Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (2)

… Фьодор така и си остана на брега. Вцепенен от мъка, той седя цял ден на една преобърната лодка. Слънцето слизаше зад хоризонта и палеше кръстовете по черковните кубета. В тишината се чуваше само гракът на птичето ято, което отново и отново разгръщаше над града своя гигантски, изтъкан от хиляди черни телца чаршаф.

А рухналият във водата чичо Савелий заплува надолу по реката, преобърнат по гръб, отпуснал ръце към дъното. Понесе го течението, а гърбът му се търкаше в затисналия го леден блок, от който се подхлъзна.

Чига се бутна в него с тъничкото си носле, уплаши се и се плъзна по-надалеч.

В устата на Савелий бе заседнал последният мехур въздух — трепкаше като топче живак. Той се изтръгна навън заедно с духа му, напуснал тялото към двайсет минути след потъването, и се възнесе.

Натежалите от водата дрехи и ботуши го дърпаха надолу. Савелий тихичко потъваше, описвайки кръгове като изгубил управление аероплан. Най-накрая шляпна меко в тинята на дъното на Волга и вдигна облак мътилка. Обезпокоен, мустакат сом отплува надалеч и отстъпи мястото си на човека с опулените очи.

Като се въртеше бавно като бял трън по вятъра, Савелий се повлече надолу по течението към речното дъно, като се закачаше за чепатите дънери…

 

 

Когато се стъмни, Нюрка, готвачката на буксира, с който двамата със Савелий бяха пристигнали неотдавна, се приближи до Фьодор, като бършеше ръцете си в мръсната престилка, кимна му да отиде при нея, прегърна го през раменете и рече:

— Добре, да вървим, тъй де… Него вече няма да го дочакаш… С Волга шега не бива…

Тук Фьодор избухна, все едно рухна бент. Той се зарови в Нюркината гръд, в престилката, вмирисана на мас и кисело зеле, и зарида, а раменете и мършавото му гръбче заподскачаха. Жената го остави да се наплаче, а после го хвана за ръка и го поведе подире си към шлепа.

— Водолей ни трябва…

— А това какво е? — подсмръкна Фьодор, вече поуспокоен.

— Младши матрос — обясни Нюрка.

После тя се приближи до артелчиците, поговори остро с тях и прибра двете четвъртини водка, които по нейно мнение принадлежаха по наследство на Фьодор. От негово име тази водка бе предоставена на екипажа на буксира. Те приеха Фьодор за един от тях…

 

 

С все същата походна стъпка Сухов огледа барханите и усети в устата си вкуса на същата онази чеснова наденица, която някога му купи Савелий и която и досега не беше забравил — гъвкав кравай, прихванат на няколко места с връв.

На хоризонта препуснаха неколцина конници — тъмни силуети на фона на белезникавото небе.

Сухов спря и стоя неподвижно, докато не се скриха от поглед — движението те издава на мига. После отново закрачи, като се опитваше да не се подава над билата на барханите. Миризмата на дим стана по-остра. Не беше дим от лагерен огън. Някъде гореше човешко жилище — това Сухов определи веднага. Застана нащрек: мирис на пушек, конници, преминали недалеч — всичко това вероятно обещаваше неочаквана среща. Каква, той не знаеше, но винаги се готвеше за най-лошото — защо да се готвиш за хубавото, когато и така всичко си е нормално. В последно време на Сухов приятни срещи се случваха, да си го кажем направо, редичко, а още по-точно — почти съвсем не му се случваха.

Повървя още малко, зави в една от отвеждащите леко встрани падини между барханите и… поразен от видяното, замръзна на място — в пясъка на трийсетина крачки от него стърчеше човешка глава. Главата беше тъмна, бръсната, със затворени очи. Той се огледа — кой знае навърта ли се още някой насам — и се приближи към главата, а тя отвори едно око, макар Сухов да се стараеше да стъпва безшумно.

Недоволно виейки се, от главата се отдалечи пясъчна змия — изплаши се от приближилия се човек.

Сухов заби в пясъка лопатката с резките по дръжката — тя хвърли сянка. Със същата лопатка той измери разстоянието до края на сянката, преброи резките.

— Пет часа — рече сам на себе си Сухов, после се обърна към главата: — Отдавна ли си се настанил тук?

Главата с мъка повдигна втория клепач — суровите очи на пустинен жител гледаха Сухов. В тях нямаше нито молба, нито страдание. Сухов подсъзнателно сравни този поглед с погледа на орела, който бе видял неотдавна.

В небето косо прелетя скален орел с неподвижни криле — сянката му трепна по пясъка край тях. Сухов го фиксира с крайчеца на окото си. Обърна се към главата.

— Ти кой си? — поинтересува се той.

Пак не последва отговор. Сухов беше свикнал с хората от пустинята, с бавните им думи и бързи реакции, затова не се учуди на мълчанието.

— Ти бандит ли си или свестен човек? — попита той сякаш себе си. Това, че пред него е воин, определи веднага по погледа на непознатия.

Главата го гледаше все така сурово. Сухов откачи чайника от колана, измъкна запушалката, наклони чучура и го поднесе към устата на главата. Струйката потече по сухите устни, които веднага се размърдаха и загълтаха водата. Не след дълго Сухов дръпна чайника — знаеше колко опасна е водата за обезводнения организъм. Сам преглътна оскъдна глътка, пъхна запушалката на мястото й и за по-сигурно я наби с длан. Като гледаше стърчащата от пясъка глава, той се сети за мириса на изгоряло, дето го подуши не толкова отдавна, и реши, че тези събития са взаимосвързани.

— Да те изкопая ли, що ли? — попита Сухов. Недочакал отговор, очерта с лопатката кръг и започна да изгребва пясъка.

