Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (23)

Сухов и Саид се връщаха в музея. Саид яздеше, а Сухов, който му беше дал картечницата, тичаше до него без товар, хванат за седлото. Разминаха се с Абдула за някакви си секунди.

Сухов се втурна през портата и повика Петруха — отговор не последва. Озадачен, той притича през вътрешния двор и видя прикованото към земята тяло на Петруха. И сякаш щик прониза и него самия и му причини страшна болка…

Сухов се насили да махне резето на вратата и да влезе в тъмницата. Внимателно изнесе на светло тялото на Гюлчатай и го положи до Петруха — лицата им бяха обърнати едно към друго.

Саид се приближи безшумно, остави картечницата в нозете на Сухов.

— А сега се махай по-бързо — рече той. — Не бива да оставаш сам.

— Не мога — отвърна Сухов. — Абдула ще убие жените.

— Теб ще убие Абдула… Той има много хора и много оръжие. — Упорството на руснака беше неразбираемо за Саид. — Жените са си негови — изтъкна той неотразим от негова гледна точка довод. — След малко ще е тук.

— Разчитах на теб, Саид — със съжаление рече Сухов.

— Ако ме убият, кой ще отмъсти на Джевдет? — попита Саид. — Длъжен съм да го убия, да изпълня обета си. Сега живея само за това.

— Разчитах на теб — повтори Сухов и въздъхна.

Иззад ъгъла на двореца се появи Лебедев. Приближи се към тях, като тътреше нозе. Саид докосна рамото на Сухов, сякаш се прощаваше, и тръгна към коня. Беше разбрал цялата безполезност на по-нататъшния разговор с руснака.

Щом видя набучения Петруха и бездиханната девойка до него, Лебедев се дръпна, погледна укорно Сухов, развълнувано заговори:

— Ясно ми е, на вас не ви пука за имуществото на музея, но ме разберете… Нали всичко тук ще загине, ако не се махнете оттук. Заради вас те ще изгорят, ще унищожат всички експонати. Вие не можете сам да се противопоставите на Абдула и хората му! Умолявам ви, отведете жените оттук!

— Късно е вече — въздъхна Сухов, загледан след отдалечаващия се Саид. — Няма и къде… Къде да ги скрия в пустинята? Няма как, Лебедев. Налага се да чакаме Абдула тук.

Междувременно от вътрешните покои на двореца в галерията се изсипаха жените. Втренчили погледи в Гюлчатай и Петруха, те започнаха тъничко да вият.

Сухов вдигна глава и сърдито им заповяда незабавно да се махат, ако искат да останат невредими. Изплашените жени послушно напуснаха галерията. Сухов вдигна от земята картечницата и тръгна към портата на двореца музей. Лебедев го следваше упорито.

Внезапно вратата се отвори и на чердака изскочи Джамиля. Държеше в ръце голяма завеса, откъсната от прозореца. Тя мълчаливо притича до телата на Петруха и Гюлчатай, покри ги и все така мълчаливо побягна обратно.

Сухов вдигна пръст и я спря.

— Джамиля?

— Да, господарю — чу се тихо изпод чадрата.

— Кажи на другите, че няма от какво да се страхуват, но да не се показват на прозорците.

— Да, господарю — отвърна Джамиля и побягна към двореца.

Сухов и Лебедев се изкачиха подире й по каменните стъпала.

След минута Сухов отново се качи на покрива, където прекара нощта. Огледа селището и околностите и видя в далечината Саид — конят го отнасяше навътре в пустинята… Ето, изкачиха една редица от бархани и след някоя и друга секунда се скриха.

Сега Сухов остро почувства, че е съвсем сам. Лебедев като войн не влизаше в сметките. Както винаги в трудни минути, а сега може би и последни мигове от живота му, пред очите на Сухов изникна Катя. Но сега мислеше за нея някак леко — като в църква по време на молитва.

Като поглеждаше към брега, Сухов остави картечницата и вдигна въргалящата се на земята торба. Извади от нея чиста риза и партенки. Без да бърза, той се преоблече и преобу също така, както от памтивека правеха в Русия войните преди решителния смъртен бой…

Преди да пъхне револвера в колана си, той го провери още веднъж. Превъртя барабана — всичките седем патрона си бяха на мястото.

После извади от торбата парченце огледало, за да се обръсне — не толкова за да се представи пред Всевишния един такъв спретнат, а за да съкрати по някакъв начин минутите на мъчително очакване. Едва се насапуниса и през капандурата една след друга на покрива излязоха жените и уплашено се скупчиха до парапета. Сухов им се усмихна колкото се може по-безгрижно. Като видяха, че се бръсне, жените се успокоиха. В този миг в отвора се появи Лебедев. Мислейки само за своето, той плъзна неприязнен поглед по харема и огледа Сухов. Щом забеляза чистата му риза, всичко му стана ясно и той рече сърдито:

— Такааа. Значи сте решили да умрете тук, Сухов?

— Е, хайде пък сега, веднага да умирам! — усмихна се онзи, без да откъсва поглед от огледалцето. — Тук първо ще повоюваме.

— Вървете по дяволите, Сухов! — още повече се разсърди пазителят. — Ако се махнете оттук с жените, ще ви разкрия една важна тайна.

— Е, е… — Сухов тормозеше с бръснача гъстата си четина.

— От двореца излиза подземен тунел. За него знае само Алимхан — той заповяда да разстрелят всички, които са го строили. Открих го съвсем случайно…

Сухов спря да се бръсне — гледаше Лебедев и обмисляше новината.

