Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (8)

В оазиса Петте чинара — няколко дървета около кладенеца и къс глинобитна стена или по-скоро онова, което беше останало от стената — край тлеещото огънче седяха Сухов и Саид. Саксауловите клонки пукаха и хвърляха искри към звездното небе. Сухов запали цигарка от едно въгленче.

— Задържах се тука… Месец мина, откак се уволних окончателно, а все се мотая из тия пясъци… Смятай — от пет години не съм си бил у дома…

— Аз нямам дом — глухо рече Саид.

— Лоша работа — въздъхна Сухов.

Саид мълчаливо гледаше огъня и тъжно размишляваше за съвсем неотдавнашния си живот в своя дом, сред близки хора — живот, така щастлив в своята простота… който злата съдба в лицето на прокълнатия Джевдет разруши за един час.

Домът на Саид беше глинобитен, едноетажен, ограден от дувар със същия цвят като пясъка наоколо. Зад къщата се извисяваше кичест чинар, който хвърляше шарена сянка върху покрива и половината двор.

Сестрата на Саид, Нурджахан, излезе на прага, изстиска мокрия парцал и го просна на дувара.

Вълкодавът Юргаш помаха с опашка за поздрав.

— Сега съм заета — рече Нурджахан на кучето. — А после ще те пояздя, става ли?

Кучето отново помаха опашка в знак на съгласие и така силно се прозя — оголи огромни зъби и изплези влажен език, — че в скулите му запищя.

Момичето се прибра в къщата, шляпайки с боси крака по пръстения под. От къщата се разнесе веселата й песничка — сутрин тя винаги пееше и радваше слуха на баща си и брат си.

Саид, който слушаше с насмешлива усмивка как сестра му говори с Юргаш, нахрани овните — сложи им трева — и се захвана с камилата: между пръстите й се бяха навъдили червеи и тормозеха животното.

— Топни ги в мазут — самички ще излязат — посъветва го баща му, който пушеше под навеса.

Саид послуша баща си, взе тенекията с мазут и започна да топи в нея краката на животното, като с мъка ги откъсваше от земята. Камилата, извърнала глава и извила шия, с почуда гледаше черните си, все едно обути в чорапи крака и мърдаше издадените си напред устни.

Живееха тримата. Майката на Саид умря веднага след като роди Нурджахан. Баща му Искендер по това време вече беше доста възрастен и не поиска да се ожени повторно.

Щом привърши с къщната работа, Нурджахан излезе, като си оправяше дрехата, усмихна се на брат си и тръгна към портата.

Юргаш скочи и хукна подире й.

Зад дувара започваше пустинята — барханите се простираха чак до хоризонта.

Нурджахан яхна вълкодава, ласкаво го погали между ушите и му рече:

— Днес ще се разходим до нашата гробница…

Всеки ден го казваше, защото нямаше къде другаде да се отиде — никакъв друг ориентир нямаше наоколо, а гробницата беше семейният мавзолей на техния род: тук почиваха майка й, дядо, баба, прадядо и останалите роднини.

Нурджахан обикновено водеше с тях дълги разговори, разпитваше роднините за живота там, в света на сенките, дружеше с всички тях и предпочиташе тяхната компания пред компанията на околните. Баща й и Саид правеха изключение.

Саид знаеше за тази тайна на сестричката си, подсмиваше се на странностите й и я жалеше — разбираше, че тя си е малко чудата.

Веднъж Нурджахан го взе със себе си в гробницата.

Саид влезе вътре и почувства как той, който не се страхуваше от никого и нищо, като че ли малко се поуплаши.

В гробницата миришеше, също както наоколо, на нагрят пясък, на камък. В ъгъла беше поникнал магарешки бодил, а над мъхнатата му виолетова главица бе увиснала земна пчела и бръмчеше.

— Не ни пречи! — скара се девойката на насекомото, махна с ръка и пчелата послушно излетя през горното прозорче, през което косо падаше сноп слънчеви лъчи. — Нали помните Саид, любимия ми брат — обърна се Нурджахан към надгробната плоча, върху която бяха издялани свещени слова във вид на полукръгове и заврънкулки.

Стъблото на магарешкия трън леко се олюля — Саид забеляза това с крайчеца на окото си.

