Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Célia ou la Vie de George Sand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011 г.)

Издание:

Андре Мороа. Жорж Санд

Биография

Редактор: Вера Филипова

Издателство „Народна младеж“, 1970 г.

История

  1. — Добавяне

V
Наследницата на Ноан

След като Аврора напуска монастира, бабата и внучката прекарват няколко дни в Париж. Аврора се ужасява от принудително омъжване. И на нея ли, като на Молиеровите героини, ще представят някое старче и ще й кажат: „Ако не кажете да, моето момиче, значи да ме убиете!“ Но скоро се успокоява в това отношение. Една стара приятелка на баба й, мадам дьо Понкаре, има в запас една „партия“. Аврора намира, че кандидатът е грозен, без да го погледне; мадам дьо Понкаре я нарича глупачка и твърди, че кандидатът е красив. Но не става вече дума за него. Госпожица Жули скоро опакова багажа за Ноан и Аврора чува как баба й казва: „Толкова е млада! Ще трябва да й дадем една година отсрочка.“

Девойката се надява, че майка й ще дойде в Ноан, за да отпразнуват завръщането; но среща у нея недоверие и суровост. „Не, разбира се! В Ноан ще дойда само когато свекърва ми умре!“ Изпълнена с християнско милосърдие, Аврора настоява напразно за взаимно опрощение. Като не успява, предлага смирено да остане при майка си, но и това й се отказва: „Ще бъдем пак заедно много по-скоро, отколкото мислят“ — отговаря ужасната София-Виктория. Тези намеци за скорошната смърт на бабата са тежки за Аврора. „Майка ти е толкова дива — казва от своя страна мадам Дюпен дьо Франкьой, — че обича децата си както птица пиленцата си… Щом им пораснат крила, тя хвръква на друго дърво и започва да ги кълве.“ Света Аврора се вижда безпомощна пред тази взаимна ненавист и заминава за Бери с баба си.

В Ноан пристигат през пролетта на 1820 година в голямата синя карета. Дърветата са цъфнали, славеите пеят, а нейде отдалеко долита класическата, тържествена и проточена песен на земеделците. Аврора се трогва при вида на старата къща, но съжалява за монастирската камбана и за госпожа Алиша. На прозореца в стаята си написва с молив на английски следната жалба, която може да се прочете и днес:

Written at Nohant, upon my window, at the setting of the sun, 1820

— Go, fading sun! Hide the pale beams behind the distant trees. Nightly Vesperus is coming to announce the close of the day. Evening descends to bring melancholy on the landscape. With thy return, beautiful light, Nature will find again mirth and beauty, but joy will never comfort my soul…[1]

Тази тъга е модна; всъщност Аврора се радва от сърце на своята почти пълна независимост. След получения удар старата кастеланка е доста отпаднала. Тя все още отива в трапезарията, изправена и елегантна в своя тъмнолилав ватиран пеньоар, с леко начервени бузи и елмазени обици, но вече гасне неусетно. Като се изключат редките старчески избухвания, почти не участвува в живота на Ноан. Реставрацията и остаряването са смекчили малко нейното волтерианство. Но тя си остава философ от XVIII век и води приятелски спорове с внучка си, която, без да подозира, е ученичка на Шатобриан.

Аврора се изненадва, че всичките й другарки от детинство — Фаншон, Урсула Жос, Мария Окант — я наричат „госпожице“. За пръв път тя сега узнава самотността на господарите и съжалява за братските отношения в монастира. И брат й Иполит дори, когато си идва в отпуск, се държи стеснително пред тази хубава девойка в тънка розова рокля. Той е хусарски подофицер и учи Аврора на езда с много прости поучения: „Цялото изкуство се състои от две неща — да паднеш или да не паднеш… Дръж се здраво! Залавяй се за гривата, ако желаеш, но не изпускай поводите и не падай…“ Тя язди Колет, едра кротка кобила, която отгатва какво искат от нея. Аврора и Колет стават неразделни. След осем дни прескачат заедно през плетове и трапища. Монастирската „заспала вода“ е по-смела от хусаря.

