Андре Мороа
Жорж Санд (3)

I
Крале, пълководци, канонисти, актриси

Много лекомислено е да обясняваме един характер чрез наследствеността. Известна черта на някой прадядо се появява внезапно едва в петнадесетото поколение. Един даровит човек има посредствени деца. В семейството на нотариус се ражда Волтер. Но при Жорж Санд е съвсем естествено този, който изучава историята на нейните прадеди, да й предскаже необикновена и завидна съдба. Има семейства, в които се срещат една, две, три странни личности. При прадедите на Жорж Санд всички са необикновени. Тук се срещат крале и канонисти, велики пълководци и актриси. Всички жени, като в приказка, се наричат Аврора; всички имат синове и любовници и предпочитат синовете пред любовниците си. Извънбрачните деца се сипят като градушка, но биват припознати, въздигнати, възпитани по царски. Всички са пленителни, бунтари, нежни и жестоки. „На тази невъзпитана и силна, порода — казва Мора^[1] — Жорж дължи някои ярки физически черти: бруталния живот, воден с безсрамна смелост и неутолимата жажда в любовта.“ Нейният фамилен летопис напомня любовна комедия, епопея и Хиляда и една нощ.

Германо-шведският род Кьонигсмарк се прославя в една епоха, когато всеки преуспял пълководец отива от един кралски двор в друг и командва армии, срещу които вчера се е сражавал. Кьонигсмарките се подвизават из Европа още от времето на Тридесетгодишната война. Родоначалник е фелдмаршал Йохан-Кристоф Кьонигсмарк, коварен, грабител, негодник и грубиян. Всички мъже от рода след него се проявяват като герои, авантюристи и съблазнители: жените — като светици или очарователни грешници. В края на XVII век живее хубавата като зората Аврора Кьонигсмарк, сестра на прочутия Филип Кьонигсмарк, когото Хановерският електор, бъдещ английски крал под името Джордж I, заповядва от ревност да убият през 1694 година. Разследванията по смъртта на брата й поставят Аврора във връзка с Филип Август, Саксонски електор и по-късно полски крал. Със своите големи тъмни и нежни очи, с френската си духовитост и блестяща веселост тя е неотразима. Август Саксонски се влюбва в нея посвоему, тоест твърде просташки. Всяка жена е за него добра, стига да е изящна и достъпна. Той не съзира изтънчеността и възвишеността на Аврора, но тя му ражда през 1696 година син, когото кръщават Морис и му дават титлата Саксонски граф.

Връзката между любовниците се прекъсва още преди раждането и не се възобновява. Изоставената Аврора се оттегля надменно в блестящо усамотение в протестантското абатство Кведлимбург, гдето — за благочестив ужас на останалите канонисти — създава нещо като салон Ранбуйе и дворец на любовта. Там устройва за Петър Велики прием, останал прочут поради това, че тя се явява като муза и чете свои собствени стихове на френски, очаровали и царевича, и престарялата, глуха абатиса, която взема музата за светица. Аврора пее италиански арии, като си акомпанира сама на клавесин, заради което шведската кралица я нарича „моя шведски славей“. Обикаля с пощенска кола от Дрезден до Виена и от Берлин до Стокхолм. Умира в 1728 година, разорена от бижутери, шивачки, аптекари и от любимия си син, за когото е мечтала блестящо бъдеще.

Синът, Морис Саксонски, има красивото лице и високото чело на своята майка. Честен, откровен, нежен по природа, той целува с тъга, като повечето извънбрачни деца, медальоните с образите на майка си и баща си. Още от най-ранна възраст проявява наклонност към военното дело. Бащата нарежда да го възпитават сурово. По негова заповед Морис се храни само със супа и хляб и пътува из цяла Европа пеша, с раницата гърба. На тринадесет години го произвеждат на бойното поле в първи офицерски чин, след което отвлича една своя връстница, забременяла от него. Наследил е безпътството на баща си. Любовните му истории с принцеса дьо Конти, Адриана Льокуврьор, мадам Фавар и херцогиня дьо Буйон вълнуват цял Париж. От болезнено желание да накара света да забрави незаконния му произход, този кралски син е обзет цял живот от манията за върховна власт. Така например прави опит да бъде избран за Курландски херцог. Майка му, Аврора Кьонигсмарк, и любовницата му, Адриана Льокуврьор, продават скъпоценностите си, за да му помогнат. Той решава да се ожени за вдовицата на последния херцог, бъдещата всерусийска царица Анна Ивановна, й почти достига целта си, но извършва неблагоразумието да въведе в двореца своята млада любовница. Постъпката му е разкрита и той трябва да се откаже от преследването на неосъществимите мечти. Любовта му струва този път една корона.

Но в ония времена любовта и славата съжителствуват прекрасно. Знаем, че Морис Саксонски постъпва най-после на военна служба при френския крал, с когото се сродява, като омъжва за престолонаследника своята племенница Мария-Жозефина Саксонска. Тази Мария-Жозефина става майка на трима френски крале: Людовик XVI, Людовик XVIII и Карл X. Като в брелан^[2]. На Саксонския граф, който е протестант, този брак е необходим, за да затвърди положението си в едно католическо кралство. Той води преговорите, както битките си — „на барабан, със запален фитил“, — и пише по този повод прекрасни писма с невъзможен правопис. Този неграмотен воин обича да размишлява. Той съставя „Мисли“, или „Бележки върху военното изкуство“, написани живо и прямо:

„Аксиома: повече мъртви — по-малко врагове. Извод: убивай и избягвай смъртта… — Дванадесет войници, за да се заеме малка позиция? Отгде накъде! Би могло да се допусне, ако бяха дванадесет генерал-лейтенанти… — Да се дават лоши заповеди е проява на голямо умение; само че трябва навреме да се заменят с добри: така най-лесно се обърква противникът: разчитал е на нещо, приготвил се е; а когато започне да напада, всичко се е променило…“

Това е първообраз за битката при Торес-Ведрас. В тези „Мисли“ той се показва като истински философ от своя век, заинтересован от преобразованията и след като е учил как да се унищожава човечеството, се опитва да посочи средства за размножаването му. „Бракът би трябвало да трае само пет години и с позволение на църквата да се сключва нов, ако през това време не се е родило дете“. Забележително е, че подобна мисъл е хрумнала тъкмо на прадядото на Жорж Санд.

Заслужено преуспял пълководец, Морис Саксонски става твърде скоро френски маршал. Този победител продължава да обича жените; и е обичан от тях. „Известно е — казва Мармонтел, — че наред с благородството и гордостта си маршал дьо Сакс е твърде леконравен. По личен вкус и по убеждение той желаеше във войската му да владее радост и заявяваше, че французите се бият най-добре, когато ги водите с веселие, защото на война се боят най-вече от скука…“ Той поддържа във войската си трупа комедиантки, изпълняващи послушно всяка негова прищявка. Представления се дават всяка вечер и всяка вечер от сцената се съобщава за утрешното сражение:

Утре си даваме отпуск,

макар че директорът ще се сърди;

бихме желали пак да ви видим,

но трябва пред славата да отстъпим:

ние мислим как да ви веселим,

а вие бленувате само победи.^[3]

„Славата на Морис в любовните похождения е всеизвестна“, затова към него именно насочват вниманието си съпрузите Ренто от дребната парижка буржоазия, прадеди на семейство Кардинал, когато в 1745 година пожелават да се възползуват от необикновената красота на двете си дъщери — Мари и Женевиев. Мари е седемнадесетгодишна, Женевиев почти петнадесетгодишна. Старанието на отличните родители е възнаградено. Мари се ползува няколко години от благоволението на маршала; той й дава самостоятелен дом в Париж, гдето двете сестри, живеят под името „госпожици дьо Вериер“; в 1748 година Мари му ражда дъщеря, Мари-Аврора, която наследява красотата на родителите си. Но нищо повече.

