Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (5)

Колата изпреварваше конските карети и се движеше бързо по улиците на Петербург. От силните звуци на клаксона й конете отскачаха встрани. Абдула и в автомобила седеше също както на коня по време на парад: изправен гръб, гордо вдигната неподвижна глава. Наистина, сега вътрешно леко се мръщеше — поръченията, свързани с жените на господаря, не му се нравеха особено. Суров, самолюбив войн, той смяташе тези поръчения за унизителни за достойнството си. Но какво да се прави — неговата блестящо започнала и все така продължаваща и досега кариера изцяло зависеше от Алимхан.

Шофьорът спря колата пред входа на красива къща на Невски проспект. Хубавичка камериерка, цялата в дантели, рюшчета и воланчета, отвори на Абдула вратата на апартамента на втория етаж. Докато пускаше красивия офицер да влезе, тя „случайно“ се докосна до него с меката си гръд, усмихна се и изтича да съобщи на господарката.

Абдула спокойно стоеше в антрето и чакаше. След минута, не повече, от вътрешните покои излезе стройна и, както му се стори, още съвсем млада жена — толкова нежно и чисто беше лицето й.

Щом я погледна, Абдула замря: пред него стоеше същата онази жена, която някога бе видял на гара Бологое и чиито образ и досега носеше в сърцето си. Не, това, разбира се, беше друга жена, но и тя имаше същия овал на лицето, същите огромни теменужени очи, същата ласкава, леко дразнеща усмивка.

Тя му протегна красивата си ръка с тясна длан и с неочаквано нисък, малко дрезгав, но мелодичен глас произнесе:

— Здравейте! Аз съм Александра Дмитриевна. За приятелите — Сашенка.

Шепнеше кокетно и „Сашенка“ в устата й прозвуча като „Сафенка“.

Абдула леко стисна с два пръста дланта й — в неговото лапище ръката й щеше да потъне почти до лакътя — и глухо промърмори името си.

На улицата Абдула, свел очи, отвори вратичката пред Сашенка и й помогна да се качи на високото стъпало на автомобила.

Както по-късно се изясни, той също бе харесал на Сашенка от първата среща. Тя се ласкаеше, че този суров, горд мъж, който така меко движеше могъщото си тяло, се смущаваше само от едната й усмивка и червенина избиваше по красивото му смугло лице.

… Като задминаваха конските карети, те се возеха по главната улица на града. Абдула седеше отпред, до шофьора, все още напрегнат и затова мълчалив. Сашенка се наклони към него и почти докосна с устни ухото му. Абдула вдъхна тънкия мирис на парфюма й, но, израсъл в пустинята и свикнал да различава много миризми, почувства и нежния, вълнуващ аромат на кожата й.

— Кажете, Абдула, при вас жените с чадри ли ходят? — усмихнато попита тя.

— С чадри — въздъхна Абдула, който много пъти бе отговарял на този въпрос.

— Това е ужасно! — възкликна Сашенка. — Да вървиш по улицата и да не виждаш лицата на жените… Че защо тогава да излизаш на улицата?!

— Какво да се прави — такъв е законът на нашата религия.

— Но така човек може да сгреши ужасно!

Абдула разбра, че Сашенка кокетничи с него и от това напрегнатостта му се уталожи. Остана само приятно вълнение. Той се извърна леко към нея, почти докосна с мустаци пухкавите й устни и усмихнато рече:

— Не, не е възможно да сгреши. Красавицата и под чадрата си е красавица. Това се вижда веднага.

— Не разбирам… — Сашенка широко разтвори и без това огромните си очи. — Та нали не се виждат нито очите, нито устните, нито усмивката… — изреди тя най-хубавото в лицето си.

Абдула се вгледа в бездънните й теменужени очи, не се сдържа и пламенно отвърна:

— А ако вие, госпожа Сашенка, сложите чадра — нима може човек да сгреши?

— О-о-о! — изгука поласканата жена. — По-хубав комплимент отдавна не бях чувала! Вие сте опасен човек, Абдула!

— Аз — опасен?! — включи се в играта Абдула и се „учуди“. — Но моля ви, аз съм само слуга на вашия господар!

Сашенка престана да се усмихва, замълча и замислена произнесе тихо:

— Да, да… господар… моят господар… — Малко по-късно се поинтересува: — Е, и какво прави сега Алик?

— Алик? — попита в отговор Абдула — не беше разбрал за кого говори, но после схвана, че тя нарича така Алимхан, управника на Бухара и на цялата територия чак до Каспийско море.

— Чака ви — кратко отвърна той и повече не се обърна. Гледаше право пред себе си.

Щом заведе Сашенка до кабинета на Алимхан, Абдула затвори вратата след нея, а сам седна отсреща, без да откъсва поглед от вратата — минутите се точеха безнадеждно дълго. Ругаеше се, че седи тук. Но въпреки това не си тръгваше — острите ноктенца на ревността полекичка се впиваха в сърцето му.

Най-накрая вратата се отвори, излезе засмяната Сашенка, а подире й се появи Алимхан, също весел. Абдула скочи от стола, сведе очи, но с крайчеца на окото си ги следеше.

