Андре Мороа
Жорж Санд (10)

II
Платоничната любов

„Майчинството дава неизразими радости, но, все едно дали с любов или с брак, то се заплаща с цена, каквато никого не съветвам да даде.“ Тази цена е физическото отдаване. Аврора се ужасява от плътската любов. По-късно се осмелява да опише какво е преживяла през първите месеци след женитбата си. Когато брат й Иполит жени в 1843 година дъщеря си Леонтина, Аврора го предупреждава за опасността, която й е добре известна:

„Не допускай зет ти да бъде груб към дъщеря ти в първата брачна нощ, защото много заболявания и тежки раждания у нежни жени се дължат само на това. Мъжете не разбират, че това забавление е мъченичество за нас. Кажи му да бъде по-сдържан в удоволствията и да почака, докато приучи постепенно жена си да ги разбира и възприема. Няма нищо по-ужасно от уплахата, болката и отвращението на едно нещастно дете, насилвано от някой скот.

Възпитаваме девойките като светици, а след това ги предаваме като кобилки!…“

Аврора е прекарала младостта си във възвишени мечти за любов в духа на Русо; и не може вече да се принизи към такава груба похот. Брачното легло е арена на жестока истина, гдето една романтичка се чувствува изведнъж сразена. За Казимир, един съвсем обикновен мъж, любовта е съвсем просто нещо; той има опитността на леконравен ерген; надява се, че ще пробуди лесно у жена си приятни усещания, като тия, които сам така леко изпитва. Не сполучва и дълго не разбира, че е така. Тя се примирява да дава удоволствие, което не споделя, но след като безгрижният груб съпруг заспи, тя плаче до разсъмване. „Сладострастието се превръща за нея в танталови мъки. То е благотворна освежителна вода, която я обгражда отвред, без да утолява жаждата й; то е неоткъснат вкусен плод, но ръцете й не могат да го достигнат, за да утолят мъката от глада. Само любовта дава истински живот; тя не я изпитва; а би желала на всяка цена да я изпита.“

При подобна безизходица други жени си търсят любовник. Аврора все още обича твърде много своя съпруг; иска да му дари щастие, да му бъде полезна, да слее съществуванията им. Но той сякаш не придава никаква стойност на щедро раздаваните съкровища.

„Деветнадесетгодишна, освободена от действителни тревоги и скърби, омъжена за превъзходен човек, майка на прекрасно дете, заобиколена с всичко, което можеше да задоволи вкусовете ми, аз изпитвах досада от живота. Ах! Това душевно състояние е лесно обяснимо. Настъпва време, когато човек има нужда да обича, да обича с изключителна любов. Когато всяка наша постъпка трябва да е свързана с обекта на любовта ни. Искаме да бъдем и красиви, и надарени само за него. Ти не забелязваше никакво качество у мене. Знанията ми бяха излишни; ти не ги споделяше. Аз не казвах и на себе си дори всичко това; но го усещах; прегръщах те в обятията си, ти ме обичаше, и все пак нещо неопределимо липсваше за щастието ми…“

Ето какво би желала да каже тя. И се осмелява да го каже едва след съпружеската драма.

Бременността, раждането, черковният обред след това забавят обяснението; завръщането в Ноан през 1825 година открива, че животът там няма да е щастлив. Аврора се оплаква от сърцебиене, от главоболие; кашля и мисли, че е туберкулозна. Раздразнен до крайност, убеден, че тези болести са въображаеми, Казимир нарича жена си „глупачка, идиотка“. Една тъжна вест окончателно угнетява мадам Дюдеван. Старият й възпитател Дешартр е починал в Париж. Този самоуверен догматик със своеобразни разбирания, е започнал да се занимава със спекулации, да дава в заем пари на непознати. Разорен, не се оплаква никому от гордост и умира като стоик. София-Виктория, която го мрази, ликува: „Най-после Дешартр се махна от тоя свят!“ След като загубва своя „велик човек“, Аврора се чувствува още по-осиротяла. Кой ли ще я обича? Брат й Иполит? Той е животно от породата на Казимир, гуляйджия, който обича само виното и жените. Сключил е съвсем неочаквано блестящ брак с госпожица Емилия дьо Вилньов и се е настанил да живее в замъка Монживре, в съседство с Ноан. Приятен съсед, само че „пиянството ще погуби този очарователен ум“. Що се отнася до София-Виктория, тя пише, само за да се оплаква или да се хвали.

