Андре Мороа
Жорж Санд (46)

II
Семейният кръг

Новата философия за брака идва у Жорж твърде късно, та не може да осигури семейно благоденствие за нещастния Казимир, а не изглежда и вероятно бракът им някога да се възобнови. Случва се, че колкото повече жената се стреми да опознае съпруга си, толкова по-малко приятни черти намира у него. В такъв случай напразно би се проповядвало помирение. Санд трябва да знае това по-добре от всеки друг. Обаче старите жени не виждат тези драми от гледището на младите. Те мислят за тях не вече заради себе си, но за своите дъщери, снахи и внучки; а човек е всякога достатъчно силен да противостои на чужди страсти. Майката на Соланж Клезенже не може да преценява и чувствува като съпругата на Казимир Дюдеван.

Соланж и майка й са строги една към друга. Санд и Морис са се обединили срещу лошото момиченце, което разпространява така коварно и правдоподобно своите разобличения, че хората около нея започват най-после да се ненавиждат, без да разбират защо. „Дори петлите ставаха по-войнствени и кучетата по-зли, щом дойдеше Соланж.“ Наблюдавала още от детинство любовните връзки на майка си, тя ги осъжда, а след това й завижда. „Когато й говорех за бога — казва Санд, — тя ми се смееше в очите.“ Трябва да се признае, че Соланж е минала през добра школа за лека любов. Но Жорж не съзнава това. Тя не може да се види така, както я вижда Соланж. „Тя се самоизмамва — пише сурово Сент Бьов, — че хората няма да повярват истината и че приказките в края на краищата ще надделеят.“ Нейното държане е по-искрено, отколкото той е предполагал. Грубият ум на Соланж, дръзкият й цинизъм възмущават мадам Санд едновременно като майка, буржоазка и романтичка. При все че се наричат „дебеланката ми, мъничката ми, миличката ми“, двете жени не се обичат. По времето на Шопен между тях съществува тайно съперничество. Поведението на Соланж тогава е осъдително. По-късно Санд желае да прости и мисли, че е простила. Два пъти й дава зестра — най-напред, като й отстъпва голямата къща Нарбон, след това — при секвестирането й — една годишна рента; надява се да закрепи така брака на дъщеря си.

Но това не става. Клезенже е луд и прави за една година толкова дългове, че продажбата на ипотекираната сграда става неизбежна; разорява съпругата и чувствително накърнява състоянието на тъща си; защото Санд се опитва напразно да го спаси. Обаче Соланж, вярна на системата си да клевети своите близки, разказва на приятеля си Баскан, че е преследвана „от кредиторите на майка си“. Тя е потайна и крие от майка си положението в своето семейство. „За нея мога да науча само това, което благоволява да ми каже, а тя казва само това, което смята, че е в нейна полза…“ Раждането на малката Жана Клезенже, наречена Нини, довежда до известно помирение, но не и до сближаване между майката и дъщерята. „От двамата Клезенже е по-луд, но не по-лош“ — казва Санд. През февруари 1851 година Соланж и Нини идват в Ноан.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 24 февруари 1851:

Между сериозните събития ще ти съобщя, че Соланж пристигна в навечерието на Морисовото завръщане и прекара четири дни с малката, която е много хубава, но твърде мъчна. Сол бе дошла с намерение да бъде любезна и беше много подчертано любезна, като светска дама с кухо сърце. Само това мога да ти кажа, защото подбудите за посещението и истинските намерения на Соланж никой не може да ги знае. Каза, че възнамерява да прекара тук няколко месеца през лятото и търси да наеме жилище; но няма да намери по простата причина, че такова нещо тук не съществува. Не зная дали това не беше просто начин да бъде поканена да отседне у нас. Заявих изрично, че не искам да приема съпруга, прислугата, приятелите, конете и кучетата й; бих приела само нея и детето, но и тях с предпазни мерки срещу възможни бурни сцени; тя отговори, че не е имала намерение да остане у нас, защото има домакинство, което не може да се побере в моя дом. Заяви, че съпругът й печели много. Вярвам. Остава да узнаем дали плащат дълговете си. Тя все още много го защищава, като твърди, че има лош характер, но добро сърце. Толкова по-добре, ако е доволна. Струва ми се, че за нея щастието се състои само в това да е светска дама; но що се отнася до обществото, в което се движи, жестоко го осъжда и осмива. Лошото е, че не е съвсем здрава, струва ми се, по своя вина. Имала е аборт; още на другия ден излиза на езда и от няколко месеца не може да се оправи. Пише ми превзето нежни писма. Аз имам вече определено отношение към всичко това, не се сърдя, не съжалявам, не могат да ме измамят. Гледам спокойно на нещата, които не могат да се променят…

