Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

Саид яздеше ходом през пустинята, свел глава от тежки мисли — на човек му се струваше, че дреме. Не, той тъгуваше за дома си, за близките… Мислеше за семейната гробница, където, легнала на каменната плоча, остана сестра му.

След като Сухов го изкопа и двамата се разделиха, Саид забърза към дома си. Постоя, загледан в пепелището, прощаваше се с всичко, което му е скъпо… После вдигна на ръце убития си баща и го отнесе в гробницата. Положи го в единствения празен саркофаг, до гроба на майка си. Дълго преди смъртта си Искендер го беше приготвил за себе си. Саид, разплакан, се помоли над него, а после коленичи до главата на сестра си. Лицето й беше спокойно и свежо, сякаш бе заспала за малко и всеки миг щеше да се събуди.

Саид остана на колене до сутринта, молеше се, молеше баща си и сестричето си за прошка и скърбеше, че не е могъл да ги защити…

… сега, докато яздеше, Саид отново видя как бандата на Джевдет се изгуби зад хоризонта и го остави да пукне в горещия пясък… Няма да има прошка за Джевдет! Саид ще го намери, за да изпълни дълга си.

 

 

Сухов, Петруха и всичките девет жени от харема наведнъж натиснаха баркаса, който стоеше на брега на морето с подпъхнати под него трупчета.

— Раз, два… — командваше Сухов.

— Давай! — подхващаше Петруха.

С общи усилия баркасът едва-едва помръдна настрани, като скърцаше по трупчетата.

— Раз, два… Госпожици! — напрягаше се Сухов и почервеняваше.

— Давай! — подхващаше Петруха и заедно с него жените също викаха: — Давай!

Баркасът помръдна още три пръста нататък. Петруха и Сухов изтриха челата си. Гърбовете им чернееха от пот.

— Другарю Сухов! — викна Гюлчатай. — Твоите жени се умориха. Какво да викам — „приключвай“ или „пушпауза“?

— Нали ти обясних — рече Сухов. — „Приключвай“ викат, когато работата е свършила, а „пушпауза“ — за почивка.

— Пушпауза! — звънко се развика Гюлчатай.

— Почини си — рече й Петруха. — Много ли се умори?

— Не съм се уморила, Петруха… рязански — усмихна се момичето.

— Да имаше още пет човека, мъже — въздъхна Петруха.

— Десет е още по-добре — подхвана Сухов. — А още по-добре пет коня!… Ама какво да се прави — ще се наложи да попъшкаме. Спускаме баркаса — и в морето… Там никой няма да ни докопа.

— Ще се повредят, не са свикнали — промълви Петруха.

Жените се възползваха от почивката и веднага насядаха в сянката на баркаса.

Петруха току поглеждаше косо към Гюлчатай, която се беше взряла в морската далечина, обърнала лице срещу идващия от морето вятър.

— Аз ще погледна мотора, а ти засега иди дотам — Сухов махна на Петруха към къщата, издигаща се на брега на половин верста от тях.

Къщата беше бяла на цвят, заобиколена от дървета и сляп зид, също бял.

— Преди това беше царската митница… Разбери кой е там сега. Като че се мярна някой — додаде Сухов.

— Слушам — да разбера кой е там сега! — бодро отвърна Петруха и се запъти към къщата, метнал винтовката на рамо.

Сухов се качи на лодката, затропа силно с обувки по дъсчената палуба, после изскърца отваряща се врата към рубката.

Той провери как перото на руля следва щурвала и слезе в машинното отделение, трополейки силно по водещата надолу желязна стълбичка.

 

 

Жилището, към което се приближи Петруха, му се стори необикновено. В прогорения от слънцето Педжент нямаше никаква зеленина. А тук иззад високия дувар се подаваха листати дървета, разперили клони навън. В короните им се надвикваха и пърхаха някакви птици, които блестяха със синьо-зелени седефени пера.

Огромната порта с масивни метални халки беше залостена, а по прозорците и кепенците на къщата висяха катинари.

Петруха обиколи дома крепост от всички страни, но никъде не намери пролука да се промъкне поне в двора. Тогава, нарамил винтовката, той се засили и скочи, хвана се за горния край на зида, набра се на ръце…

Един от кепенците предпазливо се открехна и се показаха огромни мустаци и дулото на револвер.

Петруха прехвърли крак през оградата и скочи в градината.

Нещо зашумоля, зашляпа и бутна фуражката от главата му — над него като разноцветна дъга прелетя обезпокоен паун. Птицата с ярко оперение кацна на навеса в дъното на двора — пак там Петруха видя квадратен басейн и щом се приближи, забеляза в зелените водни дълбини да плуват есетри.

Момъкът изтри потното си чело и съзря край противоположния зид овнета, които хрупаха тревица.

Като се стараеше да не вдига шум, той се изкачи по каменната стълба, водеща към терасата на втория етаж. На вратата висеше голям катинар.

