Пат Конрой
Блус в лятна нощ (40)

39

Идва време, когато всеки син трябва да мине през това, мислех си аз и застанах до братята си край леглото на мама. Обонянието ми долови металния мирис на химиотерапията, усетих го дори върху езика си. Тази химиотерапия трябваше да унищожи белите кръвни телца, които бяха задръстили кръвообращението на Луси и задушаваха живота на червените й клетки. Представих си как кръвта на майка ми се превръща в смъртоносен белезникав сняг. Когато я погледнах, в красивите й сини очи за пръв път видях ужас. Всяка фибра на тялото й трепереше с вибрациите на безименен страх.

И петимата се бяхме събрали край леглото на Луси, обсипвахме я с целувки, докато най-накрая тя ни помоли да си вървим. Тий се разплака и рече:

— Обичам те, мамо, обичам те с цялото си сърце и душа, въпреки че направи всичко възможно да съсипеш живота ми.

Изсмяхме се, а Луси ни махна за сбогом. Всички си тръгнахме, остана само Тий, който според графика трябваше да поеме първото дежурство. Докато си разпределяхме часовете за бдение, никой не искаше да включваме и Джон Хардин, но той така се разсърди, че за да не го обидим, му дадохме първото нощно дежурство, тъй като и без това си имаше проблеми със съня. Погледнах шумните си развълнувани братя и по лицата им разбрах, че никой от тях не е подготвен за следващите трийсет или четирийсет години, които ще трябва да преживее без Луси.

В чакалнята изпихме по още едно кафе, обвити в цигарен дим, мрачни мисли и безутешни страхове. Всички бяхме забелязали ужаса в очите на Луси.

— Аз съм единственият, който продължава да смята, че мама ще живее още поне десет години — каза Джон Хардин. — Докато вие не вярвате, нали?

— Джон Хардин, аз поемам първата смяна. Ела да ме смениш в полунощ. Останалите сте свободни — каза Тий и ние се разпръснахме.

Точно в полунощ, когато цял Уотърфорд бе потънал в дълбок сън и морето се отдръпна от мочурищата и широките речни ръкави заедно с отлива, Джон Хардин сменил Тий. Полузаспал, Тий тръгнал да си върви, като забравил дори да стегне връзките на обувките си.

След половин час една сестра влязла, за да смени системата с химиотерапия, и после каза, че Джон Хардин изглеждал напрегнат, но се държал много приятелски с нея, докато измервала температурата и кръвното на Луси. Когато обаче Дюпре пристигнал в седем сутринта, заварил стаята празна. От Джон Хардин и Луси нямало и следа. Само при страничния вход на болницата открил инвалидната количка, която по всяка вероятност бе използвал, за да изведе Луси от болницата. Беше оставил бележка под възглавницата й, на която пишеше: „Не давам повече да убивате мама с отровите си. Може да ми викате, че съм луд, но така тя ще разбере, че я обичам повече от скапаните си братя.“

Когато научихме какво се е случило, се събрахме у съдията да обсъдим стратегията на предстоящото издирване.

— Взел е колата на мама — казах аз. — Когато се поуспокои, доктор Питс ми каза, че от килера в къщата липсва цялата храна. Както и пиенето. От скрина за бельо са изчезнали одеала, чаршафи и кърпи. Когато Дюпре се обади тази сутрин, веднага отидох до къщата на дървото, но там няма никой.

— Той няма нито кредитна карта, нито пари в брой — додаде Дюпре. — Портмонето на мама не е пипано. Няма къде да отиде. Всички патрули по пътищата са предупредени да търсят колата на мама.

— Джон Хардин може и да не е съвсем в ред — каза Тий, — но за такива работи акълът му щрака. Бас държа, че си е изготвил план, и то страхотен.

— Знаете ли защо се стигна до тази бъркотия? — обади се Далас. — Защото нашите ни възпитаха да вярваме в доброто у хората. Никой нормален човек нямаше да разреши на психар като Джон Хардин да дежури край леглото на една умираща жена. Никой, освен нас. Ако бяхме възпитани не в либералната, а в консервативната традиция — като всеки бял южняк, — никога нямаше да оставим един откачен да пази мама.

— Да, но всички консерватори са егоцентрици, подлеци, реакционери и досадници — намесих се аз.

— Точно такъв искам да бъда — кимна Далас.

Въпреки че много лоши неща могат да се кажат за малките щати като Южна Каролина, хубавото в тях е, че всички живеят задружно. За по-малко от двайсет и четири часа целият щат беше на крак и търсеше червен „Кадилак Севиля“, модел 1985-а, с леко мръднал шофьор и болна жена с изтощен, нездрав вид.

Тий се залови да проверява хотелите и мотелите в целия щат, а Далас започна да се обажда на всички шерифи. Аз отидох в Чарлстън и от местния вестник започнах да въртя на всички главни редактори в щата с молба да ми отделят малко място на първите си страници за описание на изчезналата Луси. Дюпре взе да издирва приятелите на Джон Хардин по заведенията около университета. Алкохолът беше първото убежище, до което прибягваше Джон Хардин, щом умът му се замъглеше и го обземеше паниката на свободното падане. Дружеше предимно с хора, които като него смятаха, че животът е непоносим. Когато обаче научиха, че Джон Хардин е изчезнал с майка си, те веднага затрупали Дюпре с всевъзможни сведения, телефонни номера и имена на общи приятели. На третия ден Дюпре най-накрая откри единствения човек, който можеше да му каже къде се е скрил Джон Хардин и как да го намери.