Ужасът, който двамата съпрузи вдъхват на Санд, е толкова голям, че тя ги смята способни на престъпление. И моли Морис да не вечеря у сестра си.

Жорж Санд до Морис, 2 януари 1851:

Не ми е приятно, че се храниш у тях… Клезенже е луд. Соланж е без сърце. И двамата са безнравствени по начало и в известни моменти способни на всичко… В техен интерес е ти да не съществуващ, а за тях интересът стои над всичко. Ужасна завист е разяждала всякога сърцето на Соланж. Търсят те, Клезенже върви по петите ти… Отивай у тях много предпазливо, но още веднъж — не яж и не пий… Изгори това писмо, но го запомни. Престъплението не е винаги това, което хората си представят. Това не е предварително взето решение, не е съдбоносна наклонност, която бавно узрява у злодеите. Това е неосъзнато действие или най-често пристъп на ярост…

Тя признава най-после, че не изпитва никаква обич към дъщеря си: „За мене тя е къс студено желязо, едно непознато, неразбираемо същество…“ На самата Соланж Санд пише по това време: „Животът ти е твърде фантастичен, мила дебеланке, и колкото повече върви по тоя път, толкова по-малко го разбирам…“ Фантастичен ли? Да, Соланж постъпва много странно. Известно време отива да живее при баща си в Гийери и горкият Казимир, не напълно уверен дали заслужава честта за това бащинство, поема разходите, но това не пречи на Соланж да се оплаква от него. Възмутена, че Клезенже й изневерява, Соланж иска да последва примера му, и тъй като е добре сложена, с особена красота и блестящ ум, тя намира лесно обожатели. В 1852 година напуска Клезенже, защото „се отнасял с нея като с модел“, оттегля се в монастир и продължава да се оплаква оттам.

Соланж Клезенже до Жорж Санд, 23 април 1852:

Така ли ще преминат най-хубавите години от живота ми? Без родители, без приятели, без дете, дори без куче, което да запълни пустотата?… Самота всред движение и шум, а наоколо хората се забавляват, коне препускат, жени пеят, деца играят на слънце, двойки се любят и са щастливи — това не е скука, а отчаяние! После се чудят, че нещастни девойки без разум и възпитание се отдават на удоволствията и порока! Дали жените със здрав разум и сърце съумяват да се предпазят от тях?…

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 25 април 1852:

Много съм преживяла, много съм работила сама, между четири нечисти стени, в най-хубавите младежки години, както се изразяваш ти, и не съжалявам, че съм узнала и приела всичко това. Самотата, от която се оплакваш, е друго нещо… Тя е последица на твоето решение. Съпругът ти не заслужава може би такава ненавист и такова бурно скъсване. Мисля, че бихте могли да се разделите другояче, с повече достойнство, търпение и благоразумие. Така си пожелала, свършено е вече… Но намирам, че не е красиво да се оплакваш от непосредствените последици на решение, което си взела сама, въпреки родителите, приятелите и детето, на които чувствуваш днес отсъствието. Заради детето би трябвало да проявиш търпение; това биха желали и приятелите; а родителите — имаш предвид мене — настояваха да избереш по-удобен момент, по-добре доказани доводи… Не виждам приятелите, които си създаде в обществото, гдето живееш доброволно далеко от мене, да ти са по-верни от ония, които си наследила от мене… Нито един от моите стари приятели не би отказал да ти прости грешките ти към мене и да те приеме както в миналото… Вярно е, че броят им не е голям и те не са важни, високопоставени личности. Не по моя вина. Не съм се родила принцеса като тебе и си създадох връзки според скромните си вкусове… И така, най-голямото ти нещастие е в това, че си моя дъщеря, но аз не мога да променя нищо в случая…

