Андре Мороа
Жорж Санд (4)

II
Революцията и империята

Всяка революция разделя жителите в тази страна на три групи: едни могат да бъдат само революционери; други могат да бъдат само врагове на революцията, а трети са разкъсвани от противоречия, защото принадлежат към заплашената класа, но са били недоволни от нея. Към тази именно трета група принадлежи мадам Дюпен дьо Франкьой. По своите роднински връзки с кралски дворове, по възпитание, по богатство тя е аристократка; но опетнена по две линии с извънбрачен произход, тя е унижавана, оскърбявана и смята, че кралският двор се е отнесъл недостойно към нея. И у майка си, и у съпруга си тя се среща с философи и енциклопедисти; прекланя се пред Волтер и Русо; ненавижда камарилата на кралицата. Първите дни на революцията й се струват като отплата срещу собствените й врагове и тържество на нейните идеи.

След като овдовява, тя се премества да живее в Париж, на улица „Роа дьо Сисил“, заедно със сина си Морис, който в 1789 година е единадесетгодишен, и с „абат“ Дешартр.

„Абатът“, който изобщо не е бил ръкополаган в духовен сан, сваля от благоразумие монашеския нагръдник и става гражданинът Дешартр. Той е своеобразна личност, много образован, с приятна външност, но педант, прекалено взискателен по отношение на език и стил и невероятно самодоволен. Безумно смел и безгранично безкористен, той „притежава всички висши душевни качества, заедно с непоносим характер“. Ученикът му Морис Дюпен, също така благороден, се привързва нежно към този смешен и великодушен учител. Морис е красив като девойка, с фаталната красота на Кьонигсмарките; има техните кадифени очи, тяхната склонност към музика и поезия, тяхната естественост. Майка и син се обожават.

Когато революцията на Мирабо се сменя от революцията на Дантон, мадам Дюпен престава да ръкопляска. Извършва дори неблагоразумието да запише седемдесет и пет хиляди франка във фонда за подпомагане на избягалите принцове. Когато намисля да напусне Париж, тя решава, че Бери, гдето е живяла щастливо със съпруга си, ще бъде едно доста сигурно убежище и на 23 август 1793 година купува за двеста и тридесет хиляди франка от граф дьо Серен, чиито имоти не са конфискувани, имението Ноан, между Шатору и Ла Шатр. В Ноан е имало някога феодален замък, купен в XIV век от „благородника Шарл дьо Вилалюмини, щитоносец“. От този замък е останала само една кула, гдето гукат гълъби. Новият замък е голяма сграда в стил Людовик XVI, проста и удобна, „разположена до площада на селището и скромна като най-обикновена селска къща“. Входът е срещу малкия селски площад, засенчен от столетни брястове. Мадам Дюпен се готви да се оттегли в тази още спокойна провинция, когато неочаквано изпада в голяма опасност.

В Париж тя е напуснала своето жилище, за да се настани на улица „Бонди“, с надежда „да я забравят в суматохата“. Неин хазяин е старият Амонен, камериер на граф д’Артоа^[1]. С помощта на камериера тя скрива „в тоалетната си, зад една птича клетка, във варовикова стена, покрита с ламперия“, своите сребърни съдове и накитите си. На 5 фример (25 ноември 1793 година) някой си Вилар издава на революционния комитет от секция Бонконсей това забранено от закона скривалище. След обиска гражданката Дюпен е арестувана в монастира на английските августинки, станал „дом за задържани англичанки, на улица «Фосе Сен Виктор»“. Това е страшен удар за сина й и за Дешартр не само защото са разделени от нея, но главно защото знаят, че я заплашва може би най-лоша участ. Терорът е в разгара си, а Дешартр знае, че в скривалището, запечатано от Комитета за сигурност, се намират твърде компрометиращи документи, между които и разписка за заем на граф д’Артоа. Той има смелостта да се промъкне една нощ заедно с Морис в жилището, да разбие печата и да изгори опасните документи. Такава постъпка заличава всичките му смешни черти. Морис възмъжава бързо при тези събития. Тази сурова младост създава „един несравнимо чист, храбър и добър мъж“.

