Андре Мороа
Жорж Санд (16)

IV
Разриви

Ноан. Лятото на 1832. Едва са минали няколко месеца, откакто е независима, и тя се връща вече знаменита в дома на своето детство. Най-честолюбивите й мечти са надминати от събитията. А при това животът й се струва горчив и пуст. Тя обикаля напразно любимите пътеки. „Всичко е толкова погрозняло. Къде са дните на младостта, зеленината и поезията, които оживяваха реката, дола и хубавите ливади?…“ Само малкият извор е запазил сладкия си вкус на мента и уханни треви. „Той напомня душа, останала чиста сред крушението на бурите и покварата на времето…“ Аврора търси дървото, гдето Сандо бе изрязал имената им: Казимир го е окастрил. „Колко бях щастлива, колко млади бяхме тогава! И колко пуст, тъжен и нерадостен е този край! Всичко минава… Щастието си отива, местностите се променят, сърцето остарява.“

Тъжната истина е, че тя се е наситила на любовника, който не й дава нито телесни наслади, нито щастието да се възхищава. „Далеко от него, тя изпита чувство на освобождение, което я смая.“ Сандо не отива тази година в Ла Шатр; баща му е преместен в Партне; и Аврора не го кани. Тя пише на други мъже такива нежни писма, че мъчно може да се определи дали са приятелски или любовни: „Довиждане, многообични ми приятелю… Скоро ще бъда в обятията ви, мили… Прегръщам ви от все сърце…“ Това е стилът на мадам Дюдеван, който сигурно не доказва нищо, но разтревоженият Жул иска да се успокои.

Сандо до Папе, Партне, 4 август 1832:

Писах ти от Сомюр с молба да ми пишеш често. И сега ти се моля със сключени ръце. Ще ми говориш за Аврора, за дъщеря й… Мили приятелю! Тази година няма да смущавам съня ти, да отварям с взлом вратите ти и да те отвеждам, тебе, човек без страсти и без любов, из угари и шосета, да слушаш, легнал в канавките на Ноан, как часовникът на Ла Шатр отброява нощните часове. Спи спокойно… Но спомняй си понякога за мене и за ония безумни нощи, както искам да си ги спомням и аз, за да те обичам още повече. Срещни се с Аврора; срещай я често. Пишеш ми да изпрося приятелството й за тебе. Да не си полудял? Нима не знаеш колко те обича? Нали сме твои приятели? Поговори й за мене, ако я видиш; кажи й да бъде щастлива и спокойна. Препоръчай й покой и сън. Кажи й, че я обичам и съществувам само за нея…

Аврора е загубила вече вяра в тази любов. Кой ли мъж не би я разочаровал? Тя очаква от идеалния любовник да бъде господар и божество, но го избира по човешки слаб, защото желае да властвува над него. Тя е мъж и иска свобода; но е в същото време жена и желае да има „гнездо“, малки. Пожелала е да напусне Ноан, за да живее независимо, но лишена от дом и домакински грижи, открива, че любовта, сведена само до пламенни ласки, не задоволява за дълго. Неопитният младок Сандо не умее да люби, защото люби прекалено. Той не знае, че „женската гордост презира неблагоразумния любовник, който е пожертвувал своята гордост“. Аврора не желае да скъса тази връзка; след такава голяма гласност щастието е за нея въпрос на самолюбие; но тя не се мами в чувството си и знае, че постъпва така само от упорство. Когато решава да се върне в Париж, пише на Гюстав Папе: „Заминавам с пламтяща кръв и отчаяно сърце, но не се намесвайте в случая… Искам да видя Жул. Ако не се разбираме взаимно, никой не ще може да ни излекува…“

През октомври 1832 година тя подновява съвместния живот със Сандо. Но настъпилото помирение с размяна на пръстени не трае дълго. В близостта им се промъква скука. Безделието на Жул, който „не работи от скръб, както не работеше и от радост“, отчайва трудолюбивата му любовница. „Този бохемски живот на хората на изкуството, който толкова я привличаше, тази смяна на богатство и бедност, която й се струваше отначало така поетична, изглеждаше сега само едно некрасиво своенравие или най-малко една детинщина.“ Някои от най-добрите им приятели осъждат строго Жорж. Те са обикнали младата двойка, олицетворявала за тях романтичната любов. И се сърдят на своята героиня, загдето се е показала уязвима. Общественото мнение й приписва настойчиво Латуш и Планше. Балзак вярва, Сент Бьов твърди, че е така. Санд отрича, но Емил Реньо, който я познава отблизо, я укорява за „ненаситното й кокетство“. Тя, от своя страна, се оплаква от Жул. Като се отказва от съвместния живот, под предлог че трябва да работи, тя му наема едно малко жилище на улица „Университетска“ №7. И го обвинява, че приемал там любовниците си. В Дневника си от лятото на 1832 година пише: „Другите могат да свикват с леността и равнодушно да прощават, но ако между нас се случи сериозно огорчение, връщането ще бъде невъзможно…“ Ако не е мечтаното божество, любовникът се превръща в кумир, който ще бъде повален.

