Андре Мороа
Жорж Санд (6)

IV
Дяволът в съда със светена вода

Вярата е като любовта. Намираш я, когато най-малко я очакваш.

Жорж Санд

Монастирът на английските августинки, британско религиозно братство, създадено в Париж по времето, когато Кромуел преследва католиците, постепенно превъзпитава пламенната и волна хлапачка, израснала в Ноан сред селския живот и семейните раздори. Когато пристига в Париж, тя се среща с майка си. Отива при тази „майчица“ с обичайния си възторг и със страстно желание да види у нея всички добродетели, които несправедливото общество й отрича. А намира една равнодушна жена, която си е създала нов, свободен живот и одобрява настаняването в монастира с изрази, които нараняват дълбоко девойката.

Решителна случка. В тези най-важни години от своето детство Аврора е привързана към своята лекомислена и очарователна майка с чувство, което нищо вече не ще замени. По-късно тя ще пише: „О, майко, защо не ме обичате, когато аз толкова много ви обичам?“ Ще свикне, защото й се налага, да живее без тази равнодушна майка, да не се съветва с нея, но никога няма да я отрече. Ще запази завинаги обич към нейната малко просташка веселост. Ако за Жорж Санд е приятно цял живот да възмущава „обществото“, ако при всяка революция тя дава право преди всичко на народа, то е, защото си припомня с обич таванското жилище на София-Виктория. Тя ще намира естествено разумни обяснения за нейното поведение, но страданието от това, че й е била отнета най-голямата любов в живота, не ще напусне сърцето й и дълго време ще определя поведението й към света.

На четиринадесет години тя е вече уморена да бъде „ябълка на раздора“ между две същества, които би желала еднакво да обича монастирът й се струва чуден оазис в жестокия свят. Пансионът е напълно английски; всички монахини са англичанки и Аврора придобива при тях навици, които запазва цял живот: да говори английски, да пие чай, дори да мисли понякога на английски. Монахините имат прекрасни, малко студени обноски. В предградието Сен Жермен ценят това заведение толкова, колкото и пансионите в Сакре Кьор или Абатството, така че Аврора се учи тук с девойки от висшата аристокрация. И малките, и големите носят рокли от тъмночервен шевиот; монастирът, напомнящ голямо село, е напълно скрит сред лозя и ясмини; освен двамата свещеници, абат дьо Вилел и абат дьо Премор, тук никога не стъпва мъж. Ето „обещанията“, съставени за ученичките от абат дьо Премор и преписани от Аврора Дюпен:

„Всеки ден ще ставам в определен час… като оставям за сън само толкова време, колкото е необходимо, за да поддържам здравето си, и не ще се излежавам никога от леност… Старателно ще се въздържам от празни блянове, от безполезни мисли и няма да се отдавам никога на мечти, от които бих се изчервила, ако биха видели какво става в сърцето ми… Ще отбягвам всякога да оставам насаме с лица от другия пол; не ще им позволя никога и най-малка волност, независимо от възрастта и положението им. Ако ми направят някакво предложение, дори с най-почтени намерения, ще съобщя веднага на родителите си. Ще се старая да бъда добра и снизходителна към тези, които ще ми прислужват, но не ще им позволя никога да фамилиарничат с мене и няма никога да им доверявам мъките или радостите си…“

Препоръките за „лицата от другия пол“ са съвсем излишни по отношение на Аврора. Тя не мисли за мъжете. В монастира намира девойките разделени на три групи: благоразумните, набожни и кротки; дяволчетата, непокорни и забавни; между двете групи глупачките, бездейно, непостоянно множество, като тълпата по съборите. Първата година „Дюпен“ е дяволче, което участвува във всички лудешки походи по покривите и зимниците. Приятелките й изваждат прякор „бележник“, защото все записва нещо в бележничето си, или Somebread, английски превод на du pain^[1], монахините я наричат Madcap^[2] или Mischievous^[3], защото постоянно се провинява. Приятелките я обичат. Отначало я смятат апатична и мълчалива, „заспала вода“. Тя изпада в мрачен унес, който се дължи на размисли за необичайното положение в семейството й. Но животът показва, че се радва на чуждото веселие, а в тежки обстоятелства е сигурен и дори героичен другар. С нея може да се тръгне „за издирване на жертвата“, затворена в някое подземие, любима романтична игра в монастира.

