Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Белое солнце пустыни, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Светлана Комогорова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011)
- Корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Валентин Ежов
Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята
Руска
Първо издание
Валентин Ежов
Рустам Ибрагимбеков
Белое солнце пустыни
© „Вагриус“, Москва, 2001
Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002
Парадокс
София, 2002
Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“
Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002
ISBN 954-553-053-7
Редактор: Силвия Вълкова
Художник: Цвятко Остоич
Коректор: Петя Панова
Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд
Издателство „Парадокс“
История
- — Добавяне
Бащата на Абдула, Исфандияр, беше приятел с бащата на Саид, Искендер. Мъжете се срещаха от време на време и прекарваха дълги часове в шахматни сражения.
Когато Исфандияр умря, Искендер дойде на погребението на приятеля си и положи в гроба му своя любим шах, изрязан от кост.
— Сега на мен не ми трябва — рече Искендер, опечален от кончината на приятеля си.
— А на него там за какво му е? — недоумяваше моллата, който опяваше покойника, и сложи в гроба му броеница.
— Как? — учуди се Искендер. — Че там малко ли добри шахматисти има? Нека играе с тях…
А след няколко дена, обзет от силна скръб по умрелия си приятел, Искендер извади стария дървен шах с изпочупени фигурки, седна на масичката и го подреди. Повъртя две пешки в юмрук — да види с какъв цвят фигури ще му се падне да играе — и обърна дъската, защото му се паднаха черните. Беше решил да играе за себе си и за умрелия си приятел.
Едва посегна към белите фигури и пред него на масата, като прозрачно трептеше и се преливаше, изникна духът или сянката на самия Исфандияр.
— Сам ще играя — рече Исфандияр. — И да знаеш, без връщане на ходове назад!
— Разбира се — зарадва се Искендер, който трудно, но все някак си различаваше чертите на приятеля си.
Започнаха играта, наведени над дъската.
— Боя се за сина ми — оплака се Исфандияр на Искендер, докато обмисляше хода си. — Ох, как се боя…
— А какво се е случило? — попита Искендер и погледна косо бледия силует, на призрака.
— Влюби се в рускиня моят Абдула… Даже харемът не го интересува, разбираш ли?
— Лошо — отвърна Искендер. Още не знаеше, че синът му ще се сприятели с руснак и ще храни към него най-топли чувства.
— Преди няколко дена нощува у нас… Стенеше насън… Изричаше едно име: Сашенка…
— Красиво име — рече Искендер, но се усети. — Исках да кажа: лошо, че е рускиня…
— Откъде знаеш? — издигна се нагоре духът на Исфандияр. — Имал ли си рускини?
— Не — призна Искендер. — Но щастливата любов изобщо е рядко нещо. — Той помълча. — Знаеш ли, ти си по-умен от мене във всичко освен в шаха… А как е при вас с тия работи? С любовта? — зададе той главния си въпрос и внимателно се вгледа в колебливите очертания на седналия срещу него приятел.
— Тук всичко е по-иначе — кратко отвърна Исфандияр. — Но ако ще ми подлагаш това, повече няма да играя с тебе — той чукна черния топ и го събори от дъската.
Сухов се занимаваше с мотора на баркаса и си припомняше миризмата на двигателя на влекача, където някога помагаше на Прохор. Миризмата беше същата.
Зад него се разнесе шум от стъпки. Сухов се огледа и видя мънички краченца в шалвари, които слизаха по трапа. Най-накрая се показа и цялата фигура. Беше Гюлчатай.
— За какво идваш? — попита Сухов.
— Аз дошъл при тебе, господарю.
— Гюлчатай! — укорно рече Сухов.
— Ох, прощавай, господарю! Аз дошъл при тебе, другарю Сухов.
— Е, и за какво си дошъл?
— Искам да работя за тебе.
Сухов се усмихна.
— Бива — рече той. — Дръж — и подаде на Гюлчатай гаечния ключ. — Ще поправяме мотора.
— А какво е мотор?
— Моторът… — Сухов се почеса по тила. — Ами как да ти го обясня? Моторът — това са душата и сърцето на всяко движение на машините… Разбра ли?
— Не — отвърна Гюлчатай.
— Добре, гледай сега: сърцето ти работи — ти ходиш. На мен сърцето ми работи — и аз ходя! На баркаса моторът му работи — и той също ходи… по морето.
Гюлчатай се засмя весело.
— Какво така се смееш?
— Значи ще поправяме сърцето?
— Точно така. Дръж ето така — Сухов взе от нея гаечния ключ, надяна го на оста, а сам отново започна да разглобява мотора.
— Какво е това? — Гюлчатай докосна с пръстче една от частите.
— Клапан — отвърна Сухов.
— А това?
— Свещ.
— Клапан… Свещ… — повтори Гюлчатай. — Виждаш ли, другарю Сухов, колко знам. И още пирони, чукче…
Сухов отметна глава, погледна я и изведнъж рече:
— Че какво? Ще те оженя аз за Петруха! Със законен брак, а? Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Точно така. Ти май си момиче оправно, а и той не е някой загубеняк.
— Но аз съм твоя жена, другарю Сухов — възрази Гюлчатай. — Ти искаш да ме продадеш на Петруха?
— Ще ти дам аз едно „продадеш“! — разсърди се Сухов. — Ще се ожените и толкова! — той огледа Гюлчатай. — Само едно нещо… Де да беше кръстена — тогава щеше да е по-лесно! Петруха ми разправяше, че родителите му са много привързани към религията. Разбираш ли? Ще му откъснат главата заради тебе…
— Ох, главата не бива! — уплаши се Гюлчатай. — А какво е това „кръстена“?
— Ами това въобще е просто: ще те топнат в църквата няколко пъти във вода… Ще кажат няколко приказки… и готово — вече си кръстена.
— При нас не топят във вода — рече Гюлчатай. — При нас само говорят… И пак готово, другарю Сухов!
Той вдигна рамене, усмихна се.
— Е, какво да ти кажа? При различните народи много неща са различни, но общо взето, все е едно и също.
Гюлчатай се замисли.
— Слушай, ти вече нали знаеш — чукче. Донеси го — въргаля се на палубата.
Гюлчатай отиде.
Сухов погледна подире й и се усмихна.
— Че какво? Хубавичка двойка ще излезе.
След като сглоби мотора, той избърса ръце в един вехт парцал и тупна няколко пъти кожуха на двигателя.
Гюлчатай не се връщаше.
— Намери ли го? — подвикна Сухов. — Ей!
Девойката не отговори.
Той се изправи на крака и излезе на палубата. Гюлчатай я нямаше там.
— Гюлчатай — повика я Сухов, — къде си? Гюлчатааай! — развика се той изплашен.
— Тук съм, другарю Сухов! — чу се откъм морето.
Сухов се учуди и слезе от баркаса.
Недалеч от брега, в плиткото, той видя Гюлчатай, която приклякваше и топеше главата си във водата.
Сухов стоеше и не разбираше, гледаше излизащата от водата Гюлчатай — мокрите шалвари и блузка бяха прилепнали към тялото й.
— Ти какво? — удиви се той.
— Сега аз, другарю Сухов, съм „кръстена“. Сега на Петруха няма да му откъснат главата, нали?
— Няма — засмя се Сухов и махна с ръка. — Сега със сигурност няма да му я откъснат.
Жените с чадри седяха в сянката на баркаса.
Петруха не се виждаше. Тогава Сухов се позамисли и сам се упъти към бившата митница. На „госпожиците“ заповяда никъде да не мърдат.