— А Абдула няма ли да има нещо против? — Сашенка весело попита Алимхан.

— Според мен само ще се зарадва — отвърна той, докато целуваше ръката на жената на сбогуване.

… Абдула закара Сашенка обратно по същата улица. Тя беше все така многолюдна, пълна с файтони и с разхождащи се хора. Витрините на магазините светеха ярко.

— Знаете ли, Абдула, аз вероятно ще приема предложението на Алимхан… — усмихна се Сашенка, докато Абдула й подаваше ръка, за да й помогне да слезе от колата.

— Какво? — неволно се изтръгна от Абдула. Към никой друг той не би си позволил подобно любопитство.

Сашенка отвърна с усмивка на порива му, помълча и весело каза:

— Да посетя вашия край.

Тя изпърха към входа си и се скри в леката мъгла, светеща като ореол около фенерите.

Сърцето на Абдула се разтуптя — той наистина се зарадва.

Скоро след това те напуснаха Петербург и заминаха за Бухара.

По пътя Алимхан измисли на Сашенка още едно име и започна да я нарича по източному — Ханъм.

— Защо Ханъм? — попита Сашенка.

— Ханъм по нашему значи господарка — отвърна Алимхан. — Ти ще бъдеш моята господарка… Искаш ли да бъдеш моя господарка?

Сашенка отвърна с тъжна усмивка:

— Коя робиня не мечтае да стане господарка?

— Не, не! — с излишен патос се развика Алимхан. — Ти не си робиня, ти си моята господарка!

… Лебедев, когото настаниха в съседния вагон, през целия път четеше, записваше си разни неща. Не се интересуваше от пейзажа навън.

Започнаха степите — мила за окото картина. Конници сорбази посрещнаха влака и препуснаха покрай железопътната линия, приветствайки своя господар и повелител.

Алимхан, Абдула, а с тях и Лебедев, слязоха от влака на границата с пясъците, където все още поставяха релси, и потеглиха с файтон към Педжент покрай купчините нови дървени траверси, миришещи вкусно на мазут.

Сашенка остана във влака под грижите на многобройната прислуга и охраната.

В Педжент по онова време имаше само няколко глинобитни^[1] къщи. Отделно от останалите бе разположена митницата — неголяма двуетажна къща, бяла на цвят, оградена от плътен, също така бял глинен зид — там се беше заселил новият митничар на име Верешчагин.

„Кавалер, храбрец, човек с голяма физическа сила“ — както казваше за него Алимхан и разказа за първото дело, благодарение на което той се бе прославил и всички го бяха запомнили задълго: контрабандисти, заредили се с безмитни стоки, тръгнали да се измъкват по море с баркас. Верешчагин изскочил от митницата с картечница и след няколко предупредителни вика стрелял право в баркаса — направил го на решето. Баркасът започнал да потъва. Успелите да доплуват до брега Верешчагин сам пленил, като ги зашеметявал с удар на грамадния си юмрук. После ги вързал всичките с едно въже и така, на върволица, пешачката, ги откарал в красноводския затвор, който тогава наричали острог…

Дворецът — резиденцията на Алимхан — беше почти завършен. Високото здание, украсено с цветни кахлени плочки, с резбовани арки и балкони, се открояваше красиво на фона на околния пейзаж и бе предназначено за почивка и приемане на гости.

Селцето наоколо се разрасна бързо — на двореца му трябваше работна ръка, прислуга. Тук, по крайбрежието остро миришеше на море, беше прохладно, особено вечер, а самото море като синьо парче плат се виждаше надалеч между глинобитните къщи — синьо на фона на жълтия пясък.

Алимхан, Лебедев и Абдула се разходиха из стаите, качиха се на втория етаж. Лебедев вече носеше тюбетейка. Той направи няколко смислени забележки по повод конструкцията на сградата и вървящите подире му майстори се съгласиха с руския специалист.

После и тримата слязоха в мазетата, където бяха наредени картини, съдове и разни други ценности, предназначени за украса на покоите в двореца. Там се съвещаваха няколко часа. Понякога спореха, при което Алимхан често отстъпваше, разбрал, че наистина е попаднал на рядък познавач на Изтока…

— А ако ви стане скучно, можете да посетите в митницата вашия съотечественик Верешчагин — каза на сбогуване Алимхан на Лебедев. После се обърна към Абдула: — Срещал ли си се с него?

— Налагаше ми се — подсмихна се Абдула.

— Е, и как завършваха вашите срещи?

— Засега наравно… като в шаха.

— Не е зле. Верешчагин е голям шахматист в своята област!

… Те излязоха от двореца, настаниха се във файтона и потеглиха към гарата, като оставяха подире си шлейф от пясъчен прах. Железопътната гара беше разположена на границата с пясъците, на три часа път от Педжент.

Алимхан подметна нещо, което Абдула запомни завинаги:

— Този Лебедев е умен човек. Гледай да не избяга в своята Русия. При руснаците това се нарича носталгия.

— Разбирам, приятелю Алимхан — с лек оттенък на ирония отвърна Абдула.

Алимхан се поизвърна, втренчи се в него и двамата се разсмяха.