Андре Мороа
Жорж Санд (20)

II
Венецианските любовници

За колко неща между двама любовници могат да съдят само те!

Жорж Санд

И двамата искат да видят Италия. Мюсе я е възпял, без да я познава; Санд се стреми към Венеция, защото се надява, че новата обстановка ще й донесе най-после някакво откровение. При едно малко дръзко посещение у майката на Мюсе тя получава съгласието й за това пътуване, като обещава, че ще има към Алфред майчинска обич и грижи. Що се отнася до Казимир, когато Жорж му съобщава своето намерение, той я увещава да пътува „за образование и удоволствие“. Едно пътуване в Италия безспорно ще допринесе за образованието на любознателната жена; но удоволствието е друг въпрос.

Заминават през декември 1833. В светлосив панталон и каскет с пискюл, Жорж е много весела. Но заминаването се придружава от лоши знамения. В двора на Пощенския хотел дилижансът за Лион е тринадесети поред; на тръгване се блъсва о крайпътния камък и без малко не смазва един водоносач. Но любовниците не искат да знаят нито бога, нито дявола. От Лион до Авиньон пътуват по Рона заедно със Стендал. В Марсилия се качват на парахода за Генуа. Загърнат в палтото си, Мюсе страда от морска болест. С ръце в джебовете и с папироса в уста, Жорж гледа отвисоко спътника си. По този повод той пише четиристишие:

Жорж на палубата пуши

колкото за двама души,

а като нещастник клет

страда от стомах Алфред…

И добавя рисунка, на която е подчертана твърдостта на Жорж и промененото лице на Мюсе, а под нея пише: Homo sum; humani nihil a me alienum puto.^[1]

Homo sum^[2]… Алфред намира любовницата си прекалено мъжествена. Оплаква се от педантизма, от сдържаността, от студенината й. Извънредно романтичното пътешествие не променя ни най-малко ритъма в трудолюбивия живот на Санд. Тя трябва да довърши един роман за Бюло; в Генуа, след това във Флоренция си определя осемчасова работна нощ; докато всекидневното задължение не е изпълнено, вратата й остава заключена. Ако любовникът й роптае, тя го увещава и той да работи и му подсказва сюжета на „Лоренцачо“. „Истинската победа на мъжа, е, жената свободно да го признава за своя съдба.“ Съдбата на Санд остава отделена от любовта. Отегчен и унизен, Мюсе става груб. Той я нарича „олицетворена скука, мечтателка, глупачка, монахиня“. Укорява я, че „не умее никога да даде любовна наслада“. Това е уязвимото място на Лелия. Улучена в сърцето, дълбоко оскърбена, тя отвръща на нападението с контраатака: „Много съм доволна, че тези удоволствия са били по-строги, по-сдържани от ония, които намираш другаде. Така поне няма да си спомняш за мене в обятията на други жени.“ Но тези свади не успокояват нито единия, нито другия.

В Генуа тя се разболява от треска. Любовта и болестта не вървят заедно. За да избегне леглото на болната, Мюсе започва да тича по жени и да пие. Дотегнало му е това, което Жорж нарича „възвишена любов“, и с цялото си същество жадува за „гибелните опиянения от миналото“. Той се връща към своите софизми: „Промяната е обновление. Нима човекът на изкуството е роден, за да робува?“ Една жена с прекалено самообладание дразни и тревожи своите любовници. Тя остава прозорлив и спокоен наблюдател, докато мъжът търси в любовта самозабрава. Той желае не само да победи една свенливост, но и да зароби една свобода, да превърне мислещото същество в обект. Санд дразни мъжете, защото си остава субект.

Пристигането във Венеция, от което тя очаква толкова много, е мрачно. Нощ; черната гондола прилича на ковчег. За момент, когато влизат в града, когато матовочервена луна осветява белите куполи на Сан Марко, когато Дворецът на дожите със своята арабска резба и християнски кампанили, поддържани от хиляди стройни колони, се очертава върху огрения от луната хоризонт, им се струва, че виждат картина от Търнър^[3]. Но ако любовта придава красота на озарените от нея местности и градове, красотата на околния декор не създава любов. Розовите дворци и позлатата на Сан Марко не могат да променят две сърца.

