Андре Мороа
Жорж Санд (9)

I
Един съпружески живот

Странно преживяване е да се намери отново в Ноан и да споделя с мъж голямото легло на мадам Дюпен дьо Франкьой, напомнящо погребална колесница с кичури пера в четирите ъгли. Но Аврора иска да намери щастие в брака. „Бях невинна тогава“ — ще каже по-късно тя. Да, невинна е още и при това пропита от монастирски морал.

Аврора Дюдеван до Емилия дьо Вим:

Струва ми се, че след женитбата един от двамата съпрузи трябва напълно да се отрече от себе си, да се откаже не само от волята, но и от мненията си; да реши, че ще гледа на всичко през очите на другия, да обича това, което той обича, и така нататък… Какво мъчение, какъв горчив живот, ако си свързан с човек, когото ненавиждаш!… И какъв източник за неизчерпаемо щастие, когато се подчиняваш на човек, когото обичаш! Всяко отречение е ново удоволствие; правиш жертва едновременно пред бога и пред съпружеската любов, изпълняваш дълга и твориш щастието си… Трябва да обичаш, много да обичаш съпруга си, за да стигнеш дотам, за да можеш да продължиш до безкрайност медения месец. И аз, преди да се привържа към Казимир, имах като тебе жалка представа за брака и ако я промених, това се отнася само до моя случай…

Напълно искрена ли е? Признава ли някога една млада жена разочарованието си пред своя неомъжена приятелка? Всъщност Аврора сама още не съзнава ясно чувствата си. Омъжена през септември, още в началото на октомври тя разбира, че е бременна, и изпада в блаженото отпускане, присъщо на нормалните бременности. Всеки мъж, ако не е чудовище, става от гордост много внимателен и добър към жената, която очаква дете от него. През зимата 1822–1823 Казимир е необикновено грижлив. На Карон, негов пълномощник в Париж, той прави постоянно поръчки за Аврора. Тя иска да има песните на Беранже: „Не забравяйте да изпълните тази поръчка, защото тя е желание на бременна жена, и тежко ви, ако жена ми не остане доволна…“ Иска бонбони: „Тя има невероятен апетит и ако не задоволите лакомията й, би могла да се нахвърли на вас, затова ви съветвам да ви захаросат като китра…“

Духовитостта на господин Дюдеван е, както се вижда, груба и просташка. Жена му не се оплаква от нея. Волнодумството й е неприятно; но грубите шеги я разсмиват. Отпаднала от бременността, тя изоставя без съжаление четенето и умствените занимания. Навън вали сняг. Казимир е страстен ловец и прекарва по цели дни из полето и горите. Аврора мечтае, следи с трепет първите движения на детето, шие пеленки и дрешки за него. Никога не е кроила и шила. Сега се заема с увлечение за това занимание, изненадана, че то е толкова лесно и че може да вложи „толкова изкуство и изобретателност“ в кроежа. Шевът ще я привлича непобедимо през целия й живот и ще успокоява душевните й вълнения.

Старият Дешартр, в сиво-синкав фрак със златни копчета, живее при младото семейство. Казимир го оставя много любезно да управлява Ноан, но чака с нетърпение времето, когато „великият човек“ ще пожелае да се оттегли. Под управлението на стария възпитател имението не дава особени приходи и доходът на младото домакинство не надхвърля петнадесет хиляди франка. От тях Аврора желае да дава по три хиляди франка годишно на майка си и пенсии на някои стари прислужници. Това, което остава, им позволява да водят твърде скромен живот. И все пак зимата минава, „без да я усетят“, с изключение на шестте седмици, които Аврора трябва да прекара в пълна неподвижност на легло, по предписание на Дешартр. Това й се случва за пръв път. Покриват леглото й със зелена покривка; в ъглите поставят клони от ела и тя живее в тази горичка, заобиколена от кадънки, червеношийки и врабчета. Внучката на птицепродавеца се чувствува прекрасно в това поетично общество.

