Андре Мороа
Жорж Санд (33)

III
„Трите ми деца“

Бери през юни. Слънцето припича. Радостно е да работиш у дома си и да управляваш къщата си. В деня, когато въвежда Шопен в Ноан, Жорж записва с молив върху лявата рамка на прозореца в спалнята си датата, която се вижда и днес: 19 юни 1839 година. Дали за да отбележи началото на нов живот? Допустимо е. Тя разбира, че времето на „препусканията“ е отминало вече. Отсега нататък е глава на семейство, отговорна за три деца: Шопен, Морис и Соланж. Ще се опита с похвално постоянство да живее само за тях и за своето изкуство. Всичките й истински приятели се надяват, че в живота й ще настъпи обрат, „изпълнен с приятна и почти патриархална затвореност“. Без упреци и насмешки те приемат Шопен в семейния кръг. От 1839 година нататък писмата им до Санд завършват с неизменния израз: „Целувам Шопен, Морис, Соланж“. Положението се улеснява от необикновената почтеност на Шопен, който нарича всякога Санд „моята хазайка“ или „стопанката на тоя дом“.

Първото лято в Ноан е щастливо. Но Шопен не харесва много селото. „Той всякога желаеше да дойде в Ноан и никога не го понасяше… Бързо се насищаше на мечтите за селски живот. Разхождаше се малко. Сядаше под някое дърво, откъсваше си цветя. И се връщаше да се затваря в стаята си…“ Не може да участвува в живота на открито, който възхищава Жорж и децата. Но се чувствува по-добре и пианото му пее от сутрин до вечер. „Той написа възхитителни неща, откакто е тук“ — пише Жорж; и наистина, през това лято Шопен композира „сонатата“ в си бемол минор, второто „Ноктюрно“ и три мазурки. Музикалният вкус на приятелката му е много ценен за него. Тя е „изтънчена слушателка“. Колкото повече го опознава, толкова повече започва да го разбира така, както той сам се разбира; докато го слуша да свири, тя проследява вътрешния му, винаги скрит живот, на който само музиката е тайнствен, смътен израз.

Дневник на Шопен, 12 октомври 1839 година: „Казват ми, че съм по-добре. Кашлицата и болките престанаха. Но дълбоко в цялото си същество чувствувам болка. Очите на Аврора са забулени. Блестят, само когато свиря; тогава светът е светъл и прекрасен. Моите пръсти се плъзгат леко по клавишите, нейното перо лети по хартията. Тя може да пише, като слуша музика. Музика отгоре, отстрани, тиха Шопенова музика, ясна като любовни слова. За тебе, Аврора, бих пълзял по земята! Нищо не би ми се сторило много, готов съм да ти дам всичко! За един поглед, една ласка, една усмивка от тебе, когато съм уморен. Искам да живея само за тебе; за тебе искам да свиря нежни мелодии. Няма ли да бъдеш прекалено жестока, скъпа моя със забулените очи?“

„Няма ли да бъдеш прекалено жестока?“ Нима е била жестока към него? Сигурно не. Но в обичта й има сянка от снизходителност. Тя не се възхищава по-малко от музиката и поета. Само че преживяното в Майорка и последвалото влошаване на здравето му са доказали на Жорж, че Шопен не е създаден за любовни наслади. Постоянно болен, той мъчно ги понася и въпреки молбите му Аврора много скоро го принуждава към умереност, която става накрай пълно въздържание. Много по-късно (12 май 1847) Санд пише на техния довереник Алберт Гжимала:

От седем години насам живея като девственица с него и с другите. Остарях без време, дори без усилие или чувство за саможертва, дотолкова се бях наситила неизцеримо на страсти и разочарования. Ако има на тоя свят жена, която би трябвало да му вдъхва пълно доверие, тази жена съм аз, а той никога не разбра това… Зная, че много хора ме обвиняват — едни, че съм го изтощила с бурната си чувственост, други, че съм го отчайвала с моите лудории. Но ти знаеш, струва ми се, истината. Той ми се оплакваше, че съм го убивала с отказите си, а пък аз знаех, че го убивам, ако постъпвам другояче.

Шопен трябва да не е мъж, за да не страда от това поведение и да не го отдава на други любовни връзки; но, както изглежда, неговата неоправдана ревност много по-късно става непоносима.

