Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (24)

Щом дворът опустя, Абдула поведе нукера, когото беше оставил при себе си — същия онзи, намерил маузера, — към източната стена на двореца. Тук преброи няколко плочи и заповяда на нукера да изкърти една от тях. Нукерът подпъхна кинжала под камъка и го премести. Отвори се дълбока яма, на чието дъно имаше малка обкована ракла и куфар от дебела кожа. Абдула му посочи раклата, нукерът скочи в ямата и с голяма мъка вдигна сандъка над главата си. Абдула го пое. Нукерът протегна ръка нагоре, за да му помогне Абдула да излезе от ямата и… видя прицеленото в него дуло на маузера. Това беше последното, което видя в живота си. Разнесе се изстрел.

Абдула издърпа сандъка до коня на нукера и го прикрепи към седлото. Сам възседна коня си и, хванал юздата на другия, препусна към брега.

Прегърбеният пазител, прегърнал иконата, остана да лежи до входа на своя музей. Самотник, който никога не бе имал семейство, Лебедев познаваше само една страст — обичаше само музеите и архитектурните паметници. Беше им се посветил изцяло — живееше в царство на фантоми, които го гледаха от древни портрети, в царство на сенки, обитаващи дворците и старинните имения.

Педжентският дворец го порази с изящните орнаменти по стените и с гоблените. А резбата по алабастъра така възхити Лебедев, че той призна на Алимхан:

— Бих искал да умра именно тук, сред това великолепие!

Сега мечтата му се сбъдна — така нелепо и трагично.

Когато отиде на оня свят, Лебедев най-после се избави от вечната си самота: Исфандияр и Искендер го приеха в компанията си. Лебедев се оказа нелош шахматист.

 

 

Щом излезе на брега, Абдула заповяда на нукерите да натоварят на баркаса неговия сандък, а самият той остана на седлото — тупаше коня по сбруята, прощаваше се с него. Жал му беше да зареже своя любимец.

Покрай брега, понесла кошница с риба, вървеше Настася, жената на Верешчагин. Щом се изравни с Абдула, тя го поздрави.

— Да не би да отплаваш, Абдула? — поинтересува се жената, която отдавна познаваше телохранителя на Алимхан.

— Да, омръзна ми… Какво ми остана да правя тук? Други хора — други порядки — отвърна Абдула.

— А харемът ти? — попита Настася, докато оглеждаше баркаса. — Нещо не виждам жените ти на палубата… В трюма ли ги държиш, що ли?

Засегнат от тона й, Абдула смръщи вежди и сдържано рече:

— Върви, жено. Вкъщи те чакат.

Настася се подсмихна и тръгна по пътя си.

Абдула погледна подире й и процеди през зъби:

— Дяволска женка!

Обърна се, но нещо привлече вниманието му, нещо неясно се мярна в ума му. Врътна се и отново се загледа след отдалечаващата се Настася, после — към белеещата недалеч митница, накъдето отиваше жената — картината беше обичайната и нищо не му говореше. Абдула разчерта с поглед пространството от митницата до първите къщички на Педжент. Двуетажното каменно здание на работилниците с изпочупени прозорци се извисяваше в края на селището, а недалеч от него, по-близо до брега, чернееха нефтените резервоари. Всичко беше привично за погледа и затова едва сега една догадка осени Абдула. Той даже изруга под нос. Него, който хиляди пъти беше виждал тези резервоари, го досрамя. Трябваше веднага да се досети къде този руснак можеше да се скрие с жените му.

Абдула се поизправи на стремената, обърна се към баркаса и викна:

— Аристарх, резервоарите! Трябва да проверим резервоарите!

Аристарх искаше да каже нещо, но щом видя, че Абдула вече е изправил коня на задни крака, махна с ръка на всички, които бяха успели да се натоварят и те побягнаха от баркаса към брега, трополейки по пружиниращите трапове.

 

 

Сухов и жените се бяха скупчили на дъното на резервоара. С всяка минута жегата и задухът на дъното на желязната кутия ставаха все по-нетърпими — безпощадното слънце я напичаше. Жените бяха смъкнали чадрите и дишаха тежко. Всичките бяха целите изцапани с нефт, ръцете и лицата им лъщяха в мъждивата светлина, която едва-едва се процеждаше през пролуката в затворения капак на люка.

Сухов се стараеше да се усмихва възможно най-безгрижно, за да вдъхне бодрост на нещастните красавици, а сам все се ослушваше, все чакаше кога ще хлопне неговият капан и ще се взриви баркасът, който бяха минирали с Петруха… Вместо това внезапно чу над главата си стъпки и резервоарът задрънча от оглушителни удари по железния капак.

 

 

Абдула и всичките му хора — кой на кон, кой пеш — се скупчиха около резервоара. Минута по-рано те огледаха първия резервоар и след като се убедиха, че е празен, сега обкръжиха втория, чийто капак беше затворен.

