Андре Мороа
Жорж Санд (47)

III
Косата на времето

При пътуването си в Италия Жорж научава за смъртта на нещастния Малгаш, когото се е надявала да зарадва с непознати растения. На старини паметта ни се превръща в гробище. И най-любимите, и най-нелюбимите скитат нощем между гробовете. Красивият Ажасон дьо Грансан е починал в 1847, Иполит Шатирон в 1848, Шопен и Мари Дорвал в 1849, Балзак и Карлота Марлиани в 1850, Латуш и леля Люси Марешал в 1851, Плане в 1853, Нини Клезенже и Неро в 1855.

Въпреки това Ноан е препълнен с гости. Мансо не напуска никога поста си; другите момчета идват всякога, когато могат. Морис тревожи майка си със своята изменчивост. Той върши хиляди неща много добре, но нито едно до съвършенство. Карикатурите му са забавни, илюстрациите остроумни и поетични, мелодрамите за марионетния театър много смешни; написал е дори роман. Но не се измъква от невзрачността. Гнети го бремето на майчината слава. При все че го обича от все сърце, Санд говори винаги покровителствено за работата му: „Занеси романа си на Бюло; той ще го вземе, за да ми направи удоволствие“. Така не се насърчава човек на изкуството. Морис наближава четиридесетте; трудно е на тази възраст да си само син на майка си. Тя би желала да го види оженен, но той не е направил избор и в това отношение.

Санд все още съжалява, че не се е оженил за „милата Титин“, с която тя редовно кореспондира. Семейство Бертолди все има какво да иска. И Огюстин, и съпругът все смятат, че не са добре настанени. Ако са в Люневил, искат да се преместят по-близо до Париж. Ако Санд успее да ги премести в Сент Омер, искат да отидат в Антиб заради климата! Огюстин, все още много красива, би желала Жорж Санд да я представи на принц Наполеон, който е могъщ покровител.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди:

Не искам да те покажа на принца. Не ми подобава да му представя една толкова красива молителка. Откажи се от това упорство да мислиш, че мога да искам благоволения и покровителства при този режим… Няма да отида с побелелите си коси да вися в чакалнята на едно момче, което може да ми бъде син, и да му се кланям, дори ако се отнасяше до собствения ми живот… Не разчитай също, че ще ти дам препоръчително писмо. Не ми прилича да изпращам млада и хубава жена при, един момък, който обича жените, за да заприличам на сводница… Морис е още тук, но за кратко. И той, и Мансо те прегръщат, при все че вторият няма още бели коси. Страхувам се, че няма и да ги има. Горкото, клетото момче…

Защото Мансо кашля и храчи доста подозрително, а Санд има вече опит в тия неща. Що се отнася до Соланж, тя скита по света като всяка свободна „много красива и не много добродетелна“ жена, която търси мъже. Отива в Белгия, в Лондон, в Торино.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 25 юли 1855:

Смях ме е на твоите хрумвания да пътуваш, които така забавно разказваш; но се страхувам, че зад тази веселост се таи скръб и безумство. Ето че си се загрижила пак накъде да тръгнеш, като че Ноан не е по-добър за тебе и физически, и морално… Но дяволът те тика не зная накъде. Съобщавай ми поне какво правиш. А когато съвсем ти дотегне да се забавляваш, ела поне да поскучаеш с малко изгледи за почивка…

На това Соланж отговаря, че Ноан би бил непоносим за нея без кучетата и конете й: „Откровено ти признавам, че Бери губи за мене много от очарованието си, ако ходя из него пеш… За нещастие съм само на двадесет и седем години и макар да съм често болна, все пак имам младежка кръв и нерви, така че не мога цяла зима да шия килимчета, да свиря на пиано и да се занимавам с огромната си кореспонденция. Имам нужда от някаква дейност, дори само светска, от театър, разходки и така нататък или поне от езда, която е най-успокоителното занимание.“

Но Жорж не иска да храни коне, а освен това за пръв път в живота си сама желае да се отдалечи от Ноан. За да поддържа своето семейство, да помага на изгнаниците, на внуците на Мари Дорвал и на още толкова други хора, които живеят от нейните пари и перо, тя трябва да работи повече от всякога. Отегчена от всекидневната върволица от гости в Ноан, много от които искат да се застъпва за тях пред принц Наполеон, тя желае да намери по-спокоен кът за работа. И ето че при един излет с Мансо из долината на Крьоз, планинска област, която — според думите на Санд — е малка берийска Швейцария, тя открива селцето Гаржилес, край рекичка със същото име, и е очарована от него. Трябва да признаем, че местността е много хубава. Обрасли с изтравниче стръмни урви обрамчват черни скали, между които текат сините води на Крьоз, пресичани от бели камъни и пенливи водовъртежи. Харесва й се и приветливата външност, и гостоприемната услужливост на жителите. Ловецът на пъстърви Моро ги отвежда от Пен в Гаржилес, село, построено в дъното на една хуния, гдето двадесет извора поддържат прекрасна, почти африканска растителност, толкова топло и затулено е това кътче. То има седемстотин души жители, една римско-византийска черква, един романтичен замък, алжирски пеперуди. „И ние замечтахме — казва тя, — щом не сме принудени да живеем в Париж, да си устроим едно кътче в това село… Всеки художник, който обича полето, мечтае да завърши дните си в едно опростено, почти пасторално съществуване…“