Върнън Пелърин бил доста дрогиран и без много да му мисли, изплюл камъчето. Казал на Дюпре, че преди около две седмици е дал на Джон Хардин ключовете от собствената си рибарска хижа на река Едисто. Това станало в бара на Мълдун. Хижата била негова и на брат му Кейси, но той живеел в Спокейн, Уошингтън. Джон Хардин споделил с него, че трябва да се скрие в най-уединеното и тайно място в цяла Америка, за да може да напише едно есе, което щяло да промени хода на човешката история. Хижата била чиста, бедно обзаведена, но удобна за целта. До нея обаче се стигало само по вода.

На следващата сутрин взехме две големи лодки и поехме по река Едисто, южно от Оринджбърг. Ние с Тий бяхме в едната, а Дюпре и Далас — в другата. На всяка цена трябваше да върнем Луси в болницата, но трябваше да внимаваме и с Джон Хардин, защото състоянието му бе такова, че го избиваше на насилие, а тогава той можеше да тероризира цял град — нещо, което Уотърфорд знаеше много добре.

Спуснахме се по течението на буйната, преляла от дъждовете Едисто. Дъбовете от двата бряга се бяха надвесили над водата и в сплетените им клони се гушеха пойни птички и водни змии. На един от клоните, под който минахме, Далас преброи точно девет такива змии.

— Мразя змиите — обади се Далас.

— Ти остави змиите, ами помисли какво ще правим с Джон Хардин. Сега той е големият ни проблем.

— Може би ще го сварим в добро настроение — подметнах. — И ще му съобщим, че сме му купили билет за концерта на „Ролинг Стоунс“.

— Това едва ли ще помогне — рече Дюпре. — Тъй като пак пропусна датата за инжекцията си, сега сигурно е превъзбуден и пие, защото е убеден, че докторите се опитват да убият Луси. Трябва много да внимаваме с него. Ако успеем с думи да го убедим да ни предаде мама, ще бъде чудесно. Но, така или иначе, трябва да я върнем в болницата час по-скоро.

— Как смяташ, дали е въоръжен? — попита Тий.

— По всяка вероятност, да — отвърна Дюпре.

— Нали знаеш кой е най-точният стрелец в семейството? — попита ме Тий.

— Чакай да помисля. Джон Хардин.

— Страхотен е. Комар уцелва.

Минахме покрай няколко малки безлични къщи, после реката направи завой и тогава на петдесетина ярда от нас зърнахме неголям пристан. Лодката на Джон Хардин беше сложена в задния двор и добре замаскирана. Завързахме нашите лодки за пристана, разделихме се на две и запълзяхме към къщата. От комина се виеше тънка струйка дим. Въздухът миришеше на мухъл и водорасли. Меката земя бе надупчена от копитата на сърни и елени, чиито следи бяха изписали загадъчни йероглифи в калта.

Тъй като Дюпре бе единственият от нас петимата, който продължаваше активно да се занимава с лов и риболов, пуснахме го напред, а ние тримата изостанахме, но не го изгубихме от поглед. Видяхме го как пропълзя по корем до входа на къщата, клекна върху една набързо скована веранда за временно ползване и надникна през стъклото на мръсния прозорец. Очевидно не успя да види нищо, защото се премести на следващия прозорец, изтри го и пак надникна. После наплюнчи пръста си и почисти кръгче в стъклото. Нито чу, че вратата се отвори, нито видя Джон Хардин, преди да усети дулото на пушката му в слепоочието си.

Дюпре вдигна ръце, а Джон Хардин го изкомандва да застане в средата на обраслия с бурени двор. Накара го да коленичи с ръце зад врата, а очите на Джон Хардин обходиха гората.

— Излизайте всички или ще откъсна пишката на Дюпре и ще я хвърля на мечетата — изкрещя Джон Хардин.

— Сега пак ще ни кара да се събличаме голи и ще се присмива на малките ни пишки, както стана на моста, спомняш ли си? — попита ме Тий, но аз му направих знак да мълчи.

Далас не издържа и излезе от прикритието си. Опита се да респектира малкия ни брат с престижа на професията си.

— Предай се, Джон Хардин — заповяда му Далас и размаха парче хартия. — Това е съдебно решение за твоето арестуване, братле. Подписано е от трима полицейски началници и от родния ти баща. Татко иска да бъдеш арестуван и тикнат зад решетките. Държи да те заключат в единична килия. Аз съм единствената ти надежда, Джон Хардин. Аз ще издействам да те пуснат под гаранция. Само един блестящ адвокат, който знае как да омагьоса съдебните заседатели, може да те спаси от пандиза. Джон Хардин, знай, че в три щата те търсят под дърво и камък. Обявено е общонационално издирване за теб.

— На колене! — извика му Джон Хардин. — На колене или ще ти отнеса главата. Още сега! И знай, че няма да престоя и една минута в затвора. Ясно ли ти е защо? Защото съм луд. При това освидетелстван. Само ме дразните, така правехте и когато бях малък. Кой знае, сигурно от вас съм пипнал тая шизофрения.

— Кой знае — повтори Дюпре. — А може да е и от манджите на мама.

— Млъквай! — изпищя Джон Хардин. — Само още една дума срещу мама, и с теб е свършено! Може и да не е била съвършена, но помисли си за кого се е омъжила — за нашия ужасен баща, който не заслужава да го познаваш, камо ли да се омъжиш за него. И тя е имала мечти, красиви мечти, но какво е получила — четирима синове, дето са... хвани единия, удари другия. Признавам, че и аз я разочаровах. Но тя винаги ми е казвала, че аз съм прекалено чувствителна душа за този увълчен свят. Пренесла е целия си живот в жертва на татко и на вас, смрадливи копелета. Само мама ме разбира на този свят.

