Андре Мороа
Жорж Санд (18)

VI

Каква безпътица и какъв смут! Само преди десет години тя е изпълнена с надежди и добри намерения млада жена; смятала се е способна да преобрази мъжете, които биха я обикнали, и да ги издигне до своята възвишена, мистична представа за любовта. Била е Стенио: с неговата доверчивост, неопитност, плахо и пламенно очакване на бъдещето. След неуспеха с Орелиен дьо Сез и Казимир Дюдеван решава, че злото е в зле устроеното общество, в суровостта на брака и, освободени от дребнавите предразсъдъци и отживели закони, свободните любовници ще могат да осъществят мечтите си. Но и тук я чака неуспех. Свободната любов се оказва толкова измамна, колкото и брачната.

В провинцията, гдето я дразни дребнавостта на малкия град, тя мечтае за света на изкуствата, изисканите нрави и красноречието; въобразява си, че в „Париж съществува изтънчен живот, приветливо, изящно, просветено общество, в което хората с дарби ще бъдат приети и ще намерят с кого да разменят своите чувства и мисли.“ Тя не знае, че геният е всякога самотен и няма духовна йерархия, единодушно призната от най-добрите хора. Тя смята за поети всички, които пишат стихове. Две години жесток опит й доказват, че големите хора не са великани, че „светът е пълен със скотове и човек не може да направи нито крачка, без да настъпи някого от тях“. Търси господари; а намира жалки, лицемерни и предпазливи същества. Тя научава какви опасности крие откровеността.

„Мъжете не желаят да бъдат разбулени и заставени да се смеят на маската си. Ако не сте способни вече да обичате, лъжете или се обвивайте така плътно в булото си, та никакъв поглед да не може да проникне през него. Постъпвайте със сърцето си, както развратните старци постъпват с тялото си. Крийте го под грим и лъжа; прикривайте със самохвалство и празен шум грохването, което ви прави недоверчив, и пред обществото, което ви прави немощен. Най-вече не признавайте никога остаряването на ума си; не казвайте никому възрастта на мислите си…“

Уморена, неспокойна, с кървящи пресни рани, люшкана между „ужаса на самоубийството и вечния монастирски покой“, през лятото на 1833 година тя е наистина Лелия, жена, жадна за любов, достойна за любов, но неспособна на смирение, без което няма любов. „Лелия, душата ви е студена като надгробен камък!“ — се провиква тя чрез устата на Стенио. И все пак…

И все пак в душата си тя знае, че девойката от английския монастир, ноанската амазонка, готова да помогне на нещастните, жадна за знания, чиста и сериозна, не е умряла. Лелия има черти на Манфред и на Лара. Но дори когато играе сам ролята на своя сатанински герой, Байрон остава един непокаян калвинист и сантиментален любовник. Когато вечеря весело с Ортанс Алар, когато слуша жадно Мари Дорвал, Жорж Санд престава да бъде Жорж Санд. Сърцето й си възвръща за една вечер младостта и надеждите на Аврора Дюдеван. Тя мисли тогава за алеите в Ноан, за звездния светлик, за тържествената, прекрасна тишина, така подходяща за изповеди, за берийските приятели, на които ще се опре някой ден, за да им разкаже преживените бури. И когато изпрати гостите си, когато остане сама със заспалата Соланж в дома си на кея Малаке, въпреки всички корабокрушения в тази бурна душа продължавала плава нуждата от вяра в любовта, може би дори в божествената любов.