Госпожа Морис Дюпен до Аврора Дюдеван:

Вие се оженихте, дъще, на същата дата, когато бе погребан баща ви, веселихте се на именния му ден, свети Морис, и аз съм убедена, че не сте се и сетили за майка си, която никак не е щастлива. Като не сте добра дъщеря, постарайте се да бъдете добра съпруга, добра сестра, а един ден и добра майка…

Какъв грозен недостатък е ревността! За щастие не я изпитвам вече, но от това не съм по-весела и бих била доволна да се върна към ония добри времена. Ако, разбира се, не ми хрумне… Господи, какво приказвам? На моята възраст! Слушай, Аврора, ще трябва да смъмриш майка си. Ето какво става, когато човек заговори за бракове…

6 януари 1824:

Получих тримесечната пенсия и четирите страници глупости, които ме разсмяха, както и писмото за Нова година, което много ме зарадва… Адресът ми е: хотел „Майнц“, улица „Дюфо“ №6. Ще търсите мадам дьо Ноан-Дюпен…

Жената от простолюдието си присвоява името на старата графиня! В тази нравствена самота за Аврора е истинска радост да приеме в Ноан две свои съученички от монастира заедно с баща им — Джейн и Еме Базуен. Двете девойки ще отидат през юни в Котре; Казимир иска да прекара лятото у баща си, в Гийери. Уговарят, че семейство Дюдеван ще прекара известно време в Пиренеите, преди да отидат в Гаскон. „Сбогом, Ноан — пише Аврора, — може би няма да те видя вече.“ Тя мисли, че е на умиране; а не страда от никаква болест освен от жажда за любов. Казимир се опитва понякога неумело да я утешава, но често изпада в нетърпение и лошо настроение. На минаване през Перигьо прави незаслужена бурна сцена; Аврора скита дълго из старинните улици и горчиво плаче. Най-после се показват планините от чер мрамор и тъмносиви шисти, после се разкрива пропаст, а на дъното й бучи планински порой. „Всичко ми се стори страхотно и прекрасно.“

В Котре се прегръща с Джейн и Еме. Те живеят в съвсем примитивен и прекалено скъп хотел. Казимир тръгва още на следния ден на лов из планината: „Стреля по сърни и орли. Става в два часа сутринта и се връща по мрак. Жена му е недоволна от това. Той сякаш не предвижда, че може да дойде време, когато ще се радва на отсъствието му…“

В Котре вее бунтарски вятър. Аврора се сприятелява с една млада жена от Бордо, Зое Льороа, която става нейна довереница, следователно естествена неприятелка на съпруга. Мадам Дюдеван пише в дневника си: „Бракът е прекрасен за влюбените и полезен за светците… Бракът е крайната цел на любовта. Когато любов вече няма или не е имало изобщо, остава само жертвата… Отлично за този, който разбира жертвуването… Не съществува може би нищо средно между силата на великите души, която води до святост, и удобната тъпост на дребните души, която води до безчувственост. Всъщност, не: има и нещо средно — отчаянието…“

Има и още нещо: вдетиняването. Тя е толкова млада! Да тича, да се катери, да язди — всичко я забавлява. „Толкова малко бях глезена, откакто съм на тоя свят! Нямах нито майка, нито сестра да изсушават сълзите ми…“

Щом една жена с красиви очи търси сродна душа, ще я намери. Сродната душа на Аврора Дюдеван се нарича Орелиен дьо Сез. Този двадесет и шест годишен младеж с благородна душа и поетични склонности е заместник-прокурор в Бордо. В Пиренеите е дошъл със семейството на годеницата си, но веднага се увлича от чара на Аврора, от циганската й красота, от умолителния, питащ поглед на големите очи, от ума и културата и най-после от тихата тъга, прикрита зад външната екзалтация. Ловецът на орли и диви кози е наредил на жена си да го следва и тя го намира от време на време в Люз или Баньер. Орелиен дьо Сез я придружава из снеговете, покрай порои и леговища на мечки, подкрепя я по ръбове на пропасти. Еме Базуен я мъмри за тези разходки без съпруга. „Не виждам нищо лошо в това, защото той върви напред, а аз отивам там, гдето ще отиде и той… Еме не разбира, че понякога имаме нужда да се зашеметим, да забравим… Какво да забравим? — пита тя. — Знам ли какво? Да забравим всичко, да забравим главно, че съществуваме…“

Орелиен дьо Сез се влюбва още в първите дни. Кой не би се влюбил? Когато започва изповедите, Аврора иска да го върне при годеницата му. Той заявява, че „няма никакви чувства към тази много красива, но съвсем не умна жена“.