— Тогава защо я убиваш, Джон Хардин? — попита Дюпре с делови глас.

— Не говори глупости! Само да го кажеш още веднъж, нещастник такъв.

— Той е прав — обади се Далас. — За мама има само едно спасение и то е в химиотерапията.

— Трябва да видите какво й коства тази химиотерапия — обади се Джон Хардин с ужас в гласа. — Не може да задържа никаква храна. Всичко повръща. Тази химия я убива отвътре.

— Трябва да върнем мама в болницата — каза Дюпре и се изправи на крака.

— На колене! — изкомандва го Джон Хардин и го удари в свивките на краката с приклада си.

В този миг вече ми прекипя и повече от яд, отколкото от смелост, се хвърлих шумно напред и без дори да поглеждам към Джон Хардин, изтичах до входната врата, блъснах я и влязох при мама. Тя лежеше до една пламтяща печка — почти в безсъзнание, в спален чувал, който беше мокър от пот. Сложих ръка на челото й — гореше. Луси отвори очи и се опита да каже нещо, но треската погълна думите й и нищо не излезе от устата й. Вдигнах я на ръце — бях бесен и нищо не можеше да ме спре.

Излязох навън и тръгнах към Джон Хардин, чиято пушка сочеше право между очите ми.

— Върни мама в къщата или те пращам на небето.

— Махни се от пътя ми, Джон Хардин. Мама цялата гори и ако до един час не я върнем в болницата, с нея е свършено. Ти какво искаш, да я убиеш ли?

— Не, Джак. Кълна се в Бога, опитвам се да я спася, да й помогна. Питай я, ако не вярваш. Събуди я. Тя знае какво се опитвам да направя. Само дето забравих да взема аспирин. Това е всичко. Обичам я повече от всеки друг. Във всеки случай повече от вас, момчета. И тя го знае.

— Тогава помогни ни да я заведем там, където може да бъде спасена.

— Моля те — казаха в един глас Далас, Дюпре и Тий и Джон Хардин свали пушката си.

Дори след като я върнахме в болницата, Луси остана в натрапеното й царство на делириума. Отново се скупчихме край нея и молитвено заповтаряхме „обичам те, мамо“ с надеждата, че ще облекчим самотата и страданието й. Неприятният мирис на химиотерапията изпълни стаята, а бистрата течност капка по капка се запромъква във вената на дясната й ръка. Изгаряше всичко по пътя си и убиваше всяка клетка — и добра, и лоша. Пое по магистралите, свързващи отделните й органи, сякаш бяха отдалечени градове, поведе я към олтара на смъртта. Цялото й същество се обърна навътре, графиката на жизнените й функции се люшна колебливо, а младият лекар заби тревожен поглед в монитора. Той трябваше да направлява стъпките й по този последен път на живота, да я доведе до крайната спирка и да изключи химиотерапията, оставяйки попареното й и измъчено тяло само да се оправя оттук нататък.

Доктор Пейтън смяташе, че тя ще умре още през първата нощ от връщането й в болницата, но очевидно бе подценил тялото й, което бе издържало пет трудни раждания и от което бяха излезли пет здрави бебета — всяко с тегло над четири килограма. През тази първа нощ тя на два пъти си отиваше и на двата пъти се върна отново.

В края на втория ден Луси отвори очи и ни видя. Ние веднага се развикахме радостно и една сестра дотича да ни се скара. Без да разбира какво става, Луси ни намигна съучастнически. След това спа непробудно пет часа, събуди се и ние отново я посрещнахме с шумни овации.

След второто събуждане Тий не издържа и се измъкна от стаята. Тръгнах след него. Той мина през задния вход на болницата и пое към реката. Застигнах го. Плачеше тихо.

— Джак, не съм готов за това. Кълна ти се, не съм. За тази работа трябва да има образователни курсове. Книги да се пишат, за да знам какво да правя и как да се чувствам. Всеки жест ми се струва фалшив и неискрен. Дори сълзите ми — сякаш се преструвам, че страдам повече, отколкото страдам. Не е трябвало да ни ражда, ако е знаела, че един ден ще трябва да стоим край леглото й и да я гледаме как си отива бавно, всеки ден по малко. Не че чак толкова я обичам. Дори смятам, че вие, по-големите, сте повече късметлии. Наистина. Защото в един момент тя просто ни заряза, сякаш вече не й харесваше да ни бъде майка. Но, така или иначе, сега е на смъртно легло и това ме убива, не знам защо. Уж всичко е в реда на нещата. Аз дори я обвинявам за Джон Хардин. Смятам, че тя не се помъчи да го отгледа както трябва. Грижеше се единствено за храната му — като че поливаше цвете колкото да расте. Съжалявам. Знам, че нямам право да говоря така.

— Не се притеснявай. Говори каквото си искаш — казах. — Изглежда, вече нищо друго не можем да направим.

— Тя обича Джон Хардин повече от мен само по една-единствена причина — продължи Тий. — Защото той е откачен, а аз не съм. Така ли е? Трябва да ревнувам, защото не съм шизофреник. Направо му завиждам, че е психар.

— Джон Хардин има повече нужда от обичта на мама — опитах се да му обясня. — Неговият случай е по-специален.

— Защото е откачен, така ли? — попита Тий. — На практика той почти уби мама, а ние се правим, че нищо не се е случило, само защото Джон Хардин, видите ли, е забравил да си вземе торазина.