Атмосферата около тях става всеки ден по-тежка. „Отначало възникват сцени с повод и без повод, които завършват винаги с плач и ласки; тия леки урагани — когато се придружават от сълзи — са за любовта това, което е за земята пороен дъжд в лятна жега. Но скоро настъпиха бури, когато думите разсичаха въздуха и пронизваха като мълнии…“ Апатична във всекидневния живот, в мигове на сблъсквания Аврора неочаквано и страшно избухва. От честолюбие тя дълго се колебае дали да скъса. И когато най-после взема решение в началото на 1833, скъсва изведнъж, по мъжки.

Тя именно дава под наем жилището на Жул, а него накарва да си извади паспорт и билет за Италия, като му дава и пари за път. По-късно Сандо разказва това странно скъсване на Пол дьо Мюсе, който злоупотребява с оказаното доверие. Ако можем да вярваме на Пол дьо Мюсе, Аврора казала на Жул: „Трябва да заминеш“, и обещала, че ще отиде да го изпрати в мъжки костюм. Отишла наистина с решителна походка в сив редингот и панталон с ръб. „Ще наредим заедно куфара ти.“ Всъщност Сандо не заминава веднага. Едва на 1 юни 1833 Балзак пише на Чужденката: „Сандо току-що замина за Италия. Отчаян е; мислех, че е полудял…“ Малкият Жул е изпил морфинов ацетат, но е взел много и го повръща. Той е гризетката в тази двойка. Близките им осъждат строго Аврора, но нещата не са толкова прости. Тя постъпва сурово, за да приключи една връзка, която й тежи; това не й пречи да съжалява жертвата си. В деня на скъсването изпраща Реньо да види Жул:

„Идете у Жул и се погрижете за физиката му. Душата е сломена. Няма да я привдигнете; не се опитвайте. Аз не се нуждая от нищо. Дори желая да бъда днес сама; пък и няма какво да очаквам от живота. Погрижете се Жул да живее. Той ще страда дълго и ужасно, но е толкова млад! Един ден може би няма да съжалява, че е живял… Вие не ще го изоставите, аз също. Ще отида да го видя днес и ще отивам всеки ден. Убедете го да не изоставя работата си, да не добавя доброволни лишения към останалите злини. Никога не ще ми попречи да му бъда майка. Идете, приятелю, идете при него…“

След като скъсва тази връзка, тя се успокоява и става отново деятелна жена, каквато умее да бъде.

Жорж Санд до Емил Реньо, 15 юни 1833:

Току-що писах на господин Дегранж, за да освободя жилището на Жул и да поискам разписка за двата неизплатени наема, които ще платя; жилището остава в моя тежест до януари 1834… Ще прибера в къщи останалите мои мебели. Ще прибера дрехите на Жул, останали в гардеробите, и ще ги изпратя у вас, защото не желая да имам никаква среща и разговор с него след завръщането му, което — според последните редове от писмото до вас — изглежда, че няма да се забави. Аз съм дълбоко оскърбена от откритията за неговото поведение и мога да имам към него само едно нежно състрадание. А надявам се, че неговата гордост няма да го приеме. Дайте му да разбере, ако е потребно, че нищо не може да ни сближи в бъдеще. Ако това неприятно поръчение не е необходимо, ако, с други думи, Жул разбира сам, че нещата стоят именно така, спестете му болката да разбере, че е загубил всичко, дори уважението ми. Той трябва да е загубил сигурно и самоуважението си. Достатъчно е наказан. Съжалете ме, приятелю, загдето трябваше да ви казвам всичко това. Защо не се влюбих във вас? Тогава нямаше да проливам днес толкова горчиви сълзи! Но тази грешка е последната в живота ми… Не ще има вече пречка занапред между чистото приятелство и мене…

Между чистото приятелство и една хубава жена ще има всякога пречки. Скъсването със Сандо не е единственото, което огорчава Жорж Санд през 1833 година. Мрачният и обидчив Латуш, ревнив учител (като стария Порпора от „Консуело“^[1]), не признава, след като „е измътил едно дарование“, че орлето има право да лети със собствени крила. Току-що се е скарал с Балзак, когото е покровителствувал. Балзак пише на Чужденката: „Латуш е завистлив, зъл, изпълнен с омраза; гърненце с отрова“; и съчинява един надгробен надпис, единствения, който надменният Латуш би приел, според него: „На Анри дьо Латуш, признателният XXI век“. Накратко казано, двамата не си говорят вече и Латуш упреква Санд, че продължава да приема Балзак, а Балзак от своя страна й казва: „Внимавайте! Някоя прекрасна сутрин, без да знаете защо, ще откриете в лицето на Латуш смъртен враг.“

