Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (7)

В пустинята сумракът се сгъсти. Догаряше пожарът на залеза, отначало разпрострял се по половината небе. Рахимов огледа бойците от отряда си, кимна на взводния Квашнин.

Шестима конници и взводният накараха конете да легнат и запълзяха към крепостта.

Край полуразрушената порта, върху развалините на крепостните стени, неподвижно седяха нукерите, охраняващи съня на Абдула, и се очертаваха като тъмни силуети на фона на залеза.

Други шестима червеноармейци туркмени с ласа и ножове запълзя от другата страна. Останалите, приготвили оръжието за бой, поизчакаха малко и тръгнаха в обход едновременно от двете страни, за да обкръжат крепостта.

 

 

Сухов и Саид преминаха поредния бархан. На помръкващото залезно небе блестеше ярка и единствена звезда. Лъхащата на жега пустиня се готвеше за нощен живот — разни пясъчни гадинки се измъкваха от дупките, понякога с шумолене се слягаше пясъкът — всичко наоколо се изпълни с плахи шумове. Ниско прелетя някаква птица, силно бухна водният бик^[1].

— Отляво е Черната крепост — обади се Сухов, макар оттук крепостта да не се виждаше. — След час ще стигнем кладенеца…

Саид кимна мълчаливо.

Щом изкачи гребена на бархана, Сухов се огледа наляво, където грееше ярката звезда, и му се стори, че различава назъбените очертания на крепостта. Но само му се стори, защото до крепостта имаше още два часа път пеша.

Саид понечи да вдигне крак, но го спря във въздуха. Сухов го погледна въпросително — разбираше, че не го е направил току-така.

— Там има костенурка — обясни Саид.

И наистина, пясъкът се изду, взе да се надига, да се рони — и се показа коруба.

— Как позна? — удиви се Сухов.

— Сама ми го каза — отвърна съвсем сериозно Саид.

Сухов, без да се учудва, кимна с глава в съгласие.

 

 

Един от нукерите на Абдула, които пазеха входа на крепостта, от скука извади зарове за игра и ги разтърси в шепа — те затракаха. Друг кимна и се присламчи по-наблизо. Първият хвърли заровете върху каменна плоча — паднаха се две шестици. Спечелилият нукер се засмя радостно и оголи жълти зъби. В този момент примката на ласо с леко свистене се нахлузи на гърлото му и прекъсна смеха. Нукерът захриптя и се строполи. В същото време друго ласо задуши другаря му.

Същата участ постигна в различните краища на крепостта още трима — само четвъртият, докато ласото го влачеше, успя да извади нож и с един замах да пререже връвта. Със същия нож той уби скочилия отгоре му червеноармеец туркмен, претърколи се по корем и стреля с револвера.

 

 

Сухов и Саид бродеха из пясъците.

— Стрелят — обади се Саид и се извърна към Черната крепост. Очите му бяха полупритворени — целият се беше превърнал в слух.

Сухов също се заслуша.

— Сторило ти се е — възрази той след известно време.

 

 

От изстрела Абдула се събуди на мига. Той отметна от себе си ръката на спящата Сашенка, грабна лежащите както винаги до него карабина и дрехи и скочи към стената. До тази стена беше изходът от подземието. Оттук се виждаше двойното стълбище, водещо към портата.

Абдула намъкна меките панталони от чортова кожа, препаса халата с широкия колан, на който висяха два кобура — единият от тях дървен, с любимото му оръжие — маузер.

Горе затракаха картечниците.

В своята половина жените пищяха, струпали се накуп като овце — ехото на писъците им отскачаше от каменните стени, многократно усилено.

Двама от нукерите на Абдула повалиха с точни изстрели неколцина червеноармейци, но картечни изстрели ги покосиха откъм тила. Разнесе се гръмкият тропот от ботушите на тичащ надолу по стълбите човек.

Сашенка погледна Абдула с надежда и молба — той й отвърна с ласкав поглед, едновременно ободряващ и уверен, като продължаваше хладнокръвно да се облича. Завърза връзките на едната обувка, почна да обува другата.

В отвора на вратата изникна взводният Квашнин. В ръце държеше „Хочкис“ — картечница с дълъг, прибран в калъф ствол, подобен на тръба на самовар. Дулото на тази тръба беше замряло, насочено срещу Абдула, който обуваше обувката си.

— Горе ръцете!!! — страшно кресна взводният.

Абдула бавно започна да вдига десницата си, а с лявата ръка само мъничко повдигна карабината и се разнесе изстрел.

Буйният взводен, така и не успял да разбере какво се е случило, се свлече по стълбите надолу в нозете на Сашенка. Тя изпищя и скочи в ъгъла.

