Андре Мороа
Жорж Санд (24)

I
Мишел от Бурж

Виждаш ли, колкото повече живея, толкова повече чувствувам, че можем да любим силно само този, когото не уважаваме.

Мари Дорвал

Ноан. Краят на март 1835. Колко е хубава градината през тия първи пролетни дни! Мрачната мадам Дюдеван сяда на някоя пейка между зюмбюли и зеленики, за да чете писмата на Сент Бьов: укори, насърчения, предупреждения. Сент Бьов съветва грешницата да се върне към бога. Бюло, напротив, е ужасен, защото му е поискала Платон и корана. Страхува се от всички тия „мистики“, които ще се стоварят на неговата глава и на „Ревю де дьо монд“. „Пишете на Жорж — казва той на Сент Бьов — да не се увлича много в мистика. Ах, да смеех, нямаше да й изпратя книгите; но тя би се разсърдила.“

Бюло с право се страхува. Неговата романистка „се увлича в мистика“. Не вече в мистиката на любовните увлечения. Жорж твърди, че по-скоро би се застреляла, отколкото да поднови живота от последните три години. „Не, не… Нито нежна и трайна, нито сляпа и бурна любов. Мислите ли, че мога да вдъхна първата и че се изкушавам да изпитам втората? И двете са прекрасни и ценни, но аз вече остарях и за едната, и за другата.“ След толкова неуспехи, тя се страхува от любовта и желае да потърси другаде своето изцеление. Къде? Как? В бога ли, както някога го е търсила в монастира и както я съветва Сент Бьов? Би желала да го потърси там; не е престанала да обича този бог, когото чувствува някъде далеко, отвъд небето, в тъжните нощи, когато целият парк в Ноан се превръща в тишина, тайнственост и мрак под бледите звезди. Но не се надява вече на подобна благодат; безгранично е тъжна; казва си: „Господ не ме обича, не иска и да ме знае, щом ме оставя на земята слаба, незнаеща и нещастна…“ Изоставена е от небето, както е била изоставена от любовта.

От това, което й пише Сент Бьов, запомня само две думи: себеотрицание, самопожертвуване. Тя би желала да се отдаде на някакво велико дело, да използува прилива от енергия, която я задушава, да се изтръгне от егоизма и гордостта си. Тези желания остават смътни и без определена цел. Кому да се посвети? Децата са далеко, Морис е в лицея, Соланж в пансион. „Дебеличкото девойче“, е станало голяма пакостница; не слуша никого, но всичко й се прощава, защото е забавна и красива. Морис си е останал чувствително момче, което би желало да живее до полата на майка си. Тя би желала да го прибере в Ноан, но знае, че така ще започнат непрекъснати спорове с Казимир по въпроса за възпитанието на сина им. Дютей, който живее в Ла Шатр и е неин адвокат и довереник, съветва Аврора да се помири със съпруга си, „като му стане любовница“. Този проект я отвращава: „Самата мисъл за близост без любов е противна. Жена, която търси своя съпруг, за да завладее волята му, постъпва като проститутките, които вършат същото нещо за хляб, и куртизанките — за лукс.“ Дютей изтъква интереса на децата; тя противопоставя своето дълбоко отвращение. Не може да се каже, че съпругът й вдъхва повече от другите мъже физическо или морално отвращение. Но тя смята, че една жена не може да се отдава като вещ: „Ние сме едновременно тяло и душа… Ако тялото има функции, които нямат нищо общо с душата, като яденето и храносмилането, може ли любовното единение на две същества да се уподоби на тия функции? Самата мисъл за това е възмутителна.“

И дума не може да става за съблазняване на Казимир. Остава само един изход — да го отстрани. Тя желае горещо отделен живот и подялба на имуществата, за да стане най-после господарка у дома си. И на Дюдеван, както изглежда, е дотегнало вече да живее на село, затова не се отнася враждебно към мисълта да заживее като ерген в Париж. Установяват един предварителен договор за „разтрогване на брака“. Аврора ще запази Ноан; Казимир ще получи дома Нарбон на улица „дьо ла Арп“ с шест хиляди и седемстотин франка годишни наеми. От тях ще плаща пансиона на Морис (който се оставя на бащата), данъците и вратаря; Аврора ще се грижи за Соланж. Договорът влиза в сила от ноември 1835 година. Но Казимир се разкайва още щом го подписва; съжалява за своето малко царство в Ноан и смята, че като абдикира, е извършил чисто римски подвиг. Жена му отказва да се отнесе към случая трагично или дори сериозно. „Моя религия е свободата, а желанието ми е да не получавам милост и благоволение от никого, дори когато ми се прави милостиня със собствените ми пари…“ Но главно не желае „баронът“ да има повод да се представя за жертва пред децата, за чието уважение тя държи. Какво да се прави? Дютей съветва да отидат в Бурж при един вече именит адвокат, Луи-Кризостом Мишел, известен с името „Мишел от Бурж“, близък приятел на Плане.

