Андре Мороа
Жорж Санд (50)

VI
Боледуване и смърт на Мансо

1865 година е тъжна. Мансо кашля, има треска, гасне поразително бързо. И Жорж се оплаква от хиляди болки, но все пак пъргаво тича из калта в градината да сади лук, изпратен от Ноан; ходи всеки ден на театър в Париж; изтощава Мансо и уморява Майар с поръчки и покупки. На 23 януари Майар умира внезапно от перитонит; „мадам е много добра и мила към всички.“ Но само след няколко дни завлича Мансо в Палезо, за да види някаква панаирска пиеса: „Спомените на дявола“. Тя не може да устои на изкушението на марионетния театър.

Всъщност има моменти, когато не може да устои на никакво изкушение. В Париж е срещнала отново през 1864 година младия художник Маршал мастодонта, станал чрез нея близък на принцеса Матилда. Дюма-син ги сближава повторно, като моли Санд да издействува от принца орденска лента „за дебелия Апелес^[1], който обича червеното“. Във връзка с тази постъпка дебелият Апелес идва да изкаже благодарността си в Палезо, гдето безнадеждно болният Мансо е вече напълно отчаян. Грижите за него са много мъчни. Уморената Санд решава да отиде за няколко дни в Гаржилес заедно с Маршал.

Бележник на Мансо, 29 септември 1864: „Маршал е нахален като слугата на палача“.

Но това бягство е последно. През 1865, като вижда, че Мансо е загубен, тя се заклева да не го оставя вече и сдържа думите си. Той „се запъхтява като куче“ и храчи по малко кръв. А тъй като става все по-мрачен, Жорж решава да пишат заедно роман: „Щастието“, за да го свърже по-тясно с живота си. „Мадам работи върху нашия роман.“ Междувременно го изпраща в Париж да купи помпа и други неща. Той се връща изтощен: „Милата дама бе дошла да ме чака на гарата, като че тя — това съм аз, а аз — това е тя! Много мило…“ 30 май 1865: „Мадам е тъжна, като ме вижда така. А при това аз правя всичко възможно да я разсмивам, щом треската пожелае да ме забрави…“

Тя се грижи за него с предаността на милосърдна сестра, като прави сама фрикциите, миенето, обвиването във влажни чаршафи. Дневника води сега само тя, но тъй като Мансо всеки ден го чете, трябва да запазва мъчно равновесие между един неправдоподобен оптимизъм и едно отчаяние, което би изплашило болния.

Бележник на Жорж Санд, 18 юни 1865: „Тази сутрин ми каза: «По-малко се потя и съм положително по-добре». След закуската заспа дълбоко; толкова по-добре. Нощният му сън е с постоянни прекъсвания! Работи по малко и ми прочете няколко страници, без да се закашля. Би желал да излезе с кола, ако беше топло, но е много студено… Аз вече не живея! Каква мъка да го виждам, че страда така! Довечера след фрикциите ще вземе две хапчета… Студено му е и след фрикцията… 25 юни 1865: Тъжен ден. Той е обезсърчен, раздразнен, отчаян. Аз само плача, без никаква полза. Сърди ми се, че не оздравява, че лекарите не се отнасят сериозно към болестта му! Цял ден има треска, кашля по два часа преди вечеря; след това е крайно раздразнителен. Кара се на доктор Морен, на приятелите си, на всички… 6 юли 1865: Бурен ден. Тропическа горещина, която го изтощава. Към един часа настъпва цял час успокоение и той се провиква от горния етаж, за да ми съобщи. Горкият приятел! Но това не трае дълго. Треската го измъчва, той все слабее и слабее. А се храни. Но как би могъл в сегашното си състояние да се бори с горещината, която сломява здравите? Виждам с каква смелост се бори, а вместо да го насърчавам, аз не мога да сдържа сълзите си. Той беше за мене силата и животът ми. Колкото повече той слабее физически, толкова повече аз слабея душевно… 8 юли 1865: Все по-слаб и по-раздразнителен. Ужасен ден. Вечерта пристига доктор Фюстер^[2] със секретаря си и Камий. Идва и доктор Морен. Фюстер го преглежда и прислушва. Все същото: единият дроб съвършено здрав, другият леко засегнат. Нищо сериозно няма, но треската, нервите, раздразнителността!… Докторът иска болният да се излекува с усилие на волята си и режим, който трябва най-строго да спазва. Необходими са измивания със студена вода; трябва да започнат веднага, неуклонно. Каза ми, че е излекувал така много по-тежко болни, затова не бива да отстъпвам, дори ако болният ме намрази заради тях… Бедното дете! Вика сърцераздирателно при това измиване. Идва ми да се самоубия. Но не! Трябва да го лекувам, да го спася… Да го спася въпреки волята му.“