За да се утешиш, ти трябват пари, много пари. В разкош, леност, развлечения би забравила сърдечната си пустота. Но за да ти дам, колкото ти е необходимо, би трябвало да работя двойно повече, с други думи, да умра след шест месеца, защото и сегашният труд надхвърля силите ми… Не ще бъдеш богата задълго, следователно смъртта ми ще бъде безполезна: наследството не ще обогати нито брат ти, нито тебе. Освен това, дори ако можех да работя двойно и да поживея все пак още няколко години, доказано ли е, че дългът ми към тебе е да живея като каторжник, като товарен кон, за да ти доставям разкош и удоволствия?…

Ще ти давам колкото мога повече. Къщата ми е отворена за тебе, докато не внесеш в нея смут с лудориите си или отчаяние със злината си. Ще задържа дъщеря ти при мене, ще я възпитавам, докогато желаеш, но няма да се вълнувам от безполезните ти оплаквания за несгодите и лишенията, които ще трябва да търпиш в Париж. Разсъжденията в писмото ти за жените със здрав разум и сърце, които се проявяват понякога като невъзпитаните девойки неудоволствията и порока, ме карат да мисля, че съпругът ти не е лъгал всякога, когато говореше за твои заплашвания. Ако съпругът ти е луд, ти си два пъти по-луда… в известни моменти. Тъкмо в такъв момент си ми писала този странен парадокс в писмото си… Ако говориш често такива глупости, не се учудвам, че си подлудила Клезенже… Намираш, че е трудно да си бедна, самотна и да не се поддадеш на порок?… Трудно ти е да се държиш както трябва, защото си между четири стени, а чуваш как навън се смеят жени и препускат коне? „Какво нещастие!…“ — както казва Морис. Истинското нещастие е да имаш мозък, в който може да се вмъкне твоето разсъждение: потребно ми е или щастие, или порок… Опитай тогава малко порока и проституцията, ако си способна! Та ти няма да пристъпиш и прага, който води към разкош с отказ от вродената ти гордост… Да загубиш достойнството си не е толкова лесно, колкото си въобразяваш. Трябва да си много по-красива и духовита, отколкото си ти, за да те гонят или дори само да те търсят купувачите. Или да си извратена, да умееш да събуждаш желания, да се преструваш на страстна и развратна, да притежаваш още много прекрасни неща, от които, слава богу, нямаш и понятие! Мъжете с пари търсят жени, които умеят да ги спечелят, а тази наука така ще те отврати, че преговорите няма да траят дълго…

Виждала съм млади жени да се борят със сърдечни или чувствени увлечения, да се страхуват от семейни нещастия, ако се поддадат на неволни увлечения. Но не съм видяла нито една, възпитана както си била възпитана ти, живяла в обстановка на достойнство и нравствена свобода, да се оплаква от липса на благоденствие и от самота поради посочените от тебе опасности. Една жена със здрав разум и сърце, колкото и да е силна, може да се увлече от любов, никога от алчност. Знаеш ли, че ако бих била съдия в твоя процес и прочетях днешните ти афоризми, положително не бих оставила на тебе дъщеря ти?…

Соланж сигурно горчиво се е смяла, когато е прочела: както си била възпитана ти, в обстановка на достойнство и нравствена свобода… Обаче майка й напълно вярва в това, което й пише. Тя би разбрала една красива безкористна любов; но не допуска продажност. На това Соланж отговаря: „Лесно ти е да говориш за безкористие; ти си била всякога богата, аз имам само жалката издръжка, която ми даваш; а трябва все пак да живея.“ Скъсването с Клезенже е придружено с един нереален процес за връщане на зестрата и с разправии за Нини, която изпращат за щастие в Ноан.