Орелиен дьо Сез до Аврора Дюдеван:

Вашите качества, душата, дарбите, съвършената ви скромност при такъв необикновен ум и такова богато образование — ето какво обичам във вас… Дори да бяхте грозна, пак щях да ви обичам…

Тя го отблъсква отначало рязко, защото желае да остане вярна на съпруга си, но се трогва, като вижда зад любезната и духовита външност на светския човек една романтична, нежна душа.

Аврора Дюдеван до Орелиен дьо Сез, 10 ноември 1825:

Господи! Колко щастливи бяхме! Как се очаквахме! Как дори най-общ разговор на съвсем чужди за нас теми притежаваше чар за мене! С каква наслада ви слушах да разказвате най-незначителни неща! Струваше ми се, че те стават интересни, щом минат през вашите устни. Никой не говори като вас, няма вашия тон, вашия глас, смеха ви, начина на мислене, на разглеждане и изразяване въпросите, никой освен вас, Орелиен, не би ме зарадвал, както когато отидохме на разходка в Медуз със Зое и вие ми казахте: „Не само съм щастлив, но съм и доволен. Вие не само ме очаровахте, но ми се нравите, допадате ми…“

Той иска доверие, приятелство, нищо повече.

„По радостта, с която го слушах, аз чувствувах, че ми е по-скъп, отколкото се осмелявах да призная дотогава; и се изплаших за душевното си спокойствие, но в чувствата му виждах такава чистота, така чисти ми се струваха и моите, та не можех да ги сметна за престъпни…“

Един ден, когато се разхождат с лодка по езерото Гоб, той заговорва за любов: „Какво е непорочността в смисъла, който и придавате? Условност ли? Предразсъдък ли?“ Тя си припомня майка си и леля си Люси, които казваха: „Всичко това няма никакво значение“. Дали не са били прави… Той изрязва с ножче в дъската на лодката първите три букви от имената им: AUR и забелязва, че имената им започват еднакво. Тя все още не иска да признае своята любов и си дава вид, че се е разсърдила. Сърцето й тупти от радост, но Орелиен не открива преструвката. Чувствува се оскърбен и три дни ней продумва. Тя е отчаяна. На Зое Льороа признава, че ако Орелиен не може да се задоволи с отношения на брат и приятел, ако настоява за повече, тя „ще направи жертвата“. Бог ще й прости. Орелиен заминава за Гаварни; Аврора завлича там Казимир, който смътно се тревожи и не одобрява тези хрумвания. Но как да спре жена, която тича подир любовта?

Една нощ, на бал, тя успява да прекара цял час насаме с господин дьо Сез. Той се обяснява; не иска да бъде прелъстител; сгрешил е, като е ухажвал омъжена жена; ще се опита да я забрави. Но и тя, като повечето жени, иска да запази това, което има. Предлага едно нежно приятелство. Времето е прекрасно, кътчето тъмно; той я прегръща.

„Ако бях отстъпила на първите му пориви, сигурно бихме съгрешили. Кой мъж, насаме нощем с жена, чиято любов отгатва, би овладял чувствата си, би ги накарал да замълчат? Но аз се изтръгнах веднага от обятията му и го помолих да ме пусне да си отида. Той се опита напразно да ме успокои, кълнеше ми се в честта си. Аз настоявах да напуснем това кътче и той се подчини без възражение…“

При едно изкачване по доста стръмен склон Орелиен я прегръща, а когато я оставя, „запечатва пламенна целувка на врата й“. Тя избягва и както тича, среща Казимир: „Ти ми заговори грубо; сигурно го заслужавах, но ми беше тежко. Ако не чувствувах, че е необходимо да запазя хладнокръвие, сигурно бих припаднала от страха, който ми вдъхваше…“ Чистосърдечие на първите прегрешения:

„Той се сбогува с мене в пещерата Лурд, до самата пропаст; въображението ни бе поразено от страшната гледка. «Пред тази величествена природа — каза той — искам да ти дам на сбогуване тържествена клетва, че ще те обичам цял живот като майка, като сестра, и ще те уважавам като тях.» Притисна ме до сърцето си — най-голямата волност, която си е позволил някога към мене…“

Тя си тръгва опиянена от щастие. „Пиренеи, Пиренеи, кой от двама ни ще може някога да ви забрави?…“ Намерила е най-после една благородна, прекрасна душа, един силен, правдив ум, човек, който може да й бъде ръководител и образец. Съпругът й я отвежда в Гийери, в дома на барон Дюдеван, гдето ще прекарат няколко месеца. Това е малък гасконски замък с керемиден покрив, фасада с пет прозореца, удължена с две едноетажни крила. Въпреки богатството на господарите тази „вила“ е мебелирана, по-скромно от Ноан. Младото семейство се настанява в две стаи на приземния етаж, гдето зимно време вълци идват да гризат вратите. Отначало Аврора намира много грозен този пейзаж от пясък, бор и обрасли в мъх коркови дъбове. Съседите гасконци са чудесни хора, не така културни като жителите на Бери, но „несравнимо по-добри от нашите“. Тя се разбира добре със свекъра и свекървата, които я хранят с угоени кокошки, с тлъсти гъски и трюфели, за голяма вреда на черния й дроб, който не е бил никога особено добре.

Но сърцето й е в Бордо. Тя се чувствува разкъсана. От страх да не я загуби Казимир е станал отстъпчив, любезен и добър. Тя се укорява, че се е променила към него: „Орелиен обичам повече — казва тя, — но Казимир обичам по-дълбоко“. По-късно описва на съпруга си какво е изпитвала по това време: „Необходимостта да скривам грижливо от тебе това, което ставаше в сърцето ми, ужасно ме измъчваше; страдах от ласките ти. Страхувах се, че лицемеря, ако им отвръщам, а ти мислеше, че съм студена…“ Би желала да коленичи пред Казимир, да целува ръцете му, да поиска прошка. Но успокоявайки по този начин съвестта си, би направила съпруга си нещастен. Дали да скъса с приятеля? Както и да постъпи, ще доведе до отчаяние или Казимир, или Орелиен. С една дума, тя изживява едно от ония дълбоки страдания на съвестта, които доставят на жената парлива и приятна наслада.

Поканени от Зое в Ла Бред, младите Дюдеван минават през Бордо. Орелиен идва да ги поздрави в хотела. Аврора се опитва да използува един миг, когато са останали сами, за да убеди Орелиен, че е необходимо да скъсат. Разговорът е драматичен. Тя залита и се обляга на приятеля си; в този момент съпругът влиза ненадейно и я намира сложила глава върху рамото на Орелиен. Неопитна и добросъвестна, Аврора се хвърля в нозете на Казимир, моли за пощада и загубва съзнание. Неспособен да се справя с драми, нещастният съпруг не знае как да постъпи. Не иска да прави скандал, защото се страхува от общественото мнение. „Стори ми се — казва тя, — че е разкъсван от две чувства: от желание да ми повярва и от глупав срам, че може да бъде измамен.“

За Аврора, все още набожна и вярна, положението е ужасно. Тя е така невинна още, че се смята истинска грешница. „Гневът, а най-вече скръбта на съпруга ми, мисълта, че няма да ви видя вече!… Стисках зъби. Не виждах нищо. Мислех, че умирам…“ В това време Казимир изглежда също зашеметен: „Главното е — казва най-после той — да не привлечем вниманието на обществото върху станалото. — Още ли се страхуваш? — пита тя. — Погледни лицето ми! — Да, то наистина не умее да се прикрива. Затова когато ви изненадах, беше така смутено и виновно. Веднага разбрах по него позора и нещастието си. — Кажете по-добре, че сте видели моето разкаяние и отчаяние; вашата чест ми е по-скъпа от живота и никога… — Вярвам, да, вярвам ти, защото не мога да приема мисълта, че умееш да мамиш…“