Чашата прелива, когато Латуш пише против групата на романтиците статия под заглавие „Литературно съдружие“, а Планш му отговаря с ужасна статия за „Литературните омрази“. Латуш е дълбоко засегнат: „Току-що ме нападнаха с горчиви критики като писател…“ А оскърбителят е чисто и просто постоянен гост на мадам Дюдеван. Услужливи приятели съобщават на Аврора, че Латуш говори за нея с отвращение: „Тя се опияни от славата, пожертвува най-добрите си приятели, не се вслушва в съвети…“ Същите добри души занасят в Оне приказки, казани уж от Жорж Санд. „Познавам в това мадам Дюдеван — казва Латуш, — която бърза да увеличи и разгласи списъка на моите зложелатели, за да може по-безопасно да ги възглави. Предпочитам да ме оскърбяват тия, на които съм се опитвал да бъда полезен, отколкото сам да проявя непризнателност.“ Поръчва да й предадат никога да не идва в Оне и тя скъсва с болка със своя пръв учител.

Дотогава се е разбирала добре с Балзак. Тя се възхищава от него, намира го забавен, гениален и обича да го слуша, когато той разказва пламенно бъдещите си творби. Но Балзак се е привързал към Сандо и когато настъпва скъсването, прави много бързо своя избор.

Балзак до госпожа Ханска, краят на март 1833:

Жул Сандо е младеж, Жорж Санд е жена. Аз се интересувах и от единия, и от другия, защото намирах, че е възвишено една жена да напусне всичко заради бедния младеж, когото обича. Оказа се, че тази жена, която се нарича мадам Дюдеван, е много даровита… Обичах двамата горди и щастливи влюбени, настанени в една мансарда на кея Сен Мишел. Мадам Дюдеван бе взела и децата си. Отбележете това. Но славата идва и подхвърля нещастие пред прага на този гълъбарник. Мадам Дюдеван заявява, че е длъжна да напусне младежа заради децата си. Разделят се, но раздялата се дължи, струва ми се, на ново влюбване на Жорж Санд — или мадам Дюдеван — този път в най-злобния наш съвременник, Анри Дьо Латуш, мой доскорошен приятел, безкрайно очарователен и отвратително лош човек. Достатъчно е дори единственото доказателство, че отдели от мене мадам Дюдеван, а аз приемах като брат и нея, и Жул Сандо. Но тя разпространява епиграми по адрес на своя бивш „наемател“ и вчера срещнах Сандо съвършено отчаян. Ето каква личност е авторката на „Валентина“ и „Индиана“…

Това е измислица, твърде далечна от действителността. Но какво друго може да се очаква от Балзак, ако не въображение и великодушие? Когато Сандо се завръща след няколко месеца от Италия, Балзак се трогва. Малкият Жул е с разбито сърце. Развълнуваният Балзак предлага да го прибере у дома си, докато Сандо постигне успехи в театъра: „Трябва да настаня, след това да въведа в литературния океан този изпълнен със сърдечност корабокрушенец…“ В действителност изоставеният любовник може би не е забравил още, но вече се успокоява.

Жул Сандо до Емил Потр:

Изчистих мъката си от глупавата важност, която й придавах при заминаването. Разбрах най-после, че тя не смущава ни най-малко хармонията на всемира, че светът не върви по-зле поради нея и звездите не са променили нито за миг своя ход. Като загуби своята тържественост, скръбта ми загуби и силата си. Сега ми се струва вече проста и най-обикновена. Разбирам най-после истинската ценност на самотната, огорчена душа… И си казвам, че в големите страдания има често повече гордост и тщеславие, отколкото в големите успехи. Опиянени от самолюбие в скръбта си, ние се смятаме за средище на света; мислим, че единствени понасяме страдания, които всички са преживели преди нас; смятаме се избраници на нещастието, прокълнати от съдбата, какво ли не още? Гяури, Лари. А, боже мой, сме само измамени любовници, с каквито е пълен светът…

Той се е променил невероятно за тия две години. Къдравата руса глава вече оплешивява. Очите са по-хлътнали, но по-изразителни. Много е страдал; и проклина Аврора. От това страдание ще се роди мъничката му дарба. Ще дойде време, когато Сандо ще опише това приключение в нелишения от правдивост роман „Мариана“. Там ще даде безпристрастен портрет на своята първа и незабравима любовница:

„Тишината на полето, учението, мечтите, четенето бяха развили у Мариана повече сила, отколкото нежност, повече въображение, отколкото сърдечност, повече любопитство, отколкото истинска чувствителност. Тя бе живяла досега само в света на химерите. Сама край брега на Крьоза, по склона на хълмове, покрай зелени плетища, тя си бе създала предварително едно героично съществуване, изпълнено с прекрасни себеотрицания и възвишена пожертвователност. Съзира борби, сражения, отминаваща любов, неспокойно щастие. Изживяла е всичко още преди да го вкуси…“

Точно такава проникновена и тъжна преценка дава за себе си и самата Жорж.