Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 14 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“


Бившият червеноармеец Фьодор Сухов вървеше през пустинята с походна стъпка и оставяше подире си вдлъбнатинки от следи, които горещият ветрец се стараеше бързо-бързо да засипе с пясък.

Тъмните петна от пот по избелялата гимнастьорка, покрити с тънък, бял като скреж слой сол, говореха, че Сухов вече дни наред върви по пясъчните бархани[1], прострели се от хоризонт до хоризонт като вълните на замръзнало море.

На гърба му висеше отъняла торба. В ръка носеше сапьорска лопатка с резки по дръжката — на пръв поглед с неясно предназначение. Нов-новеничък колан — широк, кожен, с два реда дупки — не съответстваше на званието редови боец, какъвто Сухов бе до съвсем неотдавна. От едната страна на този колан бе вързан поочукан метален чайник, от другата — кобур с револвер. Досами токата на колана пък висеше кинжал в ножница от корава кожа — по-точно даже не кинжал, а тежък боен нож.

Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Пелиново храстче стърчеше неподвижно като метличка, без да хвърля сянка. Мярна се гущерче, одраска пясъка с нокти и всичко отново замря, потъна в гъстата знойна тишина. Само под тежките обувки на Сухов пясъкът равномерно шумолеше.

Като лъкатушна вълна проплува гюрза и се скри зад билото — блесна жълтото й гръбче, нашарено с ромбчета…

В звънтящата тишина изникна пернат хищник. Кръжейки бавно, той наблюдаваше тътрещия се човек, после вниманието му се насочи към плъзналия се от ръба на бархана жълт зигзаг — змия! Орелът тутакси прибра криле — все едно по шевовете — и се хвърли в атака надолу към плячката. Тънко свистене се разнесе във въздуха.

Сухов реагира на мига. Измъкна револвера от кобура, като едновременно с това извъртя тяло, прицели се в носещата се към земята птица… но в последния момент се сдържа и отпусна ръка, без да стреля.

Отдавна прекрачил военната младост, когато с бойна разпаленост гърмеше с пушката по каквото му падне, Сухов се бе научил да пести боеприпасите. Неведнъж бе попадал в такива засукани положения, когато го заплашваше сигурна смърт само заради това, че в съдбовния момент не му достига един-единствен патрон.

Също толкова отдавна Сухов си бе наложил правилото да използва оръжие само срещу отявлен враг или когато бе нужно да намери храна в пустинята.

Орелът, нападнал змията, не го застрашаваше с нищо, а за храна ставаше само при едно условие — ако Сухов умираше от глад.

Той прибра револвера в кобура и без да помръдне, дълго гледа билото на веригата от бархани, зад която се скри хищникът — чакаше кога ще излети отново. Орела го нямаше никакъв. Тогава Сухов от любопитство реши да изкачи бархана и да погледне какво се е случило там.

Щом се качи на билото, на десет крачки от себе си, на стръмния, заслонен от вятъра край на бархана, видя птицата. Беше едричък орел змияр. Сухов бавно се приближи до него. Орелът лежеше по корем, широко раззинал кривия си клюн и разперил криле на пясъка.

Стана му ясно какво се е случило: змията, доловила смъртна опасност, бе успяла да се плъзне надолу по пясъчната урва, а орелът, преценил погрешно, се бе врязал с гърди в ръба на бархана и се бе разбил в пясъка.

— Ай-ай-ай! Как тъй се обърка, братле? — Сухов се наведе над пострадалия орел. — Види се, младо пиле си още!

С картечна бързина биеше птичето сърце — личеше си по трепкането на перата по гушата. Сухов откопча сапьорската лопатка и бавно прокара края на дръжката над главата на птицата. Орелът не се дръпна. Нададе сърдит, писклив вик, преобърна се изведнъж по гръб, вкопчи се яростно с остри нокти в дръжката и удари с клюн по нея.

— Леле-мале! — удиви се Сухов и додаде одобрително: — А тебе си те бива, момче… Съпротивляваш се — значи ще живееш! — Той внимателно издърпа дръжката на лопатката и я освободи от ноктите на орела.

— Хубаво. Да ти помогна — с нищо не мога, а да те ядосвам — няма… Хайде оздравявай, а аз ще си ходя…

Орелът го гледаше немигащо. В този горд и вечно суров поглед на хищник нямаше ни страх, ни болка, ни жалба — и много ясно, и най-малка молба за пощада.

Сухов намигна на орела и пое нататък през пустинята в посока, която само той си знаеше.

Но не минаха и няколко минути, изведнъж над главата му се разнесе някакво шумолене и Сухов съзря познатия му орел, който отначало тежко, а после все по-уверено и все по-уверено размахал криле, се заиздига нагоре, където възходящ поток подхвана и понесе оцелялата птица към ослепително сияещото бяло слънце…

Настроението на Сухов очевидно се подобри. Беше доволен, че за последното денонощие, прекарано в пълна самота в тази проклета пустиня, му се удаде да си пообщува с макар и безсловесно, но все пак живо същество.

Разбира се, в пустинята — при все че тая дума идва от „пусто“ — щъкаха всякакви живинки, особено заран. Но земните зайци, хомяците, съселите твърде отдавна бяха втръснали на Сухов, също както и костенурките, скорпионите, змиите и всякаква друга чуждоземна гад. А по-едричките жители на пясъците като красавеца джейран, пустинната лисица или пустинния вълк той, вървейки пеша, не успяваше дори да огледа — те се стрелваха мълниеносно отвъд барханите веднага щом подушеха човек. За годините скитане из пустинята на Сухов неведнъж му се беше налагало да ловува джейрани или, както им викаха тук, газели. Но за лов трябваше минимум карабина, а в добавка съвсем добре би му дошъл и един бърз вихрогон…

Срещата с орела владетел на пустинното небе Сухов сметна за добра поличба и си позволи кратка почивка. Той откачи чайника от колана, измъкна дървената запушалка от чучура, отпи малка глътка, затъкна тапата обратно, наби я с длан за по-сигурно и отново привърза съдината към колана. После приседна на ръба на бархана, събу се, изтърси пясъка от обувките и пренави партенките. След като пак се обу, постоя, докато набележи посоката, и пое нататък, както и преди — напряко през барханите. Буцеста сянка плуваше зад него, малко по-встрани.

— Мина пладне — рече си той и погледна огромния часовник на лявата си китка. Часовникът беше спрял…

От оскъдната глътка вода по челото на Сухов изби бързо съхнеща пот. Той смръщи вежди още повече, за да укроти жежкия блясък на слънцето. После затвори очи докрай и пред вътрешния му взор се появи пурпурна пулсираща пелена. И в тази пелена той видя плаващи по течението дини, почти потънали от тежест, лъскави. Видя широка река, чиито прохладни води спокойно течаха…

Усмивка се плъзна по лицето на Сухов. Стори му се, че се върви по-леко — жегата вече не го мореше толкова. Всичко висеше по Сухов уж небрежно, но нищичко не дрънчеше, не прозвънваше и той вървеше, без да се интересува от пейзажа, защото и без това никакъв пейзаж нямаше — само пясък, накъдрен като дъска за пране. Понякога очите му се поотваряха и оглеждаха околността — знае ли човек. А в същото време спомените го заливаха и все повече му припомняха водата, реката, прохладата, родния край…

 

 

… Дините плуваха по реката спокойно, една след друга, все едно специално пуснати по водата надолу по течението. Една заседна в крайбрежните блатни треви. В ивичестата й кора бяха издълбани две отверстия. В тях проблясваха нечии очи, а водата пред динята сегиз-тогиз бълбукаше от издишания въздух. Оттук добре се виждаха момите и женорята, които голи-голенички се чипкаха край брега, без да подозират, че някой ги шпионира.

Вниманието на нахлузилия на главата си половин изядена диня Фьодор Сухов повече от другите привличаше една румена мома с бяла кожа, към шестнайсетгодишна.

Щом излезе от водата на горещия пясък, тя тръсна коси и изведнъж, сякаш почувствала нечий поглед, се втренчи в заседналата в тревите диня.

Фьодор цял настръхна — мъчеше се да укроти биенето на сърцето си. А имаше от какво да настръхне: на всички живеещи край Волга моми и жени тази игра им бе позната от детинство. Изведнъж от върволицата плаващи по реката дини една се спираше срещу течението и тогава цялата гола тайфа къпещи се жени се нахвърляше с писъци върху тази диня, измъкваше на брега криещия се отдолу момък и му хвърляше як бой. Ей тук вече той можеше хем на всичко да се нагледа, хем да се наплаче.

Но този път момата, повикана от своя другарка, се разсея и забрави за динята. Навлече сукмана, платът прилепна към мокрото й тяло и очерта съблазнителни изпъкналости — картинка, която се запечата в паметта на Фьодор Сухов… Тази картинка от времето на неговото юношество като че предопредели срещата с Катя, единствената и незабравимата… Среща, която няколко години по-късно също стана на стръмния волжки бряг.

Фьодор седеше кротко сред блатните треви, докато момите и женорята, с белнали се яки прасци, се изкачат по склона и се скрият в храстите на крайбрежния скат. Леко посинял — водата във Волга рядко е топла — той изскочи шумно от водата и хвърли динения шлем от главата си.

