Андре Мороа
Жорж Санд (45)

I
Опасна възраст

„Опасна възраст“ съществува само за жените, които не са живели като жени. Тъкмо те се отдават при остаряването на тялото на съжаления, които ги отвеждат към безразсъдства. Жорж Санд, познала любовта и славата, няма защо да се пита тъжно, като много други жени, какво би могла да изживее: тя пази спомена за това, което е било. И тя прекарва, разбира се, към 1852 година „неизбежната слабост, предизвикана от промените, свързани с възрастта“, но какво значение има за нея това, че хубостта й повяхва? Престижът й я спасява от изоставяне. За тази, която винаги е отказвала да бъде само една разкошна вещ, ще бъде не безразлично (всяка жена се допитва до огледалото си), но поносимо да признае, когато се наложи, че е изиграла вече своята роля. Въпреки възрастта Санд се чувствува повече от всякога притегателен център. Тя властвува в Ноан като всемогъщ матриарх. Приятелите на Морис — Бори, Мансо, Ламбер, Окант — я ухажват благоговейно. Южен Делакроа се изненадва, като вижда настанени у нея толкова много млади хора. Дневник на Делакроа, 21 февруари 1851: „Странно впечатление от положението на тия млади хора около нещастната жена…“ Защото Делакроа, привърженик на традициите, любимец на режима, се отнася към Санд с известно състрадание и дори малко строго. Но за да останеш млада — според нея, — трябва да живееш с младежта: „В моя дом се забавляват и аз съм всякога весела…“

В своите четири албума с карикатури Морис Санд ни е оставил картини от това малко грубо веселие. Там виждаме смешния Ламбер с вирнатия нос, дебеличкия Бори. Мансо е представен по-изискан, с грижливо подрязани мустачки, слаб, зъзнещ на брега на Ендр след ледена баня. Той си остава любимец на мадам Санд. Почтителен, услужлив, принц-съпруг със златно сърце. „Ако го познавахте, щяхте да разберете, че такива хора трябва особено много да се ценят и обичат.“ Морис и Ламбер работят през зимата в Париж; Бори, който се е върнал от Белгия, търси щастието си в банкова служба; Мансо и „мадам“ (той я нарича всякога така) остават сами. Със своя силен и почтен характер Мансо има върху Санд влияние, каквото не е успял да спечели нито един мъж. Тя не може без него, взема го при пътуванията си и в Париж. Посвещава му пет свои творби. Той я освобождава от материалните грижи. Всяка вечер проверява дали на бюрото й е поставена хартия за писане и чаша подсладена вода. „Все пак — казва Теофил Готие — Мансо чудесно й подреди Ноан за писане! Тя не може да отиде в някоя стая и да не намери там пера, синьо мастило, цигарена хартия, турски тютюн и линирана хартия за писма!…“

Бележник на Мансо, 23 юни 1852: „Ламбер пристигна тази сутрин. Затлъстял е. Има поръчки за картини и къдри мустаците си с тирбушона… Вали; не може да се излиза. Разговори. Работа. Вечеря. Музика. Бродиране. Морис подготвя пиеса. Ламбер отива да спи. Мадам Соланж също. Качваме се в полунощ. Мадам остава да пише писма.“

Бележник на Жорж Санд, 13 януари 1853: „Зеленика, кичеста калина, мъхове, игличини, виолетов и бял шибой. Японската дюля е цъфнала отпреди петнадесет дни. Навсякъде е пълно с виолетки — и в гората, и в градината. Розовият божур е обсипан с едри пъпки. Няма още силен мраз… Продължаваме да четем Балзак. Написах и изпратих много добродетелна бележка за Леон Леони. Прочетох отново «Лукреция», за да напиша утре отзив… 14 януари 1853: Доста студено време. Морис заминава утре. Четохме Балзак и много се смяхме през цялата вечер, за да позабравим неприятната раздяла… 28 януари 1853: Получих най-после писмо от Морис. Времето е прекрасно: рози, зеленики, три вида шибой; двойни, обикновени, многолистни ружи; зюмбюлите скоро ще цъфнат; бадемовите дървета се разлистват. Снощи написах петнадесет страници от моя роман. Тази вечер шиене с вълна. Четем «Айвенхо». Бори спи и хърка; Соланж му връзва хвърчило за косата…

Той се вбесява, ругае и измъква кичура коса заедно с панделката. Крещи и беснее, гони Соланж, говори й глупости, които развеселяват Мансо.“