Двама нукери се изкатериха по отвесната метална стълбичка горе и с всички сили се мъчеха да отворят капака, но това никак не им се удаваше. Докато се опитваха да подхванат капака, счупиха кинжал, разбиха приклад, докато удряха по него…

Абдула извади маузера и стреля няколко пъти по резервоара почти от упор — куршумите се мачкаха и отскачаха и оставяха по метала кръгчетата на плитки вдлъбнатини.

Тогава Абдула почука по желязото с дръжката на маузера.

— Ей! — повика той. — Излизай… Знам, че си тук.

Отговор не последва.

— Мъжът трябва да среща достойно смъртта — рече Абдула, докато си палеше цигара.

Резервоарът мълчеше.

Абдула веднага вдигна маузера и стреля още няколко пъти. Желязото кънтеше, резонираше. След него и всички останали почнаха да стрелят по резервоара с карабините и револверите.

 

 

В резервоара жените, стиснали глави в ръце, почти губеха съзнание от непоносимия грохот. Сухов ги успокояваше с жестове.

 

 

Когато огненият ураган стихна, откъм резервоара се разнесе мощният смях и гласът на Сухов:

— Остави си поне един патрон, Абдула! Че иначе няма да има с какво да се застреляш!

Лицето на Абдула потъмня. Той се огледа към нукерите и разбра, че и те са чули думите на руснака. До известна степен той държеше на мнението им.

— С гранати може би — посъветва го Ахмед, застанал най-близо до Абдула.

„Трябва да се махаме — помисли си Абдула и отново косо изгледа нукерите. — А те какво ще си помислят? Впрочем какво ли значение има какво ще си помислят. Аз дадох дума да отида на гроба на баща си и досега не съм го направил. Вися тука и се сражавам с тоя побъркан руснак…“ — Той си спомни разговора с баща си Исфандияр малко преди смъртта на стария войн.

Тогава баща му се върна от един от митингите, които от сутрин до вечер организираха наводнилите Бухара нови хора, пристигнали от Русия — от гледна точка на източния човек твърде несдържани и кресливи.

Този ден Исфандияр рече:

— Слушах тия руснаци… Трудно им е да разберат източните хора, така, както и на нас ни е трудно да ги разберем.

— Защо? — попита Абдула.

Исфандияр, който на старини бе придобил склонност да осмисля нещата философски, не отвърна веднага.

— Разбираш ли — започна той. — Ние с теб, хора от Изтока, не можем да живеем, без да мислим за своите предци — както близки, така и далечни…

— Разбира се — съгласи се Абдула. — А как иначе да живее човек?

— Ние, хората от Изтока — продължаваше старецът, — знаем, че нашите предци са направили всичко в живота, а ние само добавяме мъничко към свършеното от тях.

— А как иначе може да бъде? — попита отново Абдула.

— Може — въздъхна Исфандияр. — Тези руснаци не мислят за миналото, за онези, които са били преди тях. Те смятат за най-главно онова, което са постигнали в живота сами… А сега съвсем са се побъркали: обявиха, че целият им живот започва от хиляда деветстотин и седемнайсета година… Кажи каква работа да имаш с такива хора?

Абдула познаваше от Петербург други руснаци, а тези, за които говореше баща му Исфандияр, и той не ги разбираше. Ето и сега за него беше голяма загадка защо този Сухов, за когото беше чувал, че е храбър и опитен войн, в което неотдавна се беше убедил и сам, седи в тоя резервоар със съвсем чужди му източни жени. Защо този войн така глупаво рискува живота си и защитава чуждите жени от него, Абдула — техният мъж и господар.

На Абдула му се прииска да получи поне някакъв отговор на този въпрос.

Той даде знак на нукерите да се отдалечат, приближи се плътно до резервоара, чукна два пъти по метала с дръжката на маузера и попита:

— Защо защитаваш тези жени, друговерецо? Та те не ти принадлежат.

— Ти искаш да ги убиеш. Затова ги защитавам — прозвуча отговорът на Сухов.

— Кой ти каза, че искам да ги убия?

— Сам го видях.

— Но те са мои жени. Каквото искам, това ще правя с тях.

— Сега не са твои. Сега са свободни жени на Изтока.

„Ама че думи са измислили — усмихна се на себе си Абдула — «Свободни жени на Изтока»… Като че ли на жената й е нужна свобода! На жената са нужни любов, красиви дрехи и вкусно ядене.“

— По дяволите всичко — прошепна той. — Трябва да отплаваме.

Абдула се обърна към хората си. Те стояха в очакване на заповед и всичките го гледаха… Гледаха го като войн, като мъж, в края на краищата. Вярваха, че друг може и да не намери, но точно той ще намери изход от глупавото положение, в което бяха изпаднали. Като ги гледаше, самолюбивият Абдула усети срам заради минутната слабост, ядоса се на себе си и кресна сърдито:

— Семьон!

Подпоручикът препусна към него и козирува.

— Семьон, тичай при Верешчагин. Вземи от него гранати — нареди Абдула.

Семьон обърна коня и препусна, като предварително даде на един от нукерите знак да го последва.