— Сега всичките ни близки ни слушат. Кажи им нещо — помоли тя брат си.

— Какво? — смути се той.

— Каквото искаш.

— Как… как я карате? — съвсем смутен, едва процеди младежът.

Трънът отново се олюля, но сянката му не помръдна, което много учуди Саид. Той почувства как в лицето му лъхна лек ветрец.

— Те ти благодариха — усмихна се Нурджахан. — Разбра ли?

Саид кимна и хвърли кос поглед към тръна. Оттогава той се отнасяше към чудатостите на сестра си с уважение — беше разбрал, че не всичко е обяснимо и подвластно на разума на обикновените хора като него. На баща си, разбира се, нищо не каза.

— Слушай себе си и ще чуеш и тях — каза му тогава Нурджахан.

И Саид започна всеки ден да тренира. Скоро се научи да забавя биенето на сърцето си, да чува как зад съседния бархан пълзи змия и шумоли с кожичката си по пясъка или притичва гущер и драска с ноктенца по земята, как ромоли водата в подземните водоеми — там, в дълбините…

 

 

Зората се пукаше над пустинята — небето се наливаше с тънка синева. Саид и Сухов все така седяха край угасналия огън.

Сухов разделяше запасите си със Саид: отсипа му от торбата половината просо, раздели сухарите поравно. Събра отделените продукти в чиста кърпа и ги бутна към жителя на пустинята.

— На първо време стигат, а в Педжент все нещичко ще изнамериш… Повече, извинявай, не мога… Чак до Гуриев имам път да бия. Ще тръгна по хипотенузата… — и Сухов посочи с ръка на северозапад, където небето беше още тъмно, пълно със звезди.

— По-добре да не беше ме изравял… Сега няма покой за мен, докато не отмъстя на Джевдет — глухо рече Саид.

— Е, на мъртвите им е по-спокойно, то е ясно, ама пък е страшна скука… А защо враждуваш с него?

— Уби баща ми… Изгори къщата.

Крайчецът на слънцето се показа над бархана и удари в очите седящите край угасналото огънче. Сухов се заслуша в разказа на Саид.

— Беше хвърлил око на сестра ми… Баща ми му отказа… Той реши да я вземе насила… Ние още не искахме да я омъжваме…

— Че защо? То си е в реда на нещата.

— Да — съгласи се Саид. — Но не и за нея. Тя… Тя съвсем не беше като другите…

 

 

Щом влезе в гробницата в този злополучен ден, Нурджахан поздрави нейните „обитатели“ както обикновено. В отговор те замълчаха и момичето веднага почувства, че иде беда.

— Джевдет — прошепна тя.

Слънчевият сноп, изливащ се през горното прозорче и прорязващ косо гробницата, се люшна и отново замря. Разтревожената Нурджахан мислено повика Саид, за да го предупреди. В това време той месеше с баща си глина в задното дворче и усещаше с босите си крака прохладата на разтвора, процеждащ се на хлъзгави ленти между пръстите на краката. Саид наля в кашата вода от стомната — и изведнъж се заслуша в нещо.

— Мен ли викат? — попита той баща си, който месеше разтвора до него.

— Не съм чул — отвърна старият Искендер.

Саид бързо изплакна краката си, обу обущата си и сякаш теглен от някаква незнайна сила, припряно напусна двора.

 

 

Гробницата се намираше зад веригата от бархани и не се виждаше от къщата.

Саид вървеше към нея, обзет от непонятна тревога. Когато влезе в гробницата, Нурджахан лежеше на каменната плоча, под която почиваше майка им. Големите, красиво издължени очи на девойката бяха устремени нагоре и пълни с печал.

— Виждам го… той е близо — промълви тя. — Саид, братко мой, спасявай се! Бягай в пустинята… Все едно, той няма да ме има.

Саид забеляза как стъбълцето на тръна се полюшна и му се прииска да попита сестра си какво вижда, но в този миг прокънтяха изстрели. Дойдоха откъм техния дом.

Това беше Джевдет — беше нахлул с хората си в двора им. Той веднага застреля кучето Юргаш, когато вълкодавът му се нахвърли с оголени зъби. После уби Искендер — в гръб.

— Нурджахан! — крещеше той и се въртеше на коня. — Къде е Нурджахан?

