Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (18)

Верешчагин седеше до Петруха на пода на своя дом крепост и пееше, като си подрънкваше на китара:

Ваше благородие, госпожа сполука,

със едни си ти добра, с други пък е друго.

Олово към сърцето

почакай, не зови…

В смъртта не ми върви —

е, в любовта ще провърви.

Ваше благородие, госпожа чужбина,

страстно ме прегръщаше,

но без да ме обичаш…^[1]

Петруха, кръстосал погледа, седеше с блажено изражение на лицето: песента му харесваше, Верешчагин също.

 

 

Сухов се приближи до дома крепост, заслуша се в песента. После прилегна на пясъка, намери камъче и го хвърли през полуотворения прозорец, откъдето се носеше тя.

Камъчето падна в пиалата със спирт, която Верешчагин се канеше да поднесе към устата си. Известно време той слисано гледа камъчето, после го извади с два пръста и опразни пиалата.

— Хей, стопанино — повика го отвън Сухов. — Намира ли ти се огънче? — и почна да си свива цигарка.

Щом чу гласа на своя командир, Петруха се метна към прозореца, но Верешчагин го хвана за куртката и насила го накара да седне.

— Ти какво? — попита той, като бършеше с кърпа капките спирт, опръскали шията и брадата му от падналото в пиалата камъче.

— Ама това е… другарят Сухов! — плетейки езика, рече Петруха. Много се беше напил.

— Сухов казваш? — усмихна се Верешчагин. — Сега ще го видим какъв е тоя Сухов.

Верешчагин се надигна от масата, отиде до скрина, отвори едно чекмедже, извади оттам шашка динамит с къс шнур и се отправи към иконите. Прекръсти се, поднесе към пламъка на кандилото фитила на шашката динамит — огънчето с пращене побягна по шнура. Верешчагин бавно се приближи до прозореца.

Сухов продължаваше да лежи на пясъка пред къщата и държеше в пръстите си свитата цигарка.

— На, запали — рече му появилият се на прозореца Верешчагин и метна шашката динамит долу. — Прости мене, Господи, грешния… — промърмори той.

Шашката падна до Сухов — горящият шнур стремително се скъсяваше. Сухов спокойно я вдигна от пясъка, запали от шнура, без да бърза, и рязко запокити шашката далеч назад — тя избухна още преди да долети до земята.

— Благодарско — без да му мигне окото, благодари Сухов и дръпна силно. Стопанинът на дома му допадна — също като червения командир Макхамов, стрелял в него от упор, също като нервния Рахимов, който му беше пробутал харем от девет жени, също като всички останали свестни хора, на които се натъкваше по жизнения си път.

Капакът се хлопна от взривната вълна. Верешчагин го отвори, погледна с уважение целия и невредим Сухов и му подхвърли връзка ключове.

— Влизай — рече той кратко.

Верешчагин вече го интересуваха твърде малко неща в живота, тъй като империята рухна и никой вече не искаше от него да служи. Той, руският войник, продължаваше да охранява тук своята държава по собствена инициатива. И все пак съмненията в правилността на постъпките му все по-често обземаха Верешчагин, защото военният винаги е длъжен да знае със сигурност на кого служи… Затова сега той все по-често прибягваше към единственото средство, което някак можеше да облекчи тъгата от тази неопределеност.

— Сядай да пийнем — Верешчагин покани Сухов на масата, след като огледа червеноармееца с проницателен, преценяващ поглед изпод тежките клепачи, когато онзи отключи външния катинар с ключ от връзката и влезе в стаята.

— Може — съгласи се веднага Сухов и докато се настаняваше, хвърли поглед към снимките на стената.

На едната от тях Верешчагин, юнашки засукал мустаци, седеше, облечен с мундир и накичен с ордени до млада жена в униформа на милосърдна сестра, на другата стоеше над мъничкия ковчег на момченце, наведен печално над него. Младата жена също се беше навела над момченцето.

— Видя ли пауните на двора? — попита с пиянски глас Верешчагин, след като проследи погледа на Сухов.

— Видях ги.

— Ето, за тях размених мундира… — Верешчагин наля в пиалите спирт, а на Сухов като на уважаван гост наля в чаша. — Петруха!

— Аз… не пия — заяви момъкът, който едва се държеше на краката си.

— Правилно — одобри Верешчагин. — Аз само това да допия и… — той подържа в ръка и отново остави на масата трилитровата бутилка, все още пълна до половината със спирт. — И ще зарежа пиенето.