Тя иска да купи веднага къща в Гаржилес. Къщите струват от петстотин до хиляда франка. Мансо моли за позволение да й я подари, намира, каквото търси, край брега на реката, купува го и започва да говори само за своя главен вход, своите ливади и своята кухня. „Верният неразделен другар“ спазарява да му боядисат и мебелират жилището; подрежда го като параход, с миниатюрни, но удобни кабинки. Мадам Санд се влюбва в тази къщица. Щом иска да работи на спокойствие, тя напуска Ноан и идва с Мансо в Гаржилес, гдето и двамата намират идилично щастие. Тук идва Морис, идва и артистката Беранжер, но Гаржилес е по отношение на Ноан това, което е Марли за Версай: място, запазено само за малцина избраници. Санд почти не съобщава този адрес. По-късно Виктор Юго обезсмъртява рекичката:

Жорж Санд има Гаржилес,

Както Хораций е имал Анио…

В 1857 година умират Алфред дьо Мюсе и Гюстав Планш; вторият след ужасна агония, при която за него предано се грижи Бюло. Планш поддържа докрай в статиите си Жорж Санд, която го смята за „единственият сериозен критик напоследък“. Иска да каже: единственият, който се занимава с нея. Сандо го оплаква: „Бедният Планш, бедният Тренмор, както го наричахме тук… Никой не знае колко много го обичах“. Дали и той самият го е знаел, когато другият беше още жив? Що се отнася до Мюсе, сърцето му, „бедното му сърце“, е предивременно изхабено от толкова лудории и прекалявания. Той се опитва да замести Жорж; но никога не я забравя. В 1851 година пътува из Италия; и намира там спомените си:

О, сляпа участ изменчива!

Упойна мъка ти любовна!

Натраплив спомен, скрий очите,

които виждам все пред мене.

Той повтаря тези стихове всякога, когато мимо волята си вижда в своите мечти „да минават мрачните и дълбоки кадифени очи“ на невярната, но незабравима венецианска любовница.

През 1834, когато той подготвя „Изповед на едно дете на века“, Жорж му пише: „Невъзможно ми е да говоря за тебе в книга при сегашното ми настроение; но ти можеш да пишеш, каквото искаш: романи, сонети, поеми; говори за мене, както намираш за добре, предавам се с вързани очи…“ След смъртта на Мюсе, когато в 1858 година се помирява с „Ревю де дьо монд“ (след скъсване, траяло седемнадесет години), тя предлага на Бюло един автобиографичен роман за венецианската трагедия: „Тя и Той“. При все че се мисли безпристрастна, Санд си приписва в този роман една възвишена роля. Героинята, Тереза Жак, се отдава на любовника си само от милосърдие. След като прочита ръкописа, Бюло я съветва да представи Тереза по-малко съвършена и да не влага толкова често в устата й свещени изрази. Тъй като любовната й философия се е променила с възрастта, Жорж променя и миналото, за да придаде единство на живота си. Човешка и може би мъдра постъпка. Но романът ядосва Пол дьо Мюсе, който отговаря с „Той и Тя“, една жестока и несправедлива книга. Най-сетне идва ритникът на ослицата: Луиза Коле, колкото бездарна, толкова и темпераментна, написва „Той“ — един преливащ, от злоба памфлет.

Жорж Санд притежава любовните писма, които й е пращал Мюсе, както и своите до него. Към 1860 година тя пожелава да ги издаде, за да възстанови истината. Тази кореспонденция наистина доказва една взаимна любов. Но дали е навременно обнародването й? Санд решава да се посъветва със Сент Бьов, който е бил някога свидетел на техните мъчения. Те не са скарани, но Санд отдавна не го е виждала. Спотаен зад своите шкафове пълни с отрова, Сент Бьов не е никак нежен към нея: „Кръчмарска Христина Шведска“, пише той в тайните си бележници. Но в 1859 година Соланж го среща в академията, когато приемат Жул Сандо. Сент Бьов говори много мило за Жорж на младата жена и я поканва да го посети. Соланж разправя, че има намерение да пише биография на своя прапрадядо Саксонския маршал. Сент Бьов й дава бащински съвети. „Държи се бащински трогателно към мене.“

Сент Бьов до Соланж: „Времето е хубаво. Може да сте ходили вече във Версай. Във всеки случай господин Сулие (уредникът на музея; живее в двореца) е предупреден за милото посещение, което може би ще има. Добре ще сторите да му кажете за работата си върху Саксонския маршал. Той сигурно знае нещичко. Хиляди почитателни нежни привети.“ Сент Бьов приема Соланж на улица „Монпарнас“, в стая в стил Людовик XV — бели стени със златна украса, с два прозореца, пред които растат слива и пълзящ повет. Прекалено хубавата камериерка прилича на мадам Помпадур^[1]. Една котка кърми зад вратата котенцата си. Сент Бьов разкрива пред гостенката неизчерпаемите съкровища на ума и начетеността си. От тези разговори не се ражда никаква биография на Саксонския маршал (Соланж се насища на работата така бързо, както и на любовниците си), но се създава едно приятелство.

