Андре Мороа
Жорж Санд (5)

III
Детството на Аврора

„Когато майка ми заминава за Италия, мене ме отбиват и предават на една жена в Шайо. У тази добра жена прекарахме с Клотилда до две-тригодишна възраст. В неделен ден ни водеха в Париж, на магаре, в отделни кошници, заедно със зелките и морковите, които носеха за продан на пазара…“

Клотилда Марешал е братовчедка на малката Аврора Дюпен, дъщеря на леля й Люси. Тъй като бащиният род отказва да приеме Аврора, до четиригодишна възраст тя познава само рода на майка си и се привързва към него. Баща й, войник на империята, е за детето блестящо видение в сърма, което идва да го целуне между два похода. Много по-късно, когато вече може да чете писмата на Морис Дюпен, тя разбира колко много прилича на него. И тогава открива с радост в този изгубен баща художника, воина и бунтаря, който смята патрицианството за химера, а бедността за полезна поука; и се гордее, че прилича на него: „Аз съм едно навярно слабо, но все пак твърде точно негово отражение… Ако бях момче и бях живяла двадесет години по-рано, зная и чувствувам, че всякога бих постъпвала като баща си.“

Що се отнася до майката, Аврора е буквално влюбена в нея още от най-ранно детство. София-Виктория има рязък език и тежка ръка, но чарът, веселостта и вродената поетичност изкупват всичко. Макар и необразована, тя притежава „вълшебен ключ“ да отваря съзнанието на дъщеричката си за своя примитивен, но дълбок усет към красотата… „Ето нещо хубаво, гледай!“ — казва тя и никога не се мами със своя вкус на парижка гризетка. По цял ден готви, плете, шие в своя тавански дом на улица „Гранж-Бателиер“. Настанява Аврора между четири стола върху закрит мангал без огън и й дава да гледа книжки с митологични и евангелски картинки. Обяснява й ги простичко и остроумно; разказва й приказки, учи я да декламира басни, а вечер да повтаря молитви. Аврора лесно се залисва. Тя може да седи с часове на мангала като на трикрако столче и зяпнала, ококорила очи, да слуша приказка или някой съсед, който свири на флейта в съседна мансарда. И си припомня всякога с тъга този живот, изпълнен с обич, очарование и бедност.

През 1808 година полковник Дюпен е адютант на Мюра в Мадрид. Примирил се е с Наполеон; все още упреква императора, че проявява към ласкателите слабост, недостойна за велик човек; но въпреки всичко го обича. „Никак не се боя от него — казва полковник Дюпен — и тъкмо по това разбирам, че той струва повече, отколкото иска да се представи.“ Ревнива до безумие, София-Виктория се страхува от ухажванията на испанските красавици, и макар че е бременна в осми месец, отива с Аврора при мъжа си. Тежко пътуване във враждебна страна. Аврора помни от него само двореца Годоа в Мадрид и детската адютантска униформа, в която я обличат, за удоволствие на Мюра.

Морис Дюпен до майка си. Мадрид, 12 юни 1808:

София роди тази сутрин едно едро момченце… Аврора е много добре. Ще натоваря всички в току-що купената карета и ще тръгнем за Ноан… Тази мисъл, скъпа майчице, ме изпълва с радост…

Той очаква невероятно щастие от тази първа среща в родния дом на всички близки и обичани от него същества. Но връщането е тежко. Каретата минава през бойни полета с неприбрани трупове; децата гладуват, разболяват се от треска, в мръсните ханища хващат краста и въшки. Неподвижна, пламнала от треска, Аврора идва в съзнание едва когато влизат в двора в Ноан. Посреща я баба й, която тя почти не познава; детето разглежда учудено бяло-розовото лице, къдравата руса перука и шапчицата с дантелена кокарда. Властна и сърдечна, мадам Дюпен дьо Франкьой изпраща снаха си да си почине, а Аврора отнася в своята стая и я слага на леглото си. То има формата на катафалка с кичури пера на четирите ъгъла и дантелени възглавници. Малката, не видяла никога такива хубави неща, мисли, че е попаднала в рая.