Излетът за следния ден в Ла Бред с Орелиен и Зое Льороа не се отменя. Там, както и вечерта в Бордо, на излизане от големия театър, влюбените приятели могат да разменят няколко думи. И двамата четат „Принцеса дьо Клев“ и „Новата Елоиза“^[1], вярват, че няма нищо лошо в „семейство с приятел“, ако между тримата не съществува лъжа. Те решават да запазят отношенията на брат и сестра; ще се обичат, но няма да ги свързва никаква плътска връзка. Така честта на Казимир остава незасегната. „Тази зима и двамата ще се погрижим за щастието и спокойствието му. Той прояви толкова великодушие и добрина, че сме длъжни да вселим в душата му същото спокойствие, което изпитваме сами…“

За Аврора настъпват дни на екзалтация. Тя се завръща в Гийери и кореспондира с Орелиен чрез Зое. Започва да води дневник за него; разказва с оттенък на снобизъм детството си; записва победите си в Гийери, защото всички дребни благородници от околността я ухажват, в това число и кюрето Гандлот, който й пуска неусетно в ръката стихове, като се изчервява до уши. Но главното й занимание е да препрочита до безкрайност писмата от Орелиен. Любовните писма ни позволяват да изживеем отново щастливите мигове, които те ни напомнят. Превръщат отсъствието в по-съвършено и по-приятно присъствие. Аврора смята, че може да чете тези писма без колебания и угризения на съвестта. Приела е да пожертвува щастието си. Влюбените от Котре ще се обичат вечно, но никога няма да си принадлежат. Те са опиянени от възвишена любов.

Мислено никога не се разделят. Когато препуска с кобилката Колет из обраслите с храсти поля, когато слуша древни гасконски предания или си ляга да спи, Орелиен е все с нея. Той споделя всичките й мисли. Тя е намерила най-после човек, способен да обича без егоизъм, свенливо и изтънчено. Около нея кипи непоносима веселост. Безпътните гасконци говорят за любовта лакомо и волнодумно; те смятат за гордост да презират красивите чувства. „Ах, тия нещастници! Понятие нямат за невинност, непорочност, постоянство!“ Колко признателна трябва да бъде на Орелиен, загдето й помогна да остане в пътя на добродетелта! Защото Аврора признава пред себе си, че ако би настоял малко повече, тя би я пожертвувала, за да не го загуби:

„На света няма нито един мъж, нито един, който би се задоволил продължително време само със сърцето на жената. Орелиен разчита сигурно на победа. Е ако я отлага, то е само защото е уверен, че ще я постигне. Ако трябва да се съглася, ще умра от това, ако откажа, ще загубя сърцето му!…“

Но той се е заклел да я пощади: „Вие именно, Орелиен, ме убеждавате да ви се съпротивлявам, да не се страхувам, че ще ви огорча. О, ангеле!…“ При такива ангелски отношения тя започва да мисли за вечния живот: „Нали вярвате, Орелиен, че има по-добър свят?“ Тази прашинка, способна на такава любов, бог ще я възвърне за нов живот: „Той ще ни свърже тогава навеки, в един спокоен свят, гдето обичта ще бъде законна и щастието безкрайно…“ А ще могат ли да се видят отново на този свят? Зависи от Казимир. Щом има клетвата им, че ще се обичат целомъдрено, би трябвало да им позволи да се срещат, да си пишат. „Слушай, Казимир, ти имаш велика, благородна душа, доказа ми това, зная го…“

По съвет на Орелиен тя пише за съпруга си Изповед от осемнадесет страници…

„Уви! В какво ужасно положение се намирам! Когато се чувствувам готова да се отдам на покаяние, на вълненията си, усещам, че нещо ме възпира, принуждава ме да търся приемливи, но студени доводи вместо изявите на сърцето си. Как да определя какво ми пречи и ме смразява? Сигурно не суровата безчувственост на зло сърце, а изблик на гордост, която ту възприемам като благородно чувство, ту отхвърлям като внушена от човешка надменност… Ти ми искаше неведнъж обяснения, признания; не можах да се реша на такова нещо; и не само от затруднение да призная грешките си, а от страх да не те огорча. Трябваше да забия острието направо, да навляза в подробности, които щяха да те наскърбят, може би да те разгневят; трябваше да ти кажа също, че и ти си малко виновен към мене; виновен не е точната дума: ти имаше само добри намерения, беше всякога добър, великодушен, внимателен, грижлив, но без да съзнаваш, имаше неволна вина. Ти беше, ако смея да се изразя така, невинната причина за моето отклонение от правия път…“

