Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (15)

Вкопчен в приклада на винтовката, Петруха припряно, почти бегом следваше Сухов, който уверено вървеше от морето към Педжент. Подир него, изостанали на десетина метра, във върволица ситнеха, настъпваха се една друга по петите и се оплитаха във фустите си забулените жени на Абдула.

— Другарю Сухов — мрънкаше Петруха, — ами Рахимов ако се забави, тогава какво? Щото Абдула заради тях, нали знаете…

— Без шубета, Петруха — сряза го Сухов. И изведнъж се спря до най-близкия до морето двор.

Тук под стената, на бордюра, бяха насядали трима съсухрени старци с бели чалми. Техните обезцветени от годините очи безстрастно гледаха Сухов и ако не бяха броениците, които старците бавно прехвърляха, можеше да помислиш, че са издялани от сив, опърлен от слънцето пясъчник.

— Живо-здраво, бащици! — здрависа се Сухов със старците. Вниманието му привлече тлеещ сандък, на чийто крайчец седеше един от старците, а на капака до него лежеше лула с дълъг чибук.

Старците мълчаха и брояха мислено греховете си, готвейки се да преминат на оня свят.

Сухов понечи да отмине, но изведнъж забеляза върху тлеещия сандък полуизтрит надпис „Динамит“. Той се наведе и лекичко чукна по сандъка — не беше празен.

— Извинявай, бащице — рече Сухов, повдигна безтегловния старец и го премести, после откърти тлеещия капак — под него акуратно бяха наредени шашки динамит. — Откъде го взехте? — попита той, след като огледа дядовците.

— Отдавна седим тук — безразлично отвърна най-старият.

Сухов извади най-крайната шашка, запокити я във въздуха, извади револвера и стреля — разнесе се оглушителен взрив.

Старците останаха да си седят все така спокойно и невъзмутимо, само взривната вълна изведнъж им отнесе чалмите и разкри голите им като коленца глави, лъснали на слънцето.

— Петруха! Прибери сандъка. Ще потрябва — заповяда Сухов.

— Слушам! — отвърна момъкът и вдигна сандъка на рамо.

— А на госпожиците обясни — продължаваше Сухов, хвърляйки поглед на харема, който отново се беше струпал на купчина малко по-нататък, — че никакъв Абдула няма да дойде… И без паника… Ясно?

— Ясно! — ободри се Петруха — разбра, че вече не е сам.

Тръгнаха нататък. Най-отпред вървеше Сухов, зад него куцукаше Петруха и мъкнеше на рамо тежкия сандък с динамит. Сухов още не знаеше за какво ще му дотрябва динамит, но в това, че ще дотрябва, беше сигурен — като остана тук, той се обрече на неминуема и неравна схватка с Абдула.

Омотаните в чадри жени на Абдула бързаха подире им. Гюлчатай поглеждаше Петруха, хърбавите му кълки и се усмихваше под фереджето. Водно конче с блеснали крила увисна във въздуха пред забуленото й лице — пречеше й да гледа.

 

 

Саид чакаше Сухов до музея. Намръщен и съсредоточен, той седеше на коня с карабина, метната през гърба му, и револвер на кръста.

— Ти какво? — попита Сухов. Вече знаеше предварително какво ще му отвърне Саид.

— Хората на Абдула са много — промълви Саид.

— Точно така.

— Върви си. Той скоро ще бъде тук.

— Сега не мога. Виждаш ли как се извъртя всичко… Оставай и ти.

— Джевдет го няма тук — Саид леко пришпори коня.

— Е, живи-здрави тогава — със съжаление рече Сухов.

Саид пусна коня ходом и бавно се заотдалечава. Сухов дълго гледа подире му — разбираше какво означава за него в тази ситуация такъв войн като Саид, но мъстта си е мъст и за кръвния роднина няма нищо по-важно в живота — тази източна истина Сухов отдавна беше проумял.

Сякаш почувствал с гърба си погледа му, Саид побърза да свърне зад ъгъла на сградата и пришпори коня.

Сухов въздъхна, студът на самотата го обгърна… но нямаше за кога да страда. Трябваше да урежда живота на поверените му жени — да ги настанява за нощуване, да им готви за обяд и тъй нататък.

 

 

Тялото на Савелий доплува до Астрахан — и тук го засмука ръкавът на залятата с вода речна низина, която се вливаше в Каспийско море.

В морето го срещнаха току-що излюпилите се есетри и се удивиха на тази човешка грамада, а раците и останалите морски гадини заразкъсваха тялото му на парченца — разпиляха човека по цялата морска акватория.

Канджата, който някога се въртеше като пропелер върху блока лед край Нижни Новгород, също се люлееше по вълните на Каспийско море и постепенно се разпадаше на влакна, но после попадна в мазутно петно, просмука се с мазут, със сол и започна да гние по-бавно.

 

 

Кънтяха ударите на чукчето.

Сухов стоеше върху леката, инкрустирана със слонова кост масичка и заковаваше шперплатова табела над вратата на помещението, в което се настани харемът.

Помагаше му Гюлчатай — подаваше му пироните.

На табелата с неравни букви пишеше: „Първо общежитие на свободните жени на Изтока. Вход за външни лица забранен“.

Лебедев крепеше клатещата се под тежестта на червеноармееца масичка и обясняваше на Сухов в паузите между ударите на чукчето:

— Ама те взеха най-ценните експонати!

— Абе какви експонати? Че аз им казах на госпожиците — по-протърканите килими да вземат.

— Ето, именно! По-протъркани — та това е единайсети век! Колкото по-стар е килимът, толкова е по-ценен!

Сухов скочи от масичката — приземи се меко и безшумно.