Мари дьо Вериер, не по-добродетелна от знатните дами на своето време, попада последователно в обятията на някакъв син на главен закупчик на данъците, господин д’Епине, след това на писателя Мармонтел, натоварен да я учи на хубава дикция. Когато се връща от едно пътуване в Саксония, маршалът „узнава едновременно и за уроците по драматургия на своята приятелка, и за начина, по който тя ги прилага“. Маршалът е човек със самолюбие; след смъртта му в 1750 година се установява, че майката и дъщерята са зачеркнати в завещанието. И Мари дьо Вериер може да предаде на дъщеря си като семеен спомен само една табакера, подарена на маршала от френския крал след победата при Фонтноа, един печат за писма и портрета на Аврора Кьонигсмарк.

„Госпожица Аврора, извънбрачна единствена дъщеря на Саксонския маршал“, изпраща молба до престолонаследницата, племенница на героя, за да иска пенсия. Върху бялото поле на просбата е написано: „Кралят отпуска помощ от осемстотин франка на госпожица Аврора, докато тя се намира в монастир, избран от престолонаследницата“. Престолонаследницата избира девическия монастир Сен-Сир, гдето госпожица Аврора се възпитава като знатна девойка. В 1766 година, като не може да я върне на майка й, престолонаследницата решава да я омъжи, но качеството „извънбрачна дъщеря от неизвестни баща и майка“ плаши желаните кандидати. Девойката страда много от това унижение и с нова молба до парламента иска към името на молителката да се добави: извънбрачна дъщеря на граф Морис Саксонски, френски фелдмаршал, и на Мари Ренто.

Парламентът утвърждава това посмъртно признание; сега вече се намира подходящ кандидат. Всичко писано от Жорж Санд в „История на моя живот“ за първия брак на баба й и възпроизведено от по-късните й биографи, е роман, твърде различен от действителната случка. Жорж Санд представя кандидата под името граф дьо Орн, незаконен син на Людовик XV; а самият брак за чисто фиктивен, приключил само след три седмици поради смъртта на съпруга, убит на дуел. В това няма нищо вярно. Годеникът е четиридесет и четири годишен пехотен капитан, по име Антоан дьо Орн. По случай сватбата на дъщеря си Мари дьо Вериер устройва разкошно празненство в своя дом „за развлечения“ в Отьой. Там Аврора се запознава със своя несъщи брат, рицаря дьо Бомон, син на херцог дьо Буйон, заместил Морис Саксонски в сърцето на Мари дьо Вериер.

По случай брака си Орн е назначен за кралски наместник в Селеста, с други думи, комендант на малката крепост; но младата двойка заминава за Елзас едва след пет месеца. При пристигането си в Селеста кралският наместник и жена му не са били приети, както ни разказва Жорж Санд, с топовни салюти: не са им поднесли на златна табла ключовете на града, но „и двамата са весели и изпълнени с надежди“. Те пристигат в понеделник; във вторник господин дьо Орн „усеща задушаване в гърдите“; и въпреки кръвопускането умира в петък. Младата вдовица пада отново пред нозете на Людовик XV с молба да й оставят длъжността на съпруга й. Искането е безсмислено. Може ли жена да командува крепост? Освен това по същото време Аврора загубва покровителката си, престолонаследницата, която умира в 1767 година. Младата вдовица се оттегля в монастир и продължава да праща молби.

Аврора дьо Орн, до херцог дьо Шоазьол, министър на войната:

Дъщеря на господин Саксонския маршал, узаконена с постановление на парижкия парламент, аз останах от най-ранно детство без баща. Убедена съм, че министърът, който ръководи така мъдро, великодушно и блестящо военното ведомство… не ще допусне дъщерята на Саксонския маршал да се измъчва в нищета…

Херцогът остава равнодушен към тази молба. Четири години по-късно, когато Шоазьол е изпаднал в немилост, тя се обръща към новия министър: „Дъщеря на господин Саксонския маршал, узаконена с постановление на парижкия парламент… като не мога да заплатя издръжката си в монастира, гдето се оттеглих, съм принудена да го напусна“. Тя се прибира наистина при майка си, Мари дьо Вериер, която живее със сестра си Женевиев в хубав частен дом на шосе д’Антен от щедрите помощи на богати покровители. Госпожици дьо Вериер имат приятен дом, гдето се събира добро общество и се представят театрални пиеси. Господин д’Епине е един от верните посетители, като дава прекрасен пример на „постоянство в незаконната любов“. Макар и попрезряла, майката на Аврора е запазила своята красота; поради връзките си с културни хора като Мармонтел и поета Колардо тя пише писма, които учудват и днес със своя стегнат стил и ясна мисъл.

Главният закупчик на данъците господин д’Епине има основание да се оплаква от съпругата си, прочутата мадам д’Епине, приятелка на Русо, Дидро и Грим; тя е влюбена в друг финансист, в Клод Дюпен дьо Франкьой. Отличен музикант, той предлага на мадам д’Епине да й преподава уроци по композиране, които превръща в уроци по любов. Единственото отмъщение на д’Епине е да заведе съперника си в дома на госпожици дьо Вериер; и Дюпен става любовник на по-младата — Женевиев. Наказанието е приятно. У госпожици дьо Вериер Дюпен вижда често племенницата на своята любовница, Аврора дьо Орн; и е възхитен от дарбите и образованието й. Възпитана в Сен-Сир в традициите на мадам дьо Ментнон, младата вдовица е изискана дама, даровита актриса и отлична музикантка. В частния театър на шосе д’Антен, ръководен от критика Ла Арп, тя играе ролята на Колет от „Селския гадател“, след това участвува в опери от Гретри и Седен. Музикантка с изтънчен и верен вкус, тя обича главно Порпора, Хасе, Перголезе. Много е ухажвана, разбира се, но тъй като има повече здрав разум, отколкото чувства, не се поддава никога на увлеченията в тази твърде волна среда. А при това няма опората на някаква дълбока вяра; единствената й религия е Волтеровият деизъм.

Но тя беше твърда, прозорлива душа, обзета главно от съзнанието за лична гордост и самоуважение. Не признаваше кокетството; беше достатъчно даровита, та не се нуждаеше от него, а този начин да предизвиква вниманието оскърбяваше разбиранията и навиците за собственото й достойнство. Тя живя в една твърде волна епоха, в твърде покварена среда, без да остави нито едно перце от крилата си; осъдена по някаква странна съдба да не познае любов в брака, разреши тежката задача да живее спокойно и да не даде повод за зложелателство и клевета…

Нейни големи приятели са Бюфон, който посещава често салона Вериер, и приятният Дюпен дьо Франкьой, когото тя нарича папа. Представител на главния закупчик на данъците за Бери, господин Дюпен (или дю Пен) участвува и във фабриките за сукно в Шатору, с други думи, е твърде богат.

Аврора дьо Орн е една от най-забележителните жени в една епоха, когато много жени блестят със своята култура. Ето нейно писмо до един поклонник, което дава представа за обаянието й:

Вие желаете да ме запознаете, господине, и с философията, сякаш аз не съм почитателка на Платон още откакто съм дошла на тоя свят… Ако моята външност и възраст ви вдъхват недоверие, трябва да го превъзмогнете, както аз превъзмогнах самолюбието си, за да направя това признание. Аз съм безкрайно чувствителна към приятелството и му се отдавам всецяло, защото колкото и да разширявам границите му, мога винаги да ги виждам; страхувам се обаче от чувство, което би ме заслепило и би ме карало винаги да се боя дали не съм прекалила или не съм го проявила както трябва… Всякога съм живяла между много по-възрастни хора и неусетно стигнах до тяхното равнище. Не бях много време млада; това е може би загуба за мене, но затова пък съм по-разумна…

В 1775 година Мари дьо Вериер умира на четиридесет и седем години така леко, както е живяла. Безпътството не изключва щастието. Господин д’Епине, неин любовник отпреди двадесет и пет години, я оплаква дълбоко, след това заживява с по-младата сестра. Аврора намира, че животът при леля й става труден, и се оттегля отново в монастир. Старият й приятел Дюпен дьо Франкьой често я посещава и въпреки възрастта си съумява да й се понрави. В 1778 година той иска ръката й и я получава. Мари-Аврора е на тридесет години; Дюпен дьо Франкьой — на шестдесет и две; тя е вдовица; при това добродетелна отпреди петнадесет години.

Семейството е много щастливо. По-късно, вече старица, мадам Дюпен разказва на внучка си Аврора, нашата Жорж Санд:

Старият мъж обича по-силно от младия, а невъзможно е да не обикнете този, който ви обича безпределно. Аз го наричах моя старец или папа. Това беше по негово желание; сам той ме наричаше всякога дъще, дори пред хора. Имаше ли всъщност стари хора в наше време? Революцията докара старостта. Дядо ви, дъще, беше красив, елегантен, с грижливо поддържана външност, мил, парфюмиран, весел, приятен, нежен, всякога в добро настроение, до последния си час. На младини е бил сигурно прекалено обаятелен и не би имал такъв спокоен семеен живот; така че аз надали щях да бъда толкова щастлива с него; бих имала премного съперници. Убедена съм, че на мене се падна най-добрата възраст от неговия живот и никой младеж не е давал на младата си жена такова щастие, каквото имах аз. Ние не се разделяхме никога и аз нито за миг не скучаех с него. Умът му беше неизчерпаема енциклопедия от мисли, знания и дарби. Той притежаваше дарбата всякога да се занимава с нещо приятно за другите, както и за самия него. Денем свиреше заедно с мене; беше отличен виолонист и сам изработваше цигулките си, защото беше майстор на струнни инструменти; освен това беше часовникар, архитект, стругар, художник, ключар, декоратор, готвач, поет, композитор, дърводелец и на всичко отгоре умееше прекрасно да бродира. Не зная нещо, което да не умееше да върши. Нещастието е, че пропиля състоянието си, за да задоволява тия различни хрумвания и да прави какви ли не опити; но аз бях заслепена и ние се разорихме необикновено приятно. Вечер, ако не бяхме някъде на гости, той рисуваше, а пък аз разнищвах сърма или коприна, като поред си четяхме на глас; или някои очарователни приятели идваха и в приятна беседа се наслаждаваха на тънкия му, разностранен ум. Аз имах много по-блестящо омъжени млади приятелки, но те постоянно ми повтаряха, че ми завиждат за моя стар съпруг.

Да, хората умееха да живеят и да умират в ония времена!… Никой не страдаше от досадни болести. Болният от подагра се движеше, без да се мръщи: доброто възпитание изискваше да не показваш, че страдаш. Нямаше делови грижи, които разстройват домашния живот и притъпяват ума. Хората умееха да се разоряват, без да се разбере, като добри комарджии, които губят, без да се тревожат и да се сърдят. Дори полумъртви, не пропускаха лов. Смятаха, че е по-добре да умреш на бал или в театър, отколкото в леглото си, между четири свещи и грозни мъже в черни дрехи. Бяха философи, не се преструваха на пуритани, макар че понякога бяха, без да се перчат с това. Добродетелните бяха сдържани по личен вкус, без педантизъм или прекалена скромност. Наслаждаваха се на живота, а когато дойдеше време да го напуснат, не се опитваха да вдъхнат на другите отвращение към него. Последните думи на моя старец бяха да го преживея дълги години и да бъда щастлива. Да проявиш такова великодушие е най-добрият начин да накараш другите да скърбят за тебе…

Семейство Дюпен се занимава и с литература, и с музика. И двамата са поклонници на Русо и го приемат у дома си. Голяма част от годината прекарват в Шатору, гдето ги призовават официални задължения. Там живеят в княжески разкош в стария замък Раул. За музика, тунеядци и благотворителност пропиляват седем-осем милиона франка в тогавашна валута. Така че, когато умира в 1788 година, господин Дюпен оставя в голямо безредие и служебните, и частните си дела. След изплащането на всички дългове на мадам Дюпен остават седемдесет и пет хиляди франка годишен доход. Това именно тя нарича разорение.