Бабата изчиства децата от въшките и мръсотията; Дешартр, в къси панталони и дълги бели чорапи, ги подлага на лекарски преглед. Аврора се възстановява скоро, но малкият умира. Само след няколко дни Морис, довел от Испания един прекрасен, но буен кон, Леонардо, се пребива една нощ на излизане от Ла Шатр, като се препъва и пада върху купчина камъни. Ужасно нещастие! Така случаят принуждава две жени, съвършено различни по рождение и навици, да живеят заедно: „Едната (бабата) светла, руса, сериозна, спокойна и важна, със свободно и покровителствено държане на знатна дама; другата (майката) тъмнокоса, бледа, страстна, стеснителна и плаха пред хора от висшето общество, но винаги готова да избухне; ревнива, пламенна, слаба и гневлива, едновременно лоша и добра…“

Бабата наблюдава с любопитство майката и се пита защо синът толкова много я е обичал. Но скоро разбира. София-Виктория е родена артистка, способна да напише едно прелестно, неграмотно писмо, да пее правилно, без да е учила солфеж, да рисува, без да знае никакви правила; тя е и вълшебница, която умее да шие прекрасни рокли, да прави шапки, да поправя разстроения клавесин. „Заемаше се с всичко и успяваше във всичко… Но изпитваше ужас към неща, които не служат за нищо, и казваше тихичко, че те са развлечения за стара графиня…“ Тя умее блестящо да критикува, с дръзкия език на парижки хлапак и можем лесно да си представим какво удоволствие изпитва дъщеря й Аврора от тези „хапливи и живописни изрази“.

Докато са далеко една от друга, майката и бабата не се обичат; когато трябва да заживеят заедно, неволно започват да се харесват, защото и двете имат огромен чар. При спречквания Аврора взема страната на майка си, при все че тя й се кара и я бие. От баба си не би търпяла нито една стотна от тази суровост. Тя чувствува, че „старите Графини“, които живеят в съседство, се отнасят с презрение към майка й и изпитва мъжествено желание да я защити. Като вижда отчаянието, в което младата вдовица е изпаднала след смъртта на съпруга си, детето се опитва да я утеши с безумната си любов. Скоро Аврора се научава да чете и потъва в приказките на Перо и мадам д’Оноа. Нейни другарки по игра са несъщият й брат Иполит Шатирон, детето от „къщичката“, едро, намусено, но забавно момче, което твърди, че в по-раншен живот е било куче, затова е грубо и сега; и селските деца Урсула, Пиеро, Розета, Силвен. Тя тича волно с тях из прекрасния парк и обиква земята с дълбока любов, която запазва през целия си живот.

„Още тогава — казва тя — обикнах страстно и всякога съм обичала поезията на селския живот.“ Обича едрите волове с наведени чела и бавна стъпка, колите със сено, селските сборове и сватби, седенките, на които конопарят разказва старинни предания. Участвува във всички работи в стопанството, грижи се за агънцата, храни кокошките. Майка й я насърчава към това, играе с нея в малката й градинка, прави й водопадчета и пещери от раковини. Бабата се измъчва, като гледа как внучката й придобива „селски маниери“. Тя се е привързала към това момиче и предчувствува, че то ще стане много умно. Нарича я неволно Морис, а когато говори за нея, казва „син ми“. Така и майката, и бабата я приучват да съжалява, че не е момче: Аврора иска да закриля майка си; мадам Дюпен иска да възкреси сина си.

За да направи от внучка си достойна наследница на Ноан, мадам Дюпен дьо Франкьой иска да я изтръгне от „птичарския род“. Аврора знае, че старите графини я гледат критично. Една от тях, мадам дьо Пардайан, я нарича всякога „горкичкото“ и я съветва: „Бъди добра, защото ще има много да прощаваш“. Пред нея често се говори за тежкото бъдеще, което я очаква поради неравния брак на баща й. Бабата иска да я направи „мила, добре облечена, с изтънчени маниери“.

„Според баба ми, децата трябваше да се приучват от най-ранна възраст на грациозност, добра походка, изискан начин на сядане, поздравяване, вземане на ръкавиците, държане на вилица, подаване на вещ, за да могат тези навици да им станат втора природа. Майка ми намираше всичко това за много смешно и мисля, че беше права…“

Спречкване между двете жени възниква и по религиозните въпроси. Майката простодушно и горещо вярва в бога. Французойка от своята епоха, тя внася несъзнателно една романтична поезия в своите религиозни чувства. Бабата; жена от миналия век, приема отвлечената религия на философите. Тя изпитва — както казва сама — „голямо уважение към Исус Христос“; внук й Иполит отива на първо причастие, но при доброто старо кюре от Сен Шартие, абат дьо Монпейру, чиято вяра е чисто външна. Жадуваща за чудеса, Аврора се възхищава от пламенната вяра на майка си и се огорчава, когато баба й осмива от гледище на разума чудесата, които тя така много обича.

