Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

29

За мен спомените са страна на употребеното минало, но напоследък взех да се замислям дали пък и забравата не крие опасности. Неотдавна осъзнах с болезнена острота, че погрешното тълкуване на отминали събития, неправилно сложеното ударение върху тях или пък неизбежната едностранчивост на погледа често води до много повратни представи за нещата. Ето например смятах, че Шайла е била сравнително щастлива в съвместния ни живот. Въпреки че познавах лошите й настроения, депресии и мигрени, изглежда, бях подценявал силата на тези злокачествени, подмолни демони, които я бяха стиснали за гушата и в момент на отчаяние я бяха завели до моста, от който се хвърли. Винаги съм смятал, че вечната тъга на Шайла е част от нейната задълбоченост, тъй като няма нищо по-лицемерно у хората от тяхната слънчева природа и необоснован оптимизъм. У Шайла имаше толкова много дълбочина, че често, когато собствените й черни духове я обсебваха, аз започвах да се чувствам като изследовател в новооткрита земя на глетчери и полярна зима. Абсолютната непредвидимост на Шайла, както и изблиците й на енергия представляваха друга страна на нейната привлекателност. Шайла не обичаше да се задържа в мрака на своята меланхолия, но сега вече знам, че именно аз не успях да открия онзи бутон, с който се изключваше тази нейна особеност, който ограничаваше достъпа на слънце у нея, тъй като истинското й „аз“ лежеше в най-непристъпните подмоли на душата й.

Докато разказвах на Лия разни истории за майка й, аз неволно се връщах към едни и същи образи, чиято същественост ми бе убягнала навремето. Изкушена от музиката на своя вътрешен живот, тя бе отишла право на срещата със собствения си палач. Когато се мъчех да разгадая какво точно бе отвело Шайла до тази гибел, аз започнах да си припомням сцени и образи, които пазех у себе си съвсем девствени, без дори да подозирам истинското им значение. Чак сега си дадох сметка, че Шайла винаги се е притеснявала от родителите си, а аз познавах семейство Фокс от деня на собственото си раждане. Нещата, които те ценяха в този живот, стойностите, които изповядваха, я караха да се срамува. Тяхната чуждоземност я съсипваше, смазваше.

Още от много малка Шайла обичаше да прекарва следобедите си в нашата къща, попивайки шумната атмосфера на един типичен американски дом, която възприемаше за нормална. Щом подушеше миризмата на хамбургери, пуканки или печено пиле, които мама приготвяше в кухнята, Шайла моментално цъфваше в задния двор на къщата и плахо почукваше на вратата. Луси я канеше вътре и започваше да я гощава.

Много добре си спомням първия рожден ден, който Фоксови дадоха в чест на Шайла.

Моята майка бе завела Шайла и мен на кино в театър „Бриз“, където гледахме „Малката Савска царица“ с Шърли Бут. Филмът беше странно подбран за деца на нашата възраст, но само него даваха в града и мама трябваше да го изгледа, докато ние с Шайла се гонехме между редовете и дори се качихме на балкона, където нямаше никой. Това ни се стори страшно интересно и когато, разтревожена от нашето отсъствие, мама се качи насред филма да ни търси, ние си рисувахме татуировки по ръцете с една химикалка. Като излязохме от киното, Луси извади носна кърпичка, навлажни я със собствената си слюнка и дълго търка ръцете ни, докато изтрие следите от химикалката.

Празнуването на рождения ден трябваше да бъде изненада и когато външната врата на тяхната къща се отвори, за да влезе Шайла, баща й започна да свири много прочувствено „Честит рожден ден“, което прозвуча като барокова музика и стресна уотърфордските дечурлига, които се умълчаха сконфузено. Рут, Джордж и Луси бяха единствените възрастни, които си отвориха устата да пеят, а Шайла скри лицето си в шепи, като видя как две съседски момчета се присмиват на гърления акцент на баща й. След това Джордж Фокс се обърна към децата с тон, сякаш говореше пред изискана публика в Карнеги Хол, и им каза, че в чест на рождения ден на дъщеря си Шайла е подготвил един много специален концерт. Десетте деца, поканени на празненството, трябваше да седнат и да стоят мирно, докато Джордж Фокс изсвири цялата Унгарска рапсодия номер две от Лист.