Соланж Клезенже до Жорж Санд, 29 април 1852:

Съпругът ми е луд, какъвто надали е имало… Съгласна съм от сърце детето да бъде предадено на тебе. При тебе или при мене, все едно. Но за нищо на света не искам да му я поверя по два месеца в годината… Още е съвсем малка, за да бъде поверена на такъв човек, при когото ще бъде лишена от всичко. По-късно ще бъде девойка и ще бъде пак така опасно да я оставят на толкова груб и циничен човек…

Жорж Санд има вече опит в отвличане на деца. За да защити Нини срещу каменаря, тя поставя Ноан във „военно положение“; в случай на нужда би мобилизирала пожарникарите на Мансо. Сега, когато й поверяват възпитанието и отглеждането на внучката, тя си възвръща радостта, която е изпитвала някога, когато е живяла с деца. Радва се, че е баба. Чувството за нежно покровителство предхожда всяко друго чувство у нея. Да учи някого — това е истинското й призвание. Нини и тя стават неразделни; украсяват заедно „кукленската градина“, създадена някога от мадам Дюпен за Аврора, която е наричала кътчето свой малък Трианон. Там има миниатюрни планини, мънички хижи, пътечки, покрити с мъх, и водопадчета, които получават вода от цинков басейн, скрит в храстите.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 28 октомври 1853:

Всеки ден работя в моя малък Трианон; превозвам чакъл с количка; изкоренявам и засаждам бръшлян; уморявам се в куклената градина и от това се храня и спя чудесно…

Жорж Санд до Соланж Клезенже:

Купих й сламена шапка за в градината, четири утринни рокли, обувки и така нататък. Трябва й само още една шапка, колкото желаеш простичка и евтина, но само да не е по ужасния вкус на Ла Шатр… Купих и чорапи. Жилетчиците и панталонките са вече готови. Момиченцето ни е очарователно, сияе от здраве и чете доста внимателно. Неразделни сме от обяд до девет часа вечерта. Сутринта прекарва с Мансо, който я обожава…

„Кралицата на всички Нини“ царува в Ноан. „Тя се съгласява да й направят клизмичка само при условие, че по тръбичката ще има цветя и панделки, а по време на операцията Мансо ще свири с уста някаква мелодийка.“ Когато в покоя на едно временно помирение Соланж взема дъщеря си, „за която е зажадняла“, бабата роптае: „Ще задържа Нини, докато е възможно. Горкото дете не ще бъде никога по-спокойно и щастливо, докато спорът за него се разреши.“ Санд не желае най-вече постоянните местения насам-нататък: „Имам нещастието да се привързвам към съществата, за които се грижа, и никак не обичам неочакваните промени… Ако помирението не продължи, ти ще ми доведеш Нини болна, объркана, раздразнителна, мъчно, поносима…“ Тъкмо това наистина става, но чарът на Ноан оказва отново своето въздействие.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 21 септември 1852:

Нини се чувствува чудесно, а характерът и е неузнаваем… Към мене Нинет е очарователна… Нервите й се успокояват. Перушинката й се оправи. Станала е още по-хубава. Често говори за тебе, но без тъга и все смята, че ще дойдеш на другия ден. Прави удивителен напредък по впечатлителност, заема се да описва градината, цветята, слънцето, „наметнало сивия си плащ“, звездите „със златните лапички“, вечерното цвете, което се разтваря нощем, когато ружите се свиват, светулките и така нататък… С една дума, няма по-прекрасно нещо от това девойче…

В необнародваните бележници на Жорж Санд, водени обикновено от Мансо, а понякога и от нея, е запазен споменът за игрите на бабата и внучката, за работата в берийския Трианон, за чудноватите вечери в Париж, където Жорж води Соланж, Нини, Морис и Мансо най-напред да вечерят у Маньи, а след това завлича в „Одеон“ или „Амбигю“ това четиригодишно дете, което нито майката, нито бабата, и двете жадни за театрални представления, не знаят къде да дянат, докато трае спектакълът.