На своята приятелка от монастира Емилия дьо Вим, дъщеря на анжерския префект, която вече се явява в общество, тя описва селския си живот: „Кой ли се е сетил да ми пише?… — учудва се Емилия. — Хайде, мила, припомнете си една приятелка от монастира…“ Не й казва, че хубавият конник от Сомюр е неин несъщ брат; той е станал в писмото Иполит дьо Шатирон и я учи да язди, по английски маниер. С мадам дьо Понкаре и дъщеря й Полина тя учи италиански и музика:

„На пианото има всякога разтворени три-четири партитури, дуети и романси се търкалят по всички столове. При тази обстановка мислим за тебе и съжаляваме, че не си тук да облекчиш пръстите на мадам дьо Понкаре, която така талантливо ни акомпанира. Играхме комедия: аз бях Колен; Полина — Люсет. Много сантименталност, която страшно ни разсмиваше. Както и да е, мина много добре. Танцуваме буре[2]…“

Някой си господин дьо Лаку, „селски precious“[3], им услужва с арфата си и чете с тях la Gerusalemme liberata[4]:

„Изтегната по цял ден в креслото, шия или рисувам, докато Иполит ми чете или обръща и изпочупва всичко в стаята ми. А след като го нахокам, и аз върша същите детинщини. Баба ми ни гълчи, казва, че я заболява глава от нас, и накрай се разсмива… Addio, cara amica; io ti abbracio teneramente e ti amo con sincerita…“[5]

Януари, 1821: „Иполит замина, така че останахме съвсем сами. Скъсявам деня, като ставам късно, закусвам, понякога разговарям час-два с баба ми, прибирам се в стаята си и се занимавам с нещо — свиря на арфа, на китара, чета, грея се, не се отделям от камината… Преповтарям спомени в ума си, пиша върху пепелта с машата, слизам за обяд и докато баба играе карти с господин Дешартр, който е бил последователно възпитател на баща ми и на Иполит, аз се качвам отново в стаята си и започвам да записвам каквото ми хрумне в един зелен бележник, който вече е почти изписан…“

Разговорите с бабата стават нежни и сърдечни. Въпреки последиците от боледуването мадам Дюпен дьо Франкьой си е останала забележителна по образование, прямота и смелост в големите въпроси. В обикновения живот се проявява като дребнава жена и маркиза, но Аврора отминава тези прояви. Отношенията им са се изменили напълно. Сега внучката се държи майчински снизходително. А бабата вижда, че Аврора ще трябва скоро да се омъжи, и разговаря съвсем интимно с нея. Макар че е живяла в епоха с много леки нрави, тя не е имала никога любовник:

„Често признавах пред жените, които настояваха да си избера любовник, какво отвращение ми вдъхват неблагодарността, егоизмът и грубостта на мъжете. Те направо ми се смееха, когато говорех така, и ме уверяваха, че всички мъже не приличали на моя стар съпруг, а освен това умеели да ви накарат да простите недостатъците и пороците им… Когато ги слушах да изразяват такива вулгарни чувства, изпитвах унижение от това, че съм жена…

Не искам да кажа, че съм създадена от по-друга глина, отколкото останалите хора. Сега, когато не принадлежа вече към никакъв пол, мисля, че на времето съм била жена като всички, но просто не срещнах човек, в когото да се влюбя дотолкова, че това чувство да хвърли малко поезия в животинския живот…“

Тези разочаровани думи за „животинския живот“ не примиряват девойката с мисълта за омъжване. От разговорите между старите графини тя разбира, че е богата наследница, но не е удобна партия за младеж с добро бъдеще поради жалкото поведение на майката и многото извънбрачни деца в рода. Тези, които искат ръката й, не са млади: един петдесетгодишен генерал от империята с голям белег от сабя през лицето; някой си барон дьо Лаборд, четиридесетгодишен генерал, вдовец. За този генерал Лаборд един негов роднина пише на виконтеса дьо Монлеви, съседка на господарката на Ноан:

Мадам, казвате ми, че имате една отлична партия близо до вашето имение: госпожица Дюпен, която ще има, доколкото си спомням, двадесет до двадесет и пет хиляди франка рента… Моят братовчед господин барон дьо Лаборд има засега доход от осем-девет хиляди франка… Той е дал вече доказателства, че може да бъде добър съпруг и е превъзходен човек във всяко отношение. При все че е четиридесетгодишен, във външността му няма нищо, което би отблъснало една млада жена… Забравих да добавя, че няма деца от първия си брак…

Такава сделка би предизвикала отвращение у Аврора. В отговор мадам дьо Монлеви съобщава произхода и богатството на своята „малка съседка, плод на неподходящ брак“.

Аврора, която виждах няколко пъти тази година, е стройна брюнетка с приятно лице, умна, музикална, с добро образование: пее, свири на арфа и пиано, рисува, танцува, язди, ходи на лов, върши всичко с маниери на културно същество… Смята се, че има осемнадесет до двадесет хиляди годишна рента, която всеки миг може да мине в нейни ръце…

Този брак не става, както впрочем и никакъв друг. Аврора Дюпен не е в положението на повечето девойки от нейното време, които — измъчвани едновременно от пробуждане на чувствата, от желание да се измъкнат от робуване в семейството и от страх пред живота призовават пламенно чаровния принц, който ще ги освободи, господаря, който ще ги ръководи. Аврора властвува в Ноан; живее свободно и щастливо при баба си; все още мисли, че призванието й е да постъпи в монастир. Старият Дешартр, станал кмет на Ноан, я води на лов, съветва я да се облича в мъжки костюм, за да гони зайци, и тя върши всичко това с голям успех. В работнически комбинезон или в редингот и панталон тя се чувствува по-силна; придобива мъжественост. Освен това смята, че има по-голямо обаяние пред приятелките си.

Аврора Дюпен до Емилия дьо Вим, май 1821:

Ти не излизаш в дълъг мъжки редингот, с фуражка, с пушка на рамо, да обикаляш изораните ниви, за да нарушиш покоя на някой нещастен заек и често пъти да не намериш нищо, а да се върнеш от лов само с жалки врабчета, които чувствителната ми камериерка ще оплаква!… Не си се учила на хусарския занаят от Иполит, който на урок по езда, ако кажете, че ви е страх от коня, за да ви успокои, така го шибва с дългия камшик, че — както казва баба ми — животното може да тръгне на два крака…

Дешартр я запознава с управлението на имението. По-късно, по политически съображения, тя твърди, че не се интересува от имотите си. В действителност си остава всякога селянка от Бери, която държи сметка дори за разточителството си. За Байрон, романтик от същата епоха, казват, че отличителната му черта била непоклатимият здрав смисъл. След като отмине възрастта на увлеченията, тази черта се съзира и у Аврора. Тя ще мечтае всякога да си възвърне мъжката независимост, на която са я приучили Ноан и Дешартр. Всякога ще запази и здравия разум, който се получава при по-близък допир със земята и труда. Прекалено свободната мисъл не излиза напред въпреки усилията си; и тя, като птиците, има нужда от съпротива на околната среда. Дейността открива границите, които трябва да си поставя умът.

Когато след втори удар мадам Дюпен дьо Франкьой вече не става от леглото, Дешартр предава цялата власт в ръцете на девойката, налага й да води сметките на домакинството и се държи с нея като с възрастен човек. „Великият мъж“, както тя го нарича с нежна насмешливост, е селски лекар и аптекар, и дори хирург. Той желае да научи Аврора да му помага. И тя свиква да гледа страдания и кръв. Страданието й става дейно. Тя не се отвращава вече от човешкото тяло; ще говори за него винаги свободно, смело, професионално. По-късно любовниците ще я укоряват, че й липсва стеснителност; спокойствието на една болногледачка обърква и разочарова развратника.

Освен с Дешартр тя се среща и с някои младежи от Ла Шатр. Често препуска до градчето, чиито тесни улици „криволичат между неравни островърхи кулички, обрасли с мъх“. Ниски къщи с обковани с гвоздеи врати, големи домове с огради от ковано желязо, където посещава синовете на бащините си приятели: Шарл Дюверне, гиганта Фльори, дребничкия и по-млад от нея Гюстав Папе. Много често вижда един младеж, който се готви да става лекар: Стефан Ажасон дьо Грансан. Той е красив, напомня донегде изгарящите от треска сеньори, рисувани от Ел Греко, от старинен аристократически род, но беден, защото има девет братя и сестри и ще наследи съвсем малка част от имота на прадедите си. Дешартр, който се грижи за този студент благородник, го представя на Аврора и предлага Грансан да й дава уроци по анатомия и остеология[6].

Тя поставя в стаята си скелет и младежът идва с радост да преподава на тази очарователна девойка. Аврора има разкошна черна коса, очи на андалуска, лице с „цвят на испански тютюн“ и необикновено гъвкава, стройна снага. Преподавателят, разбира се, много скоро се влюбва, но тя прекъсва признанията му с думите, че хора с техния ум се занимават с „Малбранш[7] и съдружие“, не с блудкави ухажвания. Всъщност Аврора би се омъжила с радост за него, но знае, че нито граф дьо Грансан, нито мадам Дюпен дьо Франкьой ще позволят това, бащата от класови предразсъдъци и от ужас пред мисълта да се сроди с дъщеря на София-Виктория, бабата — защото Стефан няма състояние и минава за „непрокопсан“. Аврора е малолетна и трябва да държи сметка за противопоставянето на семействата. Скоро Стефан започва да й пише „със студена и рязка откровеност“. Тя продължава да се облича в мъжки дрехи, а това дава повод за приятни недоразумения. Когато се спира пред някой старинен готически замък, за да го рисува, оттам се показва понякога някое девойче, което прави мили очи на „младия господин“.

Аврора Дюпен до Емилия дьо Вим, юли 1821: „Тя ме поглеждаше скритом, а пък аз й отвръщах с любезни поклони, които имаха голям успех…“

Нощни разходки на кон; фуражка, синя рубашка и панталон; части от скелет по мебелите — това своеобразно държане възмущава добронравното Бери. Кюрето от Ла Шатр, изповедник на Аврора, е дочул клюките и я пита: „Не е ли влюбена в някого?“ Свикнала с изисканата сдържаност на абат дьо Премор, който по начало никога не разпитва, тя се чувствува засегната и напуска изповедалнята. Мнението на Ла Шатр й е безразлично. „Говедата са ревали“, казва тя. Майка й, чула същите клюки в Париж, й прави строго мъмрене. Аврора отговаря с писмо, което доказва вроден писателски дар, защото всичко е изказано с великолепна сила и сдържаност:

Аврора до София-Виктория Дюпен, 18 ноември 1821:

С внимание и уважение прочетох писмото, което сте били така добра да ми напишете, и не бих си позволила да възразя нищо на вашите укори, ако не ми заповядвахте сама веднага да го сторя… Вие казвате, майко, че господин Дешартр заслужава голям укор, загдето ми е оставил пълна свобода; преди всичко ще си позволя да ви забележа, че господин Дешартр няма и не може да има никаква власт над мене; той има право само да ми дава приятелски съвети… Господин дьо Грансан ви казал, че съм бойка личност; за да повярвате това твърдение, вие трябва да смятате, майко, че господин дьо Грансан познава основно характера ми, а пък аз не мисля, че съм толкова близка с него, за да може той да познава качествата и недостатъците ми… Казал ви е истината, като ви е съобщил, че ми е давал уроци в стаята ми: къде да приемам тези, които идват при мене? Мисля, че моите гости биха безпокоили баба ми, когато е болна или спи… Искате да излизам на разходка подръка с камериерката си или с някоя прислужница. По всяка вероятност, за да не падна. Докато бях дете, ми бяха необходими презрамки… Но сега съм на седемнадесет години и мога да ходя…