Сухов акуратно взе чашата си, като се стараеше да не излее и капка, отпи, без да бърза, и избърса с пръстче мустаците си, като ни един мускул не трепна на лицето му. Това хареса на Верешчагин.

— Много ми падна на сърцето твоят Петруха — рече той и на свой ред обърна пиалата. — Да пийнем още… — и той направи опит да напълни отново чашата и пиалата.

— Чакай — спря го Сухов. — Дошли сме при теб по работа.

— Знам — кимна Верешчагин.

— Ще ни дадеш ли картечницата?

— Абдула ли чакаш?

Сухов погледна Петруха.

— Да, каза ми — потвърди Верешчагин.

— Чакам го — Сухов извади от джоба си кърпичка и шумно си издуха носа.

Верешчагин кимна разбиращо.

— Виж какво, Сухов — и той се умълча. — Имах митница, имаше контрабандисти, имаше търговци, керванджии. Тук минаваше главният път от Иран към наша територия… — Той въздъхна. — Сега митница няма, кервани няма… Общо взето, ние с Абдула сме в мир. На мен ми е все тая — бели ли ще са, червени ли ще са, Абдула ли ще е, ти ли ще си… — Верешчагин отново въздъхна. — А ако тръгна с теб, тогава е друга работа!

— И в какво е работата? — спокойно рече Сухов. — Да вървим.

— Д’в’рим — подхвана пияният Петруха, люшна се и удържа винтовката, която през цялото време не изпусна от ръцете си.

Верешчагин обгърна с поглед гостите и бавно се надигна от масата, очите му потъмняха, той сви огромните си юмруци.

— Да вървим, момчета — рече той с пресипнал глас.

— Здравейте — вежливо произнесе Сухов, като гледаше покрай Верешчагин към вратата.

На вратата стоеше жена — същата, която седеше до Верешчагин на фотографията. Тя гледаше с почуда неканените гости и бутилката със спирт.

Верешчагин се обърна, видя жената. Тя кимна в отговор на поздрава на Сухов и мина в другата стая.

— Момчета, аз ей сега… — измърмори Верешчагин и тръгна след нея.

Петруха понечи да мръдне с намерението да последва Верешчагин.

— Назад — кратко заповяда Сухов.

Петруха отново се олюля и замръзна на място.

 

 

… Жената в другата стая плачеше, прислонила се до дъбовия скрин, обърнала гръб на Верешчагин.

— Какво ми говореше ти? — укоряваше тя мъжа си през сълзи. — Какви клетви ми даваше? Оглупя на старини…

— Настася — умолително рече той, като едновременно се стараеше да придаде на лицето си страшен израз, за да повлияе с вида си на жена си.

Но неговият „страшен“ вид не й направи впечатление.

— Малко ти е, че ми погуби младините — продължаваше Настя. — А сега вдовица ли искаш да ме оставиш?

— Настася! — повтори Верешчагин, наведе се и вдигна поставената на перваза ръчна картечница. — И като го направи, дори се измени външно — някак си целият се стегна, изправи се…

— Ох, Паша, Пашенка! Прости ми, прости ми, в името на Христа те моля, прости ми! — Жената се хвърли към него, хвана се за приклада на картечницата. — Не ходи с тях! Ще те погубят за нищо!

Сухов и Петруха не помръдваха от местата си и неволно слушаха целия този разговор.

— Поне мене пожали! — примоли се Настася.

Верешчагин я погледна и изведнъж видя лъчистите очи на онова момиченце — медицинската сестра, която се грижеше за него в лазарета. Без да изпуска от ръце картечницата, той се върна при гостите.

— Вижте какво, момчета — той гледаше настрани. — Няма да ви дам картечницата.

Сухов веднага стана от стола.

— Пауни викаш? — рече той иронично, но се усети и въздъхна — нали беше чул молбата на жената. — Карай! Да вървим, Петруха!

Те минаха покрай Верешчагин, свел очи надолу и все още държащ картечницата в ръце, и притвориха вратата след себе си.

Щом си отидоха, Верешчагин избухна:

— Вечно ми заставаш на пътя! Мундира ми смени за тия петли! За кой дявол са ми тия разноцветни пуйки?

— Бог да е с тебе, Паша! — жално заговори Настя. — Не гневи Господа! Той всичко вижда… Та аз никого си нямам освен теб! Помисли си какво ще стане с мен…

Верешчагин метна с грохот картечницата на пода, грабна пиалата и я пресуши на един дъх. Настася, плачейки, увисна на ръката му.