Бележник на Мансо, 1 февруари 1853: „Мадам Соланж става още в девет часа; вдига на крак цялата прислуга, събужда тези, които още спят, в това число и Мадам! Другите намират, че е много забавно. Но аз не… Мадам бродира по цял ден, за да довърши стола с перуниката. Тя е много съсредоточена и хубава, когато бродира перуники. Вечер Мансо чете «Пертската красавица». Бори и Емил отиват да спят, другите се прибират в полунощ… 14 февруари 1853: Времето е хубаво. Мадам стана със силна мигрена, която се усилва през целия ден, до осем часа вечерта… Мадам вечеря чай, хляб и масло. Направих всичко възможно да я развличам: заведох я в градината, да сади цветя на острова; постарах се да бъда духовит, глупав, весел — нищо не помогна!…“

Бележник на Жорж Санд, 18 февруари 1853: „Ново писмо от Наполеон, с открит лист от господин дьо Мопа за Патюро…“

Бележник на Мансо, 27 февруари 1853: „Студено, сиво, глупаво време. Мадам е добре. Предговор на «Звънарите» и поправяне на романа. Мадам го посвещава на Ламбер. Пита се, дали този суров негодник заслужава такова щастие?…“

Когато къщата в Ноан е пълна с хора или когато идват гости от Ла Шатр, животът запазва въпреки всичко монастирски ред: обяд, разходка, работа, вечеря, домино, най-после четене „около масата“. Голямата овална маса е изработена от селския дърводелец Пиер Бонен, който познавал Аврора Дюпен, когато е била на четири години, и досега казва на Жорж Санд, която отива да го посети в работилницата му: „Махнете се, пречите ми да работя!“ Вечерната маса има много важна роля в Ноан. Подлагала е търпеливия си гръб на толкова неща:

Безразсъдни или остроумни писания, прекрасни рисунки или разчорлени карикатури, картини с акварел или лепенки, всякакви макети, рисуване естествени цветя на лампено осветление, скици по спомени от утринната разходка, препариране насекоми, подвързване, правене кутии, преписване ноти, писма или шеговити стихове, разноцветни купчини вълна и коприна за бродерия, декори за марионетния театър, костюми за него, игра на шахмат или на пикет, и какво ли не! Всичко, което човек прави на село, у дома си, сред разговори в дългите есенни и зимни вечери…

„Когато приберат масата на тавана, а мене в гробницата — казва Жорж Санд, — тук всичко ще се промени.“ Около масата се чете на глас. Изпратил ли е Юго своите „Съзерцания“? Дюверне ги чете на глас; разискват за римите; възхищават се от лиризма на поета. Най-често мадам Санд реди мълчаливо пасианс, бродира до полунощ, без да продума, или шие и бродира костюми за марионетките. В полунощ закрива събранието. Мансо й приготвя лампата и я придружава до кабинета, където тя пише до шест часа сутринта, като хвърля угарките от папиросите в чаша с вода.

Следобед се занимава с къщата и градината си. Това не е малък труд. Прислугата е многобройна: осем-девет души постоянна прислуга освен надничарите, които се наемат, когато замъкът е пълен с гости или когато Мадам приготвя конфитюр от френско грозде, който вари сама и се гордее много с рецептата си. Дърводелецът Бонен и един бояджия са на постоянна заплата. Всички са добре платени; Санд има за правило да дава малко повече от съседите си. Не иска да се говори за господари и слуги. Никой не е господар на един свободен човек. Има „домашни чиновници“, всеки с определена длъжност. Тъй като обича добре изработени неща, Жорж е взискателна. Но не иска никога унизителни услуги. Не признава нито ливреи, нито обръщение в трето лице. Дава нарежданията си по берийски: „Искате ли да направите това и това?“ И обича да й отговарят: „С удоволствие“. Качеството, което цени най-много у прислугата, е мълчанието. Никой не бива да разправя какво става в Ноан. Останка от авантюристичната и потайна младост.

Тази революционерка управлява буржоазно своя дом и макар че е романтичка, има точен „усет за науката“. Странно съчетание от думи, което я характеризира: „Да се научиш да виждаш — казва тя, — ето цялата тайна на естествените науки“; Но добавя, че е невъзможно „да се види“ дори един квадратен метър от градината, ако го разглеждаме, без да имаме понятие от класификация: „Класификацията е нишката на Ариадна в лабиринта на природата“. Тя обогатява своите хербарии още от времето на Дешартр. Той е починал отдавна; бедният малгаш, друг другар в нейните изследвания, е на смъртно легло; тя продължава да търси за храна на своите гъсеници четири вида изтравниче: „Обикновеното, сивото, метляното и четворното, което е, според мене, най-хубаво. Не сме намерили още най-красивото от всички — скитничето…“ Упоена от природата, тя вече не харесва Париж и не чувствува нужда от него; отива само когато има пиеси в театъра: „Отърсих от нозете си калта на този проклет град“.

