Андре Мороа
Жорж Санд (36)

VI
Лукреция Флориани

Между Жорж и Шопен никога не е имало непреодолими противоречия. Тяхната взаимна обич се опира на трайна основа. Шопен обича Жорж; тя изпитва към него нежна майчинска любов. Тя се възхищава от гения на музиканта; той уважава големия писател. И все пак „любов тук вече няма“, пише Мари дьо Розиер, презряла мома, приятелка на двамата и ученичка на Шопен, „любов тук вече няма, поне от страна на единия (от страна на Санд), но има нежност и преданост, примесени — според дните, — със съжаления, скръб и досада…“ Това е вярно; и все пак нежността и предаността биха били достатъчни и трайни, ако няма трети лица. Жорж е всякога солидарна с децата и приятелите си. А необикновената чувствителност на Шопен не понася подялбата. Морис е вече мъж; и обожава майка си. Постоянното присъствие на Шопен му се струва повод за скандал и той страда от това.

През 1844 Соланж навършва шестнадесет години. Израснала в обстановка на безредие, тя не зачита никого и нищо. Ту се подиграва на Шопен, ту кокетничи с него, и то с успех; очарова го, защото само тя не се отнася с него като с разглезено дете. По черти и цвят на лицето Соланж напомня прабабата, Аврора Саксонска, с мъжествена хубост, студена и своенравна, всякога готова да направи какво ли не, просто от желание да противоречи. Доста безразсъдна, тя е дръзка като майка си, без да има гениалността й. „Имаш добро сърце, но много буен нрав“ — й пише Санд, още когато Соланж е дете. Лошият нрав си е останал; доброто сърце личи по-малко. Отношенията между родители и деца са така мъчни и драматични, както отношенията между влюбени. Израсналото дете, станало свободна личност, изненадва и дразни родителите си. Очарователната играчка се превръща във враг. В замяна на безспорната си преданост една майка като Жорж Санд очаква послушание и почит. Морис й ги засвидетелствува; Соланж е непокорна. Майката не понася у дъщеря си независимостта, която някога е изисквала за себе си. А между майка и дъщеря разочарованието може да стигне до ненавист.

Жорж, която не понася вече Соланж, се опитва да я отдалечи за известно време, като я поверява на госпожица Розиер; изборът не е добър. Дъщеря на добро семейство, но без пари, Мари дьо Розиер е била прелъстена и след това изоставена от Антоан Водзински (брат на непостоянната годеница на Шопен). Това изоставяне я превръща в маниачка и любителка на измислици; тя обича клюките, скандалите. Трябва да я вразумяват.

Жорж Санд до Мари дьо Розиер:

Идва момент, когато малките девойчета не са вече малки и трябва да се внимава как ще изтълкуват те приказките, които чуват. Нито дума, дори най-незначителна, за мъжкия пол: това е цялата мъдрост, която ви препоръчвам.

Тя забранява доста рязко на Мари дьо Розиер да говори на Соланж за „фигурата на господин еди-кой си или за мустаците на господин еди-кой си“. Неуспехът в любовта, казва Санд, е предизвикал неприятна промяна у госпожица дьо Розиер: „Да ви кажа ли всичко? Вие не бяхте кокетка по онова време, а сега, котенце, погледът ви е ужасно сластен… Мъжете забелязват това… Ако ви е безразлично, и на мене ми е все едно… Но аз ще ви разделя за някое време от Соланж, докато нервната криза попремине и си намерите ad libitum^[1] любовник или съпруг…“ Това писмо бедната оскърбена мома не ще прости никога на Санд.

А за госпожица дьо Розиер е много лесно да настрои Шопен против „хазяйката“ му. Пиер Льору е довел от Тюл в Ла Шатр за ръководител на „Еклерьор дьо л’Ендр“, младежа Виктор Бори, който споделя неговите политически разбирания и ходи често в Ноан. Шопен започва да изпитва смътна ревност към него. Освен това между полския му камериер Жан и берийската прислуга има постоянни стълкновения. „Щедрият“ господин дьо Шопен плаща на прислужника си толкова, колкото „Еклерьор дьо л’Ендр“ на директора си. С една дума, всичко дава повод за търкания.

Гостуването през 1844 година в Ноан на Шопеновата сестра Луиза Йеджеевич и на зет му оказва благотворно влияние. Двете жени се привързват сърдечно. Но щастливото въздействие на това посещение не трае дълго. Състоянието на Шопен се влошава. Той става все по-мрачен, докачлив и ревнив. „По-закачлив — казва Санд, — но и повече от всякога придирчив. Това ме разсмива. Госпожица дьо Розиер се разплаква. Соланж му отвръща с ухапвания на одраскванията…“ Като всеки писател, Жорж Санд намира изход от това положение, описвайки нещастията си. Неприятелката й Мари д’Агу се е разделила с Лист и го изяжда в романа си „Нелида“. В „Лукреция Флориани“ Жорж рисува с налаганите от изкуството превъплъщения и промени странната двойка, която образува с Шопен.

По-късно тя отрича да е описвала себе си в „Лукреция“. Но тази голяма италианска актриса, която се оттегля още съвсем млада на село, за да възпитава децата си, прилича на своята създателка. Лукреция пише пиеси, които имат успех. Има многобройни приключения, за които се оправдава, както постъпва и самата Санд. Тя не е куртизанка, защото всякога е давала и никога не е получавала дори от приятелите си. Много е любила, всякога с искреното желание за съвместен живот и измамната надежда за вечна вярност. Влюбвала се е за осем дни и дори само за един час, но всякога е вярвала, че обрича целия си живот. Знаем, че в очите на Санд това твърдо намерение е достатъчно.

Тъкмо когато смята, че чувственият живот е свършил за нея, Лукреция среща един очарователен, нежен, чувствителен юноша, изискан във всичко, същински ангел, „красив като тъжна жена“, непорочен, строен, с целомъдрено и страстно изражение. Тук виждаме Шопен, който в романа се нарича Карол. Принц Карол обича една жена мечта, която е създал по свой образ. Той е по-скоро любезен, отколкото влюбен, но как да се отгатне това? Очарователното му лице привлича, вродената слабост го прави интересен за жените — порочно за тези, които се влюбват с майчинска любов, като Санд и Флориани. Той има много голям недостатък: не търпи чужди мнения. Най-голямата добродетел за него е да се въздържа от грях, като забравя, че най-възвишеното нещо в евангелието е любовта към каещия се грешник. Научили са го да помага на нещастните, да ги съжалява, ако е потребно, но не и да ги смята за равни. Приема милостинята, не и социалните реформи. И принц Карол, като Шопен, говори снизходително за народа. Той не допуска, че спасението на човечеството може да се постигне на тоя свят. Това е всъщност целият политически спор между Шопен и Санд.

Естествено Карол се влюбва в Лукреция; тя се грижи за него като за свое дете. В любовта си той е и стеснителен, и избухлив, а това му придава непреодолим чар. Лукреция вярва (както е вярвала всеки път), че тази небесна любов ще бъде вечна. Тя се отдава на княза и те преживяват няколкоседмично щастие. След това прелестният Карол проявява своя егоистичен характер. Започва да ревнува, не понася нищо и става непоносим.

„Веднъж Карол ревнува кюрето, което е дошло за пожертвувания. Друг път ревнува някакъв просяк, когото смята за предрешен любовник. Трети път ревнува прислужник, който — разглезен като цялата домашна прислуга — отговаря с неподходяща дързост. След това идва ред на доставчика, на лекаря, най-после на някакъв глупав, добродушен братовчед… Карол ревнува дори от децата. Защо ли казах дори? Би трябвало да кажа най-вече… Те са наистина негови единствени съперници, единствените същества, за които Флориани мисли толкова, колкото и за него…“

Но колкото повече е ядосан, толкова повече Карол е учтив и сдържан; доколко е разярен, може да се съди само по ледната му учтивост:

„Тогава именно той ставаше истински непоносим, защото искаше да разсъждава и да подчини действителния живот, от който никога нищо не бе разбрал, на някакви принципи, които сам не можеше да определи. Ставаше духовит, с фалшива, но блестяща духовитост, за да измъчва тия, които обича. Ставаше язвителен, неестествен, превзет, отвратен от всичко. Изглеждаше, че ухапва съвсем лекичко, на шега, а раната стигаше до сърцето. Или, ако нямаше смелост да противоречи и да осмива, се затваряше в пренебрежително мълчание, в трогателно недоволство…“

Тази непрестанна борба най-после сломява нещастната Лукреция. Тя загубва красотата си; повяхва и пожълтява; страда, че е осъдена на предивременно остаряване от лошите обноски на един любовник, който не я уважава. Не обича вече Карол; чувствува се разбита. И една сутрин умира внезапно.