Гражданинът Дешартр, а главно младият гражданин Дюпен се стараят, и не безуспешно, да спечелят членовете на секцията Бонконсей за каузата на задържаната. Самата тя, опитна в писане на просби, отправя прекрасно съчинени молби до Комитета за сигурност:

Граждани републиканци, не бъдете безучастни към мъката на една майка, отделена от сина, когото е отхранила, никога не е напускала и е възпитавала за родината. По време на бягството на тирана един гражданин, който живееше в същата сграда, ме попита не се ли страхувам за движимото си имущество и ми предложи да му поверя, ако желая, сребърните си съдове, за да ги скрие на сигурно място. Аз му ги дадох. Никога след това не съм ги използувала, за да не проявявам осъдителен разкош в такива тежки времена… Моето държане при всички обстоятелства, още от първия ден на революцията, искреното ми желание за общо добруване ме поставят извън всякакви подозрения. Освен това аз нямам никакъв — дори от най-далечна степен — роднина емигрант. Преди три години можех да замина за чужбина с цялото си богатство, което беше тогава на мое пълно разположение, но за моя независим нрав беше противно да дишам въздух, отровен от робство…

Настъпва най-после Термидор^[2], Гражданката Дюпен излиза от затвора и дори, по препоръка на бившия й лакей Антоан, който е един от героите при превземането на Бастилията, получава свидетелство за благонадеждност. През октомври 1794 тя успява да се настани със сина си в Ноан. От голямото й състояние, накърнено с отмяната на асигнатите и с принудителните заеми, й остават петнадесет хиляди франка годишна рента. Още четири години тя продължава с Дешартр образованието на Морис. Каква кариера да му избере? Той иска да стане военен; тя го разубеждава. От времето на Терора мадам Дюпен е станала враждебна, ако не към принципите, то поне към прекалените изстъпления на революцията. Тя не отрича нито Волтер, нито Русо, но би предпочела да види Морис на служба в една ограничена монархия, която би признала завоюваните свободи. В Париж царува Барас; както и по-рано, честните хора се движат там пеша, негодниците — в носилки. „Чисто и просто негодниците се смениха.“

Това съждение е на Морис, който — с неверие, присъщо на епохите след големи преврати — наблюдава с удоволствие как републиканците се сговарят с „контетата“, за да се преосигурят и да си запазят местата. Той се утешава, че не е в числото на „използвачите“ на новия режим и свири на цигулка в любителски оркестър в Ла Шатр. През 1798 година, заедно с тридесетина младежи и девойки — от семействата Дюверне, Латуш, Папе, Фльори — взема участие в домашни спектакли, в които играе „с вродена и неотразима дарба“. Но бездействието му тежи. Майка му напразно повтаря, че ако стане войник на републиката, ще служи на едно лошо дело; той смята, че всяко дело е добро, щом защищаваш отечеството си, и знае, че майка му, много по-голяма родолюбка, отколкото сама признава, се възхищава от победите при Жемап и Валми^[3], както от някогашните кралски победи при Фонтноа, Року и Лоуфелд. „Какво? Да заминеш като прост войник ли?“ — казва тя. Ла Тур д’Оверн, най-храбрият френски воин, комуто представят Морис, го пита: „Нима внукът на Саксонския маршал ще се страхува да участвува в битка? — Не, разбира се.“ И Морис постъпва на военна служба.

Това е времето, когато французите смятат, че освобождават Европа и са нейни любимци. В Кьолн Морис Дюпен има блестящи успехи, които разказва на майка си. При все че е добродетелна, по-скоро по темперамент, отколкото по убеждение, все пак жена на осемнадесетия век и лесно прощава всяко прилично извършено безпътство. Верен на нравите на своите прадеди, още преди да напусне Ноан, Морис има син от една млада жена, която работи в дома на майка му. Мадам Дюпен се грижи за този незаконен внук, който не е бил припознат и носи името на майка си — Иполит Шатирон. Дават го на дойка селянка, недалеко от Ноан. Мадам Дюпен съобщава на Морис как е детето: „Ноан, 6 брюмер година VIII… В къщичката са добре. Малкият е грамаден. Прекрасно се смее. Всеки ден съм при него; отлично ме познава вече…“

Писмата на Морис са живи и поетични. Ако е бил в театър и е чул ария, изпълнявана някога от майка му: „Чувствувах, че съм при тебе, в светлосивия ти будоар на улица «Роа дьо Сисил»! Странно, как музиката ни потапя в спомени! Както и парфюмите. Когато вдишвам лъха от писмата ти, мисля, че се намирам в твоята стая в Ноан, и сърцето ми се разтуптява при мисълта, че ще те видя да отваряш инкрустираното си бюро, отгдето излита такова ухание…“ Мадам Дюпен желае да има мир; синът й желае война, за да го произведат офицер: „Ако се държи както трябва в някоя битка, човек може да бъде произведен още на бойното поле. Какво щастие! Каква прослава!“