„С еднакво удоволствие четях древните еврейски и езически чудеса. Много бих искала да вярвам в тях. Но тъй като баба ми от време на време се опитваше кратко и сухо да ме вразуми, не можех истински да вярвам; а за така преживяното огорчение си отмъщавах, като в душата си не отричах нищо…“

Разривът между двете дами Дюпен е неизбежен. Бабата не иска да приема Каролина Делаборд, несъща сестра на Аврора, родена преди връзката с Морис; майката отказва да изостави това дете, което няма никого другиго на света. За София-Виктория е трудно да реши: „В Ноан ли Аврора ще бъде по-щастлива или при мене?“ Въпреки молбите на детето тя смята, че няма право да го лиши от блестящо възпитание и петнадесет хиляди франка годишен доход. Освен това всяка зима ще се виждат в Париж. За Аврора това е тежко изпитание: „Майка ми и баба ми разкъсваха на части сърцето ми“. Обичта към майката придобива у нея мъчителната сила на забранена любов. Тя се вижда предадена на една среда, която София-Виктория я е научила да презира. И много плаче.

Но след заминаването на майката Аврора се радва на пълна свобода в Ноан. Дешартр й преподава естествознание и латински; баба й създава от нея отлична музикантка и й вдъхва своята любов към литературата. Аврора чете „Илиадата“, „Освободеният Ерусалим“. Описва селския живот в съчинения, които са пръв признак за призванието й. Но и тя, като човечеството, търси преди всичко вяра, а никой не й я предлага. В книгите, които чете, тя среща Юпитер и Йехова. Но би желала да види друг, по-човечен бог. При все че са я водили на първо причастие, никога не й говорят за Христос. А тя има нужда да обича, да разбира. „Защо съм тук? Защо в Ноан? За какво е този свят? Защо има лоши хора? За какво са старите графини?“ Човек отправя въпросите си към световния екран, който ги отразява във вид на митове. Детето има нужда да чувствува опората на някаква свръхестествена сила. И Аврора си създава собствен бог, олицетворение на кротостта и добрината, и го нарича Коранбе. Издига му в един гъст храсталак олтар от мъх и раковини и отива там не да принася в жертва, а да пуска на свобода птички и бръмбари. Само че за да ги пусне на свобода, трябва най-напред да ги улови, значи да им причини страдание. Така и коранбейството, като всички религии, има свои тайнства.

Империята върви към гибел; Мария-Аврора Саксонска не съжалява; но София-Виктория Делаборд е запазила към Наполеон предаността на старата му гвардия. Нов повод за спречквания между двете жени. Когато отива с баба си в Париж, Аврора вижда с радост в малкото жилище на майка си обстановката от своето детство, вазите с книжни цветя, мангалчето, гдето е изживяла първите си мечти. Но тези посещения стават нарядко; не й позволяват да си играе със сестра си Каролина. От това следват винаги разправии и плач. „Потърпи — казва майка й, — ще отворя моден магазин и ще те взема да ми помагаш.“ Тази невероятна мечта, в която София-Виктория сама не вярва, изпълва с възторг Аврора; тя започва да крие дребните си накити, за да ги продаде и да избяга. Наивното намерение е открито от госпожица Жули, камериерка на бабата; тази студена жена не обича детето: „Искате да се върнете в таванската стаичка ли?“ — казва презрително тя и предупреждава мадам Дюпен дьо Франкьой, получила по това време първия удар.

Настъпва тежка разправия. Старата дама кара внучката си да коленичи до леглото и започва да й разправя своя собствен живот, живота на сина си и най-после на снаха си, като разкрива някогашната и сегашната й безнравственост. Всичко е представено без милост и без снизхождение. За да бъде справедлива към майката на Аврора, тя би трябвало да спомене за „причините на нейните нещастия: самотата, бедността още от четиринадесетгодишна възраст; покварата на богатите развратници, които дебнат гладните момичета, за да петнят невинността; безмилостната строгост на общественото мнение“. Би трябвало да каже също, че Морис Дюпен е бил обичан вярно осем години. Но горката баба, вдъхновявана от своята ненавист и от това, което смята за свой дълг, си служи с гръмки фрази: София-Виктория е „загубена жена“, а Аврора „заслепено дете, което иска да се хвърли в бездната“.

Тези разкрития предизвикват бурни последици. Аврора изоставя учението, става непокорна. „Дете мое — казва бабата, — вие сте станала съвсем неразумна… Затова реших да ви дам в монастир и за тази цел ще отидем в Париж.“ Аврора е доволна: надява се, че в Париж ще вижда майка си, а в монастира ще започне нов живот. И влиза там без съжаление и недоволство.