Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (6)

В Бухара зарзалите цъфтяха, миришеше на пресен листак, на ароматен дим от мангалите с купчинките жълт пилаф.

Тук Алимхан постоянно беше зает с многобройните си дела. Абдула пък прекарваше почти цялото си свободно от поръченията на господаря време със Сашенка.

Те се разхождаха из градината, опасваща разкошната резиденция на управника, разговаряха, играеха на нарди — Абдула учеше Сашенка на тази източна игра и в сраженията с него тя проявяваше голям хъс.

Абдула все повече се привързваше към руската жена — страхуваше се и едновременно се стремеше към нея. Проклинаше себе си за появилото се чувство, срамуваше се и се терзаеше, защото, както и преди, беше много предан на Алимхан, но въпреки това го влечеше към Сашенка, злобееше срещу себе си и срещу Алимхан, но се държеше много сдържано.

— Абдула, толкова си плах — смееше се Сашенка и караше сърцето му да тръпне.

Един път, както се разхождаха из градината, Абдула разказа на Сашенка за онази млада жена, която някога бе видял на гарата, на руска земя — цялата в бяло, с бял чадър, с бели ръкавици до лактите… разказа за лицето й, за очите, като през цялото това време гледаше Сашенка. Това беше почти откровено признание, но Сашенка „наивно“ попита:

— Абдула, а ти случайно да не пишеш стихове? — и се усмихна.

Абдула се обиди. Той смяташе това занимание за недостойно за истински воин. Щом разбра това, Сашенка веднага му поиска прошка, като ласкаво докосна рамото му.

— Значи руските госпожици ти харесват? — попита тя по-късно, когато той се успокои.

— Много ми харесват — призна Абдула. — Те са красиви и светли като… — той потърси сравнение.

— Като пустинята… — завърши той.

Сашенка сдържа смеха си — помисли си, че Абдула пак ще се обиди.

— Сигурно никой досега не е сравнявал жените с пустиня — забеляза тя възможно най-деликатно.

— За нас пустинята — това е животът.

— Значи жената и животът са еднакви понятия? Така ли, Абдула?

— Да.

— Всички жени?

— Защо всички? Че аз говорех за една… — той погледна страстно Сашенка, но тя насочи разговора към друго:

— Абдула, ти имаш ли си харем?

— Имам… малък… — отвърна той.

— Кажи ми коя от жените в твоя харем обичаш най-много?

— Никоя — кратко подхвърли Абдула през рамо.

— Но това е глупаво! Ако бях мъж и имах харем, щях да обичам всяка жена в него. Та това е толкова прекрасно! Всяка жена е посвоему много интересна.

Абдула се усмихна и сви рамене — беше разбрал, че тя пак кокетничи.

… Веднъж Сашенка уж на шега предложи на Абдула да избягат в планините, белеещи в далечината със снежни върхове, ослепително проблясващи на слънцето.

— Домъчняло ми е за снега, разбираш ли? — казваше тя и все по-често си спомняше за Петербург.

Спомни си как в мъглявата светлина на газените фенери под прозореца й стоеше пристигналия да я вземе Абдула, как той се вълнуваше, докато я чакаше, как подръпваше полите на черкезката, как прокарваше ръка по галоните й и как тъмнееха очите му, когато я виждаше да излиза от входа.

Алимхан беше забелязал взаимната им симпатия, но тъй като се смяташе за човек светски, се отнасяше към това съвсем интелигентно. Все пак, когато покани Абдула да вечеря с него, уж между другото се поинтересува от личните му работи — как е вкъщи, добре ли са жените?

Абдула се поклони, благодари на господаря за загрижеността, а онзи продължи усмихнато:

— Приятелю мой Абдула, къзъл-паша, или накратко — старшият евнух, сега обновява състава на харема ми. Хвърлил е око на много подрастващи красавици… Реших на теб като на приятел да подаря две абсолютно очарователни девойчета — и при това, забележи, много съобразителни и игриви. Скоро ще се появят в твоя дом.

Абдула отново се поклони мълчаливо и Алимхан не пропусна да забележи как пламнаха бузите на неговия началник на охраната. Доволен, управникът разбра, че Абдула напълно е схванал същността на разговора.

— Значи чудесно — усмихна се той. — Баща ти какво прави?

— Благодаря, светлейши, добре е.

— Предай на уважаемия Исфандияр поклон от мен — завърши аудиенцията Алимхан.

Абдула напусна кабинета, решил занапред да избягва срещите със Сашенка. Оцени деликатността на Алимхан, но му се ядоса, че не прибягна до прям разговор по мъжки.

