Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (20)

Цяла в обеци, пръстени, гривни, нагласена и силно гримирана, Гюлчатай вървеше по галерията на музея… Минавайки покрай Петруха, който спеше на дъсченото легло до входа, гушнал винтовката, тя прикри лицето си и постоя известно време надвесена над него, после изчезна в тъмнината.

Сухов продължаваше да наблюдава от покрива нощния град.

Бъчвите с керосин все така осветяваха уличките и къщите.

Дочуха се леки стъпки — Сухов се огледа и застана нащрек. Ръката му легна на кобура.

В отвора на тавана се появи Гюлчатай, махна чадрата и зачака кога Сухов ще я заговори.

— Защо си дошла? — поинтересува се той и свали ръка от кобура.

— Дойдох при теб, господарю — отвърна Гюлчатай, усмихна се и се приближи до Сухов. Трепкащите пламъци осветяваха лицето й.

— Какво си се докарала така? — попита той строго.

С призивна усмивка Гюлчатай вървеше към него с кокетни танцови стъпки.

— Ти какво? — попита Сухов. — Ама ти какво? — сгълча я той.

Гюлчатай се присламчи плътно към него.

— Зарежи това! — рече той смутено. Съвсем отблизо видя очите й, устните й и отстъпи крачка назад. — Престани, ти казвам!

Гюлчатай отново се присламчи плътно. Гърбът на Сухов опря в гредата.

— Ти какво, да не си превъртяла? — прошепна той.

Гюлчатай се вдигна на пръсти, прегърна го силно и му лепна целувка по устата, после още и още… След това отпусна ръце и замръзна пред него, забила поглед в пода.

Сухов приседна на сандъка и обхвана главата си с ръце.

— Сега край… — тихо рече той и на мига ревна: — Ти какви ги свърши?! — Гюлчатай вдигна очи към него. — Сега трябва до стената да ме изправят!

— Какво значи това „до стената“? — попита тя.

— Да ме разстрелят, ето какво! — кресна Сухов.

— И аз с тебе до стената — рече Гюлчатай. — А как ще разберат?

— Какво да разберат? — застена той.

— Че съм те целувала. Нима сам ще им кажеш?

— Не — отвърна Сухов.

— И аз няма! — Гюлчатай се засмя.

Той поклати глава.

— Ама теб май си те бива, момиченце! Ти знаеш ли коя си?

— Да. Аз съм твоята коза.

— Какво?!

— Нали сам каза — всички сме твои кози.

Сухов се разсмя.

Девойката ласкаво докосна рамото му.

— Господарю…

— Пак! — скастри я Сухов.

— Ох! Другарю Сухов, лошо е — таранка, таранка! Дай на жените си месо.

— Какво?! — удиви се той.

— Дай най-лошата овничка… Гюлчатай ще те обича.

Сухов поклати глава с усмивка.

— Хм, „овничка“… А откъде да го взема? Че то каша няма, а ти месо искаш. Само таранка остана.

Гюлчатай, като продължаваше ласкаво да гледа Сухов, седна на коленете му.

— Пак ли? Зарежи го това — той отново се смути и се опита да я избута от себе си. — Нали се разбрахме за Петруха, а?

— Петруха? — Гюлчатай се усмихна широко, като продължаваше да седи на коленете на Сухов, но усмивката й бързо угасна. — Аз съм твоя жена. Не е ли вярно?

— Моята жена… си е вкъщи — с тъга в гласа промълви Сухов.

— Нима не можеш да й кажеш, че Гюлчатай е твоята любима жена? Нима тя ще се обиди?

— Какво, какво? — попита Сухов, врътна глава и силно изсумтя. — Ха! Да се обиди! — За секунда си представи на какво ще го направи Катя, когато й обяви, че при тях ще се засели още една негова жена… Пак поклати глава и почна да втълпява на Гюлчатай: — На нас ни се полага само по една жена… Ясно? Една! За цял живот. Бог е наредил така… Каквато и да е тя — лоша или добра. Една. Ясно?

Гюлчатай се удиви.

— Ама как така — една жена те обича, една жена готви яденето, една шие дрехите, една храни децата… И всичкото само една?

— Няма как…

— Тежко! — с искрено съчувствие възкликна Гюлчатай.

— Разбира се, че е тежко — съгласи се Сухов. Тя отново се опита да се притисне до него. Сухов бутна красавицата от коленете си и строго рече:

— Стига! Върви! Лека нощ. Утре ще поговорим…

Гюлчатай го погледна с обидата на отхвърлена жена.

— Не ти ли харесва твоята коза, господарю? Защо тогава ме назначи за любима жена?

— Колко пъти да ти обяснявам?! — разкрещя се Сухов.

Разбрала, че мисията й окончателно се е провалила, Гюлчатай покорно се отправи към изхода, очаквайки със страх срещата с останалите жени.

Сухов въздъхна, докато изпращаше с поглед фигурката на младата жена. Иска ли питане — Гюлчатай му харесваше, даже много му харесваше. Свежата й целувка го срази на място. А и обстановката беше подходяща — тишина, топла лятна нощ… Но Фьодор, който току-що бе намерил надежда за среща с любимата си съпруга, строго си заповяда: никакви такива!

Той се надигна от своя сандък, протегна се, пристъпи към широкия парапет, ограждащ покрива. На парапета по целия периметър на двореца бяха разположени кулички беседки. Сухов приседна на парапета на самия край на покрива, промуши се гърбом между резбованите колонки и подпря глава на острите извивки на изваяния орнамент, за да не заспи. Оттук добре се виждаха всички улички на Педжент, осветени от пламтящия в бъчвите керосин.