Вечерта, в хотел „Даниели“, гдето са се настанили, Мюсе казва на любовницата си: „Жорж, заблудил съм се; моля те да ми простиш, но аз не те обичам.“ Това я сломява, тя би желала веднага да си замине. Но е болна, освен това съвестта й не й позволява да остави това дете само, без пари в чужда страна. „Заключихме вратата между стаите ни и се опитахме да възстановим живота си като добри приятели… Не беше възможно; ти скучаеше; не знаех какво правиш вечер…“

Лесно можем да си представим какво е правил. След като се отдалечава от нея, отначало от скука, защото тя го смята за „хлапак“ и му държи проповеди, после от погнуса, защото се е разболяла от отвратителна дизентерия, а може би, казва Мора, и от „деликатност да не издаде пред нея тази погнуса“, той се предава на своята слабост към романтичен разврат. Обикаля венецианските вертепи, гдето мирише на застояла вода, и гълта непознати напитки. После „търси целувките на танцувачките от Фениче“. Поради болестта си и от огорчение Жорж го осъжда на целомъдрие. Но той си намира други жени. Тя не ще забрави никога тия дълги самотни очаквания, тайнствения плисък на водата по стъпалата, тежката отмерена стъпка на стражарите по кея, острия, почти детски писък на полските мишки, които се бият по огромните плочи, всички бегли, чудновати звуци, изпълнили тишината на венецианските нощи.

Една сутрин той се завръща окървавен след някакво сбиване. Не след много започва и ужасен припадък. Прилича на полудяване, на мозъчно възпаление, на тифозна треска; каквото и да е, гледката е ужасна. Жорж се изплашва. Той е способен да се убие или да умре във Венеция от тази болест. Каква отговорност за нея! Какъв ужасен край на един роман, който си е представяла така възвишен! Тя повиква младия лекар, който я е лекувал, и за да му помогне в диагнозата, разказва в писмото си за нощта във Франшар:

Веднъж, преди три месеца, след силна тревога, той беше цяла нощ като луд. Виждаше наоколо си призраци и викаше от страх и отвращение… Обичам този човек повече от всичко на света и съм безкрайно разтревожена, като го виждам в това състояние…

Тези редове са важни, защото показват, че след толкова разочарования Санд все още нарича Мюсе „човека, когото обича повече от всичко на света“. Разгорещени спорове са се водили за по-нататъшните събития; цели книги се пишат за тях от защитници на Мюсе или на Санд. Томове са писани, за да се докаже, че Санд и Паджело са пили от една и съща чайна чаша, че са се любили край леглото на болния. Търсят да установят кой е виновният. А отговорът е прост: вината и обвиненията са взаимни. „С какво право ме разпитваш за Венеция? Принадлежах ли ти във Венеция?“ — ще пита по-късно Санд. Тя е искрена, защото, според нейния морал (а всеки си създава свой морал), всяка страст е свещена, при условие да не принадлежиш едновременно на няколко мъже. Щом Мюсе я е изоставил като любовница, тя се смята свободна. Сам той признава, че „е заслужил да я загуби“. Но с традиционната снизходителност на мъжете към собствените им грехове Мюсе би желал жената, на която е изневерил, да му бъде вярна. Истина е все пак, че Санд и Паджело се грижат предано за Мюсе в продължение на двадесет дни бълнувания и буйства.

Защо Санд се увлича тогава в Паджело? Сложен въпрос. Преди всичко, като се надява все още да срещне цялостна духовна и физическа любов, всеки млад, силен и хубавичък мъж е за нея възможен отговор за въпросите на Лелия. След това, изоставена във Венеция, в непозната страна, сред чужденци, с един полулуд младеж, тя изпитва нужда от опора, която в минути на отчаяние и тревоги жените вземат понякога за любов. Най-после, съблазнена от желание да напише романи на венецианска тема, тя желае едно по-близко общуване с Италия. А всеки човек на изкуството знае, че само любовта позволява една физическа близост с друга нация, с друга раса.

Паджело и Санд прекарват по цели нощи край леглото на болния, който ту бълнува, ту спи. Споделените грижи и общият труд сближават мъжа и жената. Умората подпомага това сближение. Паджело се възхищава от красивата чужденка; отправя й пламенни погледи, но не смее да я ухажва. Тя е знаменита; той е беден начинаещ лекар. Има си любовница италианка; Санд живее във Венеция със своя любовник. Освен това този любовник е пациент на доктора и професионалният дълг е очевиден. Сложна обстановка за съвестта на един почтен двадесет и шест годишен, пълничък рус младеж, който няма сложни чувства.