— Подземен тунел казваш… И накъде води?

— Извън селището. Там, където са гарата и нефтените резервоари.

— Тоя твой тунел е братска могила… Ще изляза навън — далече ли ще стигна с тях пеша? — Сухов погледна жените. — Не, Лебедев, тук ми е по-удобно. — Внезапно той трепна и се изправи, като че нещо го бутна. Погледна втренчено Лебедев и додаде: — Резервоари казваш?

 

 

Към четирийсетина конника, начело на които препускаше почернелият от злоба Абдула, нахлуха в Педжент — крещяха и стреляха във въздуха. После половината от тях се разпръснаха по уличките и дворовете на градчето. Останалите се носеха към сградата на двореца. Няколко картечни реда удариха по прозорците, по стените — посипаха се парченца мазилка, задрънчаха стъкла.

Нукерите скочиха от конете, изкъртиха вратите и се втурнаха в двореца. Разбягаха се по етажите и се захванаха да прочистват стая след стая в търсене на Сухов и жените.

Двама дръпнаха вратата на женското общежитие. Там нямаше никого — само креватите с имената на жените на табелките откъм главите и няколко въргалящи се дрешки. Четирима се качиха на покрива — и там не намериха никого.

— Няма никой, ага! — доложиха не след дълго на Абдула, който чакаше на двора, играеше си нетърпеливо с камшика и оглеждаше плочите, сякаш ги броеше.

— Все едно в земята са потънали!

— Търси! — кресна гневно Абдула. — Всичко обърнете, но ги намерете!

 

 

Като разгребваше пясъка с ръце, Сухов излезе на бял свят от почти затрупания изход на подземния тунел. Издърпа жените една по една… В падината пред него имаше два огромни нефтени резервоара. Целите ръждясали, в кръпки и петна, те се извисяваха съвсем не на място сред пясъците. По-встрани на затрупаните с пясък релси стоеше платформа с малка цистерна, някога белосана, а сега цялата също в мръсни петна.

Сухов огледа резервоарите, притича към по-далечния и почти в упор изстреля по него картечен ред. Ръждата отхвърча от желязото като червеникав пушек и по него остана поредица от съвсем дребни блестящи вдлъбнатинки. Сплесканите оловни бучки паднаха на пясъка. Сухов се ухили доволно и махна с ръка на жените. Накуп, като потъваха в пясъка, те се юрнаха към него.

 

 

Абдула нервно крачеше по плочите. По един, по двама нукерите се появяваха и пак изчезваха, но никой от тях не откри и следа от Сухов и жените.

Намръщен, Абдула приседна на широкото стъпало на каменния чердак. От двореца излезе още един нукер в халат и тюбетейка, поклони се и му подаде голям пистолет с дълго дуло.

— Твоят маузер, ага. Забравил си го в стаята на жените.

Не знаеше нещастният нукер, че тази услуга ще се окаже гибелна за него.

Абдула се понамръщи при спомена как беше „забравил“ маузера си, но го взе от нукера с леко кимване. В пистолета нямаше пълнител — предвидливият Сухов го беше извадил — и сега маузерът можеше да се употребява само като чук. Абдула се подсмихна и извади от горния джоб на куртката си резервен пълнител. Удари го с длан и го вкара. Маузерът беше любимото оръжие на Абдула. Тежкият пистолет стоеше удобно в едрата му силна длан, беше му по мярка, както се казва. Освен това дървеният калъф на маузера се явяваше едновременно и негов приклад — това правеше стрелбата на далечно разстояние много по-точна. Този калъф Абдула запази с твърдата надежда да си вземе маузера от Сухов. Фьодор не се възползва от маузера, защото, както вече знаем, смяташе револвера за най-надеждното оръжие.

Един след друг в двора влизаха конниците, които прочистваха селището. И те никъде не откриха бегълците.

Към Абдула се приближи Аристарх. Единствено него Абдула отделяше сред останалите, уважаваше го и двамата почти се бяха сприятелили.

Аристарх тихо му прошепна на ухото:

— Трябва да се махаме, Абдула. Рахимов всеки момент ще дойде.

Абдула и сам го разбираше, но никак не му се искаше да се примири с поражението.

До тях се разнесе възмутен глас, преминаващ във фалцет:

— Как смеете? Веднага ме пуснете!

Абдула извърна глава. Довлякоха при него отчаяния, запъващ се Лебедев, притиснал с две ръце икона към себе си.

— Пусни го, Ахмед — нареди Абдула и внимателно погледна пазителя в очите. — Къде са, Лебедев? Ти трябва да знаеш.

Лебедев отклони очи за миг и Абдула разбра, че руснакът знае тайната за изчезването на жените.

— Къде са? — повтори той.

— Абдула, прекрати незабавно това разбойничество и напусни двореца! — изнервеният Лебедев отново повиши глас. — Тук няма никакви жени! Ще бъда принуден да съобщя на Алимхан…

— Алимхан е далече, нали знаеш — подсмихна се Абдула.

— Но той е твой господар, а този дворец му принадлежи.

Без да поглежда Лебедев, Абдула вдигна леко маузера и стреля. Без да изпуска иконата, която куршумът проби, пазителят рухна на земята.

Абдула се обърна към Аристарх:

— Прав си. Отиваме си… Командвай — всички да се качват на баркаса, а аз ще се позабавя за минутка.

Аристарх даде команда — джигитите, блъскайки се, се метнаха на конете, а тези на седлата, без да губят нито секунда, препуснаха през портата.