Когато наближава време да се освободи, тя заминава със съпруга си за Париж, гдето се настанява в мебелирано жилище, в хотел „Флоренция“ на улица „Ньов де Матюрен“. Там на 30 юни 1823 година се ражда без усложнения Морис Дюдеван, едро, пъргаво бебе. Дешартр, решил вече да се оттегли, идва да види новороденото. Студен и важен, той го развива и разглежда от глава до пети, „за да види дали всичко е в ред“. След това се сбогува по обичая си с престорена студенина. До безумие влюбена в сина си, Аврора решава сама да го кърми. София-Виктория одобрява намерението.

Госпожа Морис Дюпен до госпожа Дюдеван: „Искаш значи да го кърмиш. Много добре; това е естествено и ти прави чест…“ Но майката е недоволна от зетя, който се страхува от влиянието на тази дръзка безнравствена жена и отдалечава от нея дъщеря й: „Защо ме държи настрана? Ако не бях родила майката, той нямаше да има сега син…“

Тъй като след оттеглянето на Дешартр Казимир ще трябва да поеме управлението на Ноан, младото семейство се връща да прекара есента и зимата там. Новият господар, като всички нови господари, променя всичко. Сега има повече ред, по-малко злоупотреби от страна на прислугата, алеите са по-добре оплевени и поддържани. Казимир продава старите коне и разстрелва старите кучета. „Ноан е по-уреден, но е обърнат с главата надолу.“ Тези преобразования вдъхват необяснима тъга на наследницата на имението. Тя не намира вече в този добре почистен парк „тъмните запуснати кътчета, гдето се бе разхождала като девойка“. Чувствува се господарка на Ноан, затова й е тежко, че никой не я пита нищо. Нима се е отървала от родителските ограничения, за да стане робиня на съпруга си? Тя разбира, че законът е суров към жените. И най-незначителната тяхна постъпка изисква одобрение от съпруга. Прелюбодеянието на жената се наказва със затвор; прелюбодеянието на мъжа се позволява. Като девойка, Аврора очаква от брака сигурност и покой, каквито дава вярата. А нецензурните приказки на Казимир и неговите приятели, собственици на съседни имения, й доказват съвсем ясно, че подобна мистична любов им е непозната.

След като се съвзема от своето униние, тя се връща с радост към книгите си.

Аврора Дюдеван до Емилия дьо Вим:

Живея все така самотно, ако човек може да се смята сам, когато живее със съпруг, когото обожава. Докато той е на лов, аз работя, играя с малкия Морис или чета. Препрочитам „Есетата“ на Монтен, моя любим автор… Милият Казимир е необикновено деен. Едва мога да го накарам вечер да отдели по час-два за четене. Но четох някъде, че за съвършена любов са потребни еднакви принципи и различни вкусове…

Ако различните вкусове са залог за щастие, Аврора би трябвало да бъде много щастлива. Тя се опитва да даде книги на съпруга си; но той скучае с тях, задремва и ги изпуска от ръцете си. Ако му заговори за поезия, за нравствени въпроси, той не знае нито един от авторите, за които става дума, и я нарича романтична глупачка. Когато му описва своите религиозни вълнения, трепети и изблици, вдига рамене и заявява, че такъв захлас е „естествена последица на раздразнителен характер, повлиян от случай на склонност към нервничене“. Тя се опитва да пробуди у него интерес към музиката; но звукът на пианото го прогонва. Интересуват го само ловните хайки, гуляите и местната политика.