Дяволчетата пишат по подвързията на книгите си — the Spelling book, the Garden of the Soul — инициалите на любимите приятелки (JSFA е тайната дума за Дюпен и означава: Изабела, София, Фанела, Анна), или шеговити изповеди:

„Уви, мили отец Вилел, често ми се случва да се изцапам с мастило, да загасявам свещта с пръсти, да се наплюскам с фасул, както казват във висшето общество, гдето съм възпитана; възмутих младите лейди от класа с нечистоплътността си… Спах в час по катехизис и хърках във време на богослужение; казах, че не сте красив… Тази седмица направих най-малко петнадесет груби грешки на френски и тридесет на английски; опърлих обущата си на печката и овоних класната стая. Виновна съм, виновна съм, много съм виновна…^[4]“

Върху началния празен лист на една английска книга тя пише следния странен детински и предизвикателен текст:

Тази почтена и интересна книжка принадлежи на моята достойна особа: Дюпен, иначе казано, светлейши маркиз дьо Сент Люси, главнокомандуващ на френската армия в монастира, голям войн, способен пълководец, безстрашен войник, увенчан с дъб и лаври в битките, защитник на хоругвата.

Анна дьо Вим е котенце. Айзабела Клифърд is charming^[5].

Долу англичаните! Да пукнат всички английски псета! Да живее Франция! Не обичам Уелингтън.

Забавни овчици, мили сополанчета, безкрайно много жаля за вас, но все пак съм щастлива, че не съм вече в класа на малките. Лека нощ.

Английски девически монастир, 1818.

Първата година в пансиона е за Аврора епоха на сърдечна чистота, смелост и бунтарство. Тя е дяволче, „защото е отчаяна в своята обич и се стреми да се забравя в лудории“. Нещастните деца са често — от яд и озлобление — непоносими. По това време Аврора не е и не може да бъде истинска католичка, защото е възпитана от един „разпопен“ свещеник и баба волтерианка. Тя изпълнява религиозните обреди от приличие и по задължение; не е пожелала нито веднъж да се причасти след първото причастие. Вярва в бога и в задгробния живот без страх, като мисли, че в последния миг все можеш да получиш опрощение и да се спасиш. Добрите й качества са нежна преданост към приятелките и безспорна любов към изкуствата; тя свири на арфа, рисува с вкус и пише в бележника си ту бели стихове, ту проза. Когато минава в класа на по-големите и получава отделна килия, я описва талантливо:

„На първия етаж от небето надолу една нито кръгла, нито четвъртита стая, в която можеш да направиш шест крачки, при условие че са съвсем малки. В съседство е водосточната тръба, всяка нощ има котешки концерти. Леглото ми, без завеси, е на най-широкото място, с други думи, до стената… Като казвам без завеси, не е редно, да се оплаквам, защото нямам нужда от тях. Гредите и наклоненият покрив са точно над главата ми, така че всяка сутрин, като се измъквам от леглото, удрям челото си… Прозорецът, от четири малки стъкла, гледа към редица керемидени покриви… Казват, че тапетите в стаята ми са били някога жълти. Но какъвто и да е, цветът им е много интересен, защото е надраскан по всички посоки с имена, сентенции, стихове, глупости, размишления, дати, оставени от всички досегашни обитателки на тази стая. Която дойде след мене, ще има с какво да се забавлява, защото аз ще й оставя да разгадава по стените цели романи и поеми, както и интересни рисунки, издълбани с нож в камъка до прозореца ми, отвън…“