Жорж Санд любопитствува да види този свиреп републиканец, оракул на областите Шер и Ендр, некоронован крал на Аквитания^[1]. „Мишел мисли… Мишел иска… Мишел казва…“ Дютей, Плане, Ролина повтарят тия думи с изненадваща почит. Мишел от Бурж изглежда неоспорван водач на опозицията южно от Лоара и има почти деспотично влияние над либералите в тази област. Макар че е само тридесет и седем годишен, той има външност на прегърбено, дребно, плешиво старче с необикновена глава, образувана сякаш от два споени черепа. Има бледо лице, великолепни зъби, необикновено кротки късогледи очи. Ламартин го е описал: „Човек от гранит… с правоъгълни очертания като на галска статуя, с нещо селско и първобитно; бледи хлътнали бузи; глава, сгушена във високите рамене; дълбок, плътен и глух глас.“

Син на беден дървар от Вар, убит по време на контрареволюцията, Мишел е възпитан на село. И досега носи клашник и груби дървени обуща, а тъй като му е студено по всяко годишно време, защото е болнав и все го тресе, навива около главата си три копринени кърпи във вид на фантастичен тюрбан. Но под това предизвикателно селско облекло се показва тънка, винаги бяла и чиста риза. Този страшен народен водач е суетен; обича и жените. Най-силното му обаяние е красноречието. Когато говори, става почти красив.

На 7 април 1835 година, от седем часа вечерта до четири часа сутринта, той заслепява по улиците на Бурж Жорж Санд, Плане и Фльори Галът със словесни фойерверки. Жорж е дошла да се съветва с него по своите семейни дела, но той й говори само за Лелия и оспорва разбиранията й. Във великолепната пролетна нощ те се разхождат на лунна светлина из строгия, безмълвен Бурж. Мишел говори до зори.

„Бихте казали, че някаква изпълнена с мисли музика извисява душата ви до божествени съзерцания и ви връща без усилие и противоречие, логично и музикално към земните неща и диханието на природата…“

Каква е целта му? Да спечели Жорж Санд за делото на борческата революция. Да я изтръгне от нейния „социален атеизъм“. Да я излекува от интелектуалната гордост, която се стреми към отвлечено съвършенство и пренебрегва действието. Тя е омагьосана, почти не се защищава, изпитва удоволствие да се чувствува победена. Мишел е заложил всичко, за да постигне целта си. Той се е възхищавал от „Лелия“; но Жорж му харесва много повече. „Никога — казва й Плане — не съм го виждал такъв. Цяла година живея край него, а го опознах едва тази вечер. За вас най-после се разкри напълно; показа ни целия си ум и цялата си чувствителност.“ Тя разказва срещата посвоему. На Гюстав Папе: „Запознах се с Мишел, който обеща, че ще поиска при пръв случай да ме гилотинират…“ На Иполит Шатирон: „Запознах се с Мишел, който ми се стори достатъчно закален юначага, достоен за народен трибун. Ако настъпи някакъв преврат, мисля, че този човек много ще нашуми.“

След Мюсе и Паджело Жорж смята искрено, че се е излекувала от любовни увлечения. Каква наивност! Кой се е излекувал някога от страстта, докато съществува надежда и младост? Тя прилича на храбър боен кон, който се връща с радост след боя на спокойно пасище, но щом чуе отдалеко призива на тръбата, прескача преградите и препуска към оръдията. Една ненадейна връзка дори е за Жорж оправдана, ако е безкористна и продиктувана от силно чувство. Тя се среща с Мишел на 7 април; един пръстен, инкрустиран с емайл и подарен от Жорж за спомен на първите любовни дни, носи дата 9 април 1835. Нов любовник ли е всъщност той? Не, него именно „тя е обичала, откакто се е родила, в лицето на всички призраци, при които й се е струвало за миг, че го е намерила и обладала“.

