Андре Мороа
Жорж Санд (38)

VIII
Раздяла

Соланж знае властта си над Шопен. Заедно с Мари дьо Розиер, която има също повод за озлобление, тя се заема да го „настрои“ против Санд. Не обяснява семейните раздори с избухванията на скулптора, а подмята, че Жорж, любовница на младия Виктор Бори, а може би и на художника Южен Ламбер, приятел по ателие на Морис, не желае да има у дома си прозорливи свидетели. Соланж обвинява брат си, че търпи присъствието на Бори в Ноан, за да го използува като параван за собствената си връзка с Огюстин. Шопен е напълно готов да вярва на всичко. Той слуша любезно обвинителката, при все че тя не му представя никакви доказателства, и престава да отговаря на Санд, която го кани загрижено в Ноан.

Жорж Санд до Мари дьо Розиер, 25 юли 1847:

Тревожа се и се страхувам. Доста време нямах никаква вест от Шопен… Щеше да тръгне, а изведнъж нито идва, нито пише… Щях да замина, ако не се страхувах, че може да се разминем, и ако не беше ужасът, че в Париж ще се изложа на омразата на тази, която смятате толкова добра… Понякога се успокоявам с мисълта, че Шопен я обича много повече, отколкото мене, затова се сърди и взема нейната страна…

Най-после с утринната поща получих писмо от Шопен! Виждам, че както винаги глупавото ми сърце ме е измамило и докато аз прекарах шест безсънни нощи да се тревожа за здравето му, той е бил зает със семейство Клезенже да мисли и да говори грозни неща за мене. Много хубаво. Писмото му е смешно по своята надутост, а проповедите на този отличен глава на семейство наистина ще ми послужат за поука… Много неща вече отгатвам и зная на какво е способна дъщеря ми, що се отнася до предубеждения и лековерие… Но най-после прозрях! И ще се държа съответно; няма да оставям вече плътта и кръвта си за храна на неблагодарници и развратници!…

Жорж Санд до Фредерик Шопен:

Вчера поисках пощенски коне и щях да замина с кабриолет в това ужасно време, самата аз твърде болна; щях да остана един ден в Париж, за да разбера как сте. Толкова много мълчанието Ви ме разтревожи за Вашето здраве. През това време Вие сте размишлявали и писмото ви е съвършено спокойно. Много добре, приятелю. Постъпвайте така, както сърцето ви диктува сега, и вземайте неговия усет за език на съвестта ви. Напълно разбирам.

Що се отнася до дъщеря ми… не й подхожда да казва, че се нуждае от любовта на майка, която тя ненавижда и клевети, като оскърбява най-свещените й постъпки и самия й дом с отвратителни приказки! Вам е приятно да слушате всичко това, а може би и да го вярвате. Аз не ще започна борба на тази тема, такова нещо ме ужасява. Предпочитам да ви видя в неприятелския лагер, отколкото да се защищавам от неприятелка, родена от моята утроба и отхранена с моето мляко.

Грижете се за нея, щом мислите, че именно на нея трябва да се посветите. Няма да ви се сърдя, но разбирате, че аз ще се оттегля в ролята на оскърбена майка. Достатъчно съм била мамена жертва! Прощавам ви и не ще ви отправям никакъв упрек отсега нататък, щом изповедта ви е искрена. Тя ме изненадва малко, но ако така се чувствувате по-свободен и по-добре, няма да страдам от този странен обрат.

Сбогом, приятелю. Дано оздравеете по-скоро от всички болести, надявам се, че това ще стане сега (имам основание за тази надежда) и ще благодаря богу за тази необикновена развръзка на деветгодишното изключително приятелство. Обаждайте ми се понякога. Към останалото е безполезно да се връщаме.

Скарването между двама души, които много са се обичали, е всякога нещо глупаво и тъжно. В основата най-често няма нищо сериозно. Неизречени никога или необмислено изречени приказки в момент на невъздържаност се предават от услужливи или злобни трети лица. От огорчение или от гордост наклеветеният не желае да се обясни.

Продължителното мълчание довежда до това, че двамата умират един за друг. Така загива любовта. Колкото по-силно е било чувството, толкова повече разочарованието води до омраза. Колко приятели в момента на скъсване изгарят това, което са боготворили, и прекаляват в строгостта си, както са прекалявали в похвалите! Жорж Санд е достатъчно великодушна и не се плъзга по пътя на омразата, но чувствува нервите си напълно изтощени. Отсега нататък тя иска да знае за Шопен само едно — как е здравето му.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 2 ноември 1847:

Шопен взе открито нейната (на Соланж) страна против мене, и то без да знае истината, а това показва, че е изпитвал голяма нужда да бъде неблагодарен към мене и е странно привързан към нея. — Дръжте се, като че не знаете нищо. — Предполагам, че за да го промени така, тя е използувала ревнивия му, мнителен характер и именно от нея и съпруга й изхожда безсмислената, клевета за някаква моя любов или изключително приятелство към младежа, когото ви споменават (Виктор Бори). Не мога да си обясня другояче тази толкова смешна история, която никой не би могъл да измисли. Не пожелах да открия произхода на тази дребна гнусотия…

Признавам ви, че не съм недоволна, загдето той (Шопен) не желае вече да ръководя неговия живот, за който и приятелите му, и сам той ми стоварваха прекалена отговорност. Неговият характер ставаше от ден на ден по-мъчен; той стигна дотам, че в присъствие на всичките ми приятели и на децата ми устройваше сцени на ревност, сръдни и недоволство! Соланж ги използува с присъщото си коварство; Морис бе започнал да се възмущава от него. Като знаеше и виждаше чистотата на нашите отношения, той виждаше също как този нещастен болен се представяше, може би без да иска, но и без да е в състояние да се въздържа, като мой любовник, съпруг, господар на мислите и постъпките ми. И едва не избухваше да му каже направо, че ме кара да играя, на моите четиридесет и три години, една смешна роля и злоупотребява с добрината ми… Като виждах наближаването на бурята, аз използувах предпочитанието на Шопен към Соланж и го оставих да се сърди, без да правя опит да го върна.