Една вечер, когато Мюсе иска да поспи и моли любовницата и лекаря си да се отстранят, те сядат до една масичка при камината и Паджело пита невинно:

— И така, мадам, имате ли намерение да напишете роман за красивата Венеция.

— Може би — отговаря тя.

Взема няколко листа и започва да пише с увлечение, после поставя листовете в плик и ги подава на доктора. Той пита на кого трябва да предаде плика. Тя го взема и надписва: „На глупавия Паджело“. След това като се прибира у дома си, той прочита тези романтични редове, които са много по-хубаво любовно признание от признанията на героите в романите й. То се състои от задъхани въпроси, отлика на нейния стил; защото питането е постоянното отношение на тази незадоволена жена към живота и — странно! — една отлика, на която Мюсе често подражава както в „Нощите“, така и в комедиите си:

Санд до Паджело:

Опора ли ще ми бъдеш или господар? Ще ме утешиш ли за злините, които изстрадах, преди да те срещна? Ще узнаеш ли защо съм тъжна? Познаваш ли състраданието, търпението, приятелството? Ти си бил възпитан може би да вярваш, че жените нямат душа. Знаеш ли, че имат?… Другарка ли ще ти бъда или робиня? Желаеш ли ме или ме обичаш? Ще съумееш ли да ми благодариш, когато страстта ти бъде задоволена? Ще съумееш ли да ми кажеш, че съм те направила щастлив?… Знаеш ли какво е духовен копнеж, който никаква човешка ласка не може да приспи, нито да умори? Когато твоята любовница заспива в обятията ти, стоиш ли буден да я гледаш, да се молиш на бога и да плачеш? Оставаш ли задъхан и затъпял след любовните наслади или изпадаш в божествено опиянение? Чувствуваш ли все още, че имаш душа, когато изтръгваш тялото си от обятията на твоята любима?…

Аз ще мога да разбера твоята замечтаност и да придам красноречив език на твоето мълчание. Ще припиша на постъпките ти такова намерение, каквото пожелая. Когато ме погледнеш нежно, ще помисля, че душата ти призовава моята… Нека всичко си остане, както е: не научавай моя език; аз не искам да търся в твоя ония думи, които биха ти казали моите съмнения и страхове. Не искам да зная как минава твоят живот, каква роля играеш между хората. Бих желала да не зная името ти. Крий от мене душата си, за да мога всякога да вярвам, че е прекрасна…

Колко много трябва да се е възхищавал Пруст от този текст, ако го е чел! Защото принудителното мълчание на Паджело е сънят на Албертина. Взискателните любовници желаят кумира им да бъде ням, за да не ги разочарова никога. В това приключение любимият е не само ням, но и уплашен. Признанието пада като мълния в неговия спокоен живот. И Паджело, като толкова други завоеватели, чувствува, че е победен от завоеванието си. Какъв скандал би предизвикала във Венеция една връзка с „ла Санд“, както я нарича той! Младият лекар едва започва да си създава клиентела, заради която трябва да спазва външно приличие. Но как да не се поддаде на изкушението, олицетворявано от очарователната чужденка? Тя става негова любовница.

Какво е видял Мюсе? Какво е узнал? Той има мозъчно възпаление, понякога бълнува, понякога е в съзнание. Вижда някаква жена на коленете на мъж, две долепени уста; струва му се, че на масата, до която седят Санд и Паджело, има само една чаша и двамата са пили чай от нея. По-късно се надсмива на вълнението си: „В коя комедия има толкова глупав ревнивец, който тръгва да разпитва какво е станало с някаква чаша? Пък и защо им е дотрябвало да пият от една чаша? Много благородна мисъл ми бе хрумнала тогава…“ Пол дьо Мюсе разказва, че брат му видял един ден Жорж да пише писмо. Обвинил я, че пише на Паджело; тя отрекла, заплашила, че ще поиска да го затворят в приют за душевноболни, хвърлила през прозореца скъсаното писмо, но призори излязла на улицата по фуста да събере късчетата хартия. Халюцинация или действителност? Кой ще ни каже? Пол дьо Мюсе е пристрастен и съмнителен свидетел.