Бележник на Жорж Санд, 19 април 1853: „Слагам последна полировка на моя малък Трианон. Мансо, му направи водопадче. Аз — бакхусова горичка. Емил се слиса; славеите също… Изчитам сама последния том от спомените си… 20 април 1853: Великолепно време, малко облачно, но топличко. Дърветата бързо се разлистват. Издигам планина до Трианон, но Мансо я събори за два часа! На нейно място настани един долмен с невидим резервоар, откъдето се захранва водоскокът в Трианонската пещера. Каква изненада за Нини, а още повече за мене, защото аз съм повече дете от нея!… Водоскокът блика два часа… Днес не съм работила нищо; само уших един нарцис на килимчето. Скитам. Ах! Да можеше да продължава все така!… Изпращам на Дютак първия том от «Звънарите»… 21 април 1853: Градината е напълно подновена и почистена. Стана великолепна. Още няма лалета, но има нарциси, цели килими от виолетки в горичката. Теменугите са прекрасни. Парички, иглика, тръни… Направих второ хълмче в Трианон, за да скрия резервоара… Започвам да бродирам възглавница с птичи гнезда за стола…“

Перото се взема отново от Мансо: „Тя започва също продължението на «Моя живот»: четвърта част, VII том… 13 април 1853: Нини е станала наистина много мила, но все още иска да яде супата си с пръсти, а баба й не позволява… Нини ще стане истински мила, когато майка й дойде да й прави пещери с розовите си нокти… 16 юни 1853: Мадам Соланж трябва да пристигне утре; следователно няма да пристигне… 17 юни 1853: Мадам Соланж не дойде, разбира се! 18 юни 1853: Мадам Соланж пристигна тази сутрин… Вечерта накара Нини да се нахрани съвсем голичка, а сутринта се оплаква от студа и от селото. Господи!…“

Бележник на Жорж Санд, 29 август 1853: „Дъждовно и студено. Поправям Мемоарите. Показвам се навън едва след вечеря. Времето е хубаво; ясно е; много добре виждам кометата в яркочервения залез… Мансо в ролята на Отшелника, Морис — на Бертран, Ламбер — на Лелия импровизират пиеса в горски декор. Човек може да умре от смях, като гледа костюмите им. Представлението е много хубаво и забавно с патоса и безсмислието си. Много ме развлече, главно защото не очаквах такова нещо… Па-де-дьо и балет от Ламбер (като дяволка) и Мансо (като монах), за да се представи изкушението на свети Антоний; великолепно нещо!… Пиесата се нарича «Вяра и съмнение»…“

Бележник на Мансо, 17 ноември 1853: „Заминаваме от Ноан в три часа сутринта. Морис иска да поспи един час и отказва да хапне от бекаса, който Мансо така хубаво разрязва. В Шатору пристигаме преди шест часа; невъзможно беше да задържат конете! В девет и половина заминаваме за Париж… Вземаме само едно купе! Влакът пристига в Париж в шест часа вечерта. Жан^[1] се занимава с багажа. Вечеряме у Маньи, прибираме се. Мадам подрежда бельото си и си ляга в десет и половина. 19 ноември 1853: Мадам е доста добре… Репетиция на първите шест картини.^[2] Съкращения. Ваез^[3] е разярен от артистите. Вечеряме у Маньи, после с Морис, мадам Соланж и Нини отиваме в «Одеон» да видим «Подхвърления»…“

Бележник на Жорж Санд, Ноан, 19 декември 1853: „Великолепно време. Отивам с кола в гората Мание заедно с Нини и куклата й. На капрата сяда Жан с лопати и кошници. Газим в кал, но донасяме великолепен добив за Трианоните… Нини е много мила, разпитва ме по пътя «какво става с човека, когато умре»… 27 декември 1853: Цял ден вали сняг. Рибите останаха под леда; опитват се да ги освободят. Птиците мълчат. Моят Трианон напомня Швейцария… Пиша писма и преписвам по малко «Теверино»… Отец Олар и черният Петър идват на вечеря. Селянинът не се нахранва добре (защото селянин никога не вкусва непознато ястие). Емил го убеди да опита портокаловата ракия. Играя на карти с Мансо, след това с Емил сверявам «Даниел». Качвам се в десет часа. Пиша стихове за отец Олар и за Емил, после преписвам «Теверино»…“