… Покрай него плуваше наполовина потънала бъчва, стърчаща накриво от водата. Плуваха, удряха се една в друга и дъски, боклуци всякакви…

Като загребваше бързо, Фьодор се добра до шлепа, застанал недалеч от пристана в очакване на буксир, набра се на ръце и се изкатери на дъсчената палуба, напечена от слънцето. Пазачът го нямаше — явно беше слязъл на брега. Като оставяше по дъските мокри следи, Фьодор прецапа към камарата дини, издигаща се като планина на дъното на шлепа. Избра една по-едричка диня, разцепи я с юмручен удар на две сочни половинки и с наслада впи зъби в сладката алена сърцевина. Сокът потече по брадичката му.

Сред ливадите на волжкия бряг се виждаше мужик, ритмично косящ тревата — острието на косата проблясваше при всеки втори замах. Някъде далече удари камбана — трептящ, провлечен звук се издигна към небето…

 

 

Внезапно на Сухов му се стори, че чува далечни изстрели. Той спря, за да не му пречи скърцането на пясъка под краката му да различи звуците. Не чу нищо повече. Реши, че му се е счуло, и продължи по пътя си нито бързо, нито бавно — с нормална походна крачка, като мижеше с почервенелите си от умора и жега очи. В струящата към висините мараня ту тук, ту там се раждаха миражи — ту синьо езерце, ту зелени шубраци — и го разсейваха от непоносимото еднообразие на пустинния пейзаж. А свитъкът със спомени от времето на младостта се разгръщаше ли, разгръщаше…

 

 

Буксирът разбута ледовете с форщевена, отърка се о кея и под веселите присмехулни подмятания на моряците от пристана, които ловяха въжетата и ги омотаваха около кнехтовете, замря на място.

По пружиниращото мостче към брега се заизнизваха мъже и жени с чували и сандъчета, които моряците превозваха за „по петарка на калпак“, нарушавайки забраната.

Якият, кривокрак чичо Савелий беше облечен с полушубка, каскет и лъснати ботуши от дебела кожа. Петнайсетгодишният Фьодор Сухов се увиваше в протритата си абичка, но затова пък на краката му се мъдреха „писани“ лапти[2] „с чалъм“, които родният му дядо му бе изплел специално за пътуването. Лаптите „с чалъм“ бяха знак за висш майсторлък — за разлика от обикновените лапти, те се украсяваха с везмо и с нещо като „кант“ около подметката. На гърба на Фьодор се клатушкаше платнена торба, в която имаше десетина кисели ябълки и празнична, от лъскава по-лъскава сатенена риза.

Нижни Новгород порази Фьодор — по целия бряг, цяла верста[3] и повече, се нижеха житарници, складове, артелни дюкянчета. Търгуваха с какво ли не — и с хайвер, и с риба, и с манифактурни стоки, и с коне, и с крави. Пристигналият от бедно, гладно през онази зима Волжко селце край Самара Фьодор се шашардиса от това изобилие.

Край пристанището и кейовете се шляеха стотици волни „аристократи на духа“ — челкаши, или галахи, както ги наричаха тогава по Волга. Напролет, тръгнеше ли ледоходът, всичките тия голтаци и босяци се измъкваха от разните му дупки, където криво-ляво бяха избутали зимата, и се юрваха към майка Волга, към нейните пристанища и кейове. Великата река изхранваше всички. Едни се цанеха в артела на товарачите, други джебчийстваха, трети просеха — и всички до един бяха сити, а най-важното — пияни. Тук се унищожаваха несметни количества водка, защото всяка товаро-разтоварна работа по шлеповете и параходите — или каквато и да било друга — се оценяваше с една и съща мярка: според количеството на доставените ведра[4] спирт.

Над житарниците и складовете се извисяваше градът — белееше с камбанарии, сияеше в злато с черковни кубета, докарваше се с дву- и триетажни дворянски и търговски къщи. Точеха се калдъръмени улици, по които файтонджии караха леки файтони и изпреварваха тежките каруци, теглени от широкогърди товарни коне с рунтави крака.

Над реката и над брега се мотаеше грамаданско ято гарги — свиваше се и се разгъваше като огромен черен чаршаф и закриваше слънчевия диск, очертаващ се като слюден кръг през мъгливия, студен въздух.

По реката бавно — като облаци в небето — плаваха ледени блокове, но големият ледоход още не беше започнал.

— С мен няма да пропаднеш, Фьодор — каза Савелий и тупна момчурляка по рамото.