За голямо съжаление на Жорж наесен се налага да напуснат Ноан. В Париж тя чувствува как „сърцето й непрестанно се свива от въздишки“, когато си припомня разораните ниви, орешаците край угарите, воловете, ободрявани с подвиквания от земеделските работници: „Не ще и дума, че щом си роден на село, никога няма да свикнеш на градския шум. Нашата кал ми се струва хубава, а от тукашната ми се повдига.“ Но Шопен трябва да се върне заради учениците си. От съображения за пестовност и Санд предпочита да живее в Париж. Домакинството в Ноан е тежко. Ограбваната кастеланка не иска да се показва пестовна, „за да не я обвинят в скъперничество“. Приятели се самопоканват всеки ден и пристигат по десетина, още преди да е станала. В Ноан тя харчи по хиляда и петстотин франка на месец; в Париж само половината. Затова „семейството“ решава да се настани в Париж. Отначало Жорж Санд и децата заемат „на улица «Пигал» №16 два павилиона, отделени от улицата с доста просторна и хубава градина“, а Шопен живее на улица „Тронше“ №5. Но той се нуждае непрекъснато от морална опора, бдителност и грижи. И накрай се премества на улица „Пигал“. Това съжителство трае три години (от октомври 1839 до ноември 1842). Балзак, който отива на гости в този дом, го описва на „своята Ева“ с обичайната си точност на вещо лице и романист.

Балзак до Евелина Ханска, 15 март 1841:

1841: Тя живее на ул. Пигал №16, в дъното на градина, над конюшня и навес за коли на къщата, която е към улицата. Има трапезария с дъбови мебели, украсени с резба. Малкият й салон е светлокафяв, а салонът, където приема, има великолепни китайски вази, всички пълни с цветя. Всякога има и жардиниера с цветя. Мебелировката е в зелено; барче с интересни дреболии, картини от Делакроа, неин портрет от Каламата… Великолепно четвъртито пиано от палисандър. Освен това тук е постоянно и Шопен. Тя пуши само папироси, нищо друго. Става едва в четири часа; тогава Шопен вече прекратява уроците си. У нея се отива по една права и стръмна стълба. Спалнята й е кафява; леглото — два дюшека на земята, по турски. Ecco, contessa^[1]…

В 1842 година услужливата и опасна мадам Марлиани намира за Шопен и Санд два апартамента на Орлеанския площад; един много светъл блок между улици, покрити с пясък, с много дървета, с благородния вид на италиански дворец, гдето на улица „Тебу“ №80, в къща, непроменена и до днес, е живяла и тя. В същия блок живеят не само Марлиани, но и скулпторът Дантан, танцьорката Талиони и младото семейство Виардо. Луи Виардо, писател и общественик от левицата, е още от 1838 година любим приятел на Санд; представил го е Пиер Льору. Полина Гарсиа, девойче с очарователен глас, сестра на Мария Малибран, е била въведена някога в живота на Санд от Мюсе, който ухажва едновременно певицата Малибран и трагичката Рашел. Санд обиква Полина Гарсиа и по-късно я сближава с Виардо, честен човек, когото тя смята достоен за тази очарователна девойка. Семейство Виардо има много деца и нарича Санд „нашият добър дух“.

Орлеанският площад се превръща по този начин в един вид комуна: „Намислихме дори да готвим общо и да се храним заедно у мадам Марлиани, нещо по-икономично и по-приятно, отколкото всеки да яде у дома си…“ Събират се вечер на музика, на четене. Санд и Шопен са обединили приятелите си. Приятели на Санд са Пиер Льору, Делакроа, Балзак, Хайнрих Хайне, Емануел Араго, по прякор Биня, Бокаж, Мари Дорвал, Ортанс Алар и всички берийци; приятели на Шопен са музиканти, светски дами и поляци: княгиня Сапиеха, княгиня Марселина Чарторижка, Мицкевич (поет в изгнание и преподавател в Колеж дьо Франс), графиня Делфина Потоцка, на която той обожава гласа, Джеймс и Бети Ротшилд. Като последица Санд става славянофилка и започва да пее хвалебствия за Мицкевич, а Шопен се сприятелява с Южен Делакроа, денди като него. И двамата чувствителни, впечатлителни, аристократи по обноски и разбирания, те са по-близки един към друг, отколкото към демократичната си приятелка.