Така романът завършва неочаквано и неправдоподобно, какъвто е бил и животът. Това е поука и предупреждение за Шопен. Странното е, че той никак не се познава. Делакроа разказва как една вечер Санд урежда четене на „Лукреция Флориани“ за него и за Шопен: „Измъчих се по време на това четене — казва Делакроа на мадам Жобер. Учудвах се еднакво и на палача, и на жертвата. Мадам Санд изглеждаше съвсем спокойна“, а Шопен не преставаше да хвали разказа. „Към полунощ си тръгнахме заедно. Шопен пожела да ме придружи и аз използувах случая да разбера впечатлението му. Дали се преструваше пред мене? Не, наистина; музикантът не бе разбрал и продължи да хвали възторжено романа…“ Може би необикновено доброто възпитание на Шопен го е заставяло да проявява тази невъзмутимост.

Ортанс Алар до Сент Бьов, 16 май 1847:

Не ви казах колко съм възмутена от Лукреция… За да довърши погубването на пианистите, мадам Санд ни представя Шопен с недостойни, дребнави подробности, и то със студенина, която не оправдава нито нея, нито двойничката й. Жените би трябвало явно да се възмутят от това изнасяне на интимни тайни, които могат да отдалечат от тях всички любовници. Можем все още да простим увлеченията на Нелида, но студеното раздразнение на Лукреция е непростимо. И защо е това толкова жалко вдъхновение у един прекрасен гений?…

Ортанс е откровена и непосредствена. Тя пише на Жорж това, което вече е казала на Сент Бьов; Санд естествено отрича, че е имала предвид Шопен, когато е създавала принц Карол.

Жорж Санд до Ортанс Алар, 22 юни 1847:

Аз съм по-чувствителна към упреците, отколкото към похвалите ви, защото в похвалите виждам всякога известна доза учтивост или увлечение от страна на моите приятели, докато в упреците съзирам огорчението и откровеността на искрен интерес. Затова бързам да ви кажа, че писмото ви много ме огорчи, трябваше да го прочета два пъти и да се спра на думата принц, за да го разбера. Кой, да го вземат дяволите, ви внуши това тълкуване? Мари д’Агу ли?… Ако познава добре Шопен, трябваше да разбере, че не е той. Ако го познава зле, откъде идва увереността й?

А вие пък откъде го познавате, за да го откриете в героя на романа? Навярно някой злоезичен и злонамерен човек ви е дал такива неверни и безсмислени сведения! Нима аз съм Флориани? Нима имам четири деца и всички тия похождения? Не мислех, че съм толкова богата, нито толкова жизнена, далеко съм от всичко това. Не съм нито толкова велика, нито толкова безразсъдна, нито толкова добра, защото ако бях свързана с принц Карол, признавам ви, че не бих допуснала да ме убие, а бих го зарязала… Аз съм добра и никога не ще помисля да отдалеча един приятел, безценен за мене след осемгодишна взаимна преданост. Как съм могла да напиша този роман пред очите му и да му го чета глава по глава още докато го пишех, като се вслушвах в забележките му или ги отхвърлях, както се случва всякога, когато работим един пред друг, и как той не се досети да познае нито себе си, нито мене в тези влюбени край езерото Изео?

Изглежда че ние се познаваме един друг по-малко, отколкото ни познава обществото. Тази история е наистина забавна и аз бих се смяла, ако идваше от друг критик, не от вас. Но вие ми отправяте упрека сериозно, затова ви отговарям сериозно. Аз не познавам принц Карол или го познавам в образа на петнадесет различни личности, както става с всички завършени герои на роман, защото нито един мъж или жена и нито един живот не предлагат на артиста, влюбен в своето изкуство, такъв сюжет, който би могъл да се възпроизведе изцяло и точно.

Мисля, че съм ви казвала вече това и се учудвам как вие, също човек на изкуството, имате наивността на обикновения читател, който иска всякога да види в романа истинския живот и портрета на някой свой познат…

Всичко това е едновременно вярно и невярно, като всяко обобщение.