На Жана дьо Турбе, дамата с виолетките, любовница на Ернест Барош, син на всемогъщия министър на правосъдието, Сент Бьов пише: „И така, аз държа безкрайно много на това. Трябва да спечелите напълно нашия приятел господин Бар(ош) за Соланж, очарователната дъщеря на мадам Санд; делото й ще се разглежда във вторник, а засега, като се има предвид възрастта на господа съветниците, изглежда доста несигурно. Но синът на пазителя на държавния печат може да направи много, за да привлече вниманието на тия, които си приказват, когато издават решения. После и на заместник главния прокурор! С една дума, знаете вече всичко, а пък аз зная, че господин Бар(ош) ще бъде осведомен…“

Писмата на Соланж припомнят на Санд времето, когато Сент Бьов я успокоява и ободрява. „Никой не казва по-добре от него хубавите неща; той им придава едновременно приятна и сериозна форма.“ Тя изпраща на улица „Монпарнас“ Емил Окант с препис от кореспонденцията на Мюсе: „И така, драги приятелю, искам ви два часа от вашето ценно време, за да прочетете всички писма, след това един час разговор с приносителя им, за да може той да допълни всички пропуснати «ако» и «но» в настоящото писмо. После един час размисъл, когато ви бъде възможно, и едно окончателно решение, с което ще се съобразя…“ Мнението на консултирания е категорично. Не трябва да се обнародват.

Жорж Санд до Сент Бьов, 3 февруари 1861:

Приятелю, Емил ми разказа последния ви разговор и последното ви мнение. То е добро и аз ще го последвам. Писмата ще бъдат издадени след мене. Впрочем те доказват, струва ми се, че три неща не тежат на съвестта на вашата приятелка: гледката на нова любов пред очите на умиращия; заплаха и намерение да иска затварянето му в лудница; желание да си го възвърне, да го привлече отново, въпреки волята му след неговото нравствено излекуване… Такива са гадните обвинения, а писмата доказват само едно: че в основата на двата романа — „Изповед на едно дете на века“ и „Тя и Той“ — стои истинска случка, която доказва може би лудостта на единия и обичта на другия или лудостта и на двамата, ако желаете, не без никаква гадост и подлост в сърцата им, нищо, което би могло да опетни две искрени души…

Трогнат от доверието на Санд и узнал от Соланж, че ноанското общежитие не процъфтява финансово (според Соланж, Жорж не могла миналата зима да си купи палто и рокля, а това донякъде учудва), Сент Бьов решава да поиска от Френската академия да даде на голямата писателка наградата Гобер от двадесет хиляди франка. Виньи подкрепя предложението; той е достатъчно великодушен и поставя литературните заслуги по-високо от личната си ненавист. Гизо се обявява — с всички възможни похвали и съжаления — против авторката на „Тя и Той“, като цитира „възмутителни“ изказвания за брака и собствеността. Мериме и Сент Бьов възразяват. Въпросът се поставя на гласуване: Санд получава осемнадесет гласа пробив; само шестима рицари са на нейна страна — Сент Бьов, Понсар, Виньи, Мериме, Низар и Силвестър дьо Саси. Жул Сандо не е дошъл! Тъй като ще има и второ гласуване, този път от всички секции на Института, Мериме, който подкрепя много дейно Жорж въпреки смешните спомени, подсеща с писмо малкия Жул. Но Сандо не прощава на тази, която е била причина за неговото крушение на младини, и Тиер запазва наградата.

Дворът, гдето продължават да поддържат мадам Санд по мимо волята й, се ядосва на този неуспех. Императрицата подсказва, че академията би могла да даде ако не награда, то поне едно кресло на академик. По-късно се появява анонимна брошура: „Жените в Академията“; неизвестният автор описва приемането на жена, която не може да бъде друга освен Жорж Санд. Тя отговаря с друга брошура: „Защо пък жени в Академията?“ И заявява, че въпреки почитта си към това събрание и макар да признава дарбите на членовете му, няма никакво желание да принадлежи към една институция, която й се струва остаряла и бездейна. Хората ще кажат „Гроздето е зелено… — Никак — отговаря Санд. — Гроздето е вече съвсем презряло…“