— Той живее в друг свят — казах. — Аз му завиждам. Ние стоим и се молим на един Бог, за когото знаем, че не ни чува. Докато Джон Хардин действа — отвлича жената, която обича, скрива я далеч от очите на света, в измислен замък, който никой не знае къде се намира. Както и всичко друго на този свят, любовта се нуждае от дела.

— Но нали ние я намерихме, ние я върнахме обратно — каза Тий.

— Хайде да си вървим — предложих му аз. — Трябва да сме край нея, когато има нужда от нас.

След две нощи, в два часа сутринта, докато спях на едно походно легло край леглото на Луси, я чух как извика. Бе повърнала върху себе си. Дишаше тежко и хрипливо, а косата й лежеше върху възглавницата на сплъстени тънки кичури. Ръката й стисна китката ми, докато я почиствах. Прошепна ми, че трябва да отиде до банята.

— Всичко в мен се руши. Разпадам се — отчаяно промълви тя. Вдигнах я от леглото — тежеше колкото един хляб. Краката й висяха безпомощно, сякаш беше парцалена кукла. Поставих я върху тоалетната чиния и се заех да почиствам пода от жълтеникавата диря, която бе оставила след себе си. Разплака се от болка и унижение.

— Оправи се на спокойствие, мамо, аз ще се върна след минутка. — Затворих вратата след себе си и бързо събрах спалното бельо от леглото й, застлах го с чисти постели и завивки, измих пода и го дезинфектирах с лизол. После тихичко почуках на вратата на банята.

— Мамо, добре ли си? Всичко наред ли е?

— Ще ме изкъпеш ли, сине?

— С удоволствие.

— Цялата воня.

— Нали затова е измислен сапунът.

Пуснах топлата вода, насапунисах я от краката до главата и Луси въздъхна с облекчение. Докато миех косата й, цели кичури останаха в ръцете ми. Изсуших я, измих й зъбите внимателно и я сложих да си легне.

След малко тя вече спеше. Разместих вазите с цветя и ги сложих по-близо до главата й, за да й замирише на рози и лилии, когато се събуди. Легнах и дълго време се въртях, без да мога да заспя. След известно време се изправих, обзет от старото отчаяние на безсънието; видях как луната прекоси умореното лице на мама. Очите й бяха отворени и тя гледаше към нощното небе.

— Помислих си, че това е краят — каза Луси. Устните й бяха напукани от треската. — Ако имах пистолет, сама щях да дръпна спусъка.

— Виждаше се, че ти е много зле — промълвих.

— Затова се моля по-скоро да си остана насаме с моя рак — рече Луси. — Тялото ми не иска тая химия, дето се произвежда във фабриките. Левкемията може и да ме убива, но поне си е приготвена по моя рецепта.

— Ще се оправиш, мамо — казах.

— Няма — отвърна Луси. — Приятно ми е да ви слушам как всички ме успокоявате, но това няма да стане. Най-интересното е, че очаквах да ме е страх. Но онова, което чувствам, е по-скоро някакво облекчение и примирение. Чувствам се част от нещо друго, необятно. Ето сега, бях се загледала в луната. Погледни я, Джак. Изпълнила се е почти докрай. Когато бях малка, смятах, че и луната като мен е родена някъде из високите планини. Знаеш ли, сине, не мога да си спомня как изглеждаше лицето на мама. Но тя беше много мила жена, родена с много лош късмет. Веднъж ни посочи луната, на мен и на брат ми. Знаела от майка си, че там живее една дама, но много малко хора могат да я видят. Трябвало да си безкрайно търпелив, защото тя била свенлива и не разкривала красотата си пред всекиго. Косата й била като сияещ ореол, а профилът й — самото съвършенство. Досущ като камея — онези брошки, дето ги продаваха в бижутерските магазини в Ашвил. Човек можел да я види само при пълнолуние. Не се показвала на всекиго.

— Защо никога не си ми разказвала тази история?

— Току-що си я спомних. Непрекъснато ме връхлитат спомени от миналото. Толкова много, нижат се като на лента пред очите ми. Бедният ми мозък сигурно бърза да си припомни всичко, преди да изключи — каза тя. — Главата ми е като галерия, която не отказва картина — приема всичко наред, без да пита.

— Сигурно е много забавно.

— Джак, помогни ми.

— С удоволствие, мамо. Кажи какво мога да направя.

— Тъй като умирам за пръв път, не знам как се постъпва — рече Луси. — С доктор Питс ще се оправя — там е лесно, защото той много ме обича, пък и никога не е знаел коя съм всъщност. Но с вас, момчета, нещата са по-сложни. Толкова строга бях с вас, на толкова ненужни изпитания ви подложих. Не знаех, че невежеството ми може да ви навреди, както и стана. Бях се нагледала на толкова страхотии през собственото си детство, че за мен най-важното бе да сте добре нахранени и дебело облечени. Представа си нямах какво е това психология. Отгледах пет прекрасни момчета, които обаче не бяха щастливи, защото нещо липсваше на нашето семейство, нещо не беше наред. И всички си го изкарваха на мен. Защото непрекъснато бърках. Каквото и да подхванех, все ми беше за първи път. Всичко трябваше да уча в движение по пътя на опита и грешката — това бе единственото училище, което съм посещавала.

— Беше страхотна, мамо. Справи се отлично.

— За друго искам да ти благодаря.

— Недей, няма нужда.

— Никога не съм ти казвала, че ти ме научи да чета — рече тя.

— Не знаех.