И все пак, докато го слуша, запазва напълно своята свобода да разсъждава и своя франклиновски здрав смисъл. Жорж Санд смята по инстинкт, че политиката трябва да бъде любов и справедливост; за Мишел политиката има за цел властта, за средство — гилотината. Когато се завръща в Ноан, тя започва за него (като го нарича Еврар) „Шестото писмо на един пътешественик“, едновременно хвалебствено и бунтарско. Мишел да е филантроп?

„Филантропията създава милосърдни сестри. Славолюбието е друго нещо и създава други съдби. Мълчи по тоя въпрос пред мене, възвишени лицемере! Ти грешиш, приемайки като чувство за дълг суровото, гибелно нанадолнище, по което те увлича чувството за сила. Аз смятам, че не си от тия, които обръщат внимание на дълга си, а от тия, които налагат задължения на другите. Ти не обичаш хората, не се чувствуваш техен брат, защото не си равен на тях. Ти си изключение между тях, роден за крал…“

Тя иска да си остане само поет; знае, че и най-великите хора записват подвизите си на пясък, и вятърът, довял Сула, заличава спомена за Марий.

Той не я оставя на мира. Какво прави тя със силата си? Книжна любов. Нищо повече. Жорж е готова да признае, че животът й е пълен с грешки, но отдава, малко доктринално значение на тези минали прегрешения: „Всички, които ме познават отдавна, ме обичат достатъчно, осъждат ме снизходително и ми прощават злото, което съм си причинила. Моите съчинения не правят никакви заключения и не са донесли ни добро, ни зло…“ „А кога ще дойде заключението? — пита нетърпеливо той. — Ами ако умреш, преди да стигнеш до някакво заключение?“ На Жорж е приятно да се чувствува шибана от тази сила. За пръв път има работа с по-волева личност от себе си. Той я нарича: „Глупачка!“ Това е ново усещане за нея. Тя гали голямата плешива глава; би желала Мишел да остарее, да се разболее, за да може да се грижи за него. Всъщност той е болен от незадоволено честолюбие. Жорж се осмелява да му каже: „Ти намираш, че се налага да чакаш дълго осъществяването на една велика съдба! Часовете се влачат, главата оплешивява, душата изпепелява, а човешкият род не напредва…“

В края на април Мишел заминава за Париж като защитник в най-големия политически процес на годината: делото на лионските метежници. Всички водачи на републиканската партия: Мари, Гарние-Паже, Ледрю-Ролен, Карел, Карно, Пиер Леру, Барбес — са на скамейката за защитата. Жорж пожелава да отиде в Париж, за да бъде с Мишел и да присъствува на съдебните заседания. Сент Бьов, закъснял в откриването на новата любов, я предупреждава, че е опасно да види отново Мюсе: „Не предполагайте, приятелко моя, че няма да го видите, че той няма да узнае, няма да дойде… Предположете, че сте у дома си, че му отворите, че при вас няма трето лице…“ Как ли се е усмихвала тя! За Мюсе ли мисли сега? Тя се увлича постепенно от политическите страсти, не по-малко опияняващи от любовта. Заедно с Мишел в жилището на кея Малаке нахлува цялото републиканско възбуждение. „Да поставим социалния въпрос!“ — казва всяка вечер добрият наивен Плане. „Да поставим социалния въпрос!“ — повтаря младият красавец Лист, когото Мюсе е представил някога на Жорж. За да поставят „всички въпроси“, Лист кани на вечеря абат Ламне и Жорж; благоразумният Сент Бьов се пита уплашено какво ли си говорят тези „озарени свише“.