Тя все още обича майка си, обаче почитта към нея е само външна.

Въпреки твърдия тон Аврора се чувствува смутена. Няма вече изповедник, който да я ръководи, защото тя не ходи вече при своя добър стар кюре от Сен Шартие, абат дьо Монпейру: „Бях много близка, в много свойски отношения с него“. Всеки неделен ден е обядвала у този изповедник между литургията и вечернята; след това той я отвежда с коня, зад себе си, в Ноан, гдето вечеря и прекарва вечерта. „Аврора е дете, което всякога съм обичал“ — казва той; а тя: „Да беше шестдесет години по-млад, щях да го накарам да танцува, ако поискам“. Един стар приятел, над когото имате такова влияние, не може да ви бъде ръководител. И тя трябва да търси сама истината край леглото на своята парализирана баба. „Противоречие от глава до пети, много образован и напълно лишен от здрав смисъл“, Дешартр я отчайва. Абат дьо Премор е далеко. В монастира „Подражанието на Исуса Христа“ е нейна настолна книга, но „подражанието“ е „монастирско четиво, смъртоносно за този, който не е съумял да скъса с човешкото общество“. А младата кастеланка на Ноан е мощно тласната в светския живот. Има професионални задължения: превързва гнойници и стрива лекарства; красивият Ажасон дьо Грансан я запознава с науката. В търсенето на християнство, приспособимо към съвременния живот, тя открива Шатобриан. Благодарение „Духа на християнството“ тя чувствува как набожността й се позлатява отново с обаянието на романтичната поезия.

Жерсон[8]? Шатобриан? Нима в лоното на църквата съществуват две противоречиви истини? А възниква и нов повод за съмнения и тревога; баба й е на смъртно легло. Трябва ли да я предупреди за истинското й състояние, да се опита да я върне към вярата или да я остави да си угасне спокойно? Аврора пише на абат дьо Премор, който я съветва да си мълчи: „Да кажете на баба си, че се намира в опасност, значи да я убиете… Добре правите, като мълчите и молите бога направо да й помогне. Не се страхувайте никога, когато следвате съвета на сърцето си. Сърцето не може да ни измами…“ Санд подчертава този израз, който толкова дълго ще й служи за поука. „Четете поетите — пише по-нататък толерантният йезуит, — всички са религиозни. Не се страхувайте от философите; всички са безсилни срещу религията…“ Успокоената Аврора се провиква към неспокойната си душа: „Напред! Напред!“

Сега започва дълго бродене из света на мислите. Тя се качва в стаята си в десет часа и чете често пъти до три. Противоречията между великите умове я измъчват. Тя „се стреми да съгласува разноцветните светлини, които прелитат около нея, както в стаята й прелитат пламъчета от огнището и отражения от луната… Опиянена от поетична набожност, тя мисли отначало, че ще може лесно да отрече философите; но започва да ги обича и да вижда бога още по-велик, отколкото й се е струвал досега“. Вместо да затвърди, както се е надявала, нейното католичество, Шатобриан разкрива „бездната на изследванията“. Когато след „Духа на християнството“ прочита „Подражанието“ в издание, подарено й от майка Мери-Алиша, която е написала със своята обична, почитана ръка името на Аврора Дюпен, девойката се изплашва. Или Жерсон казва истината и тя трябва да се откаже от природата, семейството, разума; или между небето и земята ще трябва да предпочете земята. На това Шатобриан отговаря: „Само в красотата на света, природата и любовта ще намерите жизнени сили, за да прославяте бога…“ Жерсон съветва: „Да бъдем кал и прах“. „Подражанието“ заповядва да не изследваме нищо. „Духът на християнството“ — да изследваме всичко.

