Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

Щом приближи бялата къщичка — бившата митница, подпоручикът заповяда на придружаващия го нукер да изчака пред къщата.

Откъм прозореца се носеха звуци на китара — Верешчагин пееше:

Ваше благородие, госпожа раздяла…

— По-внимателно с него — посъветва го нукерът.

Семьон се усмихна снизходително, хвърли му поводите на коня си и решително се изкачи по стълбата, водеща към втория етаж. Почука силно с дръжката на камшика по дървените кепенци. Отговор не последва. Той бутна вратата.

В засенчената стая вонеше силно на алкохол. Верешчагин беше пиян и пееше, излегнат на пода напреки на килима. Щом видя подпоручика на прага, той, като подрънкваше по струните на китарата, полегнала на корема му, продължи да пее:

Тъй студено ми е с теб, пусто опустяло…

— Пак ли пееш? — попита подпоручикът, като нервно се оглеждаше по ъглите и се опитваше да определи къде е арсеналът на стопанина.

Верешчагин не отвърна на подпоручика. Взираше се пияно през него — такива хора никога не му бяха харесвали.

Чакай, писъмцето не разкъсвай ти…

— Абдула ме праща. Нямаме гранати, а ти, знаем, имаш запас — рече строго Семьон.

Някога името на Верешчагин и него караше да трепери, но сега, като гледаше дебелия, потен и пиян човек, проснал се в нозете му, той реши, че има право да говори високомерно.

Верешчагин продължаваше да пее, кривейки устни в пияна усмивка:

В смъртта не ми върви —

е, в любовта ще провърви…

— Длъжен си да ни предадеш всичко, с което разполагаш — категорично отсече Семьон и изведнъж избухна: — И стани, когато с тебе разговаря подпоручик!

Верешчагин млъкна за миг удивен… после допя куплета, положи грижливо китарата до себе си и започна да се надига…

 

 

Нукерът, скучаещ в очакване, отначало чу как пеенето в дома утихна, после — след кратка тишина — силен трясък и дрънчене на стъкла. Вдигна глава и видя как подпоручикът изби рамката със собственото си тяло и изхвърча през прозореца. Нукерът се вцепени.

Ударът в земята беше много силен. Обаче Семьон стана бързо и все така прегърбен, притича към коня си. Не можа да уцели веднага стремето с разтреперания си крак, но се качи на седлото. Най-накрая се изправи, погледна потресения си съратник и небрежно поясни:

— Гранатите му… друга система са!

 

 

В същото време Абдула заповяда на един от нукерите си да изследва нефтената цистерна. Нукерът се покатери горе по изпотрошената стълбичка, отвинти капака на люка и погледна вътре — цистерната беше пълна почти догоре с тъмна течност.

— Има — викна той отгоре. — Много!

Абдула се ухили доволно и пусна облаче дим.

 

 

Вътре в резервоара беше тъмно и задушно. Шумът и виковете, идващи отвън, стихнаха изведнъж и тогава се чуха слабите хлипания на жените.

Сухов стоеше насред резервоара, а жените се бяха стъпили около него.

— Само без рев — предупреди Сухов. Подозрителната тишина навън не му харесваше.

— Абдула! — викна той.

— Е? — чу се след пауза.

— Рахимов не се ли мярка там? Трябва да дойде.

— Засега не се мярка — отвърна Абдула. — И аз ще успея да те опържа.

В същия миг се разнесе скърцането на лопати по стените на резервоара.

— По-бързо! По-бързо! — пришпорваха се взаимно нукерите.

Предаваха си по верига кофи с нефт от цистерната към резервоара, в който се намираха Сухов и жените. Канавка опасваше резервоара. Омазаните от главата до петите нукери изливаха в канавката кофа след кофа и поливаха стените с нефт.

 

 

Недалеч от брега на вълните се люлееше лодката на Верешчагин. Сам той налягаше веслата, а Настася припряно изхвърляше във водата гранати и картечни ленти — вземаше ги от купчината, натрупана на дъното. После и карабина полетя във водата.

— Няма живот от тях! — мърмореше тя, докато успокояваше дишането си. — На тия гранати, на ония куршуми… Чумата да ги тръшне… Харема не могат да си разделят…

Последна потъна тежката картечница.

Верешчагин, без да обръща внимание какво прави жена му, гледаше към брега и се опитваше да разбере какво става там.

 

 

Нукерите влачеха кофи с нефт и пълнеха канавката около резервоара.

— По-бързо, по-бързо! — припираше ги Абдула и поглеждаше към пустинята, откъдето можеха да се зададат конниците на Рахимов.

— Не разливай, мутро! Ще ти смажа муцуната! — врещеше Семьон и тичаше напред-назад.

 

 

Верешчагин пристана на брега. Остави жена си в лодката и закрачи към резервоара, около който се суетяха нукерите.

— Доста отдавна не съм те виждал, Абдула — рече той, щом се приближи до стария си „приятел“.

— Отдавна — съгласи се Абдула.

— Още ли скиташ? Стреляш?

— Остарях — усмихна се Абдула. — Мързи ме вече. А помниш ли какъв бях?

— Беше такова време — съгласи се Верешчагин. — А твоите хора какво, да не би да искат да го запалят?

— Абе намъкна се един приятел вътре и не ще да излиза.

Едва сега Верешчагин разбра какво е намислил Абдула.

— Фьодор! — извика той, щом се приближи до резервоара. — Фьодор, Петруха с теб ли е?

— Убиха го Петруха, Павел Артемиевич — отвърна Сухов от резервоара. — Закла го Абдула…

Верешчагин почувства как меко и силно стиснаха сърцето му. Затвори неволно очи и видя лицето на Петруха — живо, с порозовели от изпития спирт бузи, с капки пот по челото, с по детски безпомощен израз в очите…

Още тогава, в къщата, сладко и болезнено го преряза мисълта, че пред него стои неговият Ванечка, само че пораснал за тези години. Щом чу „убиха Петруха“, той усети същата болка и отчаяние, както и когато умря Ваня.

„Не можах да го защитя! Не го опазих!“ — помисли си той и, наливайки се със страшна, съкрушителна сила, започна да се извръща към Абдула.

— Паша! — чу той силния вик на жена си и дойде на себе си.

Ами… Пред него стоеше Абдула. Неговият Ваня отдавна беше погребан, а убитият беше мил, но чужд и всъщност почти непознат червеноармеец. Верешчагин се обърна и тръгна нататък, откъдето идваше гласа на Настася.

— Върви, върви — рече подире му Абдула. — Свястна къща — свястна жена… Какво още му трябва на човек, за да посрещне старостта?

Трима нукери тичаха към залятия с нефт резервоар с горящи факли в ръце.

Абдула нетърпеливо запали поредната цигара, изпровождайки с поглед отдалечаващите се към къщи Настася и нейният съпруг. Тя вървеше подире му и сега приличаше на селска стопанка, подкарала към двора своя отклонил се от табуна и заблудил се в степта стар кон — така уморено и безволево креташе пред нея Верешчагин — с прегърбени рамене, с наведена, кандилкаща се глава…

Абдула се подсмихна иронично и си помисли: кой ли сега, като гледа този надебелял от пиянство митничар в оставка, би могъл да каже, че пред него е същият онзи легендарен Верешчагин — кавалер на Георгиевския кръст, страшилището и ужасът за контрабандистите?