След като гостенчетата изтърпяха концерта, бяха подкарани вкупом към трапезарията, където ни чакаше голяма маса с бяла покривка и сребърни свещници. На лицето на Шайла бе изписано ужасно притеснение, но не можеше да се каже дали от страх или недоумение, защото изражението й бе замръзнало като маска. Вероятно е знаела какво следва, но се е чувствала безпомощна да го предотврати.

— Така — обърна се майка й към омърлушените й съученици, които бяха тържествено настанени по местата си край масата, — сега ние ще ядем до насита. Ще празнуваме моята сладка Шайла, която е родена, както вече знаете, на този ден. Тя е американско момиче и трябва да празнуваме по американски, нали?

Рут произнасяше момиче като „мъмиче“, пък и от другите думи децата почти нищо не разбраха. Няколко момчета се скриха под масата, за да се накискат на воля. Само присъствието на мама спаси положението. Тя непрекъснато ни обикаляше, за да охлади глупавите ни изблици на неудържим смях.

Но дори и тя не успя да усмири спонтанния възглас на разочарование, който се изтръгна от детските гърла, когато Рут ни сервира най-различни купи за ядене — все неща, подготвени тайно от дъщеря й, специално за рождения ден. Почерпката включваше борш и киселец, които нито едно американско дете не беше вкусвало до този момент, руска салата, която се състоеше от майонеза, грах и накъсана на малки парченца сьомга, както и нещо, което се наричаше сиренка. Едно от момчетата — Самюъл Бърбейдж, повърна в собствения си скут, когато опита маринованата херинга. Сервираха ни горещ чай в стъклени чаши с дръжка и един поднос с домашни кифлички, който бе пуснат да обиколи масата от ръка на ръка, но никой не си взе нищо. Втори поднос с риба изуми за пореден път децата, но няколко момчета неочаквано откриха купа с твърдо сварени яйца и страшно се зарадваха на единственото нещо, което можеше да се нарече позната в Америка храна.

Шайла издържа стоически изпитанието, без дума да обели. Добре си спомням облекчението, което се изписа на лицето й, когато Рут Фокс отново се появи в трапезарията, този път последвана от мама, и внесе тортата със свещичките. Мама въодушевено даде знак и всички запяхме „Честит рожден ден“, после излезе да разреже тортата на верандата, за да откъсне децата от мястото на току-що извършеното кулинарно престъпление. Шайла духна свещичките и дойде ред на подаръците. Тогава Луси бързо организира една игра на криеница, и то в двора, защото вътре в къщата Рут прибираше масата с недокоснатата храна и плачеше.

Така мама успя да спаси положението за момента, но само за момента.

Когато майката на Самюъл Бърбейдж пристигна, за да прибере сина си, той изтича при нея и изплака:

— Мамо, дадоха ни да ядем сурова риба с бит крем и аз повърнах.

Майката на Харпър Прайс пък разбрала, че дъщеря й си изгорила езика с чая, а сладките били твърди като камък.

— Мама ги е купила от Савана — опита се да обясни Шайла.

Тази чуждоземност в семейството на Шайла непрекъснато се натрапваше в очите на нейните приятели и съученици от Уотърфорд. Децата се раждат със стадно чувство и нищо не може да ги нарани по-дълбоко от причудливите навици на техните родители, заради които детето се превръща в нещо като черна овца, подложена на вечен присмех и критика. Шайла прекара цялото си детство в неистов стремеж да прилича на американско момиче. Но нещата бяха много по-дълбоки и необикновени: Шайла Фокс копнееше за друго, недостижимо ниво на американизъм — искаше да бъде южнячка, най-неуловимият и най-непонятен тип американка. Целият й живот се превърна в тиха неотстъпчива мимикрия. С всяка изминала година произношението й ставаше все по-различно и най вече — по-гърлено. То имитираше колективния глас на жените в родния й град. Типичният южняшки говор й доставяше удоволствие, докато идишът на нейните родители я ужасяваше. Беше се превърнала в тиранин и им бе забранила да говорят на идиш в нейно присъствие. Защото техният идиш звучеше чуждо и неестествено в страната на азалиите, царевицата, пуканките, южняшките плантации и шоколадовите вафли — „в пакетче по две, по три, за да може заедно с теб и друг да се подслади“.

— Ще ми се прави на американка! — възмущаваше се баща й.

— Просто иска да има нормален живот — опитваше се да я защити майка й.