На брега търговките врещяха и предлагаха да опиташ гозбите им. Продаваха горещи пироги и студена пача в купички. Досами тях в големи тигани се пържеха и цвърчаха навити на руло карантии, домашна наденица и всякакъв вид волжка риба.

Савелий веднага, без да се пазари, купи колело чеснова наденица и половин самун хляб и Фьодор впи зъби в горещия колбас.

— Ще те наредя в един дюкян. Познавам тука един стопанин… Ще продаваш туйцък-онуйцък… Ще се изучиш за продавач — разсъждаваше Савелий, докато вървяха по брега към дървената стълба, водеща нагоре от реката към калдъръмената улица. — А по-нататък какви ли не работи стават — току-виж и свой дюкян си отворил… Ти си друг, не си като мене… Грамотен си — ненапразно тичаше в енорийското училище.

Сега Фьодор си мислеше за безвъзвратното минало, за това, как с банда селски момчетии и момиченца „тичаше“ в църковно-енорийското училище на десетина версти от тях. Селото, където беше училището, се намираше на другия бряг на Волга. През зимата се прехвърляха през реката по леда, а през есента и пролетта — с лодки.

Същата вечер те не намериха познатия на Савелий дюкянджия. Наложи се да пренощуват край огъня на едни артелчици на брега.

А заранта започна големият ледоход. По Волга, разляла се към две версти на ширина, а може би и повече, плаваха и се носеха ледени блокове — малки, големи и цели ледени полета. Край брега ледовете се бяха скупчили и почти не помръдваха — лежаха струпани накуп, а по-нататък, близо до бързея, чевръсто се носеха по течението, полазваха се един друг с шум и трясък.

Това движение на леда по широката придошла река всяка година събираше целия град на високата крайбрежна улица. Оттук можеше да видиш върху плаващите ледове каквото си поискаш. Ту на голямо ледено поле, покрито с дебел пласт сняг, се виждаше част от път, отбелязан с колчета, и следи от шейни, жълти от тора… ту откъснала се от брега и отнесена от придошлите води плевня с вързана блееща коза… ту къщурка с куче… ту наредени дърва, купи сено, да не говорим за замръзналите в леда лодки, баркаси…

Щом се нагледаха на ледохода, Савелий и Фьодор се отправиха отново към дървената стълба, за да се качат в града и да намерят онзи дюкянджия. Но тук чичо Савелий се поспря, ослуша се и се приближи към артелчиците, седнали на една вкопана в земята дъсчена маса. Сред разните му там мезета на масата се издигаше и проблясваше трилитрово шише водка — „четвъртинка“ (четвърт ведро — оттук и името) и именно тя бе предмет на спора: водката беше нарочена за онзи, дето ще може да мине по ледените блокове до другия бряг на Волга, като си помага само с канджа и със собствената си ловкост.

— Ей, сегичка ще им взема водката — подметна Савелий на Фьодор и бързо се включи в разговора. Като жестикулираше усърдно и блещеше очи, той свали каскета, тресна го о земята и после тръгна да сваля полушубката.

— Драги ми господа! — чу Фьодор. — Четвъртина, това е оттук дотам… Залагайте две… и ще скоча дотам и обратно!

Артелчиците се спогледаха и се съгласиха.

Савелий взе канджата, подхвърли я в ръце, за да провери колко е тежка, и се отправи към реката.

До брега ледът беше почти неподвижен и доста дебел — донякъде Савелий вървеше по реката все едно по земя. После се почнаха пукнатините между ледовете — водата в тях кипеше от бързото течение… Савелий почна да скача — прелиташе от блок на блок, мушкаше леда с канджата и балансираше пак с нея, за да пази равновесие.

Артелчиците на брега шумно приветстваха всеки успешен скок на Савелий.

Смален в перспектива, Савелий стигна до средата на реката. Тук намали скоростта и внимателно заизбира блоковете, преди да стъпи на тях. Стараеше се да пази равновесие, играеше с канджата, с тяло…

 

 

Потънал в спомени, с ъгълчето на окото си Сухов забеляза как над ръба на бархана се мярна главата на сайгак и чу мекото, бързо топуркане на бягащото животно подобно на биенето на барабан. Щом се изкачи на бархана, той видя редицата следи и се отправи в същата посока — разбираше, че в жегата дирите на животното можеха да го отведат до вода.

Над върховете на барханите се издигнаха къси сенки като триъгълни знаменца. Лъхна ветрец и Сухов подуши лек мирис на пушек. Застана нащрек и обгърна хоризонта с поглед — наоколо уж беше спокойно, но за всеки случай откопча кобура.

 

 

Две четвъртинки водка проблясваха на дървената маса и хвърляха шарена сянка, прозрачна и трепкаща в лъчите на пролетното слънчице. Сушена риба, от която струеше мазнина, примираше на дъските, разтворена на две половинки като книга. До нея в купичка се размекваше желираната пача. Артелчиците пиеха от ръбести чаши, замезваха с риба и пача и насърчаваха с викове Савелий, който вече се бе превърнал в трудноразличимо петно и не можеше да ги чуе.

Черното като облак голямо ято гарги се разгърна с всичката си мощ на фона на слънцето — хвърляше пълзяща по земята сянка.

Тълпата по стръмните брегове се тревожеше за Савелий — всяка пролет някой предизвикваше Волга така и всеки път новгородци отново преживяваха това събитие, като насърчаваха с викове смелчака.

Когато Савелий се добра до противоположния, покрит с ливади бряг, почти не се виждаше. Но се оказа, че един от зрителите, побеляло старче — бивш капитан, си носи далекоглед и шумно коментираше какво става:

— Стигна… Стигна!… Сега е на брега!… Маха с канджата!… Почива си!

Развълнуваните зрители се промъкваха по-близо. След продължителна пауза старчето възкликна силно:

— Тръгна! Тръгна обратно!

Постепенно Савелий взе да се очертава все по-ясно — ето, вече скача по ледовете в средата на реката. Вече премина самия бързей. Остана му да преодолее по-малко от четвърт разстояние. Съвсем наблизо имаше гладко ледено поле — и тук пукнатината пред ледения блок, на който стоеше той, изведнъж започна да расте. Савелий с широк замах заби канджата в плаващия пред него леден къс и скочи. Но металното острие на пръта само одраска заснежения лед. Савелий не успя да се закрепи и тежко като чувал цопна във водата. И тутакси потъна под ледения ръб.

Артелчиците така и замръзнаха прави — кой с недоядено парче пача, кой поднесъл чаша към устата си.

Фьодор изобщо не можеше да осъзнае какво е станало. До този миг той стоеше абсолютно спокоен, наблюдаваше охкащата и примираща тълпа и се гордееше с родния си чичо Савелий, успял да накара всички тия хора да го гледат. С неговия чичо не можеше да се случи нищо. Това момчето твърдо знаеше. Савелий открай време беше най-силният, най-умният, най-сръчният в селото. Той докара Фьодор в Нижний, той ще го нареди в дюкян — с такъв чичо няма за какво да се притесняваш. И ако Савелий се е наел да позабавлява и учуди народа, то значи знаеше какво върши. И момчето търпеливо чакаше кога той пак ще се появи на леда.

Жален женски вик проряза тишината, усили се и се понесе над волжкия простор.

Савелий никога повече не се показа на повърхността — само канджата, заседнала накриво в снега, стърчеше над леда.

Ятото гарги отново закри слънцето — черна сянка мина по земята.

А Фьодор все чакаше ли, чакаше и усещаше как мраз пълзи по гърба му и страх започва да свива сърцето му.

Някакъв мужик понечи да разтегне мяха на хармоника и прокара непослушни пияни пръсти по копчетата, но се сепна от тежкия поглед на един артелчик.

На кулата, която се виждаше от брега, вдигнаха червен балон. Звънко зазвъня камбана, блесна медният шлем на пожарникар.

Народът бавно започна да се разпръсква.

Само Фьодор стоеше неподвижен.

Той не можеше да откъсне поглед от черната сламка на канджата. Прътът се въртеше ту бавно, ту бързо — повтаряше движенията на ледения блок. Течението въртеше ледения блок и го отнасяше все по-далече и по-далече — вече почти не се виждаше. Някъде там трябваше да е и Савелий. Но го нямаше. И момчето вече започваше да проумява, че чичо Савелий вече го няма. Никога. Непомерна тежест легна на раменете му, смачка гърдите, скова ръцете и краката му. Надали Фьодор можеше да обясни какво става с него в тези минути и часове — може би най-страшните в живота му. Но именно от тези минути започна самостоятелният, съзнателен живот на Фьодор, от тази минута той малко по малко се запревръща в онзи Сухов — корав, патил-препатил, закален от безпощадното слънце и войната, който не губи самообладание при никакви ситуации и чието име щеше да се знае от Астрахан до Самарканд.

Бележки

[1] Бархан — пясъчен хълм в азиатските пустини. Бел.прев.

[2] Лапти — плетени от лико цървули. Бел.прев.

[3] Верста — руска мярка за дължина — 1060 м. Бел.прев.

[4] Ведро — стара руска мярка за течност — 12 л. Бел.прев.