След това разказва живота си, тъжен, лишен след брака им от всичко, което би могло да го направи по-красив. Изоставила е музиката, защото пианото го прогонва:

„Когато разговаряхме, особено за литература, поезия или нравственост, ти не познаваше авторите, за които говорех, намираше, че разбиранията ми са налудничави, чувствата ми — занесени и романтични. Аз преставах да говоря, но започвах да изпитвам истинска мъка от мисълта, че никога не ще има съответствие в нашите вкусове…“

Тя признава, че Казимир е много добър: за да задоволи хрумванията на жена си, той е похарчил тридесет хиляди франка (златни), половината от сумата, която е получил от баща си. Обича я, притиска я в обятията си, но дълбока духовна близост между тях не се установява. От това настъпва отвращение и сълзи. По-нататък тя разказва искрено — или поне така мисли — приключението с Орелиен, който е трогнат от благородното държане на Казимир:

„Аврора — каза той, — аз ще говоря с вас само това, което той може да чуе и одобри. Ще обединим усилията си да го направим щастлив; ще вложим всичките си грижи за тази цел; ако в съзнанието ни влезе някога лоша мисъл, ще я отблъснем с отвращение; ако почувствуваме, че се връщаме към миналото, ще си припомним, че той ви каза: «Можеш пак да ме мамиш, но аз имам доверие е тебе». А може ли човек да злоупотреби с такова доверие? Искам да ви смъмря, Аврора: вие не обичате достатъчно съпруга си; никога не бяхте ми говорили за него. Аз не го смятах способен на такова душевно величие. Лично аз го обичам от все сърце… Аз се усмихвах от радост: «Сега вече го познавате — казах. — Аз също го познавам, обичам го, държа на него и се разкайвам за прегрешенията си…»“

Отсега нататък всичко ще бъде леко. Ангелски добрият Казимир, опознал вече по-добре Орелиен, ще го обича като брат.

„Ето — ще кажат студените същества, които не могат да изпитат в тесния си свят една велика и красива мисъл, — ето едно безсмислено, неискрено, романтично, невъзможно намерение. То е сигурно такова за хора, които разсъждават така. Но за нас, приятелю мой, скъпи ми Казимир, не е. Чуй ме, разбери ме, размисли! Никой не те е научил да си даваш сметка за своите чувства; те са в сърцето ти, бог ги е поставил там. Умът ти не е образован, но душата ти е останала такава, каквато бог я е създал, във всяко отношение достойна за моята. Аз не те познавах до днес, мислех те неспособен да ме разбереш; никога до сега не бих се осмелила да ти напиша подробно писмо; бих се страхувала, че след като го прочетеш, ще ми кажеш: «Горката ми жена си е загубила ума!» Днес ти разкривам с радост душата си, оставям те да четеш в нея; уверена съм, че ме разбираш, че ме одобряваш…“

Дотолкова е уверена в това, че съставя харта за бъдещия им семеен живот:

Член първи. — Няма да отидем в Бордо тази зима. Раните са още пресни и чувствувам, че не бива да се иска прекалено много от твоето доверие… Ще отидем, където искаш, и ти ще уредиш престоя ни за зимата в Париж или в Ноан; ще се съглася без съжаления.

Член втори. — Кълна ти се, обещавам ти да не пиша никога тайно на Орелиен. Но ти ще ми позволиш да му пиша по веднъж в месеца… Ще виждаш всякога и неговите писма, и моите отговори. Вричам се пред бога да не скрия нито ред от тях.