— Не бой се. Освен мен никой мъж не може да посети харема ми — подсмихна се Абдула. — А и това е само някакъв си мъртвец… Бивш мъж.

В стената се извъртя тежка каменна плоча, през тайния вход влезе нукер и се поклони леко.

— Прощавай, ага, че те обезпокоиха. Обкръжени сме.

Нукерът хвърли кос поглед към пищящите жени, но се сепна и тутакси сведе очи.

— Този Рахимов никога не започва да воюва навреме — уморено се намръщи Абдула. — Все избързва с половин час.

— Трябва да се махаме, ага.

Абдула уж понечи да тръгне към тайния проход, но опипа джобовете на жилетката си и се спря.

— Броеницата… Търси броеницата!

Захвана се да шари под възглавниците, като ги разхвърляше на всички страни. Разбутваше подносите с храна, стъпка няколко зрели праскови и те зажвакаха под токовете му.

На стълбището се появиха двама червеноармейци, държащи пред себе си винтовки. Абдула пак стреля два пъти с леко движение, като не спираше да търси броеницата. Червеноармейците се строполиха от двете страни на стълбището. Нукерът се досети, преобърна трупа на взводния и протегна на Абдула броеницата, която се оказа под убития. Абдула въздъхна облекчено, докосна с броеницата очите си и я скри в пазвата си. Кимна към пищящите жени.

— Готови ли са конете за тях?

— Както заповяда, ага, но… — нукерът се позабави и също кимна към жените. — С тях няма да се измъкнем.

— Какво?! — избухна Абдула и замахна с ръка, на чиято китка вече висеше камшик.

Нукерът не трепна — гледаше го спокойно. Абдула не го удари, отпусна ръката с камшика и глухо изрече:

— Не мога да ги зарежа, Максуд.

— Както кажеш, ага — също така спокойно отвърна нукерът.

Абдула хвана за ръка Сашенка и я повлече към тайната врата, като даде знак на останалите жени да го последват.

Нукерът прикри оттеглянето на Абдула и жените. После понечи сам да се шмугне в тайния проход, но горе затрещя картечница и той рухна на пода. Ала дори и тежко ранен, продължаваше да отвръща с огън на затичалите се надолу по стълбата червеноармейци и да ги задържа.

 

 

Залезът догоря. Небето бързо започна да се налива с тъмна синева. Появиха се звезди — ярки, бели и светлосини. Пясъкът в падините потъмня. Над земята затанцуваха прилепи. Замириса по-иначе — от всякакви животинки, изпълзели навън изпод пясъка и камъните, макар от пясъка все още да лъхаше зной. Саксаулът^[2] на върха на бархана сякаш беше изрязан от ламарина. От вечерния ветрец над пясъка се изви малък пъргав смерч — въртеше се като пумпал и всмукваше в себе си прах. Щом докосна кълбо бял трън, смерчът го завъртя, после лекичко го повдигна във въздуха и като продължаваше да го върти, го понесе като детско балонче.

Вдлъбнатинките на върволицата от следи на Сухов и Саид, нижеща се през барханите, тъмнееха. Изведнъж Саид се обърна рязко, извади ножа от ножницата и го хвърли — обезглавената змия се гърчи още дълго и изглаждаше като ютия пясъка зад тях.

Сухов оцени точния мерник на Саид и одобрително кимна. Саид вдигна ножа, изтри острието в полата на халата си и двамата продължиха пътя си в сгъстяващия се мрак.

 

 

Щом се добраха до края на подземния тунел, Абдула и Сашенка, а след тях и останалите жени от харема се измъкнаха през широкия проход на повърхността.

Конете, предназначени за жените на Абдула, наплашени от изстрелите, се мъчеха да се откъснат от коневръза. Само конят на самия Абдула спокойно си стоеше на място — беше по-научен от другите на дисциплина.

Абдула и жените му бяха забелязани. Откъм крепостта се разнесоха викове, изстрелите станаха още по-чести — червеноармейците тичаха към тях и стреляха в движение.

Когато осъзна, че няма как да се измъкне заедно с харема и че няма никакво време да качи изплашените жени по седлата, Абдула бързо скочи на коня и протегна ръка на Сашенка. Тя сръчно се покатери, настани се зад него и се вкопчи здраво в широкия му колан.

Абдула шибна жребеца с камшика, огледа се и подвикна на останалите жени:

— Ще се върна за вас!

И препусна, а изпод копитата на коня му хвърчеше пясък.