Не толкова фактите, колкото интуицията ми бе подсказала, че в отсрещната къща нещо не е наред. Това, че те честваха празници, за които не бях и чувал, пък и имената им не можех да произнеса, ми се струваше доста вълнуващо и взех да врънкам Рут Фокс да ме научи мръсни думи на идиш, с които да наричам братята си, когато вземат да ме дразнят. Но в къщата на семейство Фокс имаше нещо тревожно, несигурно и напрегнато — нещо, за което никой в малкото ни провинциално градче и не подозираше. Не само тяхната чуждоземност отделяше семейството от останалите, но и една неизразима тъга, която като смъртоносен прах бе застлала чистите просторни стаи.

Джордж и Рут Фокс се страхуваха от кучета, котки, дори от собствените си сенки. Виждах ги как първо надничат иззад спуснатите завеси, когато отивах да почукам на задната им врата. При всеки неочакван шум подскачаха панически от местата си. Ръцете им трепереха всеки път, когато вдигаха телефона. В продължение на години се опитвах да дешифрирам какво всъщност витае в тази къща. След мръкване редовно шпионирах, подслушвах, наблюдавах всяко движение на това иначе кротко семейство, следях цялата им дейност от клоните на дъба. И в крайна сметка единственото ми заключение беше, че с всеки изминал ден родителите на Шайла стават не по-стари, а по-мрачни. Мистър Фокс често се събуждаше посред нощ от собствените си писъци, защото и в новата си родина не можеше да се отърве от старите си кошмари. Когато веднъж попитах Шайла защо баща й вика нощем, тя ми отвърна, че сигурно съм сънувал, защото тя никога не го е чувала да крещи. Веднъж в просъница той извика женско име, но име, което не ми беше известно, не беше на никого от нашия квартал. Извика името и се събуди. Тогава тръгнах по клоните на обления в лунна светлина дъб, които бяха моите подстъпи към съседските тайни, и подслушах как Рут гальовно утешава съпруга си. Заслушан в тази тъжна интимна сцена, аз трябваше силно да се ощипя, и то най-вече заради Шайла, за да бъда сигурен, че този път не сънувам. Опитах се да доловя повече подробности от разговора им, но те шептяха на непознат за мен език. Естествено, нищо не разбрах, с изключение на едно — че Рут обичаше своя съпруг Джордж Фокс с цялото си сърце и душа.

В годините, последвали злополучния рожден ден на Шайла, атмосферата на тъга и дълбоко нещастие в дома на семейство Фокс като че се задълбочи. Често си мислех, че причината за това е фанатичната привързаност на Джордж Фокс към музиката. Ние всички се страхувахме от мистър Фокс, с неговите безупречни обноски от света на Стария континент, страхувахме се от обезобразената му ръка, от вечното му страдание, от неестествената му смълчаност и изпълнен с болка поглед. Въпреки че неговите ученици го боготворяха, те обикновено бяха деликатни, изтънчени и много чувствителни деца. Нощем, докато се мъчех да заспя, аз често се заслушвах в пианото на мистър Фокс и тогава от тези среднощни рецитали научих, че музиката може да те натъжи, да отвори стара рана, че красивата музика предлага убежище на страдащия.

Спомням си първия път, когато казах на мама, че според мен Шайла не е съвсем в ред. Бях забелязал, че Рут разговаря по-различно с Шайла, особено когато не знаеше, че съм наблизо. Един ден по клоните на дъба влязох в спалнята на Шайла и тъкмо да тръгна да я търся из къщата, чух гласа на майка й долу, на първия етаж. Преди да успея да се измъкна на пръсти през прозореца по моя таен канал, който свързваше двете къщи, до мен отново долетя гласът на Рут. Онова, което каза, ме накара да притихна на място, за да се уверя, че не ми се е причуло.

— Затвори тази врата, когато разговаряш с мен — извика Рут, — или искаш всички да измрем от пневмония. Това искаш, нали! Всички да измрем. Върви да си измиеш ръцете. И престани да играеш в мръсния пясък. Бог не те е направил червей, за да се вреш из мръсотиите. Боже господи! Тези ръце. Ела тук. Изключи печката. Абе ти луда ли си или какво? Пожарната ли искаш да ми докараш?

Не можех да повярвам, че това е същата Рут Фокс, която познавах. Беше нервна и неадекватна. Тогава за пръв път надникнах, макар и бегло, в детството, което Шайла трябваше да търпи, защото преди години германците бяха нахлули в света на нейните родители, разрушавайки го до основи. Много по-късно щях да науча, че нацистите често посещавали техния дом, че седели и зяпали залъците им със сините си очи, оригвали се на светлината на свещите всяка събота вечер и Шайла бе израсла с убеждението, че бацилите са като баварците — смучат кръвта и душите на евреите.