В 1800 година, в Милано, адютантът Морис Дюпен, с жълт султан на каската и червен шарф със сърмени ресни, намира в стаята на своя генерал една красива, засмяна, любезна девойка, която украсява есента на този воин. Тя се нарича Антоанета-София-Виктория Делаборд:

„Споменавам и трите й кръстни имена, защото в своя бурен живот тя е носила последователно и трите… В детинството й са я наричали обикновено Антоанета, по името на френската кралица. Във време на завоеванията на империята естествено надделява името Виктория. А след като се оженва за нея, баща ми я нарича всякога София.“

София-Виктория Делаборд е дъщеря на продавач на пойни птици; държал в миналото малко кафене с билярди, той продава сега канарчета и кадънки по парижките кейове. София има тежка младост, като всяка бедна девойка в смутни времена.

„Майка ми — ще пише по-късно Жорж Санд — беше от презряната скитническа порода на циганите. Била е танцувачка, дори нещо по-лошо — просто статистка в един от най-незначителните парижки булевардни театри, когато любовта на един богаташ я измъква от това падение, за да я захвърли в друго, още по-низко. Баща ми я вижда, когато тя е вече тридесетгодишна. И то при каква жалка обстановка! Но той е великодушен. И разбира, че това прекрасно създание може все още да обича…“

От една по-раншна връзка София-Виктория има дъщеря Каролина, която я придружава в италианската армия. Противно на всички йерархически правила София сменя генерала с лейтенанта, когото очарова с пламенната си нежност. С дамите в Ла Шатр и германските канонисти Морис е опознал леките удоволствия; тази смела и очарователна девойка му разкрива романтичната любов. Той споделя своето щастие с майка си: „Колко е приятно да те обичат, да имаш добра майка, добри приятели, красива любовница, малко слава, прекрасни коне и врагове на бойното поле!“ Чуваме сякаш Стендаловия Фабриций.

Тази любов се оказва трайна и от едната, и от другата страна и вдъхва сериозни безпокойства на мадам Дюпен. При все че е последователка на Русо, тя се отнася повече с търпимост към цинизма в „Опасни любовни връзки“, отколкото към страстта в „Новата Елоиза“. Лишена в името на добродетелта от чувствени наслади, тя прехвърля към сина си своята страстна и ревнива обич. Когато идва през 1801 година в Ноан, Морис настанява любовницата си в Ла Шатр, в странноприемницата Тетноар. Дешартр, който никога не е любил и не познава плама на любовта, се заема от преданост към майката да прогони любовницата на сина. В странноприемницата стават бурни разправии. На София-Виктория не липсва нито жар, нито разум; тя нахоква досадния гост, когото Морис би пребил, ако не си спомняше смелата преданост на Дешартр по време на Терора. Но тези увещания показват, че мадам Дюпен се страхува от брак, за какъвто двамата влюбени не са мислили досега; и „тъй като човек предизвиква всякога сам опасностите, с които се занимава повече, отколкото трябва, заплахата се превърна в предсказание“.

Морис Дюпен до майка си, май 1802: „Кажи на Дешартр, че със своя педантичен похват, аптекарски разсъждения и нравственост на евнух той представя достойно господин дьо Пурсоняк и нравствено, и физически…“ След това справедливо избухване Морис се хвърля в обятията на майка си и дори на възпитателя си; тримата се обичат толкова много, че не могат да се сърдят дълго един на друг; но остава верен на любовницата си. Макар да смята, че стои над аристократическите предразсъдъци, мадам Дюпен дьо Франкьой все още поддържа, че един неравен брак води към раздори в семейството. Със своя войнишки здрав разум синът отказва да разбере, че в случая бракът ще бъде неравен.