18 август 1865: „Кашля непрекъснато през цялата нощ и целия ден. Четиридесет и осем часа! Ужасно, но все пак е много по-спокоен, отколкото досега. Изглежда че все пак си почива за някое време, защото се учудва, когато му кажем колко е часът и не си дава сметка за изминалото време… 19 август 1865: Уви! Той четеше всичко писано дотук. Аз ту се страхувах да не го разсърдя, като намалявам значението на болестта му, ту се страхувах, че може да разбере непоправимо колко е сериозна. Повече от месец вече, откакто я зная; каква борба водех, за да я скрия от него! Сега е съвсем зле. Заспал е, изнурен от треската, задушава се, дори не кашля вече. Последният сън ли?…“

Понеделник, 21 август: „Почина тази сутрин в шест часа, след една наглед съвсем спокойна нощ. Когато се събуди, каза със замиращ глас няколко несвързани думи, като насън. Направи усилие да си поеме дъх, пребледня и… нищо! Надявам се, че не беше в съзнание. В полунощ ми говори ясно и твърдо. Говори за отиване в Ноан!… Преоблякох го и го наредих в леглото. Затворих очите, сложих му цветя. Хубав е, изглежда съвсем млад. О, боже! Няма да бдя вече край него!… 22 август 1865: Нощта прекарах сама край спящия! В леглото си е, вече напълно спокоен. Нито е грозен, нито е страшен. Никаква лоша миризма. Поставих пресни рози… Сама съм сега; но той е тук, до мене, в малката стая. Не се вслушвам вече в дишането му, а утре вечер не ще има нищо, ще бъда още по-сама! Този път завинаги…“

Малко са в живота на Жорж Санд по-трогателните моменти от тези продължителни грижи край леглото на болния, от тази храбра лъжа, от тази дейна обич. Цели пет месеца тя не оставя нито един ден умиращия. Веднага след смъртта му пише на Морис:

Жорж Санд до Морис, 21 август 1865:

Бедният ни приятел престана да страда. Заспа в полунощ, в пълно съзнание… Съвършено съм сломена, но след като сама го облякох и подредих на смъртния му одър, все още имам достатъчно силна воля да не плача. Бъдете спокойни, няма да се разболея, не искам такова нещо; искам да дойда при вас, щом направя всичко необходимо за тленните му останки и туря в ред неговите и моите работи, които са и ваши…

Защото, при все че има живи родители и една неомъжена сестра, Лора, Мансо е завещал всичко, каквото притежава, на Морис Санд.

Жорж Санд до Морис, 22 август 1865:

От две нощи съм сама край бедния заспал, който няма вече да се събуди. Каква тишина в малката стая, гдето влизах на пръсти по всяко време на деня и нощта! Струва ми се, че все още чувам сърцераздирателната кашлица; сега е заспал дълбоко; лицето му е спокойно; покрит е с цветя. Сякаш е от мрамор; а беше толкова жив, толкова неудържим! Никаква лоша миризма. Вкаменил се е. Глупавата му сестра дойде тази сутрин, но не поиска да го види, като каза, че много ще се разстрои…