Когато наблюдаваме природата, промените в човешкото тяло стават по-лесно поносими. Жълто-червените есенни листа възвестяват зимата, без да я проклинат, и Жорж посреща равнодушно старостта, която бързо приближава: „Старата жена — казва един неин герой, да, това е друга жена, друго мое аз, което сега започва и от което не мога още да се оплаквам. Тази жена не знае миналите ми грешки. Не им обръща внимание, защото не може вече да ги разбере и се смята неспособна да ги повтори. Показва се толкова кротка, търпелива и справедлива, колкото другата е била раздразнителна, взискателна и рязка… Поправя всички злини, направени от първата, и дори й прощава това, което другата, измъчвана от угризения, сама не може вече да си прости…“

Такова е в най-хубавите й дни държането на Санд пред прага на петдесетгодишнината. Тя би желала за подбуда на постъпките си да замени страстта с добрина. Тази добродетел й е била всякога присъща, но е била забулвана понякога от буйния характер. Била е добра на изблици; сега желае да бъде добра постоянно. Смята, че е завършила своите търсения. Не се е примирила, но последиците от бурните страсти са я отвратили от страстите. Отсега нататък иска да се бори само за щастието на другите, без омраза и злопаметство.

Това настроение не ще бъде неизменно. Старостта прилича на по-раншния живот: има свои приливи и отливи. И Санд се връща към по-раншни страсти, раздразнения, желания, съжаления, слабости, несправедливост. А от това ще настъпват понякога и изблици на веселост. „Лекомислието е буйство“, шумът заглушава вътрешните гласове. Но тъй като желае да бъде последователна, не само си прощава миналото, а чистосърдечно го преобразява, за да го направи достойно за решението да бъде милосърдна.

Мюсе ли? Та тя му е била просто ангелски предана. Влюбената, впита в жертвата си, няма дори паметта на марионетка. Мистиката на страстта си? Ненавистта към брака? Това е само романтична мода. Укор заслужава епохата, не писателят.

Що се отнася до някогашните й романи, свидетели на това бурно минало, тя ги дава за преиздаване с нови предговори, за да ги приспособи към новата философия. Това дразни някои мърморковци като Барбе д’Орвили, който язвително я пародира:

„Мислили сте, че съм неприятелка на брака… че имам по-волна представа за приличния съюз между мъжа и жената. Е добре, след като поддържах тридесет години тези илюзии, идвам да ви кажа, че не е така. Никога не съм била толкова умна, никога не съм виждала, нито искала толкова много! Аз съм една наивна гениална жена, която създава романи, както прасковата цъфти с розови цветчета, и всякога е искала само едно — да бъде любезна…“

В новите си книги тя ще представя брака все повече и повече заслужаващ почит. Любовта, угодна богу, се диктува наистина от сърцето, но тя се различава от животинския инстинкт по това, че при избора, който е изключителен и трябва да бъде траен, участвува и разумът. „Ами ако любовта умре — пита една героиня от романа «Констанс Верие», актрисата София Модзели, създадена по образа на Мари Дорвал, — не трябва ли да се потърси другаде? — Защо другаде? — възразява героинята. — Използувайте по-добре силата, която приписвате на сърцето си, за да го излекувате от престъпната му отегченост.“ Да убиеш в себе си дивия демон на желанието, да опознаеш по-добре мъжа, с когото си свързана, вместо да търсиш друг, това е тайната на щастливия брак. Балзак се гордее, че е разяснявал някога това на Жорж; но по такива въпроси времето е по-добър учител от приятелите.

Жорж Санд до Сент Бьов, 15 декември 1830:

Аз съм стръмна пътека, която се изкачва или се спуска независимо от желанието ми. Животът ме води, където иска, и от дълги години вече този въпрос така малко ме занимава, че не се отбранявам от нищо; минавам през светли области и благодаря богу, загдето ме е допуснал в тях: но как е станало това, не зная. Може би съм била с добро намерение: Pax hominibus bonae voluntatis…^[1]