Андре Мороа
Жорж Санд (17)

V
Нови приятели — Лелия

Времето и случаят водят непрестанно при нас непознати и някои от тия хора, изоставени на нашия бряг, остават там. Така нови пластове приятели заместват отнесените от отлива. Жорж е загубила първия си съветник — Латуш; сега неин довереник за някое време става Сент Бьов.

Този млад критик (в 1833 година той е като самата Санд двадесет и девет годишен) се налага с тънкостта на своите преценки. Лицето му „пълно, избръснато и хитро“, не е красиво. Той изглежда похотлив, нежен и зъл. Душата му, „кисната във вода, е като тънките бледи листа на топола“. Обезпокоен от самотата, той се опитва да се приюти към семейство Юго. Но се влюбва в Адела и намразва Виктор. В тайните кътчета на своето сърце и на своите бележници се подиграва с детски наивния титан, с хитруванията му, „съшити с бели конци“, с драмите му: „марионетки за циклопските острови“, с „този Калибан^[1], който иска да се представи за Шекспир“. Критикът Сент Бьов погрешно съжалява, че сам не е творец; като че даровитата критика не е творчество. „Клисар в храма на Афродита в Книд“^[2], той обича да изучава тайните на жените. Успява да спечели доверието им, изповядва ги, съветва ги, а след това гениално ги излага. В разговорите блести като светулка — на проблясъци. „Той притайва сякаш духовитостта си зад най-обикновени приказки, но една искрица при всеки израз го издава.“

Още при издаването на „Индиана“ той хвали тази тайнствена и гениална млада писателка. Тя знае това; и в 1833 година, за премиерата на „Лукреция Борджия“, му пише, за да поиска два билета — за себе си и за Сандо: „Вие сте приятел на Виктор Юго, а ние, моят псевдоним и аз, сме негови горещи почитатели… Ако ви досаждам, кажете ми направо, но елате да ми го кажете лично…“ Той изпраща билети; тя настоява да я посети: „Трябва да дойдете в какъвто час ви е удобно; за вас съм винаги в къщи… А главно не бива да ме мразите: защото аз много желая да имам вашето приятелство. Може би е смешно да ви казвам това, но когато човек чувствува, че е прав, не отстъпва поради страх от погрешно тълкуване…“

Тя е чудесна плячка за любителя на изповеди; и Сент Бьов става скоро за Жорж ценен съветник в литературата и чувствата. Когато избухва бурята около скъсването със Сандо, той наблюдава снизходително това интересно зрелище. Няколко пъти вечеря у нея на кея Малаке заедно с приятната и цинична Ортанс Алар, по това време любовница на Шатобриан, от която получава ценни подробности за остарелия Рене. Ортанс довежда един млад женевец със сребристи коси, Шарл Дидие, който е бил неин любовник във Флоренция. Всяка жена се интересува от мъжа, обичан от приятелката й. Жорж поглежда благосклонно и любопитно Дидие; хубав младеж със студени обноски поради протестантското си възпитание, но мъжествен и привличан от жените. В този ден мадам Дюдеван не му се харесва: „Малко суха, непривлекателна — пише той. — С особена глава. Не мисля, че е способна на страстна любов.“

Чувствените мъже имат вроден усет. Женевецът не се мами въпреки външните прояви. Романът „Лелия“, който Жорж създава с мъка през това време (и части от който чете на Сент Бьов), е дълго признание за чувствено безсилие. Книгата се проваля от невероятните образи на героите, но е несравнима по искреността на изповедите. И трябва да бъде прочетена не в общоизвестното издание, изчистено от автора, след като Санд съжалява, че се е разкрила прекалено много, а в първото издание от 1833 година, когато тя изпитва тъжно облекчение да описва своите любовни разочарования и да изследва причините им.

Лелия е жена, която отрича любовта. Красива, благородна, но студена като статуя. „Как да се измъкна от този мрамор — казва тя, — който стига до коленете ми и ме сковава, както гроб сковава мъртвеца?“ Младият поет Стенио, страстно влюбен в нея, се опитва напразно да я развълнува. „Лелия не е цялостно същество — казва Стенио. — Какво е всъщност тя? Сянка, мечта или по-скоро представа. А жена, която не умее да люби, не е жена…“

Тренмор, романтичният довереник на Лелия, светски човек и каторжник, я моли да пощади Стенио, да не погубва със „своя леден дъх“ хубавите дни на този юноша. Но Лелия няма смелост да се откаже от него. „Обичам да ви милвам — казва тя на Стенио, — да ви гледам като мое дете…“ Това е фалшивият, неспокоен тон на влюбено майчинство, който ще звучи много често в живота на Санд. Но не като майка би желала да обича Лелия; а като собствената си сестра, куртизанката Пулхерия, която олицетворява в романа чувствената любов. Тя се опитва да бъде като нея, но изпитва ужасно разочарование:

„С тяло, изтощено от строги мистични съзерцания, с кръв, изстинала от умствения труд, аз забравях, че съм млада, а природата забрави да ме събуди. Мечтите ми бяха прекалено възвишени; не можех вече да се принизя до грубите желания на плътта. Неусетно за самата мене бе настъпило пълно разделение между тялото и духа…“

Тогава за Лелия започва живот, наричан от нея „саможертва и себеотрицание“; защото тя се съгласява да дава наслади, които не може да споделя. Ето най-важните редове за този, който иска да разбере Санд:

„Причината за продължителната ми любов… беше трескавото раздразнение, предизвикано у мене поради личното незадоволяване. Аз изпитвах до него някаква странна, влудяваща ненаситност, която никакви плътски ласки не можеха да утолят. Чувствувах, че гърдите ми изгарят от неугасим пламък, а целувките му не ми дават никакво облекчение. Притисках го в обятията си със свръхчовешки сили и падах до него отчаяна и изтощена… Желанието беше у мене душевна страст, която парализираше чувствеността още преди пробуждането й; някакъв див бяс завладяваше мозъка ми и се съсредоточаваше изключително там. Кръвта ми се смразяваше безсилна и жалка пред всевластния порив на волята…

Когато той задремваше, задоволен и преситен, аз оставах до него неподвижна и съкрушена. Така го гледах с часове как спи. Толкова красив ми се струваше този мъж!… Пламтящият поток на развълнуваната кръв обливаше лицето ми; тялото ми започваше непоносимо да трепери. Струваше ми се, че усещам трепета на физическата любов и растящия смут на осезаемо желание. Изпитвах ужасно изкушение да го събудя, да го притисна в обятията си, да предизвикам ласки, от които не бях успяла да се възползувам… Устоявах на тези измамни стремежи на моята мъка, защото знаех, че не зависи от него да ги успокои…

Понякога насън, обзета от непреодолим екстаз, разкъсващ аскетическите мисли, чувствувах, че отлитам заедно с него… Тогава плувах във вълните на неизразима наслада, обвивах нехайно с ръце шията му, отпусках се на гърдите му и шепнех несвързани думи. Но той се събуждаше и щастието ми свършваше… Аз се озовавах отново пред мъжа, пред грубия мъж, ненаситен като хищен звяр, и избягвах в ужас. А той ме преследваше, не желаеше да бъде събуден напразно и се отдаваше на насладата върху гърдите на припаднала, полумъртва жена…

Така чувствеността не отслабваше, а още повече се разгаряше. Великолепието и уханията на пролетта, възбудата от топлото слънце и чистия въздух… ме тласкаха към нови мъчения. Изпитвах болезнено безпокойство, смътни, безсилни желания. Стори ми се, че бих могла все още да обичам и да чувствувам любовта. Гръдта ми потръпваше от втора младост, по-силна и по-пламенна от първата. В тези преходи между желанието и страха аз изтощавах силите си, щом те се възстановяваха… Бленувах за обятия на непознат демон; усещах как горещото ми дихание изгаря моята гръд и забивах нокти в раменете си, като си представях, че това са зъбите му. Стремях се към наслада дори срещу цената на вечни адски мъки… На зазоряване, сломена от умора, бях по-бледа от настъпващия ден… Опитвах се да намеря облекчение, като ревях от мъка и гняв…“

Изтощена от замайващо падане, защото въображението е извисило твърде много нейните надежди, Лелия престава да обича първия си любовник и нейна единствена мисъл, единствено правило за поведение, единствена цел на волята й става стремежът да опознае неизвестното за нея и така лесно овладяно от други жени щастие — физическата любов.

„След като оставих желанията си да се насочат към призраци, аз тръгнах насъне да ги догонвам, да ги настигам в летежа им, да изисквам настойчиво от тях ако не щастие, то поне няколкодневно вълнение. И тъй като това невидимо безпътство не можеше никого да възмути… аз му се отдавах без угризение. Изневерявах във въображението си не само на този, когото обичах, но всеки ден изневерявах на този, когото бях обичала вчера…“

Дон Жуан отива от една жена към друга, защото ни една от хиляда и трите не го е направила щастлив; Лелия отива от един мъж към друг, защото нито един от тях не й е доставил наслада. Романът доказва, че авторът най-после е прозрял и когато наближава тридесет години, Жорж започва да се преценява ясно. На другия ден след четенето на романа Сент Бьов й пише.

Сент Бьов до Жорж Санд, 10 март 1833:

Мадам, искам по-скоро да ви кажа колко много мислих за вчерашната вечер и за това, което чух, колко много Лелия затвърди и засили голямото ми възхищение и приятелство към вас… Широката публика, която иска от читалището някакъв роман, не ще остане доволна от този. Но той ще ви издигне още повече в очите на тези, за които романът е само една по-жива форма на вечните човешки мисли. Да си жена, да нямаш тридесет години и това да не проличи с нищо, когато изследваш тия бездни; да имаш познания, от които косите ни биха побелели и бихме оплешивели — да ги таиш в себе си така леко, непринудено, с толкова малко приказки — ето кое ме възхищава най-много… Да, мадам, вие сте наистина едно рядко и силно същество.

Тя отговаря на следния ден, малко смутена, защото си представя колко чудовищно, болезнено същество изглежда сигурно на проникновения читател, който я отъждествява с Лелия.

Жорж Санд до Сент Бьов, 11 март 1833:

След като изслушахте „Лелия“, вие ми казахте нещо, което ме огорчи; казахте ми, че се страхувате от мене. Прогонете тази мисъл, моля ви се, и не смесвайте човека със страданието му. Вие чухте страданието… Помирете ме с бога, вие, който всякога вярвате и често се молите… И не вярвайте много на демонските ми прояви; кълна ви се, че те са просто маска… Вие сте по-близо до ангелската природа; затова подайте ми ръка и не ме оставяйте на сатаната…

Тези редове доказват две неща: че тя познава малко Сент Бьов и че мъжете умеят да се преструват на добродетелни по-добре от жените.

Всяка жена — от любов към любовта — е донегде сводница, без да го съзнава; женските черти в характера на Сент Бьов го тласкат към услужливост в тази насока. Жорж Санд, която живее сама и свободна в Париж, не може да стои дълго време без мъж. Но не е лесно да се намери подходящ любовник за Лелия. На Сент Бьов хрумва странната мисъл да предложи философа Теодор Жуфроа, към когото изпитва приятелски чувства. Този синеок, спокоен и разумен мъж е строга и тиха личност: „високият ръст, простото, откровено държане, рязката суровост, от която не бе успял да се отърси — всичко у него доказваше чистотата на планинец, който се гордее с това; другарите му бяха дали прякор «кимвър»^[3]…“ Жуфроа е защитил забележителна дисертация в Сорбоната на тема „Прекрасното и възвишеното“. И той като мадам Дюдеван се възхищава от поезия, близка до природата, но истинска лудост е да го свързват с Лелия: тя би му се наситила незабавно. Все пак Жорж, която смята Сент Бьов за свой духовен наставник, отговаря смирено.

Жорж Санд до Сент Бьов, април 1833:

Приятелю, ще приема господин Жуфроа от вашата ръка. Колкото и малко да съм склонна да се заобикалям с нови лица, ще преодолея първото внушение на саможивството и сигурно в човека, така горещо препоръчан от вас, ще открия всички качества, заслужаващи уважение. Предупредете го, моля ви се, за моята суха и студена външност, за непреодолимата леност и срамното невежество, които ме принуждават обикновено да мълча, за да не сметне той за неучтивост това, което е мой навик, мой недостатък, но не и лошо чувство към хората. По лицето на господин Жуфроа виждам, че той трябва да има прекрасна душа и голям ум, но аз ще му призная може би без особено възхищение тези качества (безспорно много редки и ценни). Някои хора идват на този свят вече напълно оформени, непринудени да се борят с опасности, сред които други попадат и се блъскат: те минават през живота, без дори да усетят, че съществуват, и понякога се изненадват, като виждат наоколо си толкова много отломки. Аз се боя малко от такива по природа добродетелни мъже…

В последния момент здравият разум надделява и тя отменя срещата.

Жорж е все така тъжна, все така потънала в своята закоравяла, насмешлива мъка. „Бъдете Лелия — пише й Сент Бьов. — Но в прозаичния, действителен, всекидневен живот не пренебрегвайте полу-излекуването, полу-щастието, които — след изпитанията — са все пак доста хубав дар за сърцето… Отнасяйте се по-справедливо, с повече търпимост към хората и света… И най-големите светци преживяват ужасни мигове на тая грешна земя… Не бива да се отчайвате в такива моменти.“ Тя му благодари, казва му, че „между писачите“, както казва Соланж, е намерила само един приятел — него. Но истинска нейна довереница през тия ужасни месеци е Мари Дорвал; която подхожда напълно за безпътицата на Жорж със своя цинизъм, естественост, величие и пламенност. Разговорите между Лелия и мъдрата куртизанка Пулхерия са навярно отзвук от беседите между Жорж и Мари.

Те се виждат често ту у едната, ту у другата. Ненаситна на спектакли, Жорж не пропуска нито едно представление на Дорвал. Предлагане или искане на билети е главната тема в почти всичките им писма. Но Жорж използува случая да добавя и нежни редове:

Не мога да ви видя днес, миличка. Нямам толкова щастие! В понеделник сутринта или вечерта, в театъра или в леглото ви, трябва непременно да ви целуна, госпожо, иначе ще извърша някоя лудория. Работя като каторжник и това ще ми бъде наградата. Сбогом, красавице…

Февруари 1833:

Миличка Мари, вие сте идвали, когато бях в Оне. Колко съм нещастна, че загубих един ден, когато щях да бъда с вас! Но кажете кога бихте искали да си побъбрим след полунощ. Пишете ми една дума и — всякога съм готова. Вие, женичке, имате толкова много в живота. Аз — нищо! Освен вас, която целувам хиляди пъти…

Дорвал отговаря по-кратко и навярно от внимание към Виньи „отдалечава“ малко приятелката си, която се оплаква.

Март 1833:

Защо не сме се виждали толкова време, Мари? Аз бях болна — това е, разбира се, една от причините. Вие сте много заета; и, уверена съм, че не сте имали възможност да дойдете, защото сте добра и бихте дошли да ме видите, ако не е имало пречки. Но да ви обичам така дълбоко, Мари, и да прекарам толкова дни без вас! Това ме огорчава, Мари, и още повече натъжава сърцето ми. Нима ме осъждате, че заслужавам съжаление?… Плаша, се от мисълта, че заслужавам толкова малко приятелството на велика и благородна жена като вас! Страх ме е да не загубя и това, което вече съм получила — и се питам дали в живота ми няма някакво петно, което ви отдалечава от мене? Но вие стоите така високо над всички други жени, скъпа Мари, че дори да съм виновна, у вас бих срещнала търпимост и съчувствие. Но не мисля, че съм виновна. Ако съм, вие сте достатъчно добра и ще ме обичате въпреки всичко… Кога ще ми отделите една хубава вечер у вас или у мене? Бъди добра към приятелката си, която е тъжна и намира малко младост и щастие само край тебе…

Жорж би желала да придружи поне веднъж Мари при нейно турне, дори като камериерка. Тя слуша със странно очарование страстните жалби на Мари Дорвал срещу бога и мъжете. „Без да прикрива нещо от своята личност, тя не украсяваше и не се преструваше. Непринудеността й беше рядко красноречива; с едно понякога диво, но, никога вулгарно красноречие, винаги непорочно въпреки волността си, издаващо навред стремежа към неуловим идеал, блян за чисто щастие, за рай на земята…“ В тази жена, преживяла много повече от нея, Жорж намира собствената си жажда за съвършенство. Виньи е ревнив към това страстно приятелство. Нещастникът се страхува наивно да не би теоретичката на свободната любов да повлияе на неговата любовница. Sancta simplicitas!^[4] Прелестната и недостижима Дорвал, влюбена в своето тяло, няма какво да учи в това отношение от никоя жена.

Докато търси утеха и откровение, неспокойната Лелия среща един циник, който й обещава и двете. Проспер Мериме, големият приятел на Сент Бьов, е като Анри Бейл^[5] един от ония още от детинство наранени сантиментални личности, от които дяволът създава своите донжуани. Той обича да говори за любовта с техническите изрази на студент медик: това му носи успехи във фоайето на операта и в някои дамски будоари. Когато среща тази хубава, своенравна, незаета в момента, умна и прочута жена, той решава да добави нов скалп към своята огърлица. Ухажва я още от началото на 1833 година, но без успех. Тя обещава да го приеме и винаги в последния момент се извинява под някакъв предлог — невралгия или пристигане на съпруга. Той става насмешлив и жлъчен: „Ще ви бъда много благодарен, ако ми кажете дали сте оздравяла, дали съпругът ви излиза понякога сам, с една дума, дали има някаква надежда да ви видя, без да ви досадя.“

Най-после постига целта си „за четиридесет и осем часа благодарение на смелостта си да изнесе на рамо пред най-отбраното парижко общество, по стълбите на операта, малката Соланж, заспала при последното действие «Роберт Дявола»“. Тя намира в негово лице „спокоен и силен човек“, който я омагьосва с „могъщия си ум“. Изброява пред него всички жалби на Лелия. Това го разсмива. В една априлска вечер през 1833 година, когато се разхождат по кея Малаке, покрай стръмния бряг на Сена, тя му предлага едно „влюбено“ приятелство. Той отговаря, че може „да обича само при едно условие“, всичко друго е литература. Това е най-погрешната представа за любовта, но Жорж се намира в такава безпътица, когато жената е готова да се вкопчи и в най-малката надежда. „Мислех — пише тя на Сент Бьов, — че той притежава тайната на щастието и ще ми я открие… че пренебрежителното му безгрижие ще ме излекува от моята детинска чувствителност.“

Той успява най-после да я убеди, че и за нея може да има някаква любов, поносима за чувствеността и опияняваща душата. Тъкмо това, което тя все още се надява да срещне. Жорж е покорена от неговата компетентност.

„Добре — казва най-после тя на Мериме, — съгласна съм, да бъде, както искате, щом ще ви достави удоволствие; защото, що се отнася до мене, убедена съм, че нищо няма да излезе.“ Качват се в жилището й; вечерят как да е; с помощта на камериерката си тя облича своя полу-турски, полу-испански пеньоар. По-късно Мериме разправя, че при това преобличане Жорж проявила безсрамие, което убило всяко желание у партньора й. Сигурно се е престорила на по-малко стеснителна, отколкото е била всъщност. Както и да е, следва жалък и смешен неуспех. Нашият дон жуан, като приятеля си Стендал при подобен случай, напълно се проваля. За най-голяма своя изненада той се озовава пред една стеснителна жена, която от невежество и гордост не му помага с никакво умение. Той отплаща за раздразнението си с горчиви и глупави подигравки. След като той си отива, тя се разплаква, от мъка, отвращение и отчаяние.