„Бях напълно объркана. Докато препусках с Колет, бях изцяло с Шатобриан. На лампено осветление бях изцяло с Жерсон и вечерта се укорявах за утринните мисли…“

Надделява Шатобриан, който призовава в подкрепа на християнството „магията на ума и вълненията на сърцето“. След него Аврора изучава Мабли, Лок, Кондийак, Монтескьо, Бекън, Босюе, Аристотел, Лайбниц, Паскал, Монтен, а от поетите Данте, Вергилий, Шекспир, и то съвсем без ред. Лайбниц й се струва най-велик от всички, защото никак не го разбира. Какво значение имат за нея монадите, предвечно установената хармония и още много други неразбираеми неща? Тя се чувствува укрепена във вярата си, като вижда, че и този велик ум се прекланя пред божията мъдрост: „Да се стараеш да обичаш бога, като го разбираш, и да се стараеш да го разбираш, като го обичаш; да се стараеш да вярваш това, което не разбираш, но да се стараеш да разбереш, за да повярваш по-силно — в това е целият Лайбниц…“ На Дешартр, който я запознава с философията, тя захвърля книгата в лицето: „Не ме измъчвайте, велики човече! Това е прекалено дълго. А пък аз бързам да обикна бога.“

Жажда за познания? Да, но преди всичко жажда за любов. По това време тя чете за пръв път Русо: Емил, верската изповед на савойския свещеник. Това е наистина просветление: тъкмо такава храна й е потребна. Този език я грабва като великолепна музика: „Сравнявах го с Моцарт; разбирах всичко!“ Тя има много общо с Русо — способност да се вълнува, копнеж за искреност, любов към природата. Той я научава, че трябва да живее съобразно с природата, да се подчинява на страстите и главно на любовта. От Русо се научава да говори с целомъдрени слова за сърдечните увлечения. Лайбниц и Русо, мъчният философ и обичният другар, остават завинаги нейни учители. За да я разберем добре, трябва да добавим и трети и да отбележим, че още по това време тя много чете Франклин. Забележително е, че почти еснафският оттенък на тази практическа мъдрост не само не я отблъсква, но й се харесва.

Католичка ли е все още? По-късно, когато пише историята на своя живот, тя ще отговори: „Това е защитата на една зряла жена, която е скъсала с църквата, но иска да се убеди, че е все пак вярна на младостта си.“ В 1821 година Аврора признава своята вярност към майка Алиша и абат дьо Премор. Но смята, че у Русо е намерила истинското християнство, което изисква пълно равенства и братство. Да обичаш и да се жертвуваш, това е, според нея, учението на Исус Христос. Тя вярва в бога; вярва в безсмъртието на душата, в провидението и най-вече в любовта. Но без сама да го съзнава ясно, е привърженица на иманентизма. Не вярва вече в един себелюбив, вездесъщ бог, който гледа от страна борбите на хората: „Предпочитам да мисля, че бог не съществува, отколкото да смятам, че е равнодушен.“ Тази измъчена душа става понякога безбожна за едно денонощие, никога за по-дълго, защото вижда навред божието присъствие:

„Ако всичко, и материята дори, е божествена; ако всичко, и човекът дори, е свръхчовешко, бог се намира навред, виждам го и го докосвам; чувствувам го неповторим, защото го обичам, защото всякога съм го познавала и усещала, защото той е и в мене, в съответствие с незначителността ми. От това аз не ставам божество, но изхождам от него и трябва да се върна към него.“

С една дума, тя се връща както по времето на tolle, lege към вярването за една свръхчовешка връзка между душата й и бога. Русо я очарова, защото дава „неизчерпаема храна в това вътрешно вълнение, за този непрестанен божествен възторг“.