— Когато беше в първо отделение, връщаше се вкъщи и започваше да разказваш какво си научил в училище. Двамата сядахме, за да приготвиш домашното си.

— Така правят всички деца.

— Изпитвах истински ужас, че някой може да разбере — каза мама. — Джак, ти беше толкова търпелив с мен. А аз се чувствах толкова неловко, че дори не събрах сили да ти благодаря.

— Удоволствието е мое, мамо. Както и за всичко друго, което съм направил за теб.

— Тогава защо всички са толкова сърдити?

— Защото никой не може да понесе мисълта, че ти умираш — отвърнах. — Нито един от нас не е в състояние да преработи тази информация, без да полудее от гняв.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Джак?

— Да. Не умирай. Остани тук. Слез от този влак, мамо.

— Този влак минава за всички, сине.

— Да, ама Джини Пен е заумирала от двайсет години и още е жива — казах аз.

— А, тя лесно няма да се даде — рече Луси и се усмихна. — Боже мой, ние двете какви битки сме водили — това войната между Севера и Юга нищо не е в сравнение с нашата. Кажи, Джак, вие с Шайла карахте ли се много?

— Не, почти не сме се карали. И двамата винаги знаехме какво мисли другия. В много отношения ние с Шайла си приличахме. Ти как смяташ, дали се самоуби, защото не успях да направя живота й по-щастлив?

— Не, разбира се, че не. Двамата бяхте лудо влюбени един в друг. Нали знаеш, че още от малка чуваше гласове — те я убиха. Също като Джон Хардин. Чувствителни души са те, а чувствителните мъчно оцеляват. Природата-майка ненавижда хрисимите и добрите. Шайла беше дълбоко наранена душа. Ти, сине, успя да я предпазиш от моста доста дълго време.

— Смяташ, че двамата с Джон Хардин си приличат, така ли?

— От един вид са. И двамата преливат от любов и така губят равновесие. Непрекъснато залитат, спъват се и падат под тежестта на любовта, която носят у себе си. След време това падане става всекидневие, начин на живот. Свикват да губят. Любовта ги изпълва, задушава ги, а тук, на земята, с такава чувствителност е трудно. Защото те искат и да получават любов, и то толкова, колкото дават. Ето защо всички ги разочароват. И в крайна сметка умират от чуждото безразличие и студенина. Трудно им е да си намерят ангел-хранител.

— Аз също съм студен човек, мамо — казах. — Има нещо у мен, което кара всеки, с когото се сближа, да умира от студ. Има жени, които след един уикенд с мен получават измръзвания. Не че искам да е така. Но дори и когато го съзнавам, не успявам да го преодолея. Казах на Лия, че любовта е нещо, на което човек трябва да се учи. Мисля, че този предмет трябва да се преподава на части, за да се овладее по-лесно. Но мен, мамо, никой не ме е учил. Мисля, че и вие с татко не бяхте учили този предмет. Въпреки че всички непрекъснато говорят за любов. Като за времето. Но как човек се научава да обича? Как да отворя онези клапани, които са скътани толкова дълбоко в мен? Ако знаех как да го направя, щях да дам на всекиго колкото му се полага. Щях да раздавам любовта си, без да ми се свиди. Но никой никога не ме е учил стъпките на този танц. Никой не ми го обясни. Затова все си мисля, че мога да обичам само тайно. У мен тече една пълноводна река, от която мога да черпя чувства, но само в уединение, когато наоколо няма жив човек. Пък и тя е толкова дълбоко в мен, че друг не може да я открие. Затова и любовта ми е странна, прикрита и уклончива. Любовта ми е същинска главоблъсканица — не носи нито забава за тялото, нито утеха за душата.

— Но не е така с Лия. Ти обожаваш Лия и това всеки го знае. Най-добре — самата Лия.

— Знае го, но дали го чувства? И дали моето обожание е всъщност любовта, за която хората говорят? Опасността ще дойде, когато тя се опита да обича някого с неистинска любов. Защото, ако това се случи, тогава децата й ще станат свидетели на същия маскарад. Но като изключим Лия, друг не мога да обичам. Не знам какво е това любовта, мамо. Не мога да я почувствам, не знам как изглежда, нито знам къде да я открия.

— Това е нещо, за което не си струва да се тревожиш. Не можеш да направляваш любовта, остави я на спокойствие и тя сама ще намери пътя си към теб, когато му дойде времето.

— Едва ли.

— Обичай както можеш, Джак — посъветва ме Луси. — Мисля, че не те бива да говориш за нея. Остави това на жените, на тях повече им се удава. Ти си глътваш езика, щом стане дума за любов.

— Любовта, изглежда, старателно ме избягва — казах. — Никога не мога да обясня какво чувствам. Все за нея си мисля, но още нямам готова дефиниция. А би трябвало да има дефиниция — там девет, десет думи, които да обобщават същността й, думи, които човек може да повтаря и повтаря, докато най-накрая ги осмисли и любовта му стане ясна.

— Искаш да научиш Лия, така ли?

— Да, но не мога.

— Не ти трябва дефиниция, сине. Кажи й, че любов, това е да почистиш майка си след повръщане, да смениш нощницата и спалното й бельо, да измиеш пода след нея. Да прелетиш пет хиляди мили, щом чуеш, че се е разболяла. Кажи й, че любовта е да намериш изгубения си брат или стотици пъти да помагаш на пияния си баща. Кажи й, че любовта е още да отгледаш сам малкото си момиче. Любовта е действие, Джак. Тя не е думи и никога не е била. Мислиш ли, че докторите и сестрите тук не знаят, че ме обичаш, като видяха какво правиш за мен? Мислиш ли, че аз не знам, Джак?