След като претършуваха двора, хората на Джевдет нахлуха с взлом в къщата и обърнаха всичко вътре, но не намериха девойката.

 

 

Саид остави сестра си да лежи на каменната плоча, изтича навън от гробницата веднага щом чу изстрелите и се втурна към вкъщи колкото му крака държат, като затъваше в пясъка…

Първият от хората на Джевдет, който излезе през портата, получи нож в сърцето. Втория Саид удуши с ласото, но в отряда на Джевдет имаше много хора — те вързаха Саид и го повлякоха по пясъка за краката. Закопаха го полужив далече от къщата, която вече гореше, пращеше, хвърляше искри и над нея се кълбеше дим. Чинарът трепереше с всичките си листенца от горещината на пожарището.

Лежащата на плочата Нурджахан знаеше, че брат й за нищо на света не би я изоставил и когато той не се върна при нея, тя разбра, че е попаднал в смъртоносна клопка.

Тогава с помощта на подвластните само на нея вътрешни сили девойката забави биенето на сърцето си, а после напълно го спря. От небето се отрони звезда.

 

 

Саид „видя“ това, почувства го — вече беше заровен. Звездата начерта своя път — той затвори очи и призова небето да му прати смърт. Пясъкът го стискаше като коруба и не му даваше да въздъхне. Мислеше, че вината е негова — не беше успял да защити сестричката си, която така силно го обичаше, и тогава тя бе решила да умре, но да не попадне в ръцете на омразния Джевдет.

 

 

След сдържания, накъсан разказ на Саид те още дълго седяха мълчаливо. Най-накрая Сухов се изправи на крака, поправи кепето, подскочи да провери дали нещо по него не дрънчи и не хлопа и погледна Саид. Много такива срещи и раздели със случайно срещнати хора имаше в живота му.

— Е хайде, прощавай. Разбирам, тежко ти е, но трябва да се държим, какво да се прави…

Саид погледна отдолу нагоре своя спасител и мълчаливо, с топлината на очите си се сбогува с него. Сухов му се усмихна съчувствено още веднъж и пое през пясъците. Още не знаеше, че много скоро тъкмо на него и на никой друг му предстои да се срещне в решаващо сражение с Абдула. А засега вървеше, отново свободен и самотен, отдаден на мисли за миналото си.

 

 

 

Шляпайки с перки, буксирът плаваше надолу по течението и влачеше подире си празния шлеп. Равномерно потракваше моторът и в такт с него от комина се изтърколваха облачета пушек. На простора зад рубката съхнеха ризите и раираните фланелки на матросите, гащи се ветрееха и се издуваха от насрещния ветрец. На палубата скрибуцаше хармоника, пияни мъже танцуваха и тропаха с ботуши по дъските, викаха „ух!“ и се пляскаха по кълките, по кончовите.

Фьодор, комуто матросите приятелски бяха завещали едни стари, но все още съвсем читави ботуши — лаптите го накараха да пусне по течението, — поглеждаше начумерено веселбата. Впрочем на него почти не му оставаше време да страда по повод сполетялата го скръб.

На парахода му се налагаше да работи от сутрин до мрак — ту да мъкне вода на Нюрка в камбуза, ту да лъска палубата, ту да помага на матросите, а понякога и с прането да се занимава, когато Нюрка си подпийнеше и го удареше на гуляй.

Край тях плуваха селца — чернееха с нисичките си къщурки, с метлите на все още голите дървета, белееха източилите се нагоре камбанарии и се отразяваха на зигзаг в освободената от леда вода, — но тези картини почти не занимаваха Фьодор. Мъката от самотата, която бе познал за първи път, го изгаряше, не му даваше покой и сълзите сами пълнеха очите му. Бе решил повече да не ходи в своето село, защото Савелий беше последният му близък роднина, а на въпросите на женорята — представяше си ги как ще го накачулят — за подробностите около гибелта на чичо му не искаше и не можеше да отговаря.

Лягаше да спи в Нюркината стаичка, гушнал синчето й Васка — на годинка и половина, докато Нюрка въртеше любов по нощите с някой от екипажа. Всеки път тя се вдъхновяваше от собствения си избор и по никой начин не се свързваше с ония, които не искаше — така доказваше своята самостоятелност.