Едно е положително — появата на Паджело създава един свят, от който Мюсе се чувствува изключен, а Санд тържествува, че го е изключила. Алфред я е унизил в собствените й очи, като я нарича неопитна любовница. Тя си отплаща, пробуждайки у него ревност, каквато се поражда винаги, когато третият усеща между двама души съучастие, от което е изключен. Тази ревност ще се укроти в деня, когато между Санд и Мюсе ще се създаде отново съучастие, от което ще бъде изключен Паджело. Тогава той ще страда. А защо ревнува Мюсе, който бе заявил, че не обича вече своята любовница? Защото ревността събужда любовта и придава нова, по-висока ценност на същество, което сме пренебрегвали, докато сме мислили, че го познаваме.

Дали Алфред наистина е повярвал, че за да се отърве от него, Жорж е намислила да го затвори в приют за душевноболни? Продължителните бълнувания не позволяват да се отговори със сигурност. Неизменната преданост на болногледачката опровергава подобно обвинение. Тя говори може би за умопомрачение, защото се страхува от него и защото пристъпите на болестта оправдават този страх. Защо би желала да го затвори? Тя е свободна; може да го напусне; щом състоянието му се подобрява, настоява да му каже истината. Паджело я моли да мълчи; докторът смята, че Мюсе не е още достатъчно закрепнал и няма да понесе такъв удар. Но Жорж е пряма, Кьонигсмарка по характер, и заявява, че достойнството й налага да бъде искрена. По-късно отбелязва в дневника си: „Господи, върнете ми моята жестока сила от Венеция; върнете ми острата любов към живота, която ме бе обзела с яростен пристъп, след най-страшното отчаяние…“

Жестока сила, остра любов към живота… Странно силни изрази, когато става дума за добрия Паджело, с неговите буйни целувки, простовато изражение, моминска усмивка, дълга жилетка и кротък поглед. Но трябва да помислим какво е очаквала тя от него: съвършенство в любовта. „Уви! Толкова страдах, толкова търсих това съвършенство, без да го срещна! Ти ли, ти ли най-после, мой Пиетро, ще осъществиш мечтата ми?…“

Казала ли е на Мюсе, както е желала, че обича Паджело? Сигурно, защото той говори за една „тъжна вечер във Венеция, когато ми каза, че имаш своя тайна. Мислеше, че говориш на глупав ревнивец. Не, моя Жорж, говореше на приятел…“ В „Изповед на едно дете на века“ четем: „Тайно сладострастие ме приковаваше вечер към мястото ми. Когато наближаваше да дойде Смит (Паджело), не се успокоявах, докато не чуех звънеца. Защо съществува у нас нещо необяснимо, което обича да страда?…“ Защото известното нещастие не е така мъчително, както съмнението. Страданията на ревнивеца се дължат главно на гордост и на любопитство. Любовникът е желал да завладее едно същество. Не е успял. Партньорът му, станал вече противник, си остава свободен човек с неизвестни постъпки, мисли и чувства. Единственото средство да му се отнеме тази свобода е да узнаеш. Ревността отслабва, а понякога и изчезва, когато знаем.

Мюсе е узнал, че Санд обича Паджело, но не знае дали е принадлежала на Пиетро, докато сам той е още във Венеция; и този трън остава в кожата му. Жорж отказва да му отговори на този въпрос. Това е нейна тайна, заявява тя, и щом не принадлежи вече на него, не му дължи никакви обяснения. В края на март Жорж и Алфред не живеят вече заедно. Изпращат си писъмца по гондолиерите.

На 29 март Мюсе заминава за Париж, придружен от прислужник италианец. Отнася със себе си „двама странни спътника — безкрайна скръб и безкрайна радост“: скръб, защото загубва една любовница, в която се е влюбил отново, щом тя му се изплъзва; радост, защото се е държал добре, защото е направил голяма жертва, завършена с красива постъпка. Жорж го придружава до Местра, целува го с майчинска нежност и както всякога в моменти на Душевно сътресение, се прибира пеш, за да изразходва излишъка от сили, който я измъчва. Връща се във Венеция със седем сантима в джеба и се настанява с Паджело в едно малко жилище. Санд до Букоаран: „Изпращайте писмата до господин Паджело, аптека Анчилио, до Сан Лука, за мадам Санд… Ако Планш се занимава с моите коректури, поръчайте му да оправи стила и да поправи правописните грешки…“

Тя прекарва пет месеца в своето венецианско усамотение; довършва романа „Жак“ и го изпраща на Мюсе със сухо посвещение, написано с молив: „Жорж на Алфред“; пише първите „Писма на един пътешественик“; взема бележки за италиански повести. „Жак“ не се харесва на Балзак, който намира, че книгата, е „празна и невярна“.