Морис Дюпен до майка си, прериал година IX (май — юни 1801):

Нека поразмислим, мамо. Как е възможно моите чувства към една жена да бъдат оскърбление за тебе и опасност за мене, за да се тревожиш и проливаш сълзи?… Не съм вече дете и мога много добре да преценявам хората, които ми вдъхват любов. Съгласен съм, че някои жени — ще си послужа с езика на Дешартр — са уличници и твари. Тях нито обичам, нито търся… Но тези грозни думи не могат никога да се приложат към една жена със сърце. Любовта пречиства всичко. Любовта облагородява най-презрените създания, следователно още повече тези, които са били захвърлени в света без опора, без средства, без ръководство. В какво е виновна една така изоставена жена?…

Междувременно Франция се променя. „Зад Бонапарт вече се съзира Наполеон.“ Морис е в Шарльовил заедно с генерал Дюпон; двамата републиканци не обичат много „господаря“. Дюпон казва, че човек не знае как да се държи с него; понякога изпадал в такива настроения, че бил просто недостъпен. Кариерите се уреждат в чакалните. Отдавна е забравено Маренго^[4]. „Ето какво става, когато управлява само една личност… Ти не си ме възпитала, майчице, за царедворец и аз не умея да вися пред вратата на покровители…“ Тя не го е възпитала нито за царедворец, нито за ласкател, но би предпочела да го вижда, че напредва и да не е така постоянен в любовта. Логиката не е най-изтъкнатата черта у тази толкова мила жена.

В 1804 година София-Виктория отива при капитан Дюпен в булонския лагер. Тя е бременна и когато наближава да роди, пожелава да се върне в Париж. Морис я придружава и на 5 юни 1804 година те сключват тайно брак във второ районно кметство, за да узаконят бъдещото си дете. Младоженката тръпне, от щастие; отдавна е желала този брак, но не е допускала, че е възможен. До последния момент предлага да се откажат от него, защото вижда, че любовникът й, потиснат от угризения и страх, не смее да съобщи на майка си. След церемонията Морис заминава незабавно за Ноан „с надежда да признае всичко“. Но не успява: още при първите думи мадам Дюпен се разплаква и му казва „с нежно коварство“: „Ти обичаш една жена повече от мене, значи не ме обичаш вече!… Защо не умрях като толкова хора през деветдесет и трета година! Така нямаше да имам никога съперница в сърцето ти!“ И Морис премълчава тайната си.

На 1 юли 1804, година първа от империята, когато танцува в прекрасна розова рокля контрданс, импровизиран от Морис на цигулка от Кремона, София-Виктория чувствува изведнъж, че й става зле и минава в съседната стая. След миг сестра й Люси си провиква: „Елате по-скоро, Морис! Имате дъщеря! — Ще я наречем Аврора — казва той — като майка ми, която не е тук, за да я благослови, но ще я благослови един ден.“ Леля Люси, опитна жена, заявява: „Тя се роди с музика и в розово; ще бъде щастлива.“

Всичко на този свят се узнава. Мадам Дюпен дьо Франкьой научава за брака, опитва се да го обяви за недействителен и се сблъсква този път о твърдата воля на сина, който й казва точно в стила на Русо: „Не ме упреквай, че съм такъв, какъвто си ме създала.“ А София-Виктория не смята, че е омъжена, щом не е венчана църковно. Затова не мисли, че е съучастница в бунта срещу свекървата, и не разбира защо тази „надменна знатна дама“ се сърди и на нея. Трябва да признаем, че упорството на мадам Дюпен дьо Франкьой след сключването на брака изглежда неуместно и жестоко. Но дълбоко привързана към този единствен син, за когото е мечтала блестящо бъдеще, тя не може да понася мисълта, че той се е оженил за „някаква уличница“, и живее в таван. Не му позволява да й говори за жена си и отказва да я приеме. Налага се да прибягнат до сцена, достойна за Грьоз^[5], за да сложат с хитрост внучката на коленете й. Тя познава веднага тъмните, кротки очи на Кьонигсмарките. И е победена. „Горкото дете! То съвсем не е виновно! Кой го донесе? — Лично господин синът ви, мадам; той е долу.“ Морис се качва през четири стъпала и прегръща разплакан майка си; разнежването е политично: то позволява да признаем грешката си, без да станем смешни.

След някое време се извършва църковен брак, на който присъствува и мадам Дюпен. Но отношенията между нея и снахата остават хладни. Най-доброто у София-Виктория е гордостта й: „Като се чувствува плебейка от глава до пети, тя се смята в същото време по-благородна от всички земни патриции и аристократи.“ Ненавиждаща всякакви интриги, тя се държи така затворено, че не дава повод дори за студенина. Щастлива е само в своя дом, а съпругът й споделя в това отношение нейните чувства. „От тях съм наследила — казва Санд — скритото саможивство, поради което хората ми се струваха всякога непоносими, а моят Home^[6] — необходим…“ От тях тя е наследила и ужаса от обществото, чиито предразсъдъци им са донесли, толкова нещастия.