Бележник на Мансо, 28 декември 1853: „Много сняг, Мадам е добре, за гимнастика рине снега с лопата, и то така усърдно, че й става горещо като през август! Шараните продължават да мрат. Мансо никога няма да убие дрозд… 29 декември 1853: Нини се върна от мадам Перигоа^[4] с много играчки. Прехласна се от роклите, пристигнали тази сутрин за нея от майка й.“

Както Аврора бе обединявала някога двете дами Дюпен, така и сега внучката обединява за няколко дни майката и бабата. Те се възхищават заедно от приказките й.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 9 февруари 1854:

Тук няма нищо по-интересно от Нини; тя весели цялата къща заедно с Мансо, който дотолкова се вдетинява, че тя често ме запитва: „Бабо, още по-глупава ли съм от него?“ Все така си е очарователна…

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 12 март 1854:

Животът в Ноан си е все същият. Тук е Соланж, но тъй като не се забавлява кой знае колко, няма да се задържи за дълго. Най-умното нещо, което прави, е, че ми оставя очарователната Нини, без която не мога. Мансо се грижи за мене като някоя добра старица. Той е прекрасен младеж и ми прави компания колкото и да съм намусена. Морис има успехи в Париж…

Но между Соланж и нейния кирасир не се постига никаква трайна спогодба. През май 1854 нова катастрофа. Научил за връзката на жена си с граф Карло Алфиери, депутат от Алба в Пиемонтския парламент, Клезенже нахълтва разярен в стаята на Соланж. След ужасна сцена заграбва всички писма от любовника и ги изпраща на своя адвокат Бетмон със следните редове: „Какво да правим? Намерих сили да не я убия…“ Той напуска семейното жилище, отива в Ноан с „една личност с ордени“, за да вземат Нини, и иска раздяла, този път в своя полза, срещу изневерилата жена. Нещастното дете минава отново от ръце в ръце, поверявано ту на кръстницата си мадам Баскан, ту на баща си, който го дава най-после в пансион. Писмата на Жорж Санд до мадам Баскан показват, че не е знаяла цял месец какво става с внучката й.

Тази случка дава съвсем неочаквана последица. Сломена от толкова вълнения, Соланж иска да потърси опора във вярата. Набожният й братовчед Гастон дьо Вилньов „я тласва в ръцете на отец дьо Равиньян“. И тя се оттегля в Сакре Кьор: „Ако не повярвам в бога, не ще бъде по моя вина. Ще ограбя във всеки случай Хенрих IV, като кажа: «Дъщеря ми заслужава една литургия»“^[5]. С надежда да получи подкрепа от небето, за пръв път в живота си тя проявява малко смирение: „Само чудо би могло да върне дъщеря ми. Господ върши чудеса. Но дали съм заслужила да направи чудо за мене? Не…“ Както винаги ловка, Жорж Санд използува веднага случая: „Ако си наистина благочестива, помири се с Огюстин“. Действително преобразена, Соланж се съгласява на това помирение.

Очакваното чудо става на 16 декември 1854 година. Съдът издава решение за раздяла на съпрузите и поверява детето на баба му.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 17 декември 1854:

Какво щастие, моето момиче! Ето кое трябва да затвърди вярата ти! Бог ни дойде на помощ и към каквато религия да принадлежим, ние чувствуваме тази помощ, когато я търсим и се молим за нея. Трябва да дойдеш веднага, но заедно с Жана…

Наближава Нова година. Какво тържество ще устроят в Ноан за Нини, ако се върне тъкмо сега! Уви! Трябва да изчакат, докато решението им бъде официално съобщено; Клезенже може все още да го обжалва, а адвокатът Бетмон е неумолим. На 1 януари 1855 година Соланж може само да занесе играчки в пансиона Делиниер, на улица „Шатобриан“. Самата тя намира под вратата си, както по времето, когато е била дете, четири бездарни стихчета, писани от Жорж — от развълнувана и разтревожена майка:

Във този ден щастлив на скъпата Соланж

отдавам аз отново моята любов.

Тя вече се старае с разум да блести,

дано намери само в себе си кураж.

Едно временно постановление оставя детето в пансиона. „Бащата извежда дъщеря си през януари — пише Санд, — без да забележи, че тя е с лятна рокля!“ Вечерта я връща болна и заминава веднага на лов далеко от Париж, неизвестно къде. Санд е неспокойна. 29 декември. 1854: „Gloomy^[6] ден. Мисля само за Нини. Пиша писма. Размислям.“ Уви! Черните предчувствия скоро се потвърждават. Малката се разболява от скарлатина и много бързо умира.

Жорж Санд до Шарл-Едмон, 7 февруари 1855:

Най-ужасното е това, че ми убиха горкото дете… Отидох да го видя; съдът го бе поверил на мене. Бащата упорствуваше от самолюбие… Обжалва решението, което поради това не можеше да се изпълни веднага… Напразно писах на неговия жесток и студен адвокат, че за нещастното дете се грижат зле в пансиона, гдето бащата го бе дал!… Повикаха майката и се съгласиха да я оставят при детето, когато разбраха, че е загубено. То издъхва в ръцете й, като се усмихва и приказва, задушавано от общо подуване: „Не, мамичко, няма да отида в Ноан. Няма вече да изляза оттук!…“

Бележник на Мансо, 14 януари 1855: „Към десет часа нарочен раздавач от Шатору донесе телеграма, че страданията на горката Нини завършили нощес. Мадам е в отчаяние и всички заедно с нея… 16 януари 1855: Пристигнаха Соланж, Ламбер, Емил… и Нини! Оставиха я веднага в черквата. Урсула^[7], Перигоа, Верн^[8], мадам Десер и мадам Перигоа идват за погребението. В един и половина малката бе погребана от Бонен, Жан, Силвен^[9] и градинаря.“

Бележник на Жорж Санд, 17 януари 1855: „Спах, след като изплаках всичките си сълзи. Непрекъснато мислех за нея и струва ми се, че тя ми отговаряше. Сол е сломена и затова е по-спокойна. Писах няколко писма… Соланж стана за вечеря. Препрочитаме «Лоранс»; тя се старае да слуша. Прибирам се в един часа. Все така съкрушена. 18 януари 1855. Днес нищо ново. Не работя. Разхождам се без цел. Цял ден разговарям тъжно. Всичко е покрито със сняг. Соланж е хремава и болна. Четем Купър. Шия с вълни. Морис и Ламбер рисуват с бои с лепило. «Лоранс»: поправки.“

Бележник на Мансо, 23 януари 1855: „Мадам е доста добре. Снегът започва да се топи… Мадам и мадам Соланж записват бележки из живота на горката Нини (ще пишат: «След смъртта на Жана Клезенже»). Вечеря. Разговори за бъдещия живот. Бродиране с вълни. Купър. Мадам Соланж е хремава; цялата е в синапизми. Мадам ще продължи тази нощ бележките за Нини по всекидневните ни записи.“

Не бива да осъждаме строго потребата, изпитвана от Жорж Санд, да напише статия за смъртта на внучка си. Най-искрените чувства на един писател се превръщат в думи и фрази. Често пъти той чувствува само това, което може да напише. Жорж се опитва да пише, след това гледа куклите на Нини, книжките, ръчната й количка, лейката, мъничките й ръкоделия, градината, която са направили заедно. „Провидението е много жестоко към човека, особено към жената“ — казва тя.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 18 януари 1855:

Благодаря за писмото ти, миличка. Аз съм съкрушена и сломена. Не съм болна. Имам потребната смелост, не се тревожи. Соланж беше възбудена и следователно колкото е възможно силна. Вчера погребахме нещастното дете при баба ми и баща ми. Днес всички сме сломени. Не зная още докога мъката ми ще бъде все така силна. Бъди уверена, че ще направя всичко възможно да не ме погуби. Искам да живея за тия, които ми остават. Обичам те и те прегръщам от все сърце, моя мила дъще. Соланж е много трогната от обичта, която проявяваш към нея. Чувствува я и я разбира…

Има добри души, които не се насищат да гледат чужди нещастия. Те все желаят другите да страдат още малко. Осъждат Санд, загдето въпреки мъката си продължава да гледа как дъждовниците скачат в езерцето; или че още на 23 февруари пита Морис дали на вечерята у принц Наполеон Соланж е била „хубава и добре гримирана“, а през юли възобновяват представленията в Ноан. Но и Жорж Санд като Гьоте не смята, че е похвално да се поддържа скръбта. „Напред през гробовете!“ би бил съвършено приемлив девиз за нея.

