Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (13)

Сухов тръсна глава, усмихна се на баба попадия Анна и още веднъж решително заключи:

— Не, не може Катя да потъне във Волга — каквото ще да е времето!

Въздъхна с пълни гърди и изведнъж, за първи път от много години насам, почувства, че му стана доста по-леко да живее. Надеждата окрили войника и тежестта на тъпата болка, притиснала го тогава в Покровское, падна от сърцето му. Сега знаеше къде да търси своята Катя. „Разбира се, тя е там, в селото зад Волга при леля си, заедно със сестричетата и братчето си, а може би… може би вече е в самото Покровское! Онзи гад Шалаев отдавна го няма там — от какво да я е страх… А пък и аз като се върна, тогава и самият дявол не може ни уплаши“.

Без да каже нито дума повече, Сухов лекичко разбута тълпата заселници, обкръжила ги плътно двамата с попадия Анна, и изтича към коня си. Политна към седлото като птица и от място препусна в галоп в степта…

Баба попадия Анна тъжно гледаше подире му и ситно кръстеше гърба на отдалечаващия се конник…

Останалите все тъй мълчаливо изпроводиха с очи препускащия червеноармеец и тръгнаха всеки по своите си работи.

Сухов се върна след час.

След като се замъкна при бойците си, той накратко им обясни каква е работата и те без излишни думи му дадоха дажбите си — просо, солена риба, сухари. Намери се даже и буца залепнали карамелени бонбони.

Сухов тръсна в краката на попадия Анна вързопа с продуктите. И за нея не бяха много, но той познаваше съпругата на покойния отец Василий и разбираше как ще постъпи тя.

— Ех, каква благодат! — плесна с ръце баба попадия и веднага извика всички жени.

Нареди им да разделят поравно всичко от вързопа, а буцата карамели се падна на парцаливите дечурлига с голи коремчета, половината от които през живота си не бяха виждали бонбони.

На Сухов много му се искаше да подари нещичко на баба попадия Анна, но нямаше нищо, пък не можеше и да има — няма пистолет да й подарява я… и тука се досети, че на дъното на торбата, под комплекта чисто бельо, лежи чифт нови партенки. Бяха му се паднали като наследство от загинал приятел — меки фланелени партенки, безценни за войника. Родион, докато беше жив, все убеждаваше Сухов, че такива партенки, освен по прякото си предназначение, са много добри и за добив на вода. Цялата работа е там, че понякога над пустинята изведнъж се появява облаче и то може да се излее в обилен, но кратичък, едноминутен дъжд. Тъкмо тогава е нужно да не зяпаш, а бързо да разстелеш партенките на пясъка, а като премине дъждът, веднага да ги изстискаш в чайника…

На Сухов и на другаря му не им се удаде да проверят този метод, защото Родион загина, без да дочака дъжда в пустинята.

Баба попадия Анна първо не щеше партенките, после, щом ги прие от Сухов, тутакси смъкна вехтата си захабена забрадка и се забради с меката фланела, от което се подмлади и даже заприлича на медицинска сестра.

Дълго стояха един срещу друг. Сбогуваха се — разбираха, че повече не им е писано да се срещнат. Баба попадия Анна шепнеше молитви, бършеше сълзите и все се кръстеше, кръстеше Фьодор Сухов, като че искаше да го благослови за целия му останал живот.

Най-накрая той прегърна баба Анна, после се поклони на останалите си земляци, нахлупи по-ниско кепето, скочи на коня и препусна. А земляците му, руски хора заточеници, със завист гледаха подире му — те трябваше да останат на тази убога, омразна земя и искрено не разбираха в какво са виновни…

 

 

Щом пристигна в частта си, Сухов подаде молба за уволнение от армията. Всички срокове и свръхсрокове на службата му бяха минали, а толкова пъти беше раняван, че нито една лекарска комисия не би могла да възрази срещу неговата демобилизация.

Скоро Сухов бе извикан от един от неговите висши началници — младият командир на бригада Макар Назарович Кавун. Той го посъветва да не прибързва с уволнението и още поне годинка да повоюва за щастието на трудовия народ.

Сухов му отговори в смисъл, че вече много години воюва за щастието на трудовия народ, а сега би му се искало поне съвсем мъничко да се погрижи за своето лично щастие.

Комбригът Кавун се намръщи и строго рече:

— Какви ги плещиш, Сухов? Какво ти лично щастие за един съзнателен революционен боец! Личното щастие е най-вредният буржоазен предразсъдък!

Сухов се съгласи с комбрига, но обясни, че иска да издири отдавна изчезналата си и горещо обичана жена.

— Жена ти, казваш? Любимата? Такааа — вдигна вежда двайсет и четиригодишният командир на бригада. — Значи ние тука ще се сражаваме героично, а ти ще проседиш такова велико време под полата на жена си!

На което Сухов скромно възрази, че веднага щом издири жена си, двамата заедно ще започнат да се сражават героично на трудовия фронт, което също не е маловажно в такова велико време.

Командирът на бригада Макар Назарович Кавун махна с ръка и заповяда да демобилизират червеноармееца Сухов.

Всъщност комбригът беше добро и справедливо момче. За което и впоследствие ще бъде разстрелян през трийсет и осма като „враг на народа“ — на същия онзи народ, за чието щастие сега се сражаваше в този пустинен пъкъл.

 

 

След като взе един чифт долно бельо за смяна, малко просо и солена риба, някой и друг сухар и още и подарения му револвер с гравирано неговото име — всичко, натрупано за годините войнишка служба, Сухов се прощаваше с отряда. Тъй като за червеноармейските отряди, действащи в пустинята, важеше строг „сух режим“, целият ритуал по прощаването се състоеше обикновено в прегръдки и ръкостискания и в напътствени слова. Старите другарчета много се постараха за Сухов и домъкнаха в последния момент няколко мяха кумис и топли питки — чуреки. Кумисът, естествено, не е арака, дори не е и вино от грозде, но изпиха достатъчно — изобщо, сбогуваха се почти „като хората“.

Сухов пое по барханите към дома, решил да преодолее много версти пустинно пространство пеша. Настойчиво му предлагаха кон, но от такъв транспорт Сухов категорично се отказа, като обясни, че конят изисква допълнителни грижи — сам е и по-просто, и по-сигурно.

 

 

И ето, сега той вървеше, окрилен от надеждата, по горещите пясъци напряко към Гуриев, откъдето можеше да се добере до Астрахан, а там вече нагоре по Волга пътят му беше познат…

Засега обаче лежеше под саксаула, навирил крака, и изчакваше да отмине пладнешкият зной. Когато слънцето превали зенита, Сухов вдигна кепето си над очите си и се изправи на крака. Пред погледа му заиграха червени кръгове. Зноят все още беше непоносим за обезводнения му организъм.

Сухов се разтърси, откачи чайника от колана и се убеди, че само ако изпие остатъка от водата, ще може да се добере до следващия кладенец. След което отметна глава и с наслада вля в пресъхналото си гърло двете останали в чайника глътки отвратителна, топла и леко солена на вкус течност.

След това измери със сапьорската лопатка дължината на сянката, отброи часа по резките и по положението на слънцето определи „хипотенузата“, водеща към Гуриев. Затегна колана, подскочи няколко пъти по навик, за да не дрънчи и не звъни нищо по него, и потегли напред — както винаги нито бързо, нито бавно, с целесъобразна за изминаването на дълги разстояния войнишка походна стъпка.

Трябва да се каже, че нощем той доста точно определяше своята „хипотенуза“ по звездите, по-точно по Полярната звезда, която, както се знае, единствена от всички неподвижно виси над своето полукълбо…

След като премина поредната редица от бархани, той забеляза пред себе си и малко вдясно някакво движение.

Сухов тутакси се търколи в падинката между барханите. Подаде бялото кепе, което го правеше незабележим, над гребена на белите пясъци и пристъпи към наблюдение.

Скоро пред него ясно се очерта придвижващ се през пустинята отряд. Сухов се вгледа и по еднаквото формено облекло и по фуражките бързо определи, че са свои.

 

 

Само едно леко озадачи Сухов: той наброи девет плашила, които яздеха в колона в предната част на отряда. Но тъй като всички останали не му внушаваха никакви подозрения, той се измъкна от падинката и спокойно продължи нататък.

Забелязаха го на мига. Някакъв конник се отдели от отряда и препусна към него, като в движение три пъти стреля във въздуха.

Сухов разбра предупреждението, спокойно се отпусна на пясъка и сви цигарка, като изсипа в нея всичкия останал тютюн — знаеше, че друго може и да няма, но с тютюнец и водица своите със сигурност ще го почерпят.

Конникът се приближи до седящия на пясъка Сухов и рязко дръпна поводите на коня.

— Кой си ти? — започна той без предисловия.

— Сухов съм — отвърна Фьодор и пусна нагоре димен конус.

— Лъжеш! — искрено се удиви конникът. — А аз съм Рахимов. Чувал ли си за мен?

Сухов кимна — разглеждаше конника отдолу нагоре. Отбеляза наум излишната му нервност и мислено сравни Рахимов със своя бивш командир, покойния Макхамов — същия онзи, на когото „дължеше живота си“. После му отговори, като нарочно го изчетка, с все същата надежда за тютюнец и вода:

— Че кой в пустинята не знае командир Рахимов!

— А на мен ми казаха, че си се демобилизирал… — Доволният Рахимов се спеши и приседна на пясъка. — Носи се слух, че вече си в Астрахан.

Сухов кимна.

— Трябваше да бъда. Обаче на, наложи се да се позадържа.

Отрядът се приближи и обкръжи Сухов и своя командир. Бойците разглеждаха с любопитство Фьодор. Той на свой ред огледа червеноармейците, обгърна с поглед и забулените жени, които седяха на седлата като мумии. После отново се обърна към Рахимов. Наведе се към него и тихо го посъветва:

— Трябва да махнете щиковете от дулата. От цяла верста се виждате по отблясъците, а от бархан — и от цели три!

— Абе знам — отвърна с въздишка Рахимов. — Но тук работата е такава, че… — и махна безнадеждно с ръка.

Един от бойците се обърна ухилено към Сухов:

— Другарю Сухов, а мен познаваш ли ме?

Фьодор огледа боеца и поклати глава.

— Не.

— Ами че аз лежах в затвора, дето ти го взриви! Помниш ли? В Чарджоу.

— Че как да те позная, миличък — усмихна се Сухов. — Че вие всичките след взрива веднага се разбягахте. А после аз самичък и половин ден се отбранявах…

Червеноармейците дружно зацвилиха. Сухов отново погледна жените с чадри и видя…

 

 

Как проблесна реката на завоя, как по вълните тичаха слънчеви зайчета… Селските моми се изкачваха по стръмнината, вдигнали полите на мокрите, залепнали по тялото рокли, бялваха се яки прасци, те се смееха, разменяха си шегички… Една от тях, поизостанала от другарките си, се огледа и като че очи в очи погледна право към Фьодор, клекнал в тръстиката с нахлупена на главата издълбана диня. Това момиченце от спомените за „диненото“ му детство сега се превърна в неговата сивоока, с мъхнати ресници Катя и тя го погледна с огромна нежност…

 

 

Сухов се усмихна и отклони поглед от жените.

Отрядът се спеши за почивка.

Край огъня Рахимов споделяше със Сухов неволите си:

— Цял месец го гоня. Половин отряд загубих. Вчера в Черната крепост замалко да го хвана — изплъзна ми се из ръцете… Е, карай — той скръцна със зъби. — Все едно, ще го докопам аз този Абдула! Целия пясък в пустинята ще пресея! Със собствените си ръце ще го удуша! Взводния ми застреля — такъв безстрашен момък!