Заедно с още двама червеноармейци Рахимов препускаше все по-далеч от крепостта, стреляше по бягащия с жената Абдула и крещеше на другите да се целят в коня. Абдула се отдалечаваше бързо.

Рахимов спря уморения кон до скупчилите се обитателки на харема, стреля още два пъти, хвърли карабината на земята и силно изпсува от яд.

— Пак се измъкна, неговата мама!

— Той има омагьосана броеница — обади се червеноармеецът туркмен.

— Конят му е отпочинал! — тросна се Рахимов.

 

 

— Измъкнахме се — рече Абдула, щом прехвърлиха далечната верига от бархани и се скриха от преследвачите. — Чуваш ли ме, мила?

Сашенка не отговаряше. Абдула почувства как омекналото й тяло се свлича надолу и разбра всичко — един от куршумите на преследвачите ги беше догонил. А той, без да спира да шиба коня, не бе забелязал как Саша изохка и се наклони към него. Като я крепеше с една ръка, Абдула препусна още малко и се спря в един дол. Слезе от коня, свали предпазливо жената, положи я на огрения от луната и звездите пясък.

— Абдула, искам при снега… — тихо промълви Сашенка и сълзи се зарониха от очите й.

— Потърпи, мила, ще те превържа — Абдула смъкна ризата си и я разкъса на широки ивици.

— Няма нужда, мили мой… Аз умирам… — с мъка промълви Сашенка. Помълча и произнесе последните думи в живота си: — Целуни ме и прости… По-добър мъж не съм имала в живота си… и приятел също… — Тя изстена тихичко. Очите й сляпо се втренчиха в лунното небе.

Една от звездите над хоризонта трепна и започна да се приближава — увеличаваше се и ставаше все по-ярка.

Абдула зави, сви се, стисна зъби, удари няколко пъти с юмрук по пясъка.

Нукерите му и останалите джигити, успели да се изплъзнат от червеноармейците, обкръжиха своя господар. Лицето на лежащата на пясъка Сашенка беше бяло и светло. Сякаш се усмихваше.

 

 

Абдула дълго седя неподвижно, обронил глава. Спомни си как Сашенка вървеше към него и се усмихваше, а той немееше от красотата й. Спомни си как преди малко тя лежеше и го прегръщаше… Животът пред него му се струваше безсмислен, ненужен и Абдула разбра, че от днес нататък нищо не го задържа тук, на тази опустяла земя. Нищо повече от изгарящото желание да отмъсти на враговете си, отнели му всичко, което притежаваше в този живот.

След като погреба единствената жена, която бе обичал, той собственоръчно заби в пясъка кръст, стъкмен от саксаулови клонки — чепат кръст, сякаш изкривен от подагра, черен под студената луна. Той знаеше, че Бог всъщност е един и че Аллах ще му прости, задето е погребал по християнски обичай тази православна руска жена, макар от любов към него тя да бе произнесла свещените за мюсюлманина думи: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пророк.“

Нощта обгърна пустинята. Млечният път се разля като светла река. А Вечерницата угасна.

От днес нататък душата на Сашенка витаеше над него и го крепеше в този живот с нежната си усмивка.

До коленичилия пред гроба Абдула се приближи Аристарх, положи длан на рамото му и рече:

— Стига, курбаши. Време е… Животът си тече…

За разлика от другия руснак в отряда му, възглухия белогвардейски поручик Семьон, Абдула уважаваше Аристарх — трийсетгодишен полковник от царската гвардия, дворянин. След болшевишкия преврат Аристарх бе загубил всичко: семейство, наследственото имение, земята… и сега освен ненавистта, изсушила докрай душата му, не му беше останало нищо. Абдула вдигна очи, погледна високия мъж с почерняло от загара лице и изгорели до бяло от слънцето коси и разбра, че от този момент нататък огънят на омразата му се е изравнил с този на руския полковник в разпарцаливена от носене куртка.

Изправи се и огледа своите хора — бандитите, както ги наричаше Рахимов. Щом се сети за това, Абдула се усмихна — никак не можеше да мисли за себе си като за бандит. Не можеше да смята за бандити и верните си нукери. Вярно, наемниците, които по необходимост се наложи да вземе в отряда, разбира се, не бяха войни на честта — те се съгласяваха да воюват за и срещу когото и да е, стига да им се платят добри пари.

Поначало Абдула смяташе за бандити именно Рахимов и неговите хора, които го разориха. Но сега започна да се съмнява в това, защото никак не можеше да си представи просяк като бандит, а знаеше, че освен непонятната за нормален човек идея за световна революция, Рахимов няма пукнат грош — и оръжието му, и униформеното облекло — всичко беше държавно, следователно Рахимов хич не ставаше за бандит.