Много монахини си избират между девойките „дъщеря“, за която се грижат с майчинска обич. През втората година Аврора пожелава да бъде „осиновена“ от най-добрата, най-мила и най-умна монахиня, госпожа Мери Алиша. Майка Алиша е много красива. В големите й сини очи с черни ресници, „огледала на непорочност“, се отразява цялата й възвишена душа. Тя е изящна в своето расо с нагръдник, гласът й е прекрасен. Аврора се влюбва в нея като дъщеря и отива храбро да бъде „осиновена“. „Вас ли? — казва госпожа Алиша. — Вас, най-голямото дяволче в монастира?“ Пансионерката настоява: „Опитайте все пак. Кой знае? Може би ще се поправя, за да ви бъда приятна.“ Госпожа Алиша се решава. Аврора, която търси в тази прекрасна жена майка, каквато напразно е търсила у собствената си майка и дори у баба си, се привързва буйно и болезнено към госпожа Алиша. Приятелките й я намират съвсем променена. You are low spirited today, Dupin? What is the matter with you?^[6] Всъщност тя има нужда да уважава някого, да го смята съвършен и да го боготвори като Коранбе. Това същество възприема сериозния и ведър образ на Мери Алиша.

Аврора започва да чете „Житиетата на светците“. Смелостта и стоицизмът на мъчениците отекват на някаква тайна струна в нея. В монастирския параклис има картина от Тициано, представляваща Христос на маслинената планина:

„Докато прелиствах «Житиетата на светците», аз поглеждах често към тази картина; беше през лятото, залязващото слънце не я осветяваше по време на вечернята, но съзерцаваната картина беше толкова необходима за погледа, колкото и за мисълта ми. Докато разглеждах несъзнателно тези величествени, неясни грамади, аз търсех смисъла в страданието на Христа, тайната на доброволното мъченичество и започнах да долавям, че то е по-велико и по-дълбоко, отколкото ми го бяха обяснявали; ставах безкрайно тъжна, почти съкрушена от непознато дотогава страдание и жал…“

Друга, не така хубава картина, представлява свети Августин под смокинята, а на чудния лъч са написани думите: tolle, lege^[7], които синът на Моника дочува из листака.

Това tolle, lege заставя Аврора да прочете отново евангелието; но споменът за волтерианските насмешки е задръжка: „Аз оставах равнодушна, когато четях за агонията и смъртта на Исус“. Нима ще остане цял живот дяволче? Тя е петнадесетгодишна; неопитомената детска буйност се сменя у девойката с неопределена, сериозна очаквателност. Тя пристъпва тъжно по монастирските плочи и гледа как минават като призраци „набожните“, които отиват безшумно да излеят душата си в нозете на този бог на „любовта и покаянието“. Тогава й хрумва да ги погледне по-отблизо. Влиза в черквата, която има нощем поразителен чар. Средната й част се осветява само от малкото сребърно кандило на олтара. През широко отворен прозорец нахлува ухание на орлови нокти и ясмин.

„Една звезда, залутана в безкрая, беше като изписана в стъклото и сякаш внимателно ме наблюдаваше. Птички чуруликаха; покой, очарование, молитвен унес, тайнственост, каквито никога не си бях представяла… Цялото ми същество бе потресено; зави ми се свят… Чувам, че някакъв глас казва в ухото ми: tolle, lege… Поток от сълзи обля лицето ми. Усетих, че обиквам бога… Като че някаква преграда рухна между огнището на безграничната любов и дремещия в душата ми плам…“

Мистицизмът, пряко общение с божията воля, която чувствува в себе си — такава ще бъде всякога нейната религия. Във вярата, както и в любовта, жената „обича да натрупва като робиня в сърцето си вълните на любов, изпратена свише“^[8]. От този ден съпротивата на разума й се прекратява. „Щом сърцето бе завладяно, разумът бе прогонен решително, с някаква фанатична радост. Аз приемах всичко, повярвах във всичко без борба, без страдание, без съжаление, без неискрен срам. Да се изчервява човек за това, което боготвори? Как не!“