Цяла седмица той в самозабрава си вършеше работата или пък си даваше такъв вид, но със Сашенка не се срещаше.

— Абдула — капризно му рече тя, когато веднъж го спря в една от обкичените с цветя галерии на двореца, — ако ще ме избягваш, ще ти се обидя сериозно! Какво има?

— Повярвай ми, господарке, много съм зает — отвърна Абдула, като криеше очите си.

 

 

Скоро до Бухара стигнаха слухове за преврат в Русия. После там започна Гражданската война. Руснаци избиваха руснаци. Алимхан се жалваше на Абдула, че е престанал да разбира всичко онова, което става в Русия: за какво им е на руснаците да изтребват хора, които са цвета на нацията и гордостта, славата и мощта на империята? Защо не щадят нито уникалната и единствена в целия свят руска интелигенция, нито дори свещениците, като с това низвергват самия Господ Бог?

В покрайнините на империята се появиха дотогава неизвестни руски хора. Те призоваваха дехканите към свобода и световна революция. Какво означаваше това, никой не разбираше много-много — разбираха само едно: трябва да разоряваш ония, които са по-богати от теб и да ги унищожаваш… В Средна Азия започна война между червеноармейците и басмачите — така се наричаха хората като Абдула. Тази война обещаваше да се проточи много — като всички войни на Русия в Кавказ и Средна Азия.

В Бухара засега всичко беше спокойно, но разтревоженият от ставащото наоколо Алимхан реши да скрие скъпоценностите си, като ги закопае на тайни места в пустинята. Ръководството на операцията възложиха на Абдула и той изпълни точно заповедта на управника: закопа съкровищата на различни места, а всички, които му помагаха, разстреля собственоръчно.

Дойде време и започнаха вълнения в самата Бухара. По заповед на Алимхан Абдула се разправи жестоко с подбудителите, призоваващи дехканите да излязат на улицата с искания за все същата тази свобода: изпосече им главите на площада.

Сашенка беше шокирана от тези азиатски действия на Алимхан — даже престана да разговаря с него, усамоти се, не желаеше да се вижда с никого.

Ядосан от всичко ставащо, високомерният Алимхан се възмути от поведението на руската си наложница и, съвсем забравил, че е светски човек, заповяда да я накажат с няколко удара с камшик. Наказанието изпълни един евнух в собствените й покои.

 

 

Абдула разбра за това, когато пристигна в резиденцията — много се натъжи и вътрешно се разсърди на Алимхан. Прекара няколко часа край покоите на Сашенка с надеждата, че ще я види, но безрезултатно. И чак когато Абдула с шумна кашлица се реши да извести за присъствието си, Сашенка отвори вратата и го покани с кимване да влезе.

— Мразя ви всичките! — гневно избухна тя, щом притвори вратата зад него.

А когато той се опита да обясни, че според източните закони не бива да възразяваш на мъжа си дори и когато не е прав, тя го изпъди.

— И ти си същият като него!

Абдула я хвана за ръцете, опита се да я успокои, но тя се изтръгна и го избута зад вратата.

… След едно денонощие Сашенка сама излезе от покоите си, беше подчертано весела и мила, но нещо в нея се беше променило, все едно се бе скъсало — и такава стана още по-желана за Абдула.

В Бухара зрееше голям бунт. Алимхан за един час си събра багажа и напусна родината — прехвърли се през границата в Афганистан.

На Абдула, който го съпроводи до границата, заръча скоро да пристигне при него, като предварително изрови две от шестте съкровища.

Щом се върна в Бухара, Абдула завари резиденцията на управника разграбена. Кабинетът на Алимхан бе изгорял, а с него и ценните книжа.

Преоблече се като дехкан и тръгна да издирва Сашенка из целия град — слуховете за нея бяха най-противоречиви. Едни казваха, че тази жена се крие някъде тук, други — че е потеглила на север с попътен керван.

Абдула събра отряд от верни хора и след безрезултатните издирвания в града, където се бе установила новата власт, потегли на север, като подбра със себе си жените и някои скъпоценности. Мисълта за Сашенка не го напускаше. Предположи, че тя също е поела на север към родния си край, към Русия. В последно време тя наистина много тъгуваше за родината, за прохладата, за снега…

 

 

Трябва да споменем, че дълго преди да замине за чужбина, Алимхан изпрати в харема на Абдула двете подарени жени. Казваха се Гюлчатай и Зарина. И двете бяха съвсем младички, твърде хубавички, очите им играеха, но когато Абдула реши да приласкае Гюлчатай, тя от страх се навря в ъгъла и се зави с чадрата, като се стараеше да не диша. А когато той я прегърна, решил, че в обятията му девойката ще се разтопи, гъвкавото тяло на Гюлчатай се вдърви. Абдула, който отдавна вече бе свикнал с изисканите ласки на своите наложници, въздъхна, пусна новата си новеничка жена и заръча на Джамиля да се заеме с нейното образование.

