Андре Мороа
Жорж Санд (35)

V
Посивели коси

Жорж Санд до Бокаж, 1843:

Ноан е много променен от времето, когато го видяхте изпълнен с игри и смехове. Моите четиридесет години внесоха в него сериозност… Освен това тъжното състояние на нашия приятел ни приучи към меланхолия или най-малко към съсредоточеност… Извинете за драскулките; лампата ми гасне. Настъпващата зора е сива, както започва да посивява и главата на тази, която ви пише…

1845:

Животът е дълбока рана, която нарядко престава да боли и никога не заздравява. Много съм тъжна и много съм мрачна, но така още повече обичам тия, които заслужават да бъдат обичани…

Потокът на времето отнася покрай нея към падовете на смъртта всички, които е обичала или ненавиждала. Казимир е наследил в 1837 година от мащеха си, баронеса Дюдеван, имението Гийери със задължение да изплати много завети, от което се превръща в богат собственик без пари. Той се настанява в замъка и живее в Гаскон, като пътува нарядко. Обича горите от бор и корков дъб, папратите, жълтугите и лозята. Съседите му го смятат за „баща и господ на тоя край“. Общуването с Аврора го е направило по-културен и по-умен от приятелите му. Той обича да цитира Паскал или Сенека и говори сдържано за несполуките си. Хората в Гийери не могат да повярват, че жена му го е напуснала, защото е груб и невъзпитан. Тук го намират добър, кротък, приятен и дори красив. Една малко попрезряла особа, мадам дьо Боамартен, се влюбва в него и се старае да му вдъхне любов. Напразна надежда: той познава много добре каква напаст са пламенните жени. Един ден пише на сина си Морис: „Имам да ти съобщя добра вест: мадам дьо Боамартен почина…“ Изразът е жесток, но към Казимир са се отнасяли някога жестоко. Децата му идват всяка година да прекарат част от ваканцията в Гийери. От 1844 година той живее съпружески с Жени Далиа, постъпила у дома му като икономка. От нея има дъщеря Роза и би желал да се ожени за майката, на която е безусловно верен, но тъй като Аврора е още жива, никаква законна връзка не е възможна. Отлъчват го дори от изповед и причастие заради незаконното съжителство и той страда от това, защото с напредването на годините е станал отново вярващ. Но присъствува всеки неделен ден на литургия на почетно място, както подобава на кастелан, и носи достойно бремето на своето смешно минало.

Сандо, малкият Жул, напредва в обществото. Първата му нещастна любов е оставила у него отпечатък за цял живот. Дълго време той не може нито да забрави, нито да прости. На малката Мари Бюло, която прелиства албум със снимки, показва снимката на Санд: „Погледни добре тази жена, моето момиченце, тя е гробище, разбираш ли? Гробище!“ И все пак той й дължи всичко. Когато са се запознали, той няма още никаква дарба; когато обнародва през 1839 година „Мариана“, читателите откриват една истинска любов. Книгата е толкова сполучлива, колкото приключението е било несполучливо. Списания, издатели искат романи от Сандо. Жените също го търсят. Той става любовник на Мари Дорвал, която се е наситила на Виньи, тръгнал по други приключения, но е останала приятелка на Жорж Санд. Така по някакво странно стечение на обстоятелствата малкият Жул и първата му любовница имат сега само една обща връзка: възхищението им от очарователната и безразсъдна актриса.

В началото на връзката им Дорвал мисли само за Виньи: „Да се съберем е невъзможно, само оплаквам любовта си… Не мога да я заменя с нищо. Не обичам Сандо. Ще се постарая да го обикна. Но чувствувам, че няма да сполуча. Говоря му само за Алфред…“ По-късно, когато усеща, че старее, тя се привързва страстно към Жул. Дорвал до Сандо: „Ах! Колко те обичам! Ти си очарованието за моите очи, възхищение за ума, безумие за чувствата, радост за сърцето…“ Дали препрочита той по това време други подобни писма, изпращани от Ноан през 1831 година? В 1840 придружава любовницата си при едно турне: „Нашата скъпа Мари има много големи успехи…“ Но малкият Жул желае преди всичко да се ожени за богата жена и ухажва зестрата на Полина Портие, дъщеря на главен комисар на флота. Фелиси Сандо, сестра на Жул и довереница на Мари Дорвал, получава разплакани писма: „Обзела ме е тъга, от която смятам, че няма да се излекувам… Преди два месеца ме изостави в провинцията, за да се върне да довърши книгата си… Връщам се и научавам, че в Париж са госпожа и госпожица Портие. Безкрайно разстроена, казвам това на брат ви; той признава, че е вярно… Връщам се у дома си с разбито сърце и цели три дни чакам Жул в ужасна тревога! Той идва да ми съобщи, че се разделя с мене. Аз съм смаяна. Започвам да викам, че човек не се разделя приживе с тия, които обича! Той ми отговаря, че решението му е неотменно! Мъката ми, Фелиси, трябва да измерите с любовта, която изпитвам към него. Трябваше да ви кажа всичко това, мила сестро…“ Бракът се сключва в Нант през 1842 година. Мари Дорвал, която е на турне, получава в Люксьой от Сандо покана за венчавката. Тя отива да си поплаче при Санд и двете жени споделят тъжните си спомени от „този сантиментален самохвалко“. Къдравият русокос младеж е предивременно оплешивял и пише поучителни романи. Говори се вече да го изберат в академията Анри дьо Латуш продължава да живее като отшелник и саможивец в Оне. Той следи отдалеко, с огорчение, блестящото и възмутително развитие на тази, която е въвел някога в литературните среди. В писма до братовчед си Дюверне той осъжда романите, в които една жена излага своите скърби. Но би желал да се помирят. В 1840 година сам издава романа „Лео“; героят му Арнолд трябва да мине през Черната долина и да посети Ноан. Арнолд е посрещнат от прислужница, облечена от глава до пети в синьо, с шапчица от небелено платно. В салона, постлан с малки лъснати тухли, той представя на кастеланката (с други думи, на Жорж Санд) едно препоръчително писмо.

— Струва ми се — казва тя, — че съм скарана с този върколак, който ви препоръчва.

— И той ме увери в същото — отговори Арнолд… — Но е запазил към писателя такъв възторг, такава искрена обич, че не би могъл да се чувствува чужденец тук.

— Отсъствуващите са виновни само в това, че отсъствуват — каза младата жена… — А спечелил ли е нещо този безумец, като държи за уединението си и се стреми само да спечели одобрението на съвестта си? Той е селянин, но без здравето на селяка; отшелник, без добродетелта му; ще умре в чакалнята на славата поради липса на другарство; защото не би желал да чака в царски салон… Воин от победилия печат през 1830 година, той не намери смелост да стане префект; литератор с нечувано щастие, създал възможност за процъфтяване на варварството в езика на Волтер, той не ще стигне никога до института…

Жорж Санд не прочита романа на своя пръв учител, но кара други да го прочетат и узнава, че той е бил благосклонен към нея. Затова, когато основава малко по-късно „Ревю Ендепандант“, тя моли за сътрудничество господин Дьолатуш (като упорствува да му отрича частичката дьо, на която той има право).

Жорж Санд до Дюверне:

Видях Дьолатуш. Беше очарователен, прекрасен и напълно помирен с нас до второ нареждане… Ако нямаше толкова свадлив характер, би бил великолепен редактор и за сериозната, и за веселата част на един берийски вестник… Но дали няма да се разсърди за нищо и никакво?… Как да го убедим, че не правим заговор да го погубим?…

След известно колебание, недоверие и кокетиране той се чувствува отново съвсем непринудено в тази приятелска среда. Но тя открива в него озлобен човек, покрит с прикривани рани, раздразнен от политиката, нравите и стила на своето време. Струва й се, че вижда Алцест. Тази нравствена агония трае петнадесет години. Има хора измъчвани от живота, но има и хора, които се самоизмъчват. Нещастният Латуш е от тях.

Вторият ментор на Аврора Дюдеван, Сент Бьов, е станал всемогъщ критик. Авторитетът му, признат и узаконен още отначало, още повече е нараснал. Той излиза много скоро от мистично-социалния период и е приет в аристократическите среди: мадам д’Арбувил, мадам дьо Боан, херцог дьо Броли, граф Моле. Там го обичат, защото той запознава жените с неизвестните страни на литературния живот. Жорж Санд му е предала твърде неблагоразумно своята кореспонденция с Мюсе. Писмата обикалят от будоар в будоар, „прибрани в голям плик, на който Сент Бьов едва-едва е заличил имената на жените, на които последователно ги е давал“. Макар и малко подходящ за любов, Сент Бьов е имал няколко приключения. Очарователната Ортанс Алар се хвърля в обятията му, а той й дава в замяна съчиненията на Марк Аврелий.

Това е стоикът със своята мъдрост сурова,

която заменя такъв привлекателен дар.

Единствена вие (или Аспазия) сте склонни,

при свиждане сутрин и вечер във миг на любов,

да мислите мъдро за този суров философ.

Той е много по-добър поет в тези лафонтеновски стихове, отколкото в елегиите, посвещавани някога на Адел Юго. Към Санд е учтив, предпазлив, отчужден. На един приятел, който заявява: „Ах, колко прекрасни са писмата на Мюсе! Мадам Санд има красива душа! — Да — отговаря Сент Бьов, — красива душа и дебел задник!“ И цитира с удоволствие изказването на Феликс Пиа: „Тя е като Нелската кула: разкъсва любовниците си, но вместо да ги хвърли след това в реката, ги погребва в романите си“. Всичко това се разправя тайно. Статиите, които пише за нея, си остават учтиви, дори хвалебствени.

За Пиер Льору, когото сам е предал някога на Санд, Сент Бьов казва сега: „Този Льору с неговата философия прилича на бивол, който цапа и затъва в блато“. Виктор Юго от своя страна: „Ако беше добър, Пиер Льору щеше да бъде най-добрият човек“. Чувствата на Жорж не са такива. При все че Льору губи постепенно своя престиж, тя продължава да го поддържа. Философът се е влюбил естествено в последователя си. Жорж твърди, че не е отстъпила: „Според някои, тези чудеса се дължат на любовта. На духовна любов — съгласна съм; защото не съм докоснала нито косъм от гривата на философа и имам връзка с нея толкова, колкото с брадата на турския султан. Казвам ви това, за да разберете, че в случая става дума за сериозна вяра, най-сериозната в живота ми, а не за двусмислен захлас на някаква дамичка към нейния лекар или изповедник…“ Философът Льору дължи толкова много на Жорж, че й прощава, загдето е отблъснала мъжа Льору.

Пиер Льору до Жорж Санд:

Колко сте добра и колко благотворно е за мене вашето приятелство! Всяка дума проникна до глъбините на душата ми, всяка фраза повтарях и премислях по сто пъти денонощно в паметта си. Колко съм ви благодарен за доверието! Не, не бива кучетата да вървят по дирите от кръвта ви. Вашите страдания са свещени. Трябва да живеете и да възтържествувате; Царица, царица, царица!… А пък аз, нещастникът, не понасям само сбогома във вашите писма, при все че го целувам и му се радвам; защото то е все пак по-добро от нищо и затова го обожавам. Ваша по сърце и ум, казвате вие; аз бих предпочел едно неопределено ваша. Тези образи, както вече ви казах, са неверни; образите: чувство, разум, дело. Истинско е само съществото, а съществото има и трите образа, и то всякога — и в приятелството, и в любовта. Само че тези три негови образа са различни в приятелството и в любовта. Какво означава всъщност вашето сбогом? Уви! Зная. За мене би било много по-ценно едно неопределено „ваша“, ваша може би, ваша съвсем малко, ваша на тоя или на оня свят… Аз ви казвам от цялата си душа: „ваш“.

Ако не е негова, тя прави поне всичко, което й е възможно за него. Напуска щедрия Бюло, за да основе с безпаричния Льору „Ла Ревю Ендепандант“. Ламне се изказва с насмешка за това сдружение.

Ламне до барон дьо Витрол, 19 октомври 1841:

Разправят, че ще започне да излиза ново списание под редакцията на Льору и мадам Санд. Искат да конкурират „Ревю де дьо монд“, може би защото, според тях, има само един свят^[1]; а пък и той всъщност не струва нещо особено. Но те ще го оправят с помощта на Карлота… И когато го оправят, всички ще се чувствуваме в него като риба във вода. Щях да кажа: слава богу! Но уви! Нашите хора премахнаха и него! Техен господ е всемирният живот. А какво е всемирният живот? И как да разберем дали може да му се каже: „Слава вам“? Бих се утешил малко, ако списанието им беше поне забавно: когато става дума за нова религия, известни изгледи за успех в нашия отегчен век би имала само тази, която може да разсмива. За нещастие не съм успокоен в това отношение…

25 ноември 1841:

Току-що научих някои подробности за Льору и „Ревю Ендепандант“. Лично той е повече от всякога затънал в намерението да създава религия и не се съмнява в успеха си. След десет години, казва той, собствеността във Франция ще бъде окончателно премахната. Тъй като неговото „Ревю“ ще се ръководи в тоя дух, тъй като започна да го пълни с трето препечатване на своите съчинения или поне на някои от тях и тъй като между другите известни неща ще видим, че Исус Христос изрично е разрешил прелюбодеянието, много хора, обещали да му дадат статии, се отдръпват и както ми казаха, той ще остане скоро сам с мадам Санд. А тя, вярна на своя пророк, още в първата книжка проповядва комунизъм в един роман, в който за съжаление има твърде малко следи от някогашната й дарба. Как може човек да опропастява по свое хрумване толкова редки природни дарби?…

Природните, дарби никак не са опропастени. Мадам Санд ще се прояви скоро във великолепния роман „Консуело“, много по-голяма романистка, отколкото е била по времето на „Индиана“. Но Ламне е прав, когато говори за политическото влияние на Льору над нея. Заблудата на Санд още от най-ранни младини е във вярата й, че светът може да се обясни с една формула. Затова е очарована от Льору, който смята, че е донесъл тази формула. В негово лице, много повече отколкото в Мишел от Бурж, тя е намерила този, който я учи как да мисли: „Това е единствената философия, която е ясна като бял ден и говори на сърцето като евангелие; потопих се в нея и се преобразих; намерих спокойствие, сила, вяра, надежда, търпелива, неизменна любов към човечеството…“

Чрез Пиер Льору тя се запознава с работническите сдружения, които съществуват още от Средновековието, но към 1840 година се съживяват в нова форма, под влиянието на пролетарии като Агрикол Пердигие, осъзнали класовите си интереси. Членовете на сдруженията обикалят Франция, посрещани във всеки град от една майка, съдържателка на нещо като общожителна странноприемница. Пердигие поставя отново на мода този обичай, съживява кръжоците, които напомнят корпорациите и масонските ложи, проповядва на работниците една християнсоциалистическа философия, не много различна от тази на Льору. Станала негова приятелка и покровителка, Жорж Санд пише за него романа „Странствуващият работник“, нещо ново поради това, че описва живота на работничеството, наивен, като рисува работници, влюбени в кастеланки; но за Жорж това е средство да се оправдае, че е родена — и си остава — кастеланка.

По начало длъжен да обнародва всички ръкописи на Жорж, Бюло прави многобройни възражения. Читателите на „Ревю де дьо монд“ ще бъдат възмутени. Започва да се говори вече за комунизъм — ново понятие, означаващо учението за изравняване на имуществата. Буржоазията се плаши от подобни стремежи. Санд иска съвет от своя философ. Льору отговаря, че има разни видове комунизъм; някои негови форми са безсмислени; лично той предпочитал общинния строй, който напомня представата за братство; Санд няма следователно никакво основание да приема за своя сметка тази дума, с която Бюло така я е наплашил, но няма защо и да я отхвърля. Най-важното е да не позволява на Бюло да промени нещо в текста на романа й. Тя си взема обратно ръкописа. Между пролетарските й приятели сега има и поети: Шарл Понси, тулонски зидар; Савиниен Лапоант, обущар; Магю, тъкач; Жилан, ключар; Жасмен, коафьор; Ребул, хлебар. Те й изпращат стиховете си; тя им разяснява философията на Льору.