Член трети. — Ако отидем в Париж, ще вземаме заедно уроци по езици. Ти ще можеш да допълниш образованието си, да споделяш заниманията ми. Това ще бъде истинска радост за мене. Докато аз рисувам или работя ръкоделие, ти ще ми четеш и дните ни ще минават по този начин възпитателно… Не настоявам да обикнеш музиката. Ще ти досаждам колкото е възможно по-малко с нея. Ще свиря, когато ти си на разходка…

Член пети. — Ако прекарваме зимата в Ноан, ще четем много полезни книги, каквито има в библиотеката и които ти не знаеш. Ти ще ми ги разказваш след това, ще разговаряме по тях. Ще споделяш с мене размислите си, аз ще ти казвам моите. Всичките ни мисли и удоволствия ще бъдат общи.

Член шести. — Ти няма никога да се сърдиш или ядосваш, аз няма да съм тъжна. Ако въпреки волята си избухнеш, няма да премълча, че ме огорчаваш, и като ти го кажа кротко, ти веднага ще се опомниш. Ще говорим за миналото без горчивина, без яд, без недоверие. Защо би изпитвал недоверие, когато знаеш вече всичко? Щом сме щастливи, защо ще съжаляваме за станалото? Нали тъкмо тези събития ни сближиха, и обединиха? Нали тъкмо след тях ти ми стана много по-мил? Без тях нямаше да зная колко си добър! А ти нямаше да знаеш как да постъпваш, за да бъда щастлива.

Член седми. — Най-после ще бъдем щастливи, спокойни, ще прогоним съжаленията, горчивите мисли. Ще се надпреварваме кой ще бъде по-съвършен…

Член последен. — Някоя друга година, когато работите ни позволят, ще отидем да прекараме зимата в Бордо, ако намираш, че е възможно. Ако не, ще отложим това намерение. Но ще ми позволиш да разчитам, че все някой ден ще отидем.

Такъв е моят план. Прочети го внимателно, размисли и ми отговори. Не смятам, че той може да те засегне. Ще очаквам с трепет решението ти. А дотогава искам да живея с надежда…

Когато чете този странен текст, Казимир е обзет от желание да не разочарова жена си, от угризения, че е станал причина тя да се чувствува нещастна, и от страх да не стане смешен. На своя полушурей, който живее в Шатору, той прави през ноември 1825 година горчиви изповеди след добре полята вечеря. Иполит е циничен реалист; и не разбира нищо от възвишени чувства. Той изпраща на Аврора писмо с укори и упреци. Тя го нахоква рязко:

„Ти се отнасяш към мене с презрение; твърдиш, че имам всички недостатъци на лоша съпруга. Кой ти е казал това? Не може да бъде Казимир; целият свят да ми каже, че е така, пак няма да повярвам…“

Братя и сестри се съдят взаимно с по-жестока прозорливост, отколкото съпрузите. Иполит обича своя зет, който му е и другар по чашка, затова укорява Аврора, че Казимир страда и е нещастен по нейна вина. А зетя си съветва да бъде по-строг. Но Казимир отказва да чуе съветите на любезния пияница. И той е обзет от романтично главозамайване; иска да се издигне над собственото си равнище, иска жена му да не се срамува заради него. Страданието изостря ума, нещастието води към чувствителност; сърцето крепне при тревога. Вечният съпруг изпитва неочаквано желание за саможертва.

Казимир до Аврора, 13 ноември 1825:

Мило ангелче, не мога да ти кажа всичките си сънища от тази нощ. Ще ти разправя само два, всъщност вторият е може би продължение на първия. Бях с баща си, не зная где. Той ме попита: „Защо си тъжен, Казимир? Измъчва ли те нещо? — Не, боже мой — отговорих аз, — но съм уморен от живота, искам да умра. — Добре, приятелю, много добре, чудесно чувство! — извика той; — такова чувство въздига душата и вдъхва най-велики и благородни постъпки.“ Много работи ми наговори по тоя повод. Накрай му казах: „Сбогом, татко, сбогом“. И си тръгнах, за да отида пак не зная где. А се озовах на някаква вечеря в Париж, гдето беше нашата компания от лятото и парижките ни познати. Когато влязох в салона, виждам Станислав^[2], а до него ти лежиш на някакви дъски бледа, неузнаваема, на издъхване… Стори ми се, че оставам сам на света. И сега не се чувствувам по-добре; главата ми е замаяна. Нещо стяга постоянно челото ми; мислите ми са объркани, не мога да смятам… Не зная откъде нахлуха всички тия черни мисли… Най-много съжалявам за времето, когато ти ме мъмреше. И плачеше, котенцето ми. Аз си давах вид, че се сърдя, но всъщност бях доволен. Ти ме обичаше, мила, и често ми казваше това. Карай ми се, както тогава… Аз бягам от стаята си като от чума; щом вляза, усещам сто кила тежест на сърцето си. Нито една душа не съчувствува на мъката ми, нито едно сърце не може да ме разбере. О, човече! Съставен си само от надменност и завист!… Спирам. Много високо стигнах. Страх ме е да не падна.

В Ноан той взема от библиотеката „Мислите“ на Паскал и се опитва честно да ги прочете, както го увещава жена му: „Съжалявам, че от леност не съм прочел тази книга, която възвисява душата и ви учи да мислите и да разсъждавате…“ Във всяко писмо до Гийери той повтаря уверения в голямата си любов. Успехите и победите на Аврора го карат да мисли, че тя го превъзхожда. В Бордо мнението за нея го изненадва и същевременно го кара да изпитва гордост: „Ти се радваш тук на блестящо име: всички говорят само за твоя изключителен ум… Можеш да си представиш колко се гордея… Надувам се, както предполагаш…“ Възнамерява да се върне с книги, с английски речник: „Отказвам се от лова; няма да излизам вече сам; ще бъда постоянно с тебе…“ Злото е, че в съпружеския живот добрите решения идват почти всякога след събития, които ги правят излишни.

Казимир не е „измамен“, но е загубил уважението на жена си. Неговите жалки, нежни, трогателни, простовати писма се сравняват с насмешка с лиричните излияния на Орелиен. В Гийери Аврора се отнася към него мило, но високомерно. Един ден, на трапезата, след една малко безсолна шега на съпруга си, тя се навежда към него и му казва полугласно, но така, че да я чуят: „Колко си глупав, мили Казимир! Но и такъв те обичам!“ Най-голямата вина в брака не е изневярата, а пренебрежението.

Ролите са се разменили. Докато Казимир става мрачен и замислен, Аврора си възвръща щастието и здравето. Отвратена чрез своя брачен живот от „естествената, цялостна любов“, тя се надява да намери спасение в дълбока, платонична любов, но като се страхува, че тази дума може да изплаши всеки мъж, поддържа у Орелиен убеждението, че става дума само за спокойно и свято приятелство. Тя му се отдава само в своите мечти. „Аз се усамотявах в моята тайна, егоистична радост; отказвах да споделя с обекта на моята странна любов изтънчените наслади на мисълта си…“ Когато доверчивият съпруг се съгласява (още през февруари 1826 година) да я заведе в Бордо, тя се среща отново с Орелиен. И сигурно е била очарователна, защото задълго го завладява. „Обичах сладострастните мъчения на тази тайна борба.“ Гледката на желанието е за нея толкова приятно, колкото обладанието е противно. Тя чувствува своята власт над любимия, знае, че с един поглед, с едно ръкостискане може „да разтупти сърцето му“.

И ето че тъкмо по това време, когато е така ухажвана в Бордо, Казимир влиза един ден пребледнял у Зое Льороа и казва: „Починал е“. Аврора мисли, че става дума за сина й и пада на колене. „Не, умрял е свекър ви!“ — извиква Зое. „Майчините чувства са жестоки; в първия миг страшно се зарадвах; но то бе само за миг. Аз обичах истински стария татко и горчиво се разплаках…“ Младото семейство заминава веднага за Гийери. Полковникът е умрял от внезапно усложнение на подаграта му. Снахата прегръща горещо свекървата; свекървата е студена като лед. Баронеса Дюдеван умее да се държи, но е лишена от чар и нежност. Тя си е осигурила по завещание цялото богатство на барона, нещо напълно законно. Казимир е извънбрачно дете; макар че е много богата, мащехата не отделя на заварения син нищо от наследството на бащата. Не остава друго, освен да се отделят от „тази безплодна и горчива съдба“. Казимир и Аврора заминават за Ноан, решени въпреки досегашните неуспехи да се настанят окончателно там. Икономиката диктува политиката, дори в областта на чувствата.

Аврора до Карон:

Много големи скъперници сме тази година. Строим хамбари, които ни разоряват, а не забогатяхме от наследство…