Докато лазех по дебелите клони на дъба, отново ме застигна гласът на Рут:

— Махни се от прозореца, Шайла! Ангелът на смъртта ще долети да те грабне.

Обърнах се и видях дребното уплашено лице на Шайла. Тя ми махна и аз й отвърнах. Сега разбирам, че домът на семейство Фокс е бил превърнат в нещо като пристройка на лагера Берген-Белзен, в най-обикновена спирка по пътя към крематориума. Нито бащата, нито майката на Шайла можеха да се откъснат от зловещото си минало. Джордж Фокс свиреше на пиано единствено за да успокои духовете на онези, чиито души бяха излетели заедно с пушека на крематориумите и витаеха във въздуха над цяла Полша.

След като се оженихме, Шайла понякога ми разказваше за детството си. Как си мислела, че всеки момент ще нахълтат германски войници, ще обградят къщата им и тогава всички ще загинат, дори лозницата, розите и азалиите. Но тези изповеди се случваха рядко. Тя предпочиташе да мълчи — и това бе едно натрапчиво и фанатично мълчание, — когато ставаше дума за нейните родители и техните преживявания по време на войната. Темата беше „ферботен“, особено след като се роди Лия. Шайла не можеше да понася мисълта за свят, който е в състояние да хвърли едно толкова мило и беззащитно създание като Лия в газова камера. И така самият свят се превърна в строителен материал за нейните кошмари, които до края успешно потискаше в себе си.

Нямах никаква представа колко сериозна е била тази нейна болезнена мания до деня, когато в моргата на Чарлстън след самоубийството върху ръката й видях прясно татуиран номер. И чрез този грозен номер, деформирал кожата й, тя е искала категорично да обяви принадлежността си към подложения на изтребление народ.

След смъртта й нейните свързани с Холокоста мании се прехвърлиха върху мен. Тогава се заех да изуча тези удавени в мъка години, и то с такава страст и всеотдайност, на които не знаех, че съм способен. Този номер върху ръката на Шайла не ми даваше мира, защото той разкриваше тормоз, за който аз не бях и подозирал. Сигурен съм, че бих могъл да й помогна, ако знаех за тази нейна болезнена мания, свързана с избиването на евреите. Цял живот тя се мъчеше да скрие своя еврейски произход, увиваше го в пашкул от тайни и безценни коприни. Нейният дух се разбуждаше нощем, в мрака, и като молец с белязани от знака на смъртта пърхащи криле се опитваше да полети в музея на собствената си препарирана в хлороформ душа, забодена с карфица върху възглавничка от кадифе.

Майката на Шайла не й беше казала нищо за пубертета, нито я беше предупредила за промените, които трябваше да настъпят в тялото й. При първата си менструация тя веднага решила, че е болна от рак, че с някоя своя постъпка непростимо е разгневила Бога. Така навлязла в своята женственост невинна и неподготвена и това я белязало в собствените й очи като единствена, избрана, необикновена. Станала още по-мечтателна и саможива. В такива моменти майка й била неотлъчно до нея и през тази година двете се сближили много — годината, преди да започнат кризите й. Именно тогава Рут Фокс взела да разказва на дъщеря си всичко, което била преживяла през войната. Историите се леели от устата на Рут жестоки и неразводнени, без тя да може да ги спре или дори смекчи. Ужасните преживелици на Рут и Джордж обсебили въображението на тяхната преждевременно развита и изключително чувствителна дъщеря, истории, така живи с неподправената си мъка, че в мислите си тя неволно и непрекъснато се връщала към тях — най-често, когато идвали дните на нейното кървене. И затова в съзнанието на Шайла страданието на нейните родители по време на войната винаги се свързвало с периодите на собственото й проливане на кръв.

От дълго време Рут се взирала в очите на своите съседи от Уотърфорд и често се чудела какво ли трябва да стане, за да излязат на улицата — подивели и неукротими в колективната си жажда за еврейска кръв. През цялото мое детство, без дори да подозирам, Рут се вглеждала в лицето ми и се опитвала да си го представи под козирката на нацистка фуражка. Във всеки християнин, който се изпречвал на пътя й, тя се мъчела да разпознае бъдещия нацист. Но за всичко това щях да науча много по-късно.

