по-добре налей вода — да сварим каша на госпожиците. Да не вземе твоята изгора да умре от глад.

— Слушам — да налея вода! — заусмихва се Петруха.

— А зад вратата недей да се вреш, че знае ли се…

Момъкът се скри под капандурата. Докато говореше с него, Сухов не забравяше да поглежда надолу, към града, но засега всичко беше тихо.

Той отново се качи на парапета, облегна гръб на резбованата колона.

Утрото беше прекрасно, жегата още не беше започнала да го мъчи. На Сухов много му се щеше да сподели оптимизма на Петруха по повод бързото пристигане на Рахимов, но на война отдавна беше свикнал да се готви само за най-лошото и това винаги го спасяваше.

След две безсънни нощи непреодолимо му се искаше да поспи. Стана му тъжно, че Саид го изостави. Той можеше да го смени, да му даде да си почине. Не можеше да повери поста си на неопитния Петруха.

 

 

Отрядът на Абдула излезе на морския бряг. Когато първите конници се приближиха до баркаса, се разнесоха виковете на Семьон:

— Вижте… Ибрахим! Калпакът му!

Като се наведе от коня и вдигна в движение рунтавия калпак, той се приближи до Абдула.

— Горкият Ибрахим — и Абдула се обърна към Саид: — Докато не ги взема, оставаш тук. — И той пришпори коня и се отправи към Педжент. Част от джигитите го последваха.

Саид гледаше след Абдула и сега съжаляваше, че няма оръжие и не може да предупреди приятеля си с изстрел.

Четиримата нукери, които го охраняваха, го обградиха още по-плътно.

Сухов все пак задряма леко на покрива. Над него отново запърхаха сладки сънища, но обичайната напрегнатост на войника, която и насън не го напускаше, успя навреме да даде сигнал: нещо не е наред. Сухов отвори очи — нукерите на Абдула безшумно обкръжаваха крепостта. Не му трябваше много, за да го разбере. На опитното око му стигаше едва забележимото движение в сянката на глинобитната постройка и фигурата, метнала се през тясната улица…

Сухов веднага дойде на себе си и дори изпита облекчение: свърши се мъчителното очакване, дойде време да се действа.

Той тихо скочи от балюстрадата на покрива и в следващата секунда видя как откъм брега на тясната уличка, водеща към двореца, изскача група конници. Всичките се виждаха като на длан. Разбира се, ако Сухов сложеше тук, на покрива, картечница, от такава изгодна позиция можеше наведнъж да опука десетина конника, но това означаваше да се разкрие и да влезе в открит бой. Да спечели такъв бой, като се сражава с цял отряд от опитните главорези на Абдула, беше много малко вероятно. През нощта Сухов беше обмислил различни варианти за действията си.

 

 

Петруха се спусна на двора с голяма медна кана и я напълни с вода от кладенеца. После се качи до вратата на „женското общежитие“, където през нощта стоя на пост, постоя, ослуша се… За негово огорчение жените още не се бяха събудили. Той отново слезе долу на двора и излезе през вратата, като с това наруши заповедта на Сухов. Не успя да направи и двайсетина крачки и видя конния отряд, втурнал се в атака към двореца…

Петруха усети внезапен хлад в корема, замята се, избирайки позиция, пльосна се в полузасипаната траншея и припряно започна да наглася винтовката върху насипа. Конете, препускащи с всичка сила, вече изнасяха ездачите си на площада пред портата. Летяха право към него. С мъка потиснал желанието да замижи, Петруха взе на прицел първия конник и натисна спусъка. Сухо изтрака желязо о желязо. Засечка. Петруха отпусна глава на земята в очакване на удар отгоре. Но само пясък и камъчета, изскочили изпод копитата на профучалите над него коне, изплющяха по ръцете му, с които криеше главата си. Конниците прелетяха край него — или не бяха забелязали Петруха, или бяха решили да не губят скъпоценни секунди за такъв жалък противник.

Пред портата Абдула спря коня, скочи от него и крачейки със замах, се приближи до вратата на двореца музей. Беше облечен с панталони от чортова кожа, новичка английска куртка обгръщаше торса му, на главата — красиво навита чалма.

Той изтича стремително по стълбата, забави се при табелата „Общежитие на първите свободни жени на Изтока“, прочете я и с крак отвори вратата към помещението. На съпровождащите го нукери заповяда да останат пред вратата, затвори я след себе си.

… Жените му, струпани на купчина, гледаха умолително своя мъж и господар.

Абдула огледа леглата, към които бяха прикрепени табелки с имената на всичките му жени — на руски и персийски език (надписите направи Лебедев, за което Сухов му обеща допълнителна дажба в бъдеще), — и почерня от гняв.

— Всяка да застане до леглото си — заповяда той.

Жените се подчиниха.