— Сега ще ги видим какво са взели — измърмори той.

Покрай тях мина Петруха с голяма медна кана в ръце. Забулената с чадра Гюлчатай се присъедини към него, та сега да помогне и на момъка.

— Те вас ви имат за стопанин — хихикайки, рече Петруха на Сухов. — Взе едно, значи, вие сте мъжът им.

Фьодор се навъси и му се закани с пръст.

От каменния кладенец нагоре водеше тясна стълба. По нея, напълнили каната с вода, се качваха Петруха и Гюлчатай. Момъкът изпревари девойката с две стъпала и й препречи пътя. Тя уплашено се спря.

— Открий си личицето, а? Покажи се поне за секунда. Да не си помислиш нещо, аз не съм някакъв такъв… Ако нещо, аз съвсем сериозно… Ще се омъжа за тебе… Ще се оженя тоест. Хич не ми пука, че си била жена на някого си там. Ти ми подхождаш по характер. Открий се… покажи си личицето…

— А ти откъде идваш, Петруха? — попита Гюлчатай на развален руски.

— Ти говориш руски? — учуди се момъкът.

— Да, лошо.

— От Рязан съм аз. Чувала ли си го тоя руски град, Рязан? Баща ми и майка ми са там… Открий си личицето, Гюлчатай.

Девойката се засмя.

— Какво се смееш?

— Много смешно казваш „Гюлчатай“… Като малкото ми братче — ласкаво рече тя.

Петруха неловко наклони каната и водата плисна по каменните стъпала на кладенеца. Като скачаше от стъпало на стъпало, тя потече надолу на пепеляви топченца, подвижни като капки живак.

— Ой, като мъниста! Имах такъв гердан — зарадва се Гюлчатай, сочейки търкалящите се водни топченца.

— Открий си личицето, Гюлчатай.

Тя поклати отрицателно глава.

— При нас не може.

— Но аз ти казах — няма да те измамя, аз най-сериозно! — примоли се момъкът.

Петруха все повече й харесваше — рижав, открито, цялото в лунички лице, сини беззащитни очи. Сърчицето й тупкаше учестено.

От Абдула тя се боеше, макар да беше красив — с мъжка красота, увереност в себе си, осанка, сила. Така и не го обикна даже когато Абдула я прегърна за първи път. А към Петруха веднага изпита доверие и симпатия.

— Гюлчатай, ама открий си личицето де! — отново започна Петруха.

В отвора на кладенеца се показа главата на Сухов.

— Остави! — викна той на момчето. — Ще ти дам аз едно личице! До стената ще те изправя за нарушение на революционната дисциплина!

Гюлчатай изскочи от кладенеца, измъкна каната от ръцете на объркания Петруха. Сухов я спря.

— Стой! Обяви на госпожиците — ставане! И ето какво: от днес те назначавам за старша по общежитие. Ще отговаряш за реда. Въпроси има ли?

Гюлчатай мълчаливо гледаше Сухов.

— Въпроси няма — отвърна вместо нея той. — И не може да има!… Върви.

Девойката хукна през двора към помещението, над което се кипреше табелата, и от прага ликуващо се развика на останалите жени:

— Господарят ме назначи за любима жена!

Щом излезе от кладенеца, Петруха зае стойка мирно и започна да се оправдава:

— Ама аз сериозно, другарю Сухов… Аз искам да се оженя за нея… Само личицето й да видя… Че то току-виж някой крокодил ми се паднал. После цял живот наказание…

— Давай, давай, носи водата — омекна Сухов и се отправи към общежитието.

Едва влезе през вратата и се разнесоха писъци, към него полетяха възглавници и съдове… Сухов, както се извръщаше, отби с ръка един капак от тенджера и замря удивен: жените на Абдула, всичките като една, бяха си вдигнали полите, за да прикрият лицата си с тях. Сухов слисано гледаше оголените кореми и пъпове, дългите до глезените полупрозрачни шалвари.

Първа надникна иззад полите си Гюлчатай.

— Не бойте се — рече тя. — Това е нашият господар!

Жените веднага откриха лицата си и Сухов видя колко различни са те — и много красиви, и не много… Но всичките го гледаха предано и призивно. Той замижа за миг…

И видя плаващата по склона Катя, видя заоблените й ръце, спокойно отпуснати на кобилицата, за кой ли път видя играта на ослепителните отблясъци в пълните догоре ведра, които тя носеше леко, като на игра.

Гласът на Гюлчатай изтри видението:

— Господарю, никой не бива да вижда лицата ни. Само ти… Та нали си нашият нов мъж… Кажи на твоя човек да не влиза тук.

— На кой мой човек? — Сухов разбра, че може да става дума само за Петруха.

— На Петруха — ласкаво отвърна Гюлчатай. Сухов закрачи из стаята, като се стараеше да не поглежда към красавиците. После си придаде строг вид и рязко замаха във въздуха.

— Другарки жени! Революцията ви освободи. Вие трябва завинаги да забравите своето проклето минало както в семейния живот, така и в труда. Сега вие нямате господар. И ме наричайте просто „другарю Сухов“… Вие ще се трудите свободно и всяка ще си има собствен мъж…

Сухов погледна Гюлчатай, която, както и всички останали, го слушаше внимателно, и й нареди:

— Преведи!

Гюлчатай се обърна към жените и „преведе“:

— Господарят много ни се сърди! Каза, че всичките ще ни разкара по отделни мъже и ще ни накара да работим.

Жените уплашено се втренчиха в Сухов.

— Преведи и че… — той вдигна пръст към Гюлчатай. — Сега ще обядвате, после ще си починете, а след два часа… — той погледна своя ръчен часовник-будилник — излизате и се строявате! Има да се свърши малко работа…