Понякога чувственото удоволствие споява бракове, необясними нито за разума, нито за сърцето. „Давам им нощи, които ги примиряват с дните.“ Но и тук разочарованието е дълбоко. Книгите са подготвили Аврора за сантиментална любов; физическата любов я изненадва, но не я задоволява. За жената насладата се командува от въображението. Тя има нужда, особено при своя пръв опит, да чувствува, че я обичат и да се възхищава от своя партньор. Мъж от типа на Казимир, чувствен егоист, очаква, че кротката домакиня от дневните часове ще се превърне изведнъж през нощта в пламенна любовница. Това не може да стане и не става. „Бракът е приятен само преди женитбата“ — казва тя. Казимир на свой ред я намира много студена: „Ти отблъскваш ласките ми — казва той — и струва ми се, че си просто без чувства…“

Тези разпри не траят дълго. Аврора продължава да хвали положителните качества на своя съпруг. Той е честен, способен да обича, отличен баща. Те са добри другари и подписват заедно писмата си: „двамата Казимировци“. Когато Дюдеван пътува, а тя не може да го придружава, той й пише нежни писма. Отдалеко чувственият съпруг се превръща отново в писмата си в безплътен любим, за какъвто е мечтала доскоро девойката.

Казимир до Аврора:

Току-що ставам и първата ми мисъл е за моята миличка… Довиждане, ангелче; притискам те до сърцето си и те целувам милион пъти по хубавите бузки, в награда за сълзите от обожаваните ти очи…

Много строго ме мъмриш, любов моя, загдето не ти писах от Париж. Но нямам нито миг свободен, както ти писах от Шатору. Много съм трогнат, че така скърбиш за мене. Вярвай, съвсем искрено споделям тази скръб и като се върна, ще бъда много мил, за да те наградя за мъката ти, да, мило ангелче… А защо, мило ангелче, не се развличаш?… Аз броя миговете, които прекарвам далече от тебе. Довиждане, любов моя. Притискам те до сърцето си, и мъничкия също.

Вечерно време в Ноан двамата Казимировци играят на пикет, а печалбите се събират, за да си купят гъши пастет от Шеве. Или Аврора поръчва на Карон „четири кутийки коралов прах за зъби, едно шишенце розово масло, бутилка ром за Казимир, два аршина широк левантин^[2], за да си ушия престилка без шев, няколко буркана кайсии в ракия…“ и китара.

Обичаен живот, бихте казали, на млади земевладелци. Но през пролетта на 1824 година една сутрин на закуска Аврора „неочаквано се разплаква безутешно“. Казимир се разсърдва; никаква неприятност не може да обясни този изблик от отчаяние. Аврора иска извинение, признава, че изпада често в лошо настроение и навярно е душевно разстроена. Сигурно, казва Казимир, я угнетява къщата, изпълнена още със спомени за баба й. Пък и на него не му е много приятно тук. И уговарят със своите приятели да прекарат известно време в Плеси, при условие че ще си плащат за престоя.

Сред това младо, жизнерадостно общество, гдето дават представления, гдето има много девойки, Аврора си възвръща веселостта. Тя блести и Казимир дори започва да ревнува, че мъжете се възхищават от съпругата му. Трябва да признаем, че въпреки непорочността си Аврора е кокетка по природа. Хубавите й очи, дарбата й да внася оживление завъртяват много глави. Обезпокоеният съпруг става рязък. Един ден, когато тя хвърля като палаво дете шепа пясък, от който няколко зрънца падат в чашите с кафе, той й заповядва да престане; тя не му обръща внимание и хвърля нова шепа; това публично пренебрегване на съпружеската власт го засяга дълбоко. И той я плясва лекичко. В момента случката не й прави особено впечатление. Когато съпругът й заминава да провери как вървят работите в Ноан, тя му пише все така нежно.

Аврора до Казимир, 1 август 1824:

Колко тъжно, любими ангеле, че трябва да ти пиша, вместо да разговаряме; че не си при мене и че днес е едва първият ден. Колко дълъг ми се струва той, колко самотна се чувствувам! Надявам се, че няма да ме оставяш често, защото ми е тежко и никога не ще свикна да оставам без тебе. Не зная какво ще правя довечера, толкова съм уморена и замаяна от плач. Но не се тревожи много, мили; ще направя всичко възможно да не се разболеем нито аз, нито малкият. Такива дни не бива често да се повтарят! А не мога да сдържа сълзите си, като си припомня заминаването ти… Господи, как бих искала да е вече събота, когато ще се върнеш!… Довиждане, любов моя, скъпи мой. Ще си легна и ще плача сама в леглото…