И отново един от кепенците, този път — от онези, които гледаха към двора, се открехна едва-едва и се показаха същите мустаци и револвер.

Петруха реши, че в къщата няма никой, и тръгна да излиза от двора. Това не беше трудно, тъй като стълбата, водеща към терасата, минаваше покрай зида. Но едва се обърна и отгоре, от прозореца, се разнесе тих глас:

— Стой. Горе ръцете.

Петруха замря от изненада и автоматично вдигна ръце нагоре. Някой го хвана за китките и с едно мощно повдигане просто го издърпа през прозореца заедно с винтовката.

Щом се озова в стаята, Петруха видя пред себе си огромен, вече започнал да надебелява мустакат мъж с казашки шалвари и бяла долна риза. В полумрака — кепенците навсякъде бяха затворени — забеляза на стената текински килим със саби, китара и няколко снимки. Под тавана — птица в клетка, на прозорците — перденца, цветя. На един от первазите картечница „Максим“, в ъгъла — иконостас, под който имаше купчинка гранати и картечни ленти, в другия ъгъл на стаята — широк креват, застлан с парцалено одеяло на цветя и планина от възглавници. Под кревата забеляза още един „Максим“.

— Ти в чий дом си се вмъкнал? Отговаряй! — тихо, но властно попита стопанинът, като разглеждаше изплашеното момче.

— Не знам — искрено отвърна Петруха.

На масата стоеше самовар, чиято тръба излизаше през прозореца. До отворената трилитрова бутилка и цветните пиали[1] имаше дървена купичка с кисели краставици, половин пъпеш, парче пушено филе от есетра и праскови.

— Ти какво, не си ли чувал за Верешчагин? — учудено попита стопанинът, след като внимателно огледа Петруха и без да дочака отговор, въздъхна. — И това доживях! Беше време, когато в този край и кучетата ме знаеха… Ей така ги държах! — мустакатият сви огромния си юмрук. — А сега ме забравиха… — Огорчен, той си наля от бутилката в пиалата, погледна Петруха и наля и на него.

— Сядай и пий, ако си храбър — Верешчагин му посочи пиалата.

Петруха отпи, облещи очи — веднага се задави и грабна краставичка. Верешчагин се подсмихна, после със замах пресуши пиалата си и дори не се намръщи.

— Ама това е… спирт — рече Петруха, щом успокои дишането си.

— Тебе кой те праща? — строго попита Верешчагин.

— Сухов.

— Лъжеш. Сухов отдавна го убиха.

— Как пък не! — изсумтя Петруха. — Ние с него току-що освобождавахме Педжент, а вие какви ги приказвате! — той отново пийна съвсем мъничко и пак се задави.

Верешчагин погледна момчето със симпатия — то все повече му харесваше… И изведнъж — Петруха не разбра защо — този могъщ човек се натъжи, опечали се… Не можеше Петруха да знае, че Верешчагин си спомни за собствения си син, когото Бог му отне съвсем мъничък…

Тъкмо по това време Павел Артемиевич Верешчагин избяга от скръб и мъка по-далеч от родните места, докато не се озова в края на краищата тук, в тази митница, на далечния бряг на Каспийско море…

 

 

Макар и погълнат от мисли за мъст, Саид все пак веднага забеляза тримата конници, които се показаха иззад бархана. Без да изпуска непознатите от полезрението си, той продължи да язди в същата посока.

— Стой! — викна един от конниците. — Стой! На кого говоря!

Другият започна да стреля. В същата секунда, все едно паднал от коня и увиснал на стремената, Саид стреля два пъти изпод коня по нападателите.

Двама убити се строполиха от конете, третият избяга, скри се зад върха на бархана. Саид с едно движение отново кацна на седлото, обърна коня и препусна подире му. Когато конят го изнесе на върха на бархана, той видя прииждащия към него отряд на Абдула. Двама картечари държаха Саид на прицел и затова той свали карабината.

Отрядът на Абдула наброяваше петдесет конници и няколко натоварени с денкове камили. В средата му, обкръжен от нукери, яздеше самият Абдула.

— Защо уби моите хора, Саид? — попита Абдула, като изпускаше дим от пурата си. — Да не би светът да се е обърнал наопаки и дружбата на нашите бащи да не значи нищо за синовете им? Пратих хора да ти кажат да не търсиш Джевдет в Сухия ручей. Него го няма там. Той се е запътил към кладенеца Уч Кудук… — Абдула говореше спокойно, лека насмешка кривеше устните му, но очите му гледаха тъжно. — Пътят е по-лек, когато срещнеш добър спътник. Ти ще бъдеш мой гост. — Той даде незабележим знак.

Четирима нукери препуснаха към Саид и тръгнаха редом с него, от двете му страни.

Бележки

[1] Пиала — малка порцеланова или керамична чашка без дръжка, използвана в Средна Азия. Бел.ред.