Балзак до Ева Ханска, 19 октомври 1834:

Последният роман на мадам Дюдеван е съвет към съпрузите, които пречат на жените си, да се самоубият, за да ги оставят свободни… Една наивна девойка напуска след шестмесечен брак своя достоен съпруг за някакъв ветрогон; един ценен, пламенен, влюбен човек заради някакво денди, без каквото и да е физиологическо или нравствено основание. После идва любов към мелезите, както в „Лелия“, към безплодните същества, нещо доста странно у една жена, която е майка и люби по-скоро с инстинкт, по немски…

Вярно е, че много романи на Санд стоят по-долу от писмата и таланта й.

В свободното си време и с обичайното си усърдие трудолюбивата романистка шие или плете. За своя хубав италианец тя украсява собственоръчно цяла стая: завеси, кресла, диван. Тази прелюбодейка е преди всичко домакиня. Пиетро Паджело е много влюбен и малко смутен. Любовниците му венецианки се стараят да си го възвърнат. Една от тях скъсва в пристъп на ревност неговия bel vestito^[4]. Брат му Роберто го подиграва за мургавата и мършава чужденка: „Quella sardella… тази сардела“, казва Роберто. Но Пиетро обича своята французойка и тъй като по цял ден е по посещения на болни, оставя на Санд необходимите й осем часа за покой и работа, които осигуряват трайност на тази любов. Пиетро е беден и не може да й купува цветя, но става призори и отива в предградията да бере букети за Жорж.

Щастие ли е това? Да, но блудкаво щастие. Санд и Мюсе започват веднага да съжаляват за нещастните дни. След като се разделя с Алфред в Местра, тя му пише: „Кой ще се грижи за тебе и за кого ще се грижа аз? Кой ще има нужда от мене и за кого ще поискам да се грижа отсега нататък?… Сбогом, птичето ми! Обичай всякога твоя нещастен стар Жорж. От страна на Паджело ще ти кажа само това, че той плаче за тебе почти толкова, колкото и аз.“ Ах! Колко е трудно да се откаже от своя идеал за трио! Що се отнася до Мюсе, щом се разделя със своята мърморка, започва да съжалява за приятелката: „Още съм влюбен в тебе“, пише той. Мисълта му е усредена в отсъствуващата и той се представя искрено за великодушен. Дано да е щастлива с Пиетро: „Добрият младеж! Кажи му, че много го обичам, не мога да не се просълзя, като мисля за него…“ Добрата болногледачка също плаче: „О, на колене те моля, не си позволявай още нито вино, нито жени! Много е скоро… Отдавай се на удоволствия само когато тялото повелително ги поиска, но не ги търси като цяр срещу скуката и скръбта…“ Те са съгласни, че и двамата не са виновни; буйните характери, задълженията към изкуството не им позволяват живот на обикновени любовници.

Но остават предани един към друг. „На милия Мюсайон“ Санд прави безброй поръчки в Париж; да й купи дванадесет чифта кожени ръкавици, четири чифта обуща, парфюм пачули; да вземе за тази цел пари от Бюло; да посети Морис в лицея „Хенрих IV“. Алфред от своя страна продължава да се оплаква и разврежда грижливо раната си. Отива в жилището на кея Малаке и ридае, като гледа в една чинийка угарка от папироса, захвърлена от Жорж. Приятни сълзи: „Не бива да ми се сърдиш; постъпвам както мога… Припомни си, че у мене няма вече нито ярост, нито гняв; липсва ми не любовницата, а приятелят ми Жорж…“ Когато се прибира в Париж, той намира малкото им общество много възмутено от Санд. Планш и Сандо я ругаят. Опиянен от жажда за прощение, Мюсе възнамерява да я защити: „Ще напиша роман. Имам желание да опиша нашата история; струва ми се, че така ще излекувам и възвися сърцето си. Бих желал да ти съградя олтар, дори със собствените си кости… Гордей се, велики добър Жорж, ти създаде мъж от едно дете…“ Което е вярно. А малко по-късно: „Започнах романа, за който ти бях споменал. По този повод, ако си запазила случайно писмата, които ти писах след заминаването си, направи ми удоволствието да ги донесеш…“

О, нещастно племе на поетите, които творят само със страданията си! Тези писма са необходими на Мюсе, както на Росети е необходимо да откопае поемите си. Трябват му писмата на Санд. От тях отделя грижливо куплети, които ще използува в пиесата „С любов шега не бива“: „Твоята последна любов ще бъде може би най-романтична и най-млада. Но сърцето, доброто си сърце, не го убивай, моля ти се! Нека се отдава изцяло или на части във всяко твое влюбване, стига да играе всякога своята благородна роля, за да можеш един ден да погледнеш назад и да кажеш като мене: «Често страдах, понякога се заблуждавах, но любих…»“ Само че в пиесата тази реплика се казва от Камила на Пердикан.

Но тъй като мъжете са сложни същества и умеят да излъчват колкото си искат мъка, Мюсе все повече и повече страда: „Докъде мислиш, че съм стигнал? Казват наистина, че времето лекува всичко. Но аз бях сто пъти по-силен, когато пристигнах, отколкото сега… Чета Вертер и «Новата Елоиза». Поглъщам тия възвишени безумства, на които толкова много се подигравах. Ще отида може би много далеко и в тази посока, както бях отишъл в другата. Но какво от това? Ще вървя въпреки всичко…“ Сърцето на Жорж се отзовава, разбира се, на тази страстна романтика. Пиетро е добър момък, но не умее да страда; всичко му се струва съвсем просто; не е потребно да се грижи за щастието му. „А пък аз имам нужда да страдам за някого. Имам нужда да изразходвам излишъка от сила и чувствителност, които притежавам. Имам нужда да подхранвам майчинската грижливост, свикнала да бди над страдащо и уморено същество. Ах, защо не мога да живея с двамата, да ви дарявам щастие, без да принадлежа нито на единия, нито на другия! Бих могла да живея десет години така…“ Без да принадлежа нито на единия, нито на другия… Това е истински вик на Лелия.

Докато е във Венеция, тя научава за женитбата на Орелиен дьо Сез с госпожица дьо Вилмино и му пише, за да изкаже благопожелания и да поиска писмата си. Той отговаря:

Драги Жорж… Бях почти готов да изпълня вашето искане и да ви изпратя писмата. Разбирам, че нямам никакво право да ги задържа. Но мисля, че те не принадлежат и на вас, и се страхувам, че ако ги прочетете отново, някой спомен може да се появи един ден във ваше произведение. Затова ги изгорих, като запазих само разказа, който ми изпратихте веднъж. Моля настойчиво за позволение да го задържа. И така, сбогом Жорж… Сбогом. Сърцето ми ще угасне изпълнено със спомена за вас…

Гробове в градината на любовта.

Най-после, през юли 1834 година, тя намисля да се върне във Франция. Довършила е романа си, извлякла е от Венеция всичко, което е могла да извлече за своето творчество. И парите й са малко: Бюло, Букоаран, Казимир не бързат да й пращат. От осем месеца не е виждала децата си. Иска да присъствува в Париж при раздаване наградите в лицея на Морис. Желае да прекара есента в Ноан, за чиито брястове, акации и сенчести пътеки си спомня с тъга. Въпросът е: ще заведе ли във Франция Паджело? Тя му предлага: „Бях смутен — четем в дневника на доктора — и й казах, че ще си помисля до следния ден. Веднага разбрах, че ще отида във Франция и ще се завърна оттам без нея. Но я обичах безгранично и бих предпочел да се изложа на хиляди неприятности, отколкото да я оставя сама при едно толкова продължително пътуване…“ Той приема, като чувствува, че развръзката наближава. На баща си, когото дълбоко уважава, докторът пише: „Стигнах до последния стадий на моето безумие… Утре заминавам за Париж, гдето ще оставя Санд…“ Добрият Паджело е прозорлив и разумен; скърби, загдето се разделя със своята любовница, но е щастлив, че като я напуска, доставя удоволствие на семейството си и се освобождава от голям грях.