Хайнрих Хайне, друг чест посетител на Орлеанския площад, се харесва на Санд със своя хумор. И той, като всички, е бил влюбен в нея, но тази „безумна страст“, останала без успех, не трае много. Той я нарича: „мила братовчедко“, завършва писмата си: „Сърцето ми целува вашето“; пише: „Изпращам обратно романа ви, който много прилича на вас: хубав е…“ Забавлява Санд, като нарича Алфред дьо Мюсе: „млад мъж с голямо минало“. Но тя не знае, че за нея е извадил прякора „емансиматриса“^[2]. Той не може да устои на удоволствието да измисля някоя язвителна закачка, но се възхищава и от жената, и от писателката. Никой не е описал по-добре нейното величие и ведрото й спокойствие: „Колко е хубава Жорж Санд и колко безопасна е дори за злите котараци, които с една ръка я милват, а с другата я дращят; дори за кучетата, които джафкат свирепо подир нея; като луната, тя ги гледа отвисоко и кротко…“

За Шопен Санд продължава да говори с нежност: „Той е винаги добър като ангел. Без неговото съвършенство и нежно приятелство често бих изгубвала смелост.“ „Шопен все си кашлюка по малко. Той си е все същият най-мил, най-затворен и най-скромен от всички гениални мъже…“ От икономични съображения не го завежда и сама не отива в Ноан през лятото на 1840 година, но през следващите шест години (1841–1846) свива отново там гнездо, за своите три пиленца. Пианото на Шопен разлива от сутрин до вечер музика, достигаща с ухание на рози и с птича песен до Жорж, която работи над него. Когато и Полина Виардо е тук, тя пее, акомпанирана от Шопен, някакви стари, почти неизвестни партитури от Порпора, Марчело, Мартини. Моцартовият Дон Жуан е за тримата приятели образец на идеалната красота. Моцарт и Бах не слизат никога от пюпитъра. Делакроа, за когото в Ноан има уредено ателие, Шопен и Морис, минал вече двадесетте, разговарят често за изкуство; Санд ги слуша замечтано. Тя пише по това време „Консуело“, най-хубавия й роман, а Полина Виардо й служи за модел на гениална певица. Жорж е описала тези вечери в Ноан:

Шопен е на пианото и не забелязва, че го слушаме. Импровизира сякаш наслуки и спира.

— Още! Още! — провиква се Делакроа. — Не е завършено.

— Не е започнало дори. Нищо не ме осенява… Само отблясъци, сенки, очертания, които не искат да се оформят. Търся багри, а не намирам дори рисунъка.

— Няма да намерите едното без другото — продължава Делакроа, — но ще намерите и двете.

— Ами ако намеря само лунна светлина?

— Това значи, че сте намерили отблясък от отблясъка.

Тази мисъл се харесва на божествения артист. Той започва отново да свири, но сякаш не продължава започнатото — толкова неясен и почти неуверен е рисунъкът. Очите ни се изпълват постепенно с нежни отсенки, съответни на меките модулации, долавяни от слуха. После прозвучава синя нотка и ние литваме в лазура на прозрачната нощ. Леки облаци приемат най-фантастични форми, изпълват небето, обгръщат луната, която ги облива с големи опални кръгове и събужда дремещия цвят. Сън в лятна нощ. Очакваме песента на славея…

Театърът в Ноан е хрумване на Шопен. Отначало той импровизира на пиано, а младежите около него играят сценки или танцуват комични балети. „Той ги води както иска и според хрумването си ги отвежда от забавното към строгото, от смешното към тържественото, от нежното към страстното…“ Самият Шопен е истински гениален в мимиката и от време на време става, отива зад пианото и имитира невероятно сполучливо австрийския император или някой стар полски евреин. Добавете към всичко това разходките из гората, Шопен на магаре, другите пеша; селските танци на моравата с гайдари — тяхната музика именно подсказва на Санд сюжета за „Звънарите“ — и ще имате представа за веселия, очарователен шум в този романтичен рай.