Тези приятелства създават нов роман, „Орас“, в който тя противопоставя героичния и великодушен златарски работник Пол Арсен на ленив и егоистичен буржоазен интелигент. Орас напомня младия Жул Сандо, донегде Емануел Араго, понякога и Малфий; той е интелигентен, даровит младеж, който говори за делото си, вместо да го създаде, и харчи за развлечения в Париж спестяванията на своите бедни родители. Изоставя забременялата си любовница, жена от народа, за някаква си виконтеса дьо Шайи, жесток портрет на Мари д’Агу:

Тя беше страхотно слаба, не се знаеше дали зъбите й са нейни, но имаше великолепна коса, подредена всякога грижливо и със забележителен вкус; дългите й сухи ръце бяха бели като алабастър, обсипани с пръстени от всички краища на света. Притежаваше известна грация, която правеше впечатление на мнозина. С една дума, обладаваше това, което може да се нарече изкуствена красота… Обичаше да се представя за учена, образована, ексцентрична. Чела бе по малко от всичко, дори политика и философия; и беше наистина интересно да я чувате как повтаря пред невежи като собствени мисли това, което сутринта е прочела или предния ден е чула от някой сериозен мъж. С една дума, притежаваше това, което може да се нарече изкуствена интелигентност.

Виконтеса дьо Шайи произхождаше от род на финансисти, купили титлите си по време на регентството, но искаше да се представи, че е от голям род, и поставяше коронки и гербове дори върху дръжката на ветрилата си. Беше непоносимо надменна към младите жени и не прощаваше на приятелите си, ако се женят за пари. Иначе посрещаше доста добре младите литератори и артисти. С тях се държеше колкото й е угодно като патрицианка и се преструваше — но само пред тях, — че цени хората само по достойнствата им. С една дума, и благородството й беше изкуствено като всичко останало, като зъбите, гърдите и сърцето й…

На Мари д’Агу, която беснее от ярост, Лист дава съвет да търпи и да мълчи. Той бе понесъл „Беатриса“; тя може да се престори, че не се е познала в „Орас“. И добавя доста жестоко: „Няма съмнение, че мадам Санд е искала да представи тъкмо вашия портрет, като рисува изкуствения ум, изкуствената красота, изкуственото благородство на мадам дьо Шайи…“ Това доказва, че Санд и Балзак имат право: Лист отдавна вече не обича Беатриса.

„Орас“ излиза в „Ревю Ендепандант“. Жорж е решила да се освободи от Бюло, който си позволява да цензурира ръкописите й, и да създаде състояние на Льору. В първата книжка тя дава „Орас“ и студия за народните поети; във втората — продължението на „Орас“ и статията „Утопистът Ламартин“. След това предлага „Консуело“. Наистина „пропилява богатствата си“ с удивителна щедрост. Но най-хубавото в случая е това, че, според нея, истинският интерес на „Ревю Ендепандант“ са проповедите на Льору.

Главната тема на „Ревю“ е създаването на нов свят, а следователно и на нова литература от народа. „Ревю Ендепандант“ се харесва на някои приятели, между другото на Лист и Дюверне, но не набира абонати и изобщо няма успех. Льору изчезва по двадесетина дни; коректурите стоят непоправени. И все пак Льору запазва своето обаяние в очите на Жорж.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 14 ноември 1843:

Напоследък получих от него дълго, ужасно тъжно писмо. Причина за всичките му страхове и тревоги е безпаричието, в което се озова заради машината, а сигурно и поради домашните разходи. Днес му изпратих петстотин франка… Зная, че тази година сте стеснена парично. Но не можете ли все пак да намерите нещичко из чекмеджетата си?… Не, не можем да го оставим да пропадне!… Не бива светлата му душа да угасне в тази борба. Не бива по липса на няколко банкноти да бъде обзет от страх и обезсърчение. Накарайте го да ви признае, изтръгнете му причината за отчаянието. Неговата стеснителност може да се удвои, тъй като той е получавал вече много услуги от вас. Преодолейте я… Пишете ми какво става с него: не мога да се помиря с мисълта, че този факел може да угасне и да ни остави в тъмнина…

Жорж Санд би желала „да разсее тъмнината“ и в Ла Шатр. Там е необходим опозиционен вестник. Със своите приятели Плане, Дютей Фльори, Дюверне тя основава „Еклерьор дьо л’Ендр“. Облагат всеки родолюбец „според степента на въодушевлението му“ и самият „господин дьо Шопен“, който по душа е привърженик на стария режим, трябва, ще не ще, да даде петдесет франка за вестника. Отначало мислят да го печатат в Париж, но Льору е купил печатница в Бусак, където иска да пресели семейството си. Жорж му поверява Еклерьора. Шопен наблюдава скептично и преценява насмешливо тези благородни начинания на своята хазяйка.