Сухов рече:

— Безстрашните не оцеляват на война, Рахимов…

Рахимов въздъхна.

— Прав си, Сухов… Войната е работа тежка, пипкава… На безстрашните не им стига търпение за нея.

— Точно така — потвърди Сухов. Гледаше как един от бойците — младичко, цялото в лунички момче — помага на една тъничка, гъвкава жена да слезе от коня.

— Да не я изтървеш, Петруха! — подвикна на момчето един от бойците. — Че ще се строши!

Сухов се облегна назад на пясъка, подложил ръце под главата си, а Рахимов не спираше да говори развълнувано:

— Не знам защо Алимхан остави Абдула тука… Види се, някаква задача му е дал…

Сухов, като гледаше появилия се в небето скален орел, който описваше кръгове над отряда, рече:

— В Черната крепост е трябвало да го заловите през комина.

— Че той тъкмо през него избяга! — скочи Рахимов. — Не знаех, че там има тунел!

— Как тъй не си знаел? — удиви се Сухов. — Че ние там хванахме Черния имам… С покойния Родион… Тъкмо затова крепостта се казва Черна… А тунелът беше още по-дълъг… Аз малко го поскъсих…

— Сухов! — примоли се Рахимов. — Помогни ми! Двамата с теб ще го довършим от раз. Сам ти струваш колкото цял взвод. А може би и рота.

— Не, стига вече — Сухов затвори очи. — Вкъщи трябва да се прибирам. И без това минах по обиколния. Сега вървя по хипотенузата — по-късо е… До Астрахан, а после и до Нижни Новгород, по водата.

— Сухов, поне женорята закарай до Педжент, имай добрината! Вързаха ни и ръцете, и краката — пеш ходим. Вземи ги с тебе, а? Да му се не види и харемът!… Девет бройки. Освободихме ги, а сега се мъчим. С тях Абдула по никой начин не можем го догони.

— Общо взето напразно — въздъхна Сухов.

— Какво напразно? — не разбра Рахимов.

— Напразно сте ги освободили. Иначе щяха да останат живи. А сега той със сигурност ще ги убие, като са ти минали през ръцете.

— Ама как може?! — подскочи Рахимов. — Че ние даже и лицата не сме им видели. Ако някой тръгне да им додява, веднага ще го изправя до стената — разбираш ли ме?!

— Аз тебе те разбирам, ама Абдула няма да разбере… Ех ти, Рахимов, тук си се родил, а Изтока не познаваш. Първо трябваше с него, с Абдула, да се оправите, а чак после жените да освобождавате. Туй, Изтокът, е тънка работа!

— Ако всичко така го разбираш, значи ти си длъжен да вземеш булките!

— Множко са ми — подсмихна се Сухов. — Една може — да си подслаждам животеца.

— С това шега не бива — рече строго Рахимов. — Това са първите освободени жени на Изтока! Разбираш ли, Сухов, това е висша политика, иначе аз и самичък отдавна да съм ги разкарал!

Внезапно, обхванат от някакво чувство, Сухов погледна настрани и видя Саид. Той, качил се на върха на един бархан, седеше на пясъка и мълчаливо наблюдаваше отряда.

— Ти как се озова тука? — удиви се Фьодор. Беше се зарадвал на Саид като на приятел, с когото отдавна не са се виждали.

— Стреляше се — отвърна той и се попремести мъничко по-встрани. На мястото, където седеше, от пясъка изпълзя гущер.

А Рахимов продължаваше да умолява:

— Слушай, Сухов, аз човек ще ти дам, кон, просо… А, Сухов? Закарай ги до Педжент. Сега сигурно на триста версти наоколо няма никой от нашите… — и описа с ръка кръг, потвърждавайки думите си с жест.

— Точно така — съгласи се Сухов.

Кой знае защо, Рахимов се зарадва.