Когато Сухов издърпа непознатия от ямата, той се оказа сух, добре сложен и — личеше си — силен човек, защото веднага, без да чака помощ, с няколко резки дръпвания разтегна тънкия ремък от нещавена кожа, с който бяха вързани китките му, и освободи ръцете си.

— Как се казваш? — попита Сухов.

— Саид — отвърна непознатият и Сухов разбра, че онзи го е признал, щом си каза името.

— А аз — Фьодор… Фьодор Сухов.

Саид му хвърли кратък поглед.

— Ти ли взриви бента на Аслан-бай? — попита той уж равнодушно.

— Има такова нещо — също тъй сдържано отвърна Сухов.

Бързият, приковаващ поглед на Саид красноречиво одобри взривяването на бента — ясно беше, че новият познат не е от приятелите на Аслан-бай.

— Кой те закопа? — поинтересува се Сухов.

Очите на Саид потъмняха и Сухов зададе втори въпрос, за да отклони непознатия от първия:

— Сега накъде?

— Към Педжент.

— Ясно… — и тъкмо защото нямаше нищо ясно, Сухов продължи да се интересува: — А какво горя?

— Къщата ми — трепна от гняв непознатият.

Предположенията на Сухов се оправдаха и той погледна нататък, откъдето лъхаше на изгоряло.

— А в Педжент защо ще ходиш?

— Трябва… Джевдет замина там…

Това име беше познато на Сухов.

— Джевдет го знам — рече той. — Лош човек… До кладенеца Петте чинара ще повървя с тебе, а по-нататък извинявай… отивам си вкъщи. — Сухов се позамисли, откачи от колана тежкия си нож, погледа го, сякаш му се любуваше за сбогом, и го заби заедно с ножницата в пясъка пред Саид. — Това е за тебе — не бива без оръжие…

Саид му благодари с поглед.

— Няма да забравя…

Сдържано прозвучалата благодарност на човека от Изток изразяваше много неща — Сухов го знаеше.

Саид взе ножа, изкара острието наполовина от ножницата, оценявайки проблесналата в синкаво стомана, и остана доволен.

— Оръжието трябва да бъде надеждно — усмихна се Сухов.

… След няколко часа те се влачеха заедно през пясъците, преодолявайки бархан след бархан. Слънцето вървеше към залез и хвърляше сенки, пречупени по гребените в причудлив зигзаг. Рижавото небе беше застинало над тях и ято прелетни птици проплува високо в небето като разкъсана броеница.

Часовете бяха най-тежки точно преди зноят да започне да затихва. Но днес им се стори особено горещо. Тялото се измъчва от желание да се хвърли в нещо студено, например в леден ручей, а от всичко най-хубаво сега е да се изкъпеш във Волга! Сухов си представи прохладните струи на родната река… и тих стон на копнеж се откъсна от устните му.

Саид извърна глава към него.

А Сухов си спомни своята Волга — и лятната, и зимната, и пролетната… Пак видя ледохода и как чичо Савелий не можа да прескочи пукнатината, рухна във водата, сред ситно раздробения лед, и се скри завинаги…

Сухов прогони този горчив спомен, извърна се към Саид и попита:

— Ти знаеш ли какво е ледоход?

— Не — поклати глава Саид.

— А лед виждал ли си?

— Какво пък е това?

— Да — със съжаление се съгласи Сухов. — Няма как да знаеш какво е това. Къде да го видиш тук…

 

 

Червеноармейският отряд от само четирийсет саби — толкова бе оредял в последните боеве — профуча през пустинята, оставяйки подире си бразди изровен от копитата пясък. Сега в отряда имаше петнайсет руснаци, останалите бяха туркмени, киргизи, узбеки. Шест ръчни картечници, двайсет карабини, седем винтовки… револвери имаха всички. Отрядът препускаше без почивка, коне и хора бяха изтощени докрай. А отрядният командир Рахимов бързаше, защото искаше да стигне по светло до Черната крепост, където, както съобщаваха разузнавачите, се беше разположил Абдула, един от приближените на управника на Самарканд и Бухара, който бягаше към границата с много скъпоценности.

След отряда в пустинята се стелеше дълъг шлейф от смесени миризми — конска пот, човешки немити тела, кожа на седла, оръжейна смазка.

 

 

Сухов усети мириса на неотдавна префучалия отряд. Хвърли поглед към Саид. Ноздрите на Саид потръпваха като на хрътка, очите му бяха полупритворени, но усетът на разузнавача работеше добре — Сухов знаеше, че сега ще последват пояснения.

— Отряд е минал оттук — каза Саид. Като всички азиатци той също уж вървеше до Сухов, но изоставаше едва-едва, за да не си рискува гърба.

Сухов кимна в съгласие.

— Много руснаци — продължи Саид.

— Как го определи?

— Руснаците миришат по-иначе… а нашите се стараят да стъпват в следите на предните коне.

— Точно така — съгласи се Сухов, — за да не можеш да ги преброиш…

 

 

Абдула спеше в обятията на любимата си жена, Сашенка. Зад завесата малко по-нататък спяха другите девет жени от харема му. В полумрака на подземието, скрито под развалините на крепостта, се различаваха само силуетите на спящите, стомните с напитки и кръглите възглавници — мутаки, разхвърляни по килима.

Щом отвори очи, Абдула не можа веднага да се сети къде се намира и се усмихна тъжно. Не му харесваше, че е обрекъл на лишения и опасности руската жена, която го бе обикнала. Тя беше достойна за съвсем друга участ — щастлива и безметежна.

Абдула се отпусна по гръб и впери неподвижен поглед в тавана на подземието. Замислен за живота си, той се опитваше да разбере с какво се е провинил пред Аллаха?