Съвършено погрешно би било да си представяме Шопен от 1840 до 1845 година постоянно болен, изтощаван от една ненаситна вакханка. Влиянието на Санд върху творчеството и живота му през това време е изцяло благотворно и със съветите, които му дава, и с грижите, с които го обсипва. През тези лета в Ноан той е напълно щастлив. За нещастие нито болестта, нито характерът му позволяват това да трае дълго. Много негови приятели съжаляват Жорж. Макар и сънародник на Шопен, Мицкевич го нарича „злият гений на Жорж Санд, нравствен вампир, мъченически кръст“, който „най-после може би ще я убие“. След една вечеря у тях мадам Жуст Оливие се съмнява, че Шопен би могъл да даде щастие на Санд: „Той е умен, даровит, очарователен — пише тя в дневника си, но не вярвам да има сърце…“

Прекалено строга преценка. Шопен има сърце; но като всички нервни хора е така обладан от това, което не обича, че не може да се постави на мястото на другите; а тъкмо в това изкуство е върховната тайна на приятелството. Той не е съгласен със Санд по политически въпроси; не понася някои хора, от които тя се възхищава, нито буйните им изказвания. Той може да намрази много хора (например собствената си ученичка Мари дьо Розиер, която осъжда за прекалено явната връзка с граф Водзински) и ги напада още повече, защото Жорж ги защищава. Свикнала с тези болезнени „захласвания“ и „отхласвания“, тя просто променя темата на разговора, както се постъпва с дете. Иначе „цял ден ще имаме мълчание, тъга, страдание, чудачества“… Жорж вече не смее да кани в Ноан едновременно с Шопен пролетарските поети, които покровителствува. Иполит Шатирон дразни Шопен с шумните си шеги и недодяланост. В Париж го дразни облеклото и държането на гостите й, описани от Елизабет Барет Броунинг:

„Тълпа невъзпитани мъже я боготворят коленопреклонно сред тютюнев дим и изблици плюнка!… Някакъв грък й говори на ти и я прегръща безцеремонно; някакъв невероятен простак, театрал, пада в нозете й и я нарича недостижима! Приятелски хрумвания, казва в такъв случай, със спокойно и кротко презрение тази необикновена жена…“

Тази среда забавлява Санд, но дразни Шопен. Въпреки това дълго време политическите несъгласия, различието във вкусовете, ревността не пречат да се поддържа и от двете страни едно дълбоко приятелство, влюбено от страна на Шопен, майчинско, с примес от възхищение, от страна на Жорж Санд. Тя продължава да се грижи с безгранична преданост за своя болен. Ако той замине сам за Париж, тя предупреждава веднага мадам Марлиани да му се приготви топла вода и да проветрят стаята му.

Ето ви моя малък Шопен: поверявам ви го; грижете се за него въпреки волята му. Той се оправя зле, когато ме няма, а слугата му е добър, но глупав. Не се грижа за храната му — защото отвред ще го канят… Но когато бърза сутрин за уроци, страхувам се, че ще забрави да изгълта чаша шоколад или бульон, които му наливам насила, когато съм край него… Шопен е добре понастоящем; има нужда само да се храни и да спи като всички…

Тя не го е излекувала, но е подобрила състоянието му чрез своите грижи и е готова да напусне всичко, за да отиде да го гледа. „Малкият Шопен“, нейният Шип, Шипет, Шопински й е напълно предан. Когато тя трябва да пази леглото (а това се случва често, защото Санд се оплаква цял живот от черния дроб и червата си), би трябвало човек да го види в ролята на болногледач, усърден, изобретателен, верен. Най-много ги свързва любовта им към красотата. Една вечер в Ноан тя говори пред него, с присъщото си умение, за спокойствието на село, за чудесата на природата. „Колко е прекрасно това, което разказахте — казва Шопен. — Така ли мислите? — отговаря тя. — Предайте го тогава с музика.“ Шопен импровизира веднага истинска пасторална симфония. Права до него, сложила леко ръка на рамото му, Жорж Санд шепне: „Смело, кадифени пръсти!“

Дали без тази ръка на рамото му и без омагьосващото влияние на Ноан Шопен би композирал толкова шедьоври в краткия си живот? Дали изобщо би живял и толкова?