След смъртта на Нини нейните „момчета“ — Морис, Окант и Мансо — искат да я заведат в Италия, да я поразсеят. Пътуването е прекрасно, по море от Марсилия до Генуа, „гдето обядвахме на открито под натежалите от плод портокалови дръвчета“; след това по суша, из римската равнина, „наблъскани в нещо като дилижанс“, към Флоренция през Фолиньо, „и Тразименто, гдето Анибал натупа здраво римляните“. Фразата е от Морис Санд, който описва на Титин това пътуване в едно забавно писмо: „Минаваме през владенията на Моденския херцог, гдето всичко е от бял мрамор, като се почне от оградата на селската хижа и се свърши с короната на херцога. Държавата му има дванадесет левги обиколка; войската му се състои от тринадесет души, включително музикантите, а всичките му поданици са каменоделци…“

По „безкрайните шеги“ на Морис се отгатва, че пътуването е било весело, с карикатурни прояви, каквито Санд обича; Мансо подстригва мустаците си и целува ногата на свети Петър, Санд възстановява силите си и се катери по планините с радост, макар че се уморява; намират много непознати растения и насекоми; ловят пеперуди из развалините на Тускулум, с една дума, тонът на този поход из Италия съвсем не е такъв, какъвто го виждаме в „Писмо от Фонтан“. Санд е щастлива, но е решила да не харесва нищо и да съжалява на всяка стъпка за Франция. Оттук и странни преценки: „Не вярвайте нито дума за величието на Рим и околността му. На този, който е виждал други места, всичко това ще се стори много дребно; но е възхитително изискано… Рим е в много отношения съвсем празна работа; трябва да си поклонник на Енгр^[10], за да се възхищаваш от всичко… Странно нещо, красиво е, интересно, чудно, но прекалено мъртво… Градът е отвратителен с грозотата и мръсотията си! Един сто пъти по-голям Ла Шатр!…“ Ах, берийке!

Истината е, че тя наблюдава римските гледки с враждебно пристрастие. На приятеля си Луиджи Каламата, който я укорява, загдето не е казала, че редом с просяците и апашите в Рим живеят и почтени хора, и мъченици за свободата, тя отговаря, че императорската цензура не би й позволила да говори за италианските либерали, за Мадзини и Гарибалди, които тя обича. „А като не може да се говори за това, което в Рим е безгласно, сковано, невидимо, трябва да се очерни Рим такъв, какъвто го виждаме, с поддържаните му качества: мръсотията, леността, безчестието… Добре е да се каже какво става, когато един народ попадне под властта на расото и аз постъпих много добре, като го казах, колкото скъпо и да ми струва…“

Този антиклерикален изблик изненадва, особено защото идва толкова скоро след намерението да дадат Нини в монастир и при това по време, когато Санд има за приятели мнозина кюрета от околностите на Ноан. Трябва да го отдадем, от една страна, на дълбоко вкорененото волтерианство, готово всякога да бликне при големи душевни сътресения, от друга страна, на озлобението срещу тези, които са й вдъхвали надежда за чудо, годна да спаси внучка й, и най-вече на ужаса, вдъхван не от верската, а от църковната политика на втората империя. Тя вижда, че свободата на мисълта изглежда застрашена, че млади професори са преследвани; и се смята длъжна да реагира. Книгата, която пише за пътуването си в Италия, „Даниела“ — по-скоро политическа брошура, отколкото роман, — й създава много неприятности. Без малко не спират вестник „Ла Прес“, който я печата като подлистник. Жорж Санд трябва да потърси застъпничеството на императрицата, като я трогва за съдбата на невинните печатарски фактори и работници. Императрицата се намесва — голяма смелост от страна на една набожна испанка; но въпреки това не спечелва благоволението на мадам Санд.