— Аз просто предпочитам да съм зает с нещо, да има какво да правя — отвърнах.

— През следващите няколко седмици няма да останеш без работа, обещавам ти — рече Луси. — Защото аз си отивам. Малко ми остава, Джак. Ракът ме яде отвътре. Скоро ще ме довърши.

— Това, дето вярваш в Бога, помага ли ти?

— Да — рече тя. — Това е единственото нещо, което помага. В края на тази седмица се връщам вкъщи. Не, не, не се опитвай да ме разубеждаваш. Тук направиха за мен каквото можаха. Ще взема сестри да се грижат за мен у дома. Искам да умра, заслушана в песента на прибоя. Освен това искам всичките ми момчета да са край мен. Всичките.

— И Джон Хардин ли? В момента той е най-прочутият луд в целия ни щат.

— Джон Хардин не е луд — рече Луси и обърна глава към избледняващото небе на изток. — Той е просто момчето на мама. Мислеше си милият, че ако хубаво ме скрие, смъртта няма да ме намери.

— Де да беше така — въздъхнах.

— Кой знае? Вие не му дадохте възможност да провери.

Мама се върна на остров Орион, за да изживее на спокойствие оставащите й дни. Макар всички да знаехме, че Луси е сложна, непознаваема и сурова жена, никой от нас и не подозираше колко е смела, преди да започне да умира. Къщата й на плажа се изпълни с приятели, които идваха да се сбогуват и с изненада установяваха, че вместо скръб, в дома й цари оживление. Както бе правила цял живот, и на смъртния си одър тя просто заразяваше хората с високия си дух и искряща жизненост. Луси бе научила, че всички правила на етикецията се свеждат до усмихнатото и вечно приветливо лице.

Потокът от гости не секваше и аз се затворих в кухнята, за да осигуря гощавката им. Останал насаме със себе си, открих, че аз също не съм готов за смъртта на мама. Наблюдавах как полека-лека тя се превръща в непознат за мен човек — жена, напълно лишена от присъщата й енергичност и жизненост, домакиня, която няма сили да посрещне на крака гостите си. Очите й помръкнаха от болкоуспокоителните лекарства и тя често се унасяше по средата на започнатата фраза, потъваше в дрямка, без да се доизкаже. Състоянието й се влошаваше с часове. Бавният невидим процес набра скорост и препусна в галопиращ бяг.

Понякога вечер Луси изглеждаше по-добре, оживяваше се, но такива вечери бяха рядкост. А ние унивахме с часове, наблюдавайки как това нейно тяло, на което бяхме законни поданици, вехне пред очите ни. Въртяхме се безпомощни край нея, наливахме си чашка след чашка, търсехме утеха един в друг, излизахме на верандата, за да пролеем скришом от другите по някоя сълза или правехме дълги разходки по плажа нощем, само и само да избягаме от клаустрофобията на смъртта. И тогава си помислих, че точно в този момент мама се нуждае от грижливите ръце на една дъщеря, а не от грубите и неспокойни синове, на които бе дала живот. Мотаехме се край нея, пречкахме се един на друг и бихме били благодарни, ако можеше да ни намери работа, да ни изкомандва да преместим хладилника или да боядисаме гаража. Искахме да я прегърнем, но проявата на нежност ни притесняваше, физическият допир ни беше чужд, страхувахме се, че грубите ни ръце ще повредят нежната й кожа, която бе придобила белотата на лист хартия.

Един ден късно вечерта Луси ни извика — нас, петимата братя — при себе си. С изтръпнали сетива се събрахме за последно сбогом край леглото й.

— Искам да ви кажа нещо — прошепна Луси.

Ние притихнахме и стаята се изпълни с шепота на океана, който ухажваше нощта с гальовните си вълни.

— Момчета, направих за вас каквото можах — рече тя. — Разбира се, вие заслужавахте много повече. Заслужавахте да се родите в царски палат.

— Ти беше нашата царица, мамо — едва промълви Дюпре и Далас кимна след него.

— Тихо — каза Луси и ние се наведохме над нея, за да я чуем. — Трябваше по-малко да бдя над вас и повече да ви обичам. Вие сте ми единственото нещо в този живот, което получих даром.

— Мамо, мамо, мамо — проплака Джон Хардин и се свлече на колене, а Луси чу тази първа думичка, с която всички ние бяхме проговорили, потъна в предсмъртна кома, изчезна в нощта и ни остави сираци.

Същата нощ Луси умря. Когато на следващия ден пристигнаха от погребалното бюро да я приберат, нощницата й бе още мокра от сълзите на нейните петима синове, двама съпрузи, един брат и внучката й Лия Маккол. Светът притихна в мига, в който Луси спря да диша, ала после приливът изпълни всички заливчета и реки и слънцето лумна на хоризонта — първият изгрев без Луси.

След погребението хванах Лия за ръка и отидохме да поплуваме.

Някой ни извика от брега. Беше Ледар, още в черната си рокля от погребението и с перли на шията. В ръката си държеше новородено морско костенурче албинос — чисто бяло. Някой го открил чак при игрището за голф. Загубило се и не можело да намери пътя към морето.

— Може би е вече мъртво — провикна се тя и отвори дланта си с бялото костенурче. — Но и да е живо, само няма да преодолее прибоя. Пуснете го навътре в морето.

Качих Лия на раменете си, дадох й да държи костенурчето високо над главата си и заплувах навътре.

— Дори да не е живо, Лия — казах й аз, — ще стане част от хранителната верига в океана.