Нека се опитаме да си представим тази девойка, пламенна и мечтателна, хлапашки волна и мистично набожна, когато препуска из ливадите, очарована от сменящите се гледки, от срещаните стада, от шепота на водата, която ромони под краката на коня, или вечер в стаята й, когато е запалила наръч съчки (защото си е все зиморничава), загледана през прозореца в големите неподвижни; борове и почти пълната луна, изгряла в ясното небе. Тя е забележителна личност. Поет, без да го съзнава, и философ по собствен стремеж, „измъчвана от въпроси за божественото“, жадуваща за геройски дела и саможертва. Под възглавницата си крие листове; защото е започнала вече да пише. Ето един портрет на Праведника: „Праведникът няма пол; може да бъде мъж или жена, според божията воля; но нравственият му закон е всякога един и същ, все едно дали е армейски генерал или майка и домакиня…“ Да запомним това желание за равенства между половете.

„Праведникът няма богатство, къща, роби. Прислужниците му са негови приятели, стига да заслужават това. Домът му принадлежи на всеки скитник, кесията и дрехите му на всички бедняци, времето и знанията му — на всички, които ги поискат… Праведникът е преди всичко искрен, а това изисква от него необикновена сила. Защото светът е само лъжа, коварство и суетност, измяна и предразсъдъци…“

И по-нататък: „Праведникът е горд, но не и суетен“. Това е твърде точен израз на съществото, което сама би желала да бъде. Горда? Несъмнено. Тя се чувствува силна, презира мнението на тълпата, открива с удоволствие в своята душа презрението на баща си към условностите, а в ума си — уверената разсъдливост на своята баба. Дешартр й проповядва благоразумие и й припомня евангелските думи: „Тежко на този, който предизвиква съблазън“[9]. Напразно. Това, което за света е съблазън, казва тя, Христос не би нарекъл съблазън. Благоразумие? „Тъй като личната съвест е единствен съдия, аз се смятам съвършено свободна да пренебрегвам благоразумието, щом съм готова да понеса всички укори и преследвания, свързани с опасни и тежки задължения…“ Възпитана като момче, тя има мъжки стремежи; възпитана като християнка, се надява да стане праведник.

„Тази своеобразна декларация на моите човешки права, както я наричах тогава, още като ученичка; тази наивна смесица от ереси и проста набожност, все пак съдържа редица установени разбирания, план за живот, избрани решения, стремеж към религиозно избран и възприет облик. Те почти ти обясняват какви са били химерите на моята младост и сред чувствата, наскоро пробудени от евангелието, ще видиш една бунтовна сдържаност, продиктувана от зараждаща се гордост и от вродено упорство; смътна мечта за човешко величие, свързана с по-дълбок християнски стремеж…“

Бележки

[1] Върви си, залязващо слънце! Закрий бледните си лъчи зад далечните дървета. Вечерницата Венера възвестява края, на деня. Вечерта настъпва и придава тъга на околността. Когато ти се завърнеш, прекрасна светлина, природата ще стане отново весела и красива, но радост не ще утеши никога моята душа.

[2] Буре (фр.) — овернски селски танц. — Б.пр.

[3] Precious (англ.) — превзето конте. — Б.пр.

[4] La Gerusalemme liberata (ит.) — Освободеният Ерусалим. — Б.пр.

[5] Сбогом, мила приятелко; прегръщам те нежно и искрено те обичам. — Б.пр.

[6] Остеология (фр.) — наука за костите. — Б.пр.

[7] Малбранш (Никола) — френски философ (1638–1715). — Б.пр.

[8] Жерсон (Жан Шарлие, наричан) — френски богослов, канцлер на Парижкия университет (1363–1429). — Б.пр.

[9] Ев. от Лука, 17:1.