— Джамиля, нима живееше лошо при мен?… Защо опозори името ми? — попита Абдула. В мрачния му глас се прокраднаха тъжни нотки. — Нима не те обичах? А ти, Лейла? Поне веднъж обидил ли съм те? Защо не умря, когато ти предложиха да се лишиш от честта си? Нима не ми се кълнеше, че винаги ще ми бъдеш вярна жена? А ти, Гюлчатай? Спомняш ли си онзи ден, когато се срещнахме за първи път? Защо избрахте пътя на безчестието? Защо направихте името ми безславно и го покрихте с позор?

— Ние ти останахме верни, господарю — тихо рече Джамиля.

— А кой ще повярва на това? Та вие сте били в ръцете на неверници! Да ми прости Аллах, но няма прошка за вас. Дойде вашият час!

Докато произнасяше осъдителните думи, Абдула не изпитваше към жените си нищо освен равнодушие. Тежката мъка по единствената жена, която беше обичал, не го напускаше.

Той свали предпазителя на своя маузер…

Отзад се разнесе леко шумолене — щом се обърна, Абдула видя в тесния прозорец Сухов. Той седеше на перваза, зад него на ремък висеше картечница, в ръка държеше револвер.

— Горе ръцете. С лице към стената — тихо заповяда Сухов.

Абдула бавно вдигна ръце.

— Хвърли оръжието. Ако стане нещо, ще стрелям — меко додаде Сухов.

Абдула неохотно разтвори пръстите, стиснали дръжката на тежкия пистолет, и маузерът с глух трясък падна в нозете му.

— И кинжала…

Абдула свали кинжала от колана си и го хвърли на пода.

— И пет крачки напред — с усмивка довърши Сухов.

Абдула направи пет крачки, без да откъсва поглед от Сухов, готов всяка минута да вземе инициативата, но червеноармеецът беше опитен в движенията си — Абдула веднага го забеляза. Наред с това той, също като Сухов, когато го плениха на брега, с известно облекчение помисли, че не го застреляха веднага — значи им трябваше за нещо, — и сега разполагаше с време, а следователно и с възможност да промени ситуацията в своя полза. От тази минута нататък Абдула напрегнато зачака подходящ момент.

Сухов скочи от перваза, помъкнал след себе си картечницата, срита с крак кинжала по-далеч, а маузера взе за себе си.

— А сега заповядай на нукерите си да се махнат оттук.

Абдула го изгледа косо и очите му блеснаха.

— Ако стане нещо, няма да пропусна… — Сухов се скри зад високото табло на музейния креват, който Петруха домъкна и сглоби за Гюлчатай. Оттук беше удобно да държиш Абдула на мушка. — Абдула, свали си ръцете — посъветва го той ласкаво.

Абдула отпусна ръце и гневно закрещя:

— Махмуд!

В стаята наведен влезе нукер.

— Вървете да товарите баркаса — заповяда Абдула, без да се обръща. — Аз засега ще остана тук… Ако до пладне не дойда, елате да се разплатите за мен.

Нукерът погледна неразбиращо жените, позабави се, тъпчейки на едно място до вратата.

— Вън! — кресна му Абдула.

Нукерът се отдалечи с поклон.

Сухов откачи ремъка от картечницата и го пусна — противотежестта с камъка полетя надолу и уцели застаналия точно под прозореца подпоручик по главата. Онзи се строполи, но след като полежа малко, скочи на крака и побягна след припряно напускащите двореца нукери.

Като го подбутваше с дулото на револвера в гърба, Сухов изкара Абдула на първия етаж на музея и го поведе към зандана, който се намираше в приземния етаж. Това беше стая със зарешетени прозорци и врата, която се затваряше отвън с резе.

По пътя Абдула попита:

— Ти кой си?

— Сухов съм… може би си чувал за мен? — Абдула леко сведе глава. — Отдавна ми се искаше да се срещна с теб, ама все не ставаше.

— Е, сега се срещнахме — усмихна се мрачно Абдула.

Да, беше чувал за Сухов. Разказвали му бяха за този друговерец, ловък и късметлия, който се беше изхитрил да взриви бента на Аслан-бай, беше взел в плен самия Черен имам, и то в неговата крепост, където Абдула преди два дена остави жените си.

След като затвори Абдула в зандана, Сухов спусна резето, наби го с длан за по-сигурно и в този миг към него притича Петруха. Момчето беше живо и невредимо благодарение на засичащата си винтовка.

— Къде се губиш? — попита строго Сухов.

— Ходих на разузнаване, другарю Сухов. Товарят се! — доложи Петруха.

— Оставаш тук… И не го изпускай от очи — заповяда Сухов и бодна с пръст решетката на зандана, зад която се виждаше унилото лице на пленника. — А аз ще сляза на брега. Да видим как се товарят.