Повален от умората от тежките грижи през този безкраен ден, от предната безсънна нощ в пустинята, когато охраняваше покоя на натрапените му жени, Сухов притвори очи за минутка и на мига му се присъни необикновен сън…

 

 

… Той сякаш се озова в родния край, на зелена полянка заедно с всичките си многобройни жени, общо десет лица — целия харем и Катя. Жените, както се полага, са пременени в хубави рокли, на главите с венци от полски цветя и всички са заети с някаква работа — коя шие, коя преде, коя раздухва самовара… А сред всички тях, обкръжен от внимание и ласки, важно седи сам той, Фьодор Сухов, с червена чалма и, прегърнал своята действително любима жена Катерина Матвеевна, пие чай от пиала…

 

 

… Сухов отвори очи, усмихна се на съня, погледна надолу към града, после вдигна очи към небето, обгърна с поглед пръснатите ярки звезди… Така и си лежеше в ненарушаваната от нищо безсъзнателна тишина на нощното градче, бореше се със съня, поглеждаше ту надолу към площада пред двореца и тесните улички между слепите зидове, ту нагоре към небето. Известно е, че за часовия на пост нощта продължава безкрайно дълго. В тази тревожна за него нощ Сухов поглеждаше нагоре не за да се любува на звездното небе, макар че над пустинята то е приказно красиво, а за да определя времето по движението на светилата. Понякога, както си му е редът, а и за собствено удовлетворение той хвърляше поглед и на неработещия си часовник. Спомни си как се сдоби с него…

 

 

… Веднъж той разбра, че известният курбаши Аслан-бай е преградил с бент водата и е оставил нивите на дехканите без вода. Под ударите на ветровете над степната земя се вдигаше прах и тя нищо не раждаше. Възмутен от такава несправедливост, Сухов реши да прояви самоинициатива и да взриви бента на Аслан-бай.

Другарите му по отряд го разубеждаваха — охраната на Аслан-бай била много надеждна и той сякаш се гласял да сключи мир със съветската власт.

— Какъв ти мир с бандит, отнел на хората водата! — заяви Сухов и, цял накичен с шашки динамит, се запъти към бента.

Изчака да се стъмни, нахлупи на главата си половин изядена диня с пробити в нея дупчици — изпитан способ от младините — и заплува незабелязан към главната подпора на бента. Заобиколи я и успя направо под нозете на пазачите нукери да прикрепи връзка шашки към дървената подпора, която поддържаше огромния щит на водоотливния отвор.

Забелязаха го късно, когато вече почти се беше добрал до брега. Нукерите откриха огън, а един от тях замахна, за да хвърли граната. При този замах Сухов го повали — гранатата избухна в ръцете на нукера и разхвърля и другите стоящи наблизо пазачи. С втория изстрел Сухов тегли куршума на връзката динамит. Раздаде се взрив с чудовищна сила, погребал заедно с отломките от бента всички пазачи в ревящия поток на освободената вода…

Сухов и сам не помнеше ясно как, зашеметен и отхвърлен от взривната вълна, е успял да се измъкне на брега и да се скрие в тъмното.

Когато се завърна в отряда, целият изпокъсан, опърлен, ожулен и разкървавен, командирът Кавун незабавно поиска той да му се яви. Знаменитият червен комбриг без излишни разговори, за назидание на другите бойци лепна на героя пет дни строг арест за самоволни, без заповед действия. Сухов на мига, както и се полага на арестант, без колан и гологлав (за да не позори звездичката на кепето) бе отведен под охрана в главния гарнизонен арест, оборудван в една от яслите на глинобитната конюшня.

Той излежа присъдата си от край до край в застланата с прясна слама ясла в съпровод на съчувственото цвилене на гарнизонните коне.

В строгия „карцер“ и дажбите бяха строги — само хляб и вода, а да полегнеш преди отбоя не се разрешаваше и за минутка. Този ред караулните трябваше да спазват безусловно, но часовите от местните червеноармейци — узбеки, туркмени, киргизи — много зауважаваха Сухов за това, че беше взривил бента на ненавистния Аслан-бай.

Помежду си те започнаха почтително да наричат Сухов шайтан, което в превод ще рече дявол, и по цял ден му носеха разни лакомства — кой тютюнец, кой шепа сушени кайсии, кой питка овче сирене. Освен това домъкнаха в яслата цяла купа прясна слама и разрешиха на арестанта да се въргаля в нея колкото си иска. По този начин Сухов за пет денонощия си почина и се наспа „за цялата война“, че даже и малко понапълня, убедил се на дело в справедливостта на старата истина — „не ти трябват сто рубли, а сто приятели“.

След като Сухов си излежа „карцера“, комбригът Кавун отново го извика при себе си. Мъдрият командир пак за назидание на останалите бе решил да отбележи и другата страна на самоволната постъпка на червеноармееца. За умение и находчивост при провеждането на смъртно рискована операция и защото Сухов при това бе успял да остане жив, знаменитият бригаден командир го награди пред строя с поименен револвер и ръчен часовник.

На револвера беше написано „На червеноармееца Сухов. Комбриг М. Н. Кавун“. На часовника нямаше никакъв надпис. Беше голям почти колкото будилник, лъщеше като новичък, но, за съжаление, не работеше. И въпреки това Сухов се зарадва на този часовник повече, отколкото на револвера, защото оръжия във военния си живот той беше видял много, а ръчен часовник виждаше за първи път. Джобни беше срещал, а виж ръчен, че и такъв забележителен — никога. Жалко, разбира се, че не работеше, но Сухов не се разстройваше особено — надяваше се като се върне в Нижни Новгород, веднага да го поправи и после да се фука с часовника за завист и удивление на всички…