Веднъж той се събуди през нощта и погледна през илюминатора над койката. Луната беше застинала в небето — матов кръг с петна като пипан с мазни пръсти. От палубата се дочу тихият смях на Нюрка, механикът Прохор й отговори нещо. Ръчно свитата му цигара, описвайки малинова дъга, полетя към водата от щракналите пръсти.

— Да се прегърнеш сам през раменете, па да полетиш към луната… — изрече Нюрка мечтателно. — Там сигур е хубаво… И ви няма вас, пръчове с пръчове…

— Брей, брей — подсмихна се Прохор. — Че без нас къде ще се денеш!

— Любов ми се иска, Проша — засмя се Нюрка.

— Че тая любов на тебе ти залива ватерлинията — злобно подметна Прохор.

— Не е любов това, Проша… Това и кучетата го могат.

— Курва! — още по-злобно рече Прохор.

Нюрка не се обиди от тази злоба — точно обратното, засмя се още по-силно, с доволен, сладък смях, призивно прозвучал в нощта.

Този смях неочаквано развълнува Фьодор — през цялото време се сещаше за него. Щом се сблъскаше с Нюрка, той се изчервяваше и извръщаше очи, а тя, прекрасно разбираща състоянието на младежа, в когото все повече се разгаряше влечението към жената, се подсмиваше, кокетничеше, стараеше се да го погледне в очите. Освен това обичаше да реве частушки с цяло гърло така, че я чуваха и по двата бряга на Волга — и тия частушки бяха толкова солени, че даже мъжете на парахода със смях клатеха глави.

Когато Фьодор навърши шестнайсет, Нюрка замъкна момчето зад брезентовата преграда, съблече си роклята, смъкна му, както беше шашардисан, панталоните и го тръшна до себе си на коравото дъсчено легло… Всичко наоколо изведнъж се промени. Луната все така си светеше в илюминатора — прозираше като блед овал през платнената преградка, все тъй равномерно тракаше моторчето, но за Фьодор светът стана друг.

Виеше му се свят от първата жена в живота му и най-важното, както той смяташе — такава необикновена жена като Нюрка с нейните зелени опияняващи очи, с ласкавото отзивчиво тяло, което умееше да дарява небивала наслада. Много ясно — друга такава жена изобщо не може да има, извадил е късмет, че я е срещнал, и затова трябва да действа решително. Хвана Нюрка за ръката, стисна я здраво и заяви, че тя трябва незабавно да се омъжи за него.

Щом чу това, Нюрка плесна с ръце и дълго се смя, после, силно трогната, прокара длан по главата му, целуна го ласкаво по бузата и каза, че щяла да си помисли… А сега трябвало да се захваща с готвенето за екипажа, а той най-добре да си ходи, защото току-виж след вахта Прохор вземе, че намине, и после от него дълго няма отърване, макар че тя хич не ще и да го знае.

Фьодор излезе на палубата. Свежият волжки вятър разхлаждаше гърдите му, дърпаше разгърдената му риза. Развълнуван от случилото се, той изшляпа до носа на парахода, постоя, а после се качи по мостика при рулевия. През стъкления полукръг от прозорци в нощта се виждаха червените и бели светлинки на шамандурите, светлините по върховете на насрещните параходи и катери.

Фьодор не знаеше как да се освободи от преизпълващите го чувства и помоли за цигарка. Рулевият — приличащ на циганин красавец с къдрави черни коси — помогна на Фьодор да свие първия в живота си „кози крак“ и му даде огънче. Фьодор дръпна и се закашля. Рулевият го шляпна силно по гърба да не кашля, намигна му и рече:

— Е, какво, причести ли се, раб божи Фьодор? — момчето не схвана веднага за какво иде реч, а рулевият продължаваше: — Нюрка е женичка сладка, игрива! Страшно ги обича тя младичките! Не си първият, дето му е строшила пръчицата.

Фьодор стана тъмночервен, но сетне изведнъж отвърна решително и твърдо:

— Голяма работа… А сега — да знаете — тя е моя!

Рулевият се разсмя, пусна щурвала и разпери ръце:

— Е, аз какво… Не възразявам… Според мен — момчетата също… Трябва само с Прохор да се разбереш!