След погребението, „ден на вълнения и сълзи“, Морис я отвежда в Ноан. Дневник на Жорж Санд, 23 август: „Син ми е собствената ми душа. Ще живея за него, ще обичам доблестните сърца. Да, да, а ти… ти, който толкова ме обичаше!… Бъди спокоен, твоят дял е ненакърним!…“ Намира Лина бременна на четири месеца, „свежа, закръглена, къщата чиста и подредена… Обикалям градината, животните, навсякъде. Добре поддържано, много хубаво.“ Морис и Лина като че се привързват все повече и повече към Ноан. Снахата е работлива, кротка, покорна. Санд прекарва тук няколко седмици, но при откриването на театралния сезон я виждат отново в Париж, в театър „Франсе“, в „Одеон“. Понася мъката, не й се предава. За друга жена казва: „Тя поддържа детинските прояви на скръбта, които засилват болката, но не събуждат чувството за дълг. Прекарва по няколко часа на ден при гроба на сина си не за да се моли или да размишлява за безсмъртието на човека, а да съзерцава това кътче земя, гдето от него е останало само тленната обвивка на нетленната му същност… Времето затваря раните, ако раненият не упорствува да ги разранява.“

Едно писмо до Флобер, който е бил при това изпитание предан приятел и гост, показва много искрено душевното й състояние.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 22 ноември 1865:

Ето ме съвсем сама в къщичката… Тъжно ми е все пак тук. Тази пълна самота, която е била всякога за мене почивка и приятно разнообразие, се споделя сега от един смъртник, угаснал като догарящ светилник, и останал завинаги тук. Не смятам, че е нещастен там, гдето се намира сега; но неговият образ, витаещ наоколо, или по-скоро отражението на този образ, се оплаква сякаш, загдето не може да разговаря с мене. Както и да е! Скръбта не ни вреди: не ни позволява да закостенеем. А вие, приятелю, какво правите сега? Трудите се, също сам, защото майка ви сигурно е в Руан. И при вас трябва да е хубаво нощем. Припомняте ли си някога за „стария трубадур от кръчмарския часовник, който все още възпява и всякога ще възпява съвършената любов“? Да, ще кажа аз… Въпреки всичко! Вие не признавате целомъдрието, монсеньор, ваша работа. Но аз ще кажа, че то има и добри страни. С тия думи ви прегръщам от сърце и ще се постарая да се занимая, ако мога, с хора, които се обичат, както хората са се любили едно време. Не е задължително да ми пишете, когато не ви се пише. Не съществува истинско приятелство без пълна свобода. Идната седмица в Париж, след това отново в Палезо, после в Ноан.

Докъде е стигнала тя в своите размишления при това уединение в Палезо, пред прага на старостта? По отношение на религията признава незнанието си. Човек няма възможност да определи бога, а не е възможно да твърди това, което не може да определи. И все пак тя иска да вярва.

Жорж Санд до Депланш, 25 май 1866:

Настоящият век не може нищо да твърди, но бъдещето ще може, надявам се! Да вярваме в напредъка; да вярваме в бога още отсега. Чувството ни отвежда към него. Вярата е свръхвъзбуда, въодушевление, състояние на интелектуално извисяване, което човек трябва да пази като съкровище, а не да го разпилява по пътищата в медни петачета, в празни приказки, в неточни, педантични разсъждения… Да оставим времето и науката да разрешат въпроса. Векове са потребни да доловят божието дело във всемира. Човек не знае още нищо: не може да докаже, че бог не съществува; още по-малко може да докаже, че съществува. Достатъчно е, че не можем да го отричаме безусловно. Нека се задоволим с това, драги, ние, хората на изкуството, което значи хората на чувството… Да вярваме въпреки всичко и да кажем: вярвам! това не значи: твърдя! Да кажем: надявам се! Това не значи: зная. Да се обединим в това разбиране, в това пожелание, в тази мечта на добрите души. Ние чувствуваме, че за да съществува милосърдие, е необходимо да има надежда и вяра, както за свободата и равенството е необходимо братство.

И така, „тя обича бога“, както е предсказала майка Алиша; но като остава сама спиритуалистка, не отлъчва от църквата материалистите: „Място за атеистите! Нима и те не гледат като нас към бъдещето? Не се ли борят като нас с мрака на суеверието?“

В политиката, макар и по-скептична към незабавна дейност, тя все още се надява. Въпреки доброто отношение на двора към нея, империята не й се струва нещо ценно и тя не вярва в либерализма, с който Наполеон III започва да се перчи. В романа „Господин Силвестър“, който е писала по това време, двама души спорят в диалог, воден фактически от Санд срещу Санд. Старият отшелник господин Силвестър, участник в революцията от 1848 година, не вярва вече в никакъв вид обществено устройство, защото от опит е научил, че правдата никога не тържествува; неговият събеседник, младият Пиер Соред, не се съгласява, че човек трябва да стане скептик само защото не е създал рай на земята. Защо ще се опитвате да налагате на народа съвършени закони? „Това е учението на тероризма: «Братство или смърт». И на инквизицията: «Извън църквата няма спасение». Предписани добродетел и вяра не са вече вяра и добродетел; те стават омразни. На хората трябва да се даде възможност да разберат предимствата на обединението и правото да го създадат сами, когато му дойде времето.“

Така мистичната и романтична революционерка придобива постепенно критично съзнание. Тя мисли, че го дължи на занимаването с науката. Във „Валведр“, друг роман от същото време, Санд описва с обич и уважение един и същ учен. „Не ми говорете, че изучаването на природните закони и търсенето на първопричините изстудяват сърцето и забавят полета на мисълта; няма да ви повярвам.“ Като Ренан и Бертло, и по същото време, мадам Санд минава от популярния към научния романтизъм. Еволюирайки със своето време, тя остава „като звучно ехо“ в центъра на новите мисли.

Книгите, които пише сега, не са много хубави и тя го знае. Те са идейни романи, гдето се противопоставят едни на други не живи същества, а въплътени учения. Изкуството трябва да бъде по-конкретно. Истинският гений на Санд е свързан с любовта й към земята; и сияе с последен блясък в някои писма:

Жорж Санд до Морис, 1 февруари 1866:

Пътуването беше много хубаво: вълшебен, възхитителен изгрев над Черната долина: всички отблясъци на златото — бледи, студени, топли, червени, зелени, жълти, алени, виолетови, сини, от палитрата на великия творец на светлината; цялото небе, от зенита до хоризонта, блестеше в сияние и багри над прекрасната местност, над цъфналите храсти, около локвички светлорозова вода…

Валведр е едно разсъдъчно същество, герой на тезисен роман, лишен от лудориите на живота. Но Санд продължава да върви с наведена глава като берийски вол, и да оре всеки ден своята бразда. Щастлива ли е? Да, защото желае да бъде щастлива.

Жорж Санд до Шарл Понси, 16 ноември 1866:

Човек създава сам щастието си, когато умее как да постъпи. Да има прости вкусове, малко смелост, малко себеотрицание, трудолюбие и преди всичко спокойна съвест. Щастието не е следователно измамна мечта, вече съм сигурна в това; с опитност и разсъдливост човек може да получи много нещо от себе си; с желание и търпение може да поправи дори здравето си… И така, да живеем живота такъв, какъвто е, без неблагодарност…

Това е философията, която някога, по времето на големите бури, й е проповядвал Сент Бьов. Затова тя му изпраща „Господин Силвестър“ със следното посвещение „На Сент Бьов, нежното и ценно светило в моя живот“. Но в това омъдряване, дошло с опита и възрастта, няма нито извинения, нито съжаления. В 1866 година е модерно да се осмива „болестта на века“, от която е страдала някога заедно със своите писатели романтици. Тя вдига отново това овехтяло, продрано знаме. „Нашата болест струваше може би повече от реакцията, която дойде след нея; от жаждата за пари, наслади без идеал и честолюбия без спирачка, които не са, според мене, много благородна отлика за здравето на века.“