Шайла се оказала добър слушател. Погълнала всички разказани от майка й истории и те станали част от нея. Построили си библиотека по стените на тревожния й ум и тежестта им се превърнала в хронична мигрена и болезнени кошмари. Освобождавайки се от част от своята вечно потискана агония, Рут почувствала известно облекчение, но много скоро разбрала, че с нея е обременила собственото си дете.

В периода от десет до тринайсет години Шайла се затвори в себе си, откъсна се от семейството и приятелите и с нея започнаха да се случват странни неща, които я отведоха до кабинетите на няколко детски психиатри — най-известните в целия Юг. Въпреки че в училище вървеше много добре, тя престана да се вижда с приятелките си. Това бяха годините, през които най-много напредна с уроците си по пиано и даде надежда на баща си, че от нея може да излезе добра учителка по музика, защото Джордж виждаше, че й липсва виртуозността и страстта на големите концертиращи пианисти.

Скоро започна да не се храни, за да има повече време да усъвършенства някоя музикална пиеса. Любовта й към изкуството я кара да пости, казваха родителите й с нескривана гордост. Музиката звучеше в главата й нестихващо. Като учител, Джордж беше много строг с Шайла, защото смяташе, че тя трябва да постигне определено ниво на компетентност, за което по негово мнение не й достигаше талант. Изискванията му към нея бяха прекалено големи, но всеки път тя успяваше да прескочи поредната поставена от баща й бариера. Успя да усвои и усъвършенства сложни концерти, които според него не бяха по силите й. Тя го предизвикваше да вдига летвата все по-нависоко пред нейната дарба, и то с пълното съзнание, че не владее нито широтата, нито лекотата, присъщи на големите майстори на пианото. За това той беше прав и с голямата си взискателност към нея я сломи. Когато тя накрая окончателно се прекърши, беше отслабнала с пет килограма, а докторите в Уотърфорд не успяха да й върнат апетита. В болницата й слагаха глюкоза интравенозно, а пръстите й продължаваха да свирят върху завивката й безмълвни сонати.

Когато я изписаха, Шайла навлезе в това, което след време щеше да нарича „моята черна година“ — годината на маски, халюцинации, оплакване на мъртъвци, чиито имена дори не знаеше. Тайно от родителите си тя започна да изживява всяко тяхно страдание, така както го знаеше от разказите на майка си, в хронологичен ред, стъпка по стъпка, докрай. Започна да гладува, отказваше вода, пръстите на ръцете й непрекъснато препускаха по въображаеми клавиши и така прекара цяла година, жалеейки вместо родителите си, които никога не бяха имали нито време, нито възможност за това.

Един ден чух Шайла да плаче на пейката до градинската ограда, която разделяше нашите две къщи. Скочих върху зида, разперих ръце за равновесие и се затичах. Щом стигнах над пейката, се наведох и я попитах какво се е случило. Тогава видях и кръвта по краката й. Хванах я за ръка и я поведох по една пътечка през буренясалия двор към тресавищата зад нашата къща. Жасминът бе цъфнал и пчелите съшиваха цветята с нишки от невидима коприна. Накарах я да си свали обувките и чорапите и двамата се потопихме, както си бяхме облечени с леките летни дрехи, във водите на прииждащия прилив.

— Солената вода лекува всичко — уверих я аз.

— Аз умирам. Искам да умра, толкова се страхувам.

— Сигурно е от храната — казах, използвайки вечната реплика на моята майка в случай на оплаквания.

— Мама ще ме убие, ако разбере, че съм намокрила роклята си.

— Първо ще отидем у нас. По клоните на дървото — предложих й аз.

Уотърфордският прилив изми краката на Шайла и двамата се промъкнахме в нашия двор, а след това се покатерихме по задната страна на дъба, където бях заковал малки летвички за стъпенки. Щом се озовахме в моята стая, Шайла свали дрехите си и облече една моя тениска и стари шорти; подаде ми мократа си рокля и пликчетата си, като ме помоли да ги хвърля на боклука. Тъй като се страхувах да не ги открие някой, изкопах дълбока дупка край тресавището и ги зарових вътре заедно с торбата, в която бяха сложени. В това време Шайла бе отишла да каже на майка си, че има кръвоизлив и скоро ще умре.

Но не това кървене я убиваше бавно, а нейната неспособност да съвмести света на родителите си в нейния собствен. Въпреки че бе израсла в тих провинциален град насред Американския юг, където почти всяко дете се чувстваше доволно, сигурно и обезпечено, тя успяваше да долови и най-малката, неволно изпусната искрица безпокойство, след което с радост превръщаