Андре Мороа
Жорж Санд (8)

VI
Една девойка открива света

Поразителната свобода на Аврора Дюпен, съвсем необичайна за „млада особа“ от 1821 година и източник на такава самоувереност, се дължи на често сменящите се условия в нейния живот. Аврора е под властта на баба си, а бабата не упражнява вече никаква власт; Аврора зависи само от Дешартр, а добрият човек боготвори възпитаницата си. За нещастие към края на годината състоянието на мадам Дюпен дьо Франкьой се влошава. Тя загубва паметта си, непрекъснато дреме, но никога не спи. Аврора дежури през нощ при нея, като чете „Рене“ и „Лара“^[1]. Те я настройват тъжно. Тя мисли ту за самоубийство, ту за монастир, никога за женитба. Стефан, единственият младеж, който я интересува, се увлича от атеизъм и материализъм. „Това създаде пропаст помежду ни.“ Припомняме си, че абат дьо Премор я бе отклонил от желанието да увещава баба си да изпълни своите религиозни задължения:

„Молете се постоянно, надявайте се и какъвто и да бъде краят на горката ви баба, разчитайте на безграничната мъдрост и милосърдие. Вашият дълг към баба ви се състои само да я обкръжавате и занапред с най-нежни грижи. Като вижда вашата любов, вашата скромност и ако мога така да се изразя, ненатрапчивостта на вашата вяра, тя ще пожелае може би да ви възнагради, като удовлетвори тайното ви желание и изпълни сама религиозните си задължения…“

Това, на което се надява любезният и мъдър наставник, наистина става. Арлезианският архиепископ, роднина на семейството (защото е извънбрачен син на дядо Дюпен и мадам д’Епине), признателен към умиращата, която се е държала някога добре към този незаконен син на своя съпруг, идва да я види и да спаси душата й: „Зная, че това ви разсмива — казва той. — Вие не вярвате, че ще отидете в ада, ако не изпълните това, което ви предлагам, но аз вярвам, а нищо не ви струва да ми доставите тази радост.“

За най-голяма изненада на внучката старицата се съгласява: „Да го направя, и аз мисля наистина, че смъртта ми е близка. Разбирам и угризенията на съвестта ти. Зная, че ако умра, без да съм се помирила с ония хора, или ти ще се укоряваш, или те ще те укоряват. Не искам сърцето ти да е в разногласие със съвестта ти, нито ти — с приятелите си. Убедена съм, че не върша нито подлост, нито измама, като изпълнявам обред, който не е лош пример, когато се разделяме с близките си. Бъди спокоен, зная какво правя.“ Тя изпраща да повикат добрия стар кюре от Сен Шартие и иска Аврора да присъствува при изповедта й, която е достойна и откровена. Старият абат й казва на селския си говор: „Мила сестро, синца ни ще бъдем опростени: нали господ ни обича и знае, че се покайваме, защото го обичаме“. Архиепископът, прислугата и всички ратаи от стопанството присъствуват на причестяването.

Тя умира на Коледа 1821 година. Последните й думи са към Аврора: „Ти загубваш най-добрата си приятелка“. Свежа и розова, с дантелената шапчица на глава, тя е много красива на смъртния си одър, недостижимо спокойна, царствено величествена, повече от всякога дъщеря на Саксонския маршал. На Дешартр, почти обезумял от мъка, хрумва една романтична, но зловеща мисъл. Натоварен да приготви в семейната гробница място за новия ковчег, той отваря ковчега на Аврориния баща Морис Дюпен и завежда в тази мразовита нощ девойката до частното гробище под дърветата в парка. Главата на Морис се е отделила от тялото. Дешартр я взема и кара Аврора да я целуне. На дълбоко развълнуваната и сломена дъщеря това се струва съвсем естествено.

„Загубваш най-добрата си приятелка“, казва бабата. Аврора загубва и единствената си защита срещу злобата и алчността. Седемнадесетгодишна девойка, с голямо наследство — тя притежава в Париж големия дом Нарбон, в Бери имението Ноан, както и голям годишен доход — тя е изкушение за кандидатите за женитба. Баба й е определила много благоразумно за настойник граф Рене дьо Вилньов, внук на съпруга й; Аврора ще живее при него в Шенонсо^[2]; госпожа дьо Вилньов ще въведе заедно с дъщеря си Ема (бъдеща графиня дьо ла Рош-Еймон) в подходящо общество Аврора, повтаряла всякога: „Не, не бих могла вече да живея в град, бих умряла там от скука. Обичам самотата си…“ Този план се приема от семейство Вилньов при условие, че тяхната братовчедка ще скъса напълно с „ужасната среда“ на своята майка и ще забрави „войнишкия брак“ на баща си. Господин дьо Вилньов идва веднага в Ноан и очарова Аврора; той е приветлив, весел и знае наизуст хиляди стихове; тя се радва, че има такъв настойник.

Но сметката е била направена, без да се вземе предвид буйният нрав на София-Виктория, която тръгва за Ноан със сестра си, леля Люси Марешал, още щом научава за смъртта на свекървата, Ноан е станал отново достъпен за нея! Аврора я посреща с обич, ласките на първо време нямат край. После лошите спомени вземат връх и госпожа Морис Дюпен излива омразата си към мъртвата. Тя просто съкрушава дъщеря си със своите непристойни нападки, но решена да се държи смирено, Аврора отговаря на този порой само със спокойствие и почит. „Не постъпваш правилно — казва лелята. — И ти трябва да крещиш, да вилнееш като нея.“ Разбиранията на Аврора не й позволяват това. Когато отварят завещанието, яростта на застаряващата фурия вече няма граници. Тя заявява, че е естествена и законна настойница на дъщеря си и никога няма да се откаже от това право.

Аврора се покорява, без да продума. Не изпитва вече някогашната любов към майка си: толкова злоба я отвращава, но се покорява по дълг. Надява се може би, че София-Виктория ще я изпрати отново в английския монастир или ще я остави в Ноан; обаче майката я отвежда в Париж. Преди да замине, Аврора дава на Дешартр разписка, че е напълно отчетен за управлението на Ноан, при все че нещастният „велик мъж“ е бил много лош управител и не е събрал осемнадесет хиляди франка наеми за наети земи. Аврора се заклева, че ги е получила, за най-голямо възмущение на своята майка и настойница и с надежда, че бог ще й прости тази лъжа.

В Париж семейство дьо Вилньов я изоставя. Като смятат, че „авантюристката“ не е от тяхното общество, те не желаят нито да търпят оскърбленията й, нито да споделят с нея настойничеството над Аврора. Тяхното безразличие разплаква девойката, която ги е обикнала. Но може ли тя да „потъпче синовната почит“ и да даде повод на хората да мислят, че признава „кастите и неравенството по рождение“? Това великодушно поведение я предава напълно в тиранията на майката. А София-Виктория, навлязла в критична възраст, е налудничава, прекалено мнителна и избухлива. Тя не може да се примири със старостта и търси бурни преживявания. Заклева се, че ще „сломи прикритостта“ на дъщеря си, грабва от ръцете й книгите, упреква я, че е порочна и безпътна. Когато е в добро настроение, си възвръща своя чар, но такива мигове на просветление са редки. „Вярно е — казва в такива минути тя, — че вбесявам всички, щом пожелая… Но не мога да постъпвам иначе. Главата ми работи много.“

През пролетта на 1822 тя се озлобява до умопобъркване. Иска да омъжи Аврора за човек, когото девойката не иска да види.

Дневник на Аврора:

Запазих докрай хладнокръвие и превъзходство. Лицето ми посърна, здравето ми се разстрои… Но волята ми остана твърда като желязна стена… Отдавна вече ме заплашват, че ще ми отнемат свободата. Задоволявах се да отговарям: „Няма да бъдете толкова жестока!“ Опитаха се да ме сплашат, като ме заведоха до вратата на затвора… Монахините дойдоха да отворят желязната врата и след като минахме през тесните и мрачни монастирски коридори, отвориха вратата на килия, която мога да сравня с тази от „Монастира“ на Гресе^[3]:

„Искахте да отидете в монастир — ми казаха тогава. — Надявахте се, че като се върнете там, гдето са ви възпитали и гдето сте получили лошите си привички, ще се радвате на по-голяма свобода. Много добре знаем, че биха ви приели. Биха затворили очи пред всичките ви недостатъци, оправдали всичките ви постъпки, прикрили поведението ви. Тук ще бъдете много по-добре. Общежитието е предупредено за вас и ще съумее да се пази от хубавите ви приказки. Пригответе се да прекарате в тази килия останалите три и половина години до пълнолетието ви. Не се надявайте да искате помощ от закона. Никой няма да чуе оплакванията ви; нито вашите защитници, нито вие самата ще узнаете името и мястото на затвора си…“

После, било че се укориха за тази деспотична постъпка, било че се уплашиха от възмездието на закона, било че просто са искали само да ме сплашат, се отказаха от това намерение…

Какъв урок за наивната девойка, която се е смятала така силна и властна по времето, когато господарува в Ноан! Тя открива, че една малолетна е буквално робиня. Разболява се; свиван от потискания гняв, стомахът й отказва да приема храна; и тя се надява да умре от недохранване. За щастие тази борба дотяга на София-Виктория. През април 1822 година тя отвежда за няколко дни Аврора у бившия полковник от стрелкови полк Джеймс Рьотие дю Плеси, някогашен другар по оръжие на Морис Дюпен.

Джеймс и Анжела Рьотие дю Плеси (на четиридесет и двадесет и седем години) живеят недалеко от Мельон, в имението дю Плеси. И двамата са добри и откровени. Те отглеждат пет деца в един парк, където Аврора, която не може да живее без зеленина и цветя, намира ако не поезията на Ноан, то поне прекрасна растителност и хора, заети с полски труд. Само след един ден София-Виктория започва да скучае и решава да заминат. Тя сменя местожителството като цвета на косата си. Забеляза, че Аврора е огорчена от завръщането в Париж, мадам дю Плеси й предлага да остане една седмица. Майката се съгласява, може би с тайната мисъл да компрометира непокорната си дъщеря; видяла е, че в Плеси идват много офицери и животът изглежда доста волен.

Съпрузите дю Плеси обикват Аврора; тя става приятелка на децата им и радост за тях; а майката като че напълно я забравя. Домакините я задържат няколко месеца, обличат я (защото е останала без дрехи) и се отнасят с нея като със своя дъщеря. Тя обожава своя „татко Джеймс“ и „мама Анджил“. Полският въздух й възстановява апетита. Като гледа щастливото семейство, Аврора се примирява постепенно с мисълта за женитба. Но има и друго основание да изпитва нужда от покровител. В Плеси живеят, както казахме, много младежи, главно военни, пред които майка й не пропуска да я опише като „своенравна, непоследователна девойка, за да не кажа нещо повече“. И тези хора започват да се държат с досадно нахалство към нея. „Мадам Анджил, добра и великодушна, не е достатъчно разсъдлива, за да ме предпази от окръжаващите ме опасности…“ Самата Аврора, подвижна, лекомислена, палава, изглежда че насърчава ухажванията, които всъщност я дразнят.

Тя размишлява тъжно за мъчното положение на жена, незащитена от мъж, когато една вечер в Париж, докато яде сладолед със семейство дю Плеси на терасата в кафе „Тортони“, Анжел казва на съпруга си: „Я виж: Казимир!“ Слаб елегантен младеж с весело лице и военна походка идва да им стисне ръка и да отговори на настойчивите въпроси за здравето на баща му, полковник барон Дюдеван, обичан и уважаван от семейство дю Плеси. Младежът запитва тихо коя е девойката и си припомня, че баща му е бил приятел с полковник Дюпен. Аврора също се интересува кой е младежът. Оказва се, че е признат извънбрачен син на един барон от времето на империята и слугинята Августина Суле. Семейството му, притежава седемдесет-осемдесет хиляди франка годишен доход и имение в Гаскон, в Гийери. След няколко дни Казимир Дюдеван идва в дю Плеси и започва да играе другарски с децата. Той проявява особено интерес към положението на Аврора и й дава полезни съвети.

„Ти беше този добър, честен, безкористен покровител, който не ми говореше за любов, не мислеше за богатството ми, а се опита с мъдри съвети да ми посочи какви беди ме заплашват. Аз ти бях благодарна за това приятелство; скоро започнах да гледам на тебе като на брат; разхождах се, прекарвах с тебе по цели часове; играехме заедно като деца и нито веднъж мисъл за любов или брак не смути невинните ни отношения. По това време именно писах на брат си: «Тук имам един другар, когото много обичам, с когото скачам и се смея както с тебе». Знаеш как нашите общи приятели ни внушиха мисълта да се оженим. Между предлаганите кандидати П… ми беше непоносим, С… противен, мнозина други бяха по-богати от тебе. Ти беше добър, а това, според мене, беше единственото истинско достойнство. Като те виждах всеки ден, аз все повече и повече те опознах; оцених всичките ти добри качества и никой не те обича сега по-нежно от мене…“

Тя е искрена. В зеления си бележник записва: „Нечувано щастие“ и „неизразима радост“. Приятно е да има най-после един сигурен приятел. Тя не го намира красив: носът на Казимир е малко дълъг; но с удоволствие прекарва по цели часове с него. Като всяка девойка, която се чувствува самотна и беззащитна, тя се увлича „в огледалото на мъжествеността“. Този нов кандидат й се харесва особено с това, че иска ръката й направо от самата нея, преди да направи официално предложение на родителите. Освен това тя е сигурна, че Казимир не се жени за парите й. Той ще бъде един ден по-богат от нея. Всъщност финансовото му положение не е толкова просто. Единствен син, но извънбрачно дете, Казимир няма право да наследи баща си. Баща му е направил само едно дарение от шестдесет хиляди франка и завещава всичките имоти на съпругата си, баронеса Дюдеван, при условие тя да предаде на Казимир семейното богатство. Докато се ожени, Казимир Дюдеван има все пак право да живее в бащиния дом; след брака си ще трябва да се примири с по-скромно съществуване в Ноан. Не могат следователно да го обвинят, че се жени за Аврора от материален интерес.

Въпреки това мнителната София-Виктория не пропуска този удобен случай да прояви властта си. Очарована е от красивото лице, изисканата външност и добротата на стария полковник. „Съгласих се — казва тя на дъщеря си, — но не окончателно. Още не зная дали харесвам сина. Не е хубав. А бих предпочела да вървя под ръка с красив зет.“ След петнадесет дни тя пристига неочаквано в Плеси. Научила, че Казимир е авантюрист и бил някога келнер в кафене! Кой й е разправял подобни глупости? Аврора предполага, че майка й ги е сънувала. След това майката настоява за отделно владение на имотите, което Аврора намира оскърбително за Казимир. Въпросът за женитбата отново се разисква, решава и пак се отменя. Така върви до края на лятото. Госпожа Дюпен не се примирява с носа на Казимир и непрестанно хули пред дъщеря си бъдещия й съпруг. Най-после, на 10 септември 1822 година, ги венчават и младите съпрузи заминават за Ноан, гдето Дешартр ги посреща с радост.