Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (3)

Когато Абдула навърши осемнайсет години, баща му Исфандияр го заведе при управника на Бухара и Самарканд, всемогъщия Алимхан.

Преведоха ги през анфилада от просторни, сияещи разкошни зали, в чиято подредба капризно се съчетаваха два стила — източният и европейският, което, както си личеше, характеризираше вкуса и стремежите и на самия „светлейши“.

От цялото това великолепие Исфандияр малко падна духом, но гледаше да не се издаде пред сина си. Вървеше смело. Щом пристъпи прага на огромния кабинет, той замръзна в най-нисък поклон и докосна с ръка челото и сърцето си.

Алимхан се надигна от писалището, приближи се до Исфандияр и приятелски го потупа по рамото, което явно поласка стареца.

— Радвам се да те видя, Исфандияр!… Как я караш? — осведоми се Алимхан, докато настаняваше стареца в едно кресло. Сам седна срещу него, взе от масата златна табакера, извади цигарка и щракна златна запалка да я запали.

Исфандияр примижа срещу огънчето на чуждоземната чудесия.

— Често се сещам за тебе — разля се той в усмивка.

— И аз те помня. По каква работа?

— Синът ми порасна — Исфандияр кимна към вратата. — Грамотен е… Избяга от медресето^[1] — разправя, че щял да стане воин и само воин…

— И грамотен, а — подсмихна се Алимхан.

— Както аз служих на твоя баща, така искам и моят син да ти служи честно и…

— Нека влезе — Алимхан отново прекъсна стареца, поглеждайки часовника, изработен от слонова кост и инкрустиран със скъпоценни камъни.

Исфандияр стана и се завтече към вратата. Отвори я, повика:

— Абдула, влез!

Влезе висок, смугъл красавец и също се поклони ниско.

— Ела насам — позволи му Алимхан. Направи му удоволствие да оцени външните данни на младежа.

Абдула се приближи и понечи отново да се поклони, но Алимхан го спря с жест. Изправи се, хвана момчето за брадичката и го погледна право в очите.

— Предаността си ще докажеш с дела, не с поклони — рече сурово той.

Оттогава изминаха много години, но Абдула помнеше този поглед — очите на Алимхан го гледаха като две черни дула.

После управникът се обърна към бащата на Абдула:

— Сам знаеш какви хора ми трябват, Исфандияр. Ще го взема при мен, ако издържи всички изпитания.

Старият воин стана от креслото, сложи ръка на сърцето си и уверено рече:

— Ще издържи.

Оттогава минаха повече от десет години. От висок, тънък юноша Абдула се превърна в силен, корав воин с мощен торс и здрави, като излети от мед крака. Погледнеш ли сега тежките му полегати рамене, докато седи или спокойно стои, може да ти се стори малко тромавичък, но това впечатление изчезва веднага щом той се раздвижи — толкова леки, бързи и меки като на тигър бяха движенията му. Абдула издържа всички изпитания, за които Алимхан предупреди баща му. Тези изпитания, почти отвъд пределите на човешките възможности, се редуваха в неспирна върволица цели две години, докато Абдула се учеше на военно изкуство заедно с другите момци, подбрани от самия управник.

Нито школите на спартанците, нито тези на гладиаторите можеха да се сравняват с „школата“ на Алимхан. Тя се основаваше на изключително суров метод на възпитание, сравним само с подготовката на еничарите във Великата османска империя от началото на XVI век: крайно строга дисциплина и сурово, без всякакви сантименталности, отношение един към друг; робска преданост към собственика господар и неумолима ненавист към врага; постоянно полугладно съществуване като главна основа на физическото и духовното здраве и накрая — безусловно почитане на всички канони на мюсюлманската вяра, каквото Аллах изисква от своите воини.

Денят във военното заведение на Алимхан започваше в пет сутринта. Младежите се поливаха с ледена вода и след намаза — молитва, отправена към Аллах — започваха спортните игри и военните състезания. В безкомпромисните, жестоки схватки юношите овладяваха всички видове източна борба, изкуството на джигитите, изучаваха всички известни системи на оръжие и стрелба с него (а който за определеното за това време така и не се научаваше да стреля точно, го отчисляваха).

Следваше лека закуска, а после занятията отново продължаваха, само че при още по-жестоки изисквания — сечене със саби и схватки с кинжали „до първа кръв“, а проявеше ли някой в това време и най-малка слабост на духа, ако съвсем мъничко се поуплашеше или трепнеше — отчисляваха го от школата незабавно…

През целия ден юношите бяха на крак. В почивките между военните и спортните занятия се разхождаха из градината — разхождаха се, а не лежаха и не седяха, — а техните светски и духовни учители провеждаха беседи предимно от философски характер.

Занятията в школата свършваха късно. След като най-грижливо се изкъпеха и се преоблечаха в чисто снежнобяло бельо — това строго се следеше от Алимхан, — младите воини отиваха на вечеря. Тази вечеря беше месна и къде-къде по-богата от, да речем, закуската или обяда, когато на младежите се полагаше само шепа сушени кайсии и корава питка, прокарвани с чаша вода. Преди сън всички отиваха да се помолят. На някой друг целият този обред — да стоиш с часове на колене, като непрекъснато падаш по очи и замираш в поклон доземи — даже и физически би се сторил не чак толкова лесна работа, но за юношата от „школата“ на Алимхан, едва държащ се на крака от умора след цял ден каторжни занятия, самата възможност да се отпусне на колене за молитва беше приятен отдих.

След молитвата юношите отиваха да спят — за сън им се полагаха точно пет часа.