— Ето на! Ето, разбрахме се! — и направи знак на взводния. Той скочи, като бършеше с партенка сапуна от лицето си, защото във всяко житейско положение се грижеше за красотата на бакенбардите си. Рахимов го дръпна настрани и полугласно му даде нареждане, като кимаше по посока на Сухов, който в същото време с радушна усмивка гледаше към неотдавна освободения от него Саид.

— На конете! — разнесе се гласът на Рахимов. Сухов, като продължаваше да лежи на пясъка край огънчето, извърна глава и го погледна учудено. А Рахимов скочи на седлото и се обърна към жените в чадри:

— Другарки жени! Не се бойте! Вашия мъж експлоататор ние ще го довършим. А засега постъпвате в разпореждане на другаря Сухов. Той ще ви храни и защитава. Той е добър!

И с тези думи препусна, а под копитата му изскачаха паунови пера от пясък.

Сухов се повдигна на лакът и учудено попита:

— Къде тръгна, Рахимов?… Ей! — И щом осъзна ситуацията, скочи на крака и се развика: — Стой! Стой!

Но отрядът вече препускаше след Рахимов — оставиха на Сухов Петруха с коня му и целия харем: девет жени.

Сухов скочи към Петруха, грабна винтовката му, насочи я към небето, натисна спусъка… но не стреля: засечка. Презареди, пак натисна спусъка — пак засечка.

— Пфу! Мама ти! — изруга той и в яда си тресна приклада в пясъка. Разнесе се изстрел, но отрядът на Рахимов вече се скриваше зад редицата от бархани. — Аз какво, цял живот из тая пустиня ли ще се мотая?! — разкрещя се Сухов почти разплакан.

Саид мълчаливо го наблюдаваше. Сухов, като покрачи насам-натам, поохка и постена, погледна на изток, там, където се намираше единственото градче в цялата околност.

— Недей да ходиш в Педжент — рече Саид, разгадал намерението на Сухов. — Абдула ще пристигне там.

— Много ясно, че ще пристигне — измърмори Сухов. — Ще си зареже ли тъй булките… Ставай! — кресна той на жените.

Досега седнали на пясъка, те изплашено скочиха на крака. Сухов посочи Саид на Петруха.

— Дай коня на него.

Луничавият момък безмълвно предаде юздите на Саид и след малко попита:

— А защо, другарю Сухов?

— Прави каквото ти казват…

Сухов дълго гледа забулените в чадри жени и се поинтересува, сдържайки раздразнението си:

— А как ги различавахте?

— Ето списъка… — Петруха му протегна листче — най-накрая бе загрял, че пред него стои новият командир, на когото трябва да се подчиняваш. Редник Петруха беше свикнал с това. Той цял живот само се подчиняваше. — Другарят Рахимов ги научи да се строяват — поясни той. — По ръст.

— По височина — сърдито го поправи Сухов. — Ти как се казваш?

— Петруха… по-точно Пьотр.

Сухов въздъхна.

— Разбираш ли, Петруха, вчера се срещнах с един орел… Мислех си: каква такава добра поличба. Хайде, ако беше с гарван, можеше да се каже, че ме е урочасал… а то — орел, царят на пустинята, и такъв подъл номер с тия женоря… Карай, давай го твоя списък.

Петруха му подаде хартийката.

Сухов известно време изучава списъка, за да се научи някак да произнася необичайните имена на жените. После премина към поименната проверка:

— Зарина… Джамиля… Гюзел…

Жените в чадри една след друга се подредиха пред него в редица, като войници.

— Саида… Хафиза… Зухра… Лейла… Зулфия… Гюлчатай…

Гюлчатай, малко по-встрани на пясъка, си играеше с една костенурка — тя ту си показваше главицата, ту страхливо я прибираше обратно. Гюлчатай попоглеждаше през чадрата Петруха, сякаш го канеше и той да се включи в играта. Петруха й се усмихваше.

— Гюлчатай! — повиши глас Сухов.

Девойката остави костенурката, притича към останалите жени и се подреди накрая.

— Надяаас… — понечи да изкомандва Сухов и буквално го прониза споменът за неговата съпруга, Катерина Матвеевна.