Плеси, четвъртък, 19 август 1824:

Бебето ме събуди, като няма кой да пази съня ми… Когато се върнеш, ще спя като пън в обятията ти. Син ти не знае какво върши… Никога не ми е било толкова мъчно, когато те няма, и никога не съм изпитвала по-голямо нетърпение и нужда да бъда отново с тебе, в обятията ти. Бих искала да се върнеш за бала на празника свети Людовик, за който съм се приготвила великолепно, като си уших рокля от плата, изпратен от Карон. Но мисля, че ако тръгнеш в понеделник, ще пристигнеш в сряда много уморен и без настроение да отидеш на бал. Може би за тебе ще бъде по-добре да тръгнеш от Ноан във вторник. Размисли, мили… Сбогом, скъпи ангеле, любов моя, живот мой. Обичам те, обожавам те, целувам те от все сърце, притискам те хиляди пъти в обятията си…

Юни 1825: единадесет часа вечерта:

В леглото съм, но без тебе… Миналата нощ ми беше студено, почти се поболях. С нетърпение очаквам петъка…

Не трябва да приемаме буквално всичко, което се пише. С този тон мадам Дюдеван иска да поласкае своя владетел и господар. В действителност и двамата се страхуват вече да се озоват насаме в Ноан. Но не го признават и по мълчаливо взаимно съгласие отбягват обясненията. Тя се старае да гледа с очите на съпруга си и се насилва да постигне това. Последицата е недоволство от себе си и от всичко. Къде да живеят? В Париж ли? Доходите няма да им стигат. Наемат си малка къща в Ормесон. Този тъжен пейзаж с градини и големи дървета е особено красив. Аврора се чувствува много добре тук и напуска със съжаление този самотен кът, след едно спречкване между Казимир и градинаря. Но тъй като тъгата се връща отново, угнетителна, неоправдана, тя отива да види някогашния си изповедник, абат дьо Премор.

Той се е променил твърде много. Гласът му е толкова слаб, че тя едва го чува. Но духовникът все пак си възвръща ласкавото красноречие, за да я утеши: „Изтъкна ми, че тъгата, на която се поддавам, е едно от най-опасните душевни състояния, защото дава достъп на лоши впечатления и слабост. Бих била щастлива, ако можех да следвам съветите му и да възстановя веселието и смелостта си!“ Абат дьо Премор не успява да й ги възвърне. Премного умен, премного толерантен, премного човечен, старият йезуит не може да излекува болест, която му е съвършено ясна. Аврора жадува за безусловна вяра. Земният живот й е отказал това, което се е надявала да получи от него; тя би предпочела да се приюти в младежките си вярвания. Абатът я съветва да се усамоти за известно време в своя някогашен монастир. Игуменката, госпожа Евгения, се съгласява да я приеме. Казимир одобрява намерението: „Моят мъж не беше никак религиозен, но намираше, че е добре аз да съм“. Сигурно се надява, че вярата, която той не споделя, би успокоила жена му и би му осигурила спокойствие. Монахините посрещат майчински Аврора. Тя ходи всеки ден да се моли в черквата, гдето бе чула някога божия зов. Не е ли сбъркала, като избра мирския живот, гдето не намира щастие? „Имате прекрасно дете — казва добрата майка Алиша, — а това е достатъчно, за да бъдете щастлива на този свят. Животът е кратък.“ Аврора си казва, че животът е кратък за монахините, но дълъг за хора, чиито чувства и страсти превръщат всеки ден в цял мир от страдания и умора. Тя признава своите метафизически съмнения. „Няма значение! — казва за нея майка Алиша. — Всъщност тя обича бога и бог знае това.“ Аврора Дюдеван изпада скоро под обаянието на чудния монастирски покой и изпитва изкушение да остане повече време тук. Но в монастира е студено; тя е зиморничава; малкият се е разболял и тя трябва да се върне заради него. Дребни неща определят важни решения.