Алимхан лично следеше подготовката на войните си и тъй като беше само с десетина години по-възрастен от Абдула, често сам участваше в разни състезания. Беше силен и ловък във всяка игра. Измисляше все нови и нови изпитания, като например далечни конни и пеши преходи през пустинята, по време на които юношите получаваха все същата шепа сушени кайсии и малка питка, но само веднъж в денонощието…

Пред всички други изпитания и проверки за сила на духа и издръжливост Алимхан предпочиташе проверката „за оцеляване“. Тя се състоеше в това, че от време на време всеки младеж биваше зарязван в лятната пустиня без храна и вода и беше длъжен да преживее там в самота не по-малко от една-две седмици. Мнозина се бояха от това изпитание — знаеха, че без храна можеш да изкараш този срок, но без вода в пустинята през лятото, когато температурата на пясъчната повърхност под палещото слънце стигаше до седемдесет-осемдесет градуса, човек е заплашен от неминуема смърт още на втория ден. Наистина, на юношите не им позволяваха да умират — тайни наблюдатели успяваха да ги спасят, за да ги изгонят веднага от школата.

Абдула охотно посрещаше това изпитание. Израсъл в пустинята, той издържаше на ходене по пясъците, бързо преодоляваше големи разстояния. Умееше да се ориентира — нощем по звездите, сутрин по полета на птиците и по следите на животните. Щом се добереше до оазис с кладенец, той обикновено през цялото време се въртеше близо до него. Ако пък не успееше да стигне до кладенец, намираше места, където имаше залежи от мокри пластове пясък, копаеше, докато ги стигне, и се сдобиваше с няколко глътки влага. С яденето беше по-лесно — Абдула беше научен да не се гнуси от дребните пясъчни животинки от костенурки до гущери.

Почти половината от младежите не можаха да издържат двегодишните изпитания в школата на Алимхан и бяха принудени да я напуснат… Абдула завърши обучението си сред първите и Алимхан веднага го зачисли в личната си гвардия. С такава чест удостояваха малцина. Освен това Алимхан отбеляза събитието специално: на Исфандияр, бащата на Абдула, като награда за отличилия се син бе даден приличен парцел земя, а самият Абдула получи като подарък богато обзаведен дом в Бухара с голяма градина и басейн в градината. Тази щедрост, разбира се, си имаше и своя източен оттенък, свой смисъл: владетелят искаше да е абсолютно сигурен, че никой няма да има и най-малката възможност да купи неговия телохранител, а в бъдеще и таен куриер, какъвто той се готвеше да направи Абдула, след като по време на двете години изучи из основи характера и възможностите му.

Той покани Абдула в двореца си, настани го до себе си на килима пред богато отрупания с изискани ястия достархан^[2], предложи му с щедър жест да се почерпи и му рече:

— В Петербург би било редно да отбележим назначението ти с шампанско, но тук живеем по законите на Аллаха и затова ще пием шербет. — Той напълни чашите и вдигна своята. — Пия за тебе! — Докосна с устни чашата и я остави на масата. — И така, приятелю мой Абдула, вече си имаш къща…

— Благодаря, светлейши! — Абдула притисна ръка към сърцето си и склони глава.

Алимхан го спря с жест и продължи:

— Ще получаваш хубава заплата и затова на теб ти трябва още и… — Направи пауза и додаде: — Какво още ти трябва, приятелю Абдула?

— Нищо не ми трябва. От всичко съм доволен, светлейши! — Абдула отново притисна ръка към сърцето си и се поклони.

— Не, не, не!… Зарежи!… — с чувство произнесе Алимхан. — Никакъв „светлейши“! И двамата с теб сме млади и оттук нататък сме приятели! Ще се наричаме само по име.

Източният управник знаеше как се ласкаят подчинените от такава демонстрация на искрена дружба и как тя усилва предаността им.

— Как може, светлейши?! — сякаш шокиран от подобно кощунство, възкликна хитрият Абдула.

Макар и още млад, но като човек от Изтока той вече достатъчно разбираше тези игри между хората от неговата вяра.

— Казах! — настоятелно повтори Алимхан. — Наричай ме по име или просто „приятелю“.

Абдула добре разбираше що за дружба може да има между знатен велможа — приближен на самия руски цар и негов наместник в източните земи — и него, простия войн, макар и телохранител на същия велможа. Но въпреки това реши да провери колко далеч ще стигне в порива си Алимхан.

Очите на Абдула блеснаха за секунда, но той, мигом угасил този блясък, спокойно и някак си твърде простодушно рече:

— Добре, съгласен съм, приятелю Алимхан.

Управникът вирна глава, засегнат от така лесно даденото съгласие, но се усмихна широко.

— Значи прекрасно!… Но да се върнем към нашите си работи. Щом сам не знаеш какво й трябва на твоята къща, аз ще ти подскажа — трябва да се обзаведеш с харем.

— Според мен това засега може и да почака… — подхвана Абдула, но Алимхан го прекъсна:

— Не! Грешиш, приятелю!

— Добре. Ще ти се подчиня, приятелю Алимхан!

— Чудесно. Мога да те посъветвам само едно: като начало не вземай повече от десет наложници — много грижи ще си имаш.

— Всичко разбрах, приятелю Алимхан.

Поседяха още малко край достархана, но когато Абдула тръгна да си ходи, управникът го спря на вратата, хвана го за копчето и рече:

— Приятелю Абдула, разбра ли ти, че вече сме верни приятели?

— Да, приятелю Алимхан!

— Но това е само насаме… В обществото, пред хората… Не всички и невинаги ще могат да ни разберат вярно.

Абдула, притиснал ръка към сърцето си и със съвсем лека усмивка, се поклони ниско:

— Всичко разбирам, светлейши!

Когато той затвори вратата след себе си, светлейшият също се усмихна.

— Май не съм се излъгал в него.