— Глупости, татко. Хранителна верига!

Плуването срещу вълните ме измори, но когато влязохме достатъчно навътре, Лия ми подаде безжизненото костенурче. Потопих го във водата. След миг-два нещо в него като че трепна, сякаш малкото му моторче се запали и по силата на инстинкта четирите му плавника се размърдаха. Телцето му оживя.

— Живо е! Живо е! — извика Лия и двамата заплувахме кучешката край бебето албинос. Бялата му главичка се гмурна, показа се пак и стремително заплува навътре в океана. Поплувахме известно време след него, после обърнахме към брега, където ни чакаше Ледар.

 

 

Епилог

 

Следващото лято с Ледар Ансли се оженихме в Рим. Присъстваха всички наши приятели. Докато пишехме сценария за Майк Хес, открихме, че вече не можем да живеем един без друг. Когато най-накрая се реших да й поискам ръката, научих, че неотдавна Ледар и Лия бяха купили венчална рокля от Чарлстън, бяха съставили списък на гостите и дори бяха написали съобщението за вестниците. Единственият човек, изненадан от влюбването си в Ледар, бях самият аз.

Ръката й поисках по време на партито у Джордан Елиот, защото на следващия ден той влизаше в затвора. Получи петгодишна присъда за убийство и предумишлено унищожаване на федерално имущество. Главният прокурор искаше да го осъди на двайсет години затвор, но Кейпърс Мидълтън се намеси, след като предупреди федералните власти, че цял манастир е готов да свидетелства в полза на Джордан. Генерал Рембърт Елиот се премести в Канзас, за да бъде близо до него по време на затворничеството му. Още преди да се стигне до произнасяне на присъдата, генералът бе станал яростен защитник на сина си. Всеки ден го посещаваше в затвора и двамата много се сближиха. Откриха се късно, след пораженията и дълбоките рани на взаимно съсипания си живот, но се сприятелиха завинаги и се помириха, макар и да бяха толкова различни.

Нощта преди венчавката двамата с Ледар се изкачихме на хълма Джаниколо. Древният град, обвит в мараня, се простираше в краката ни и жужеше като кошер, докато залязващите лъчи на слънцето хвърляха бакърени отблясъци по хълмовете на запад. Бях решил да дам на Ледар писмото на Шайла, защото то обясняваше нещата по-ясно и точно, отколкото бях в състояние да го направя аз. Преди много години в съда с това писмо спечелих делото срещу семейство Фокс и запазих бащинските си права над Лия, която искаха да ми отнемат.

— Значи това е писмото — каза Ледар, когато й го подадох. — Известното писмо.

— Заслужава си известността. Сама ще се увериш.

— И без това изпитвам ревност към връзката ти с Шайла. Писмото сигурно ще ме накара да се почувствам още по-зле.

— То обяснява много неща. Част от него е предназначена за теб.

— За мен ли?

— Да, ще видиш.

Ледар отвори писмото и се зачете.

 

Скъпи Джак,

Не е хубаво, че всичко свършва по този начин, но така трябва, любов моя. Повярвай ми, така трябва. Спомняш ли си нощта, когато се влюбихме, когато къщата отплава в морето, а ние не можехме да се откъснем един от друг? Не можехме да си представим живота един без друг, защото през онази нощ в сърцата ни лумна огънят на любовта. А спомняш ли си нощта, когато Лия бе зачената — на последния етаж в хотел „Рафаело“ в Рим? Беше прекрасно, защото и двамата искахме дете, защото по този начин щяхме да превърнем отчаянието и лудостта на собствения си живот в надежда. Джак, когато се случеше и двамата да бъдем във форма, тогава с любовта на телата си можехме да подпалим целия свят, да го превърнем в самото съвършенство.

Още не съм ти казала защо ви напускам двамата с Лия. Ще ти кажа сега. Защото съм луда. И лудостта вече много ми тежи. Мадоната отново се появи. Мадоната с монетите се върна, Джак, онази, за която ти бях разказвала като дете. Като бях малка, тя само ме гледаше втренчено и ме съжаляваше, сега обаче е станала жестока. Сега ми говори с гласовете на германци и ме заплюва в лицето, задето съм еврейка. Като момиче, Джак, не можех да понеса мисълта за страданията, които са преживели моите родители. Тяхната болка растеше у мен и ставаше непоносима. Всяка сутрин се събуждах със съзнанието за безмълвната им мъка, за света, с който воюваха и който никакви слова не можеха да опишат. Носех болката им у себе си, сякаш бе плод на дете. Живеех от нея, подхранвах я, оставих я да отрови кръвта ми. Така и не ми стигнаха силите да преглътна ужаса на тази история. Историята на моите родители и техните страдания — тя не ми дава мира, Джак, полудявам от собственото си безсилие.

Мадоната с монетите ме зове и аз не мога да й устоя. Нямам златни пари, зашити в роклята ми, и не мога да се откупя. Лагерите ме зоват, Джак. Татуировката ми е още прясна, пътуването с волската кола свърши. Мечтая за Циклон-Б. Трябва да послушам този глас, Джак, и когато скоча от моста, аз просто ще се хвърля в рововете с измършавелите, прекършени тела на шест милиона евреи, ще отида при тях, защото не мога да заглуша воплите им. Телата на моите родители са сред онези убити евреи, нищо, че те дори са нямали късмета да умрат. Ще отида в онези ровове, Джак, защото там ми е мястото, моето законно място. Ще бъда еврейката, която изважда златните зъби от устата на мъртъвците, еврейката, която предлага измършавялото си тяло за сапун за германските войници, защото Райхът воюва на Източния фронт. Джак, това е лудост, но тя е истинска. Най-истинското нещо у мен. Прости ми, скъпи.

Но, Джак, мили мой добър Джак, как мога да те напусна? Теб и Лия? как да разкажа на Мадоната с монетите колко много ви обичам? Тя не иска любовта ми, Джак, тя иска живота ми. Гласът й е така примамлив, така сладостен и покоряващ. Тя си знае работата, Джак. Тя знае, че аз не съм в състояние да обичам, докато живея в страната на сломените, стенещите и умопомрачените.

Така е най-добре, любими, най-добре и за мен. След като си отида, разкажи на Лия всичко за мен. Разкажи й всичко хубаво. Грижи се за нея. Обичай я и за двама ни. Пази я така, както бих я пазила аз. Открий майката у себе си, Джак. Отгледай Лия с нежност. Изпълни моето задължение и не се оставяй някой да ти попречи. Помни ме чрез любовта си към нашето дете.

И още нещо, Джак. Един ден ще срещнеш друга жена. Аз вече я обичам тази жена, уважавам я и й завиждам. Тя ще грабне мъжа, когото обичам, а аз бих се борила за него с всяка жена на този свят. Кажи й това и й разкажи за мен.

Кажи й и още нещо. Чуй ме добре, Джак.

Аз те чакам. Чакам те в онази погълната от морето къща, в която се влюбихме. Тогава разбрахме, че съдбите ни се преплитат завинаги. Обичай тази жена, Джак, и й бъди верен. Ала кажи й, че аз стоя в онази къща и съм я подредила за твоето пристигане. Там ще те чакам, Джак, така да знаеш. Къщата е под водата и в ъглите й пърхат ангели, надничат иззад мебелите. Ще чакам да почукаш на вратата, Джак, и аз ще ти отворя, ще те хвана за ръка и ще те задърпам към онази стая, в която танцувахме и се целувахме, легнали върху килима, и аз те помолих да се влюбиш в мен.

Ожени се за добра жена, Джак, но не чак толкова добра, че да не искаш да се върнеш при мен в къщата под водата. Надявам се, че ще бъде хубава и ще обича нашата дъщеря като своя. Но, Джак, предупреди я, че аз от теб няма да се откажа. Отстъпвам те, Джак, но само временно. Сега си тръгвам, но знай, че ще те чакам в къщата на дъното на морето.

Заповядвам ти, Джак, и това е последният вопъл на душата ми и вечната ми любов към теб — ожени се за някоя прекрасна жена, но веднага й кажи, че не друг, а аз те поканих на онзи танц. Кажи й, че последният танц е запазен за мен.

О, скъпи...

Шайла

 

Ледар прочете писмото няколко пъти, после го сгъна внимателно и ми го върна. Не каза нищо, мъчеше се да преглътне сълзите си.

— Джак, аз не мога да те обичам като Шайла — каза тя най-после. — Не съм устроена така.

— Май не биваше да ти показвам писмото.

— Не, защо? То е толкова хубаво. Но като на твоя бъдеща съпруга ми се струва малко заплашително.

— Така е. Може да се каже, че и аз съм пленник на това писмо. При всяко прочитане плачех над него. Сега вече сълзите пресъхнаха.

— Джак, нека си поживеем. Нека да се любим колкото можем повече. А последният танц нека бъде на Шайла. Тя го заслужава.

На следващия ден, сутринта преди сватбата, взех Лия и излязохме да се поразходим из Пиаца Фарнезе. Исках да остана насаме с дъщеря си, за да й разкажа историята за Мадоната с монетите. След това подарих на Лия огърлицата, която Шайла не сваляше от врата си. Това бе желанието на Шайла — да дам нейната огърлица с монетата на Лия, когато стане достатъчно голяма, за да чуе историята.

— Когато войната свършила, в роклята на Рут били останали три монети. И от тях тя направила три огърлици. Тя носи едната. Втората — леля Марта, а третата беше на Шайла, Лия. Това бе нейното най-ценно съкровище.

— Няма да я свалям от шията си, татко — каза Лия.

— Това ще хареса на майка ти. А сега е време да се връщаме, хлапе. Днес разчитам на твоята помощ, за да се оженя.

— Отдавна чакам да ми намериш майка.

— Лия, благодаря ти, че си това, което си. Най-милото, най-страхотното хлапе в целия свят. Въобще не съм те отглеждал, само стоях и те зяпах в захлас.

— Е, хайде, недей да скромничиш. Не съм диваче, ти ме отгледа.

— Да, удоволствието беше изцяло мое.

За последен път потънах в мисли за Шайла Фокс, оставих се да ме обвее нейният дух, да ми прости щастието, което изпитвах.

Извиних й се, че засега я напускам. Наум й казах, че ако бе останала, завинаги щях да й бъда верен, никога нямаше да я напусна, независимо от тежките й страдания и неизлечимите й рани. Затворих очи и отново усетих непреодолимия си копнеж по момичето, което бе пропълзяло по клонестите подстъпи на дъба, за да дойде в стаята ми. Тя промени моя свят, като отвори съкровищницата на душата си пред мен. Ледар ме чакаше. Преди да отида при нея, се усмихнах, защото се сетих за срещата си с Шайла. Тя ме бе научила да гледам сериозно на магията в нашите крехки човешки отношения. Знаех, че Шайла ще ме чака, за да се понесем във вихъра на онзи последен вечен танц в къщата някъде под водата на златистото море.