Мишел, който не щади силите си при защитата на априлските обвиняеми, изпада една вечер, след заседанието, в ужасна тревога. Родена болногледачка, Жорж се грижи за него и „се привързва от сърце към това същество, което не прилича на никого“. Щом се чувствува по-добре, Мишел започва нова пледоария — този път, за да привлече към своето верую Жорж. Тя не е враждебна към учението му: и тя като Мишел ненавижда умерените убеждения; почти несъзнателно е бонапартистка, доколкото Наполеон е олицетворявал идеите на революцията; от най-ранните си години е републиканка от омраза към „старите графини“ и е наследила от майка си любов към народа. Приема равенството в имуществата, но го разбира като право на еднакъв дял щастие, не като разпокъсване на собствеността, „което би могло да даде на хората щастие само като ги направи диваци“. Системата, която Мишел проповядва една нощ пред нея, по моста на Светите Отци, когато отраженията от осветения дворец танцуват по дърветата в парка Тюйлери, е учението на Бабьоф — заговор за премахване на неравенството чрез насилие. Кастеланката от Ноан, която се наслаждава замечтано на прекрасната нощ, леките съзвучия на далечен оркестър и „меките отражения на луната, преливащи в светлините за кралския празник“, се пробужда в това съзерцание от гласа на Мишел: „Казвам ви — вика той, — че за да подмладите и подновите вашето покварено общество, тази прекрасна река трябва да почервенее от кръв, този прокълнат дворец да се превърне в пепелище, а просторният град, където блуждае погледът ви, да стане пясъчна пустиня, която беднякът ще разоре, за да построи сред нея колибата си!“

Тази нощ той декламира така шумно, като счупва бастуна си по стените на стария Лувър, че огорчава и отблъсква Санд и Плане, които му обръщат гръб и тръгват към жилището на кея Малаке. Той ги настига, моли Жорж да го изслуша. Споровете продължават и през следващите дни. Тя се оплаква от интелектуалната тирания, която Мишел иска да упражнява. Жорж вярва в разума и любовта повече, отколкото в насилието. Благодарна е на Мишел, че й е дал възможност да зърне идеала за пълното равенство, но се страхува да не би това буйно красноречие да отведе до своеволия и стрелба. Със своя взискателен здрав разум тя го пита какво общество желае той да построи? Какъв е планът му? „Откъде да зная?“ — отговаря Мишел. Събитията ще го ръководят. „Истината не се открива на мислители, които са се усамотили на планината. За да се открият истини, приложими в обществото, хората трябва да се обединят и да действуват.“

Мишел укорява Жорж за нетърпението й: „По-скоро, по-скоро — подиграва я той — открийте божиите тайни на господин Жорж Санд, който не иска да чака“. Тя може, разбира се, да скръсти ръце и да запази така драгоценната си свобода. „Но истината не скача зад беглеца и не препуска заедно с него… Твоят любим божествен философ е знаел много добре това, когато е казал на учениците си: «Където се съберат трима в мое име, духът ми ще бъде с вас». Така че заедно с другите трябва да търсим да се молим…“ Една сутрин, когато иска да му отговори, тя забелязва, че Мишел си е отишъл и е заключил вратата. Няколко пъти я заключва така за цял ден. „Карцирам те — казва той със смях, — за да ти дам време да размишляваш.“

Този тормоз й доставя удоволствие отначало; но разбиранията й не се променят. Всякога е смятала, че последните са първи, че угнетените струват повече от угнетителите и робите от тираните. „Отдавна мразя всичко, което се издига на глинени нозе.“ Но тази омраза е пасивна. Като се изключат няколко изблика на войнствен плам, Жорж изпада в едно напълно поетично съществуване. Най-после, от обич към Мишел, тя възприема не учението, а знамето му:

„Уви! Предупреждавам ви, че съм годна само да изпълнявам доблестно и предано заповеди. Мога да действувам, но не и да разисквам, защото не зная нищо и не съм убедена в нищо. Мога да се подчинявам само като затворя очи и запуша уши, за да не виждам и да не чувам нищо, което може да ме разубеди; мога да вървя с приятелите си като куче, което вижда, че господарят му заминава с кораб, и се хвърля да плува, за да го последва, докато умре от умора. Морето е безбрежно, приятели, а пък аз съм слаба. Бива ме само за войник, но нямам необходимия ръст от пет стъпки… Е добре! Какъвто и да е цветът на знамето ви, ако вашите фаланги вървят към републиканско бъдеще; в името на Исус, който има само един истински апостол на земята; в името на Уошингтън и Франклин, неуспели да направят всичко и оставили на нас да довършим делото; в името на Сен Симон, чиито синове вървят направо към великата и страшна задача (бог да ги пази!…), да вървим, за да постигнем доброто и тия, които вярват в него, да докажат своята вяра… Аз съм само детето на полка, вземете ме с вас.“

За да направят от детето на полка един републикански войник, като задоволят и сърцето, и ума на Санд, е потребен по-верующ пророк от Мишел, който би съумял да примири християнството и социализма.