 

 

В Афганистан Алимхан чакаше Абдула, който трябваше да му донесе златото, и много се тревожеше поради дългото му отсъствие — та нали само Абдула единствен знаеше къде са скрити съкровищата. Най-накрая бившият управник изпрати таен пратеник и когато той намери Абдула, му предаде заповедта на Алимхан: незабавно да пристигне в Афганистан със скъпоценностите.

Абдула, след като изслуша изпратения от Алимхан човек, въздъхна.

— Голяма грешка направи, че ме намери — и застреля пратеника.

Не, разбира се, той не искаше да ограби Алимхан, не искаше да се възползва и от съвсем малка част от съкровищата му. Просто си беше изгубил ума и не можеше да се занимава с нищо друго, докато не намери Сашенка. Сега търсенето му се усложни и от това, че по дирите му душеше червеноармейският отряд на Рахимов — налагаше се да се крие, да замита следи, да сменя маршрута, а я се пробвай да маневрираш свободно, когато собственият ти харем ти е увиснал на шията — всичките девет жени, които още не бе успял да скрие на сигурно място.

И все пак Абдула издири Сашенка, догони я в един крайпътен хан, разположен недалеч от Черната крепост. Тя се хвърли към него просълзена — в проста рокличка, измършавяла, но все тъй желана и още по-красива.

— Хайде, господарке, стига… — успокояваше я Абдула, докато укротяваше разтуптяното си сърце. — Всичко свърши вече… Намерих те!

… Същата тази нощ тя му се отдаде — шепнеше жарки думи и покриваше лицето и гърдите му с целувки… Но преди това, веднага щом се отпуснаха на ложето, тя го прегърна, и като го гледаше с ласкава страст в очите, нежно и доверчиво изрече:

— Аллах акбар.

— Да, да — отвърна Абдула, усмихна се и я целуна.

Но Сашенка продължи:

— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пророк.

Абдула подскочи изумен, изпълзя от леглото на пода и коленичи.

Работата е там, че произнесената от Сашенка формула тутакси я бе направила мюсюлманка. На земята има много религии и за посвещаването на една от тях има повече или по-малко сложни обреди, но само една религия — мюсюлманската — изисква от теб силно и отчетливо да произнесеш една-единствена фраза: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пророк“, за да станеш неин последовател. Разбира се, за да произнесе тази формула, човек трябва съзнателно, може би с целия си живот, да се подготвя за нея, но въпреки това произнеслият тази сакрална фраза става мюсюлманин завинаги. Затова произнесеното от Сашенка свещено за мюсюлманина заклинание така порази Абдула.

— Ти разбираш ли какво каза? — попита той.

— Да, мили — простодушно се усмихна Сашенка. — Искам между нас да не останат никакви препятствия… Нима любовта не стои по-високо от всичко?

Абдула, притиснал към устните си крайчеца на дрехата й, помисли, че вероятно това все пак е кощунствено — да поставиш любовта по-високо от Бога, — и попита:

— Но разбираш ли ти, че сега дори и смъртта няма да те освободи от онова, което каза?

— Разбира се, мили — отвърна Сашенка, усмихна се отново и протегна ръце към него. — Ела при мен.

Абдула не можеше да противопостави нищо повече на тази очарователна наивност и разбра, че единственият бог на Сашенка на този свят е любовта.

За първи път в живота си той изпита пълно щастие от притежаването на една жена. Когато страстта им малко поутихна, той като предан воин изведнъж усети вдън душата си изгарящо чувство на срам, задето беше предал господаря си. Докато се проклинаше, го възненавидя още повече заради това, погледна сурово Сашенка и й предложи:

— Искаш ли да замина и да убия Алимхан?

— Какво говориш?! Не, не! Защо да си усложняваме още повече живота? — запротестира тя. — Трябва да мислим само един за друг… Искаш ли да вляза в харема ти, но с правата на любима жена?

„О, руски жени!“ — мислеше поразеният и покорен завинаги Абдула. Но през тази нощ той разбра твърдо едно: тази жена, порочна по своята същност, оттук нататък щеше наистина да бъде негова господарка до края на дните му.