И разказва цялата случка на Мари Дорвал. Смята, че заслужава съжаление, а не укор. Дорвал поверява тайната под честна дума — която така лесно се забравя! — на бъбривия Дюма. Новината скоро се узнава из цял Париж. Дюма приписва на Санд думите: „Снощи у мене беше Мериме; не е кой знае какво…“ Някои добри приятели съобщават на Жорж, че Мари Дорвал е издала тайната. Но Жорж ги посреща зле.

„Казвате, че е издала тайната ми. Зная това, но кой от вас, добри приятели, не ме е издавал? Тя ме е издала само веднъж досега, а вие ме предавате всеки ден. Повторила е нещо, което съм й казала. Вие повтаряте неща, които не съм казвала… Оставете ме да я обичам спокойно. Зная каква е и колко струва. Зная недостатъците, пороците й… Да, ето страшната дума за вас! Вие се боите от порока. Но вие сте изтъкани от него, без да знаете или без да признавате. Порокът ли? Нима му обръщате внимание? Нима не знаете, че той е навред, на всяка стъпка от живота ви, около вас, във вас?…“

След четиринадесет години тя препрочита своя дневник и потвърждава тази преценка:

„1847: Тя! Тя е все същата и аз все така я обичам. Една великолепна, прекрасна, всеотдайна, нежна душа, един рядък ум, един живот, изпълнен с лутания и страдания. Заради тях още повече те обичам и уважавам, о Мари Дорвал!…“

На Сент Бьов, голям любител на човешки слабости, вече осведомен от мълвата, тя изпраща пълна изповед:

Жорж Санд до Сент Бьов, 8 юли 1833:

Вие не ми искате изповед и аз не ви правя изповед, като ви казвам това, което ще ви кажа, защото не искам от вас да го запазите в тайна. Готова съм да разкажа и да напечатам всички случки от моя живот, ако смятах, че това би било от полза за някого. Тъй като вашето уважение ми е полезно и необходимо, имам право да се представя пред вас такава, каквато съм, дори ако бихте отблъснали моята изповед… В един от моите дни на скука и отчаяние срещнах човек, който не се съмняваше в нищо… не разбираше ни най-малко характера ми и се надсмиваше на скърбите ми… Аз не бях успяла да се убедя достатъчно в това, че съм изцяло и напълно Лелия. Исках да се убедя, че не съм; надявах се, че ще мога да се отрека от тази студена, отвратителна роля. Виждах край себе си една жена без спирачки, при това прекрасна; аз, строга и почти девственица, бях отвратителна в моето себелюбие и самота. Опитах се да победя характера си, да забравя разочарованията на миналото… Бях обзета от романтична тревога, от главозамайваща умора, при която, след като сме отрекли всичко, започваме да проверяваме всичко и възприемаме много по-големи заблуди от ония, които сме отрекли. Така, след като реших, че дори една дългогодишна близост не може да ме свърже с чужд живот, аз си въобразих, че едно няколкодневно обаяние ще реши окончателно съдбата ми. С една дума, на тридесет години постъпих така, както не би постъпила петнадесетгодишна девойка. Съберете смелост… Продължението на историята е отвратително. Но защо ли се срамувам да стана смешна, щом не съм виновна?… Опитът пропадна напълно. Аз плаках от мъка, отвращение и отчаяние. Вместо да намеря обич, способна да ме съжали и утеши, намерих само лекомислена и горчива подигравка. Това е всичко; а тази случка е била предадена с две думи, които не съм казвала, които мадам Дорвал не е издала, нито измислила и които не правят особена чест за въображението на господин Дюма…

Никакви угризения. Тя разказва фактите без лъжа и оправдания. Тръгнала е на лов за щастие в опасна зона; и не го е намерила. Тази последна несполука потвърждава всичките й страхове. Да стане като Дорвал истински влюбчива, би било за нея победа и изкупление. Към самия Мериме тя не е запазила лошо чувство. „Ако Мериме ме бе разбрал, щеше може би да ме обикне; ако ме бе обикнал, щеше да ме покори; а ако аз бих могла да се покоря на някой мъж, щях да бъда спасена, защото свободата ме разяжда и убива…“ Но ако би могла да се покори на някой мъж, тя нямаше да бъде Жорж Санд.