От три месеца вече не сме си писали нито дума: не зная какъв ще бъде изходът на това охладняване. Аз не ще направя нищо нито да го влоша, нито да го прекратя, защото нямам никаква вина, а вината на другите не ми вдъхва лошо чувство; но не мога, не бива и не искам да изпадам отново под скритата тирания на човек, който желае с постоянни и често пъти твърде дълбоки убождания да ми отнеме дори правото да дишам… Горкото момче не умееше да запази поне това външно приличие, на което робуваше в принципите и навиците си. Мъже, жени, старци, деца — всички го ужасяват и предизвикват у него бясна, безумна ревност… Неговите пристъпи се проявяваха пред децата ми, пред прислугата, пред хора, които при това положение можеха да загубят към мене почитта, на която имам право поради възрастта и поведението си от десет години насам. Не можех вече да го понасям. Убедена съм, че тези, които го заобикалят, ще преценят другояче станалото. Ще го представят за жертва и ще намерят за по-красиво да предполагат, че на моите години съм го прогонила, за да си взема любовник…

Жорж Санд до Мари дьо Розиер, 22 ноември 1847:

… Моля ви, бъдете любезна и кажете на Шопен да предупреди господин Плейел, че роялът замина оттук преди четири дни. Соланж ми каза от името на Шопен, че господин Плейел не го дава под наем, защото това е рядък инструмент, но бих могла да го запазя, тъй като Шопен „поемал отговорност за това“. Никак не желая Шопен да ми купува пиано. Не обичам да се чувствувам задължена към хора, които ме мразят, а изповедите на Шопен пред приятелите му (които ги разгласяват, както става с всички изповеди) ми доказват какво ще бъде отношението му към мене занапред… Мило дете, аз зная много добре защо е този обрат в разбиранията и държането му. Очите ми се отвориха малко късно, но все пак най-после се отвориха и аз му прощавам от все сърце. Виждам, че той не е вече господар на себе си и това, което у всекиго другиго би било престъпление, у него е само заблуда. Всякога съм предвиждала, че приятелството му към мене ще се превърне в ненавист, защото той не върши нищо наполовина. Вече съм съвършено спокойна по този въпрос и си обяснявам цялото минало. Искам само да не ми прави услуги…

После настъпва мълчание. Жорж не се опитва вече да сложи край на охладняването. Последната среща, трагична по своята простота, е разказана от Шопен в писмо до Соланж от 5 март 1848: „Вчера отидох у мадам Марлиани и на излизане пред прага на преддверието се озовах срещу госпожа майка ви, която влизаше с Ламбер. Поздравих госпожа майка ви и веднага я запитах получавала ли е скоро писмо от вас. «Преди една седмица — отговори тя. — А вчера или завчера? — Не. — Тогава ще ви съобщя, че сте станали баба. Соланж има момиченце й много ми е приятно, че мога пръв да ви съобщя тази новина.» Поздравих я и слязох по стълбите. Придружаваше ме абисинецът Комб. Тъй като бях забравил да кажа, че сте добре, нещо много важно за една майка (сега ще го разберете лесно, майко Соланж), помолих Комб да се върне, защото не можех да се катеря отново сам, за да й каже, че и вие, и детето сте добре. Чаках абисинеца долу, но майка ви слезе заедно с него и започна да ме разпитва с голям интерес за здравето ви. Отговорих й, че сте ми писали лично с молив няколко думи на другия ден след раждането; че много сте се мъчили, но като сте видели детето, сте забравили всичко. Запита ме как се чувствувам; отговорих, че съм добре, и казах на вратаря да отвори. Сбогувах се и се намерих отново на площад «д’Орлеан» заедно с абисинеца…“

Срещата е разказана и от Санд: „Мислех, че няколко месеца раздяла ще излекуват тази рана и ще възстановят едно спокойно приятелство, един справедлив спомен… Видях го за момент през март 1848, стиснах ледната му разтреперана ръка. Исках да поговорим; той избяга. Мой ред беше да кажа, че не ме обича вече. Спестих му това страдание и оставих всичко в ръцете на провидението и бъдещето. Нямаше вече да го видя. Зли хора се бяха изпречили помежду ни. Имаше и добри, но те не съумяха да действуват. Имаше и лекомислени, които предпочетоха да не се намесват в неудобни въпроси…“

Така върви животът. Двама души са един за друг най-скъпото нещо на света, но в това всекидневно общуване огромен дял има навикът. Преместете ги, отдалечете ги един от друг и те ще пуснат корени в друга почва. На човек, комуто сте казвали всичко, не се решавате да говорите глупости; и настъпва мълчание. Можем да си представим със съчувствие Санд и Шопен пред стълбите на улица „Вил-л’Евек“, да тръгват всеки по своя път, без да се обърнат.