Тъй като е човек на крайностите, тя взема това приемане на вярата за призвание и решава да постъпи в монастир. Но мечтае — напълно според нрава си — да постъпи като послушница, натоварена с най-низшите задължения: да мете класните стаи, да превързва болните. Ако у Аврора Дюпен има зачатки не само на грешница, но и на светица, светицата е домакиня. „Между тенджерите ходи господ“ — казвала света Тереза. „Аз ще стана — мисли Аврора — капнала от умора слугиня, ще мета гробището, ще изнасям сметта, ще върша, каквото ми кажат… при условие, че само бог ще знае мъченичеството ми и само неговата любов ще ми бъде награда…“

Изповедникът й, абат дьо Премор, мъдър стар йезуит, проповядва възвишен и здрав морал. Той се трогва, когато тя отива при него за обща изповед и помирение с небето, но не насърчава младата покаяница към мистицизъм, в който човек се слива с бога. Благоразумният абат не желае да се унасяме дотолкова в предварителни мечти за един по-добър свят, та да забравим задължението да се държим добре в този. „Ако не беше той — ще пише Санд на петдесет години, — уверена съм, че сега щях да бъда или луда, или монахиня.“ Защото набожността на девойката се превръща в страст. „Това цялостно отъждествяване с бога аз възприемах като чудо. Буквално изгарях, като света Тереза; не спях вече, не се хранех, ходех, без да усещам движението на тялото си…“ Абат дьо Премор я укорява, загдето се топи като свещ в своя всеотдаен мистицизъм, вместо да изпълнява човешките си задължения. „Вие сте станали тъжна, мрачна, прехласната — казва й той. — Вашите приятелки не могат да ви познаят вече… Внимавайте, ако продължавате така, ще ги накарате да намразят благочестието и да се страхуват от него… Баба ви пише, че създаваме от вас фанатичка… Без сама да съзнавате, във вашето болезнено външно смирение се крие много гордост. За наказание ви налагам да се върнете към невинните игри и забавления, присъщи на вашата възраст…“

Тя се подчинява. Мислите й се успокояват. След шест месеца измъчване и мечтания тя слиза отново на земята, съчинява комедии, играе в тях, възстановява по памет „Еснафът благородник“, който е чела в Ноан, става вдъхновителка на всички развлечения в монастира и любимка на всички — монахини и съученички, но запазва в душата си своето религиозно влечение, и както казва по-късно, сигурно би станала монахиня, ако баба й, много отслабнала и разтревожена от религиозния захлас на внучката си, не я бе повикала в Ноан: „Трябва колкото е възможно по-скоро да те омъжа, моето момиче, защото си отивам“. Старата дама смята смъртта си за предстояща и говори за нея с философско спокойствие; но заявява, че ще умре отчаяна, ако остави Аврора без защита срещу настойничеството на недостойната майка. И девойката трябва да напусне монастира, който е за нея рай.

Тя се връща със страх в мирския живот, решена да потърси отново подслон в някой монастир, щом разбере, че ще може да стори това, без да постави в опасност живота на баба си. На английския монастир Аврора дължи големи и щастливи промени. От благородната учтивост на монахините, от уроците на учителя по добро държане тя придобива очарователни обноски, които ще придават цял живот изисканост и на най-чудноватите й волности. Придобива най-вече усет за сериозност и задълбочаване. Баба й е украсила вече ума й с изяществото на XVIII век; Ноан й е показал поезията в природата; новата й вяра я научава да обича другите, не само себе си. „Възторжената набожност упражнява възвишено въздействие, защото напълно убива в душата ни самолюбието и дори ако в известно отношение я притъпява, то поне я пречиства от много дребнавости и недостойни грижи…“ Както някои английски поети, които са чели непрестанно стария завет, му дължат ориенталския облик на своята образност, така и Аврора Дюпен ще пресъздаде несъзнателно в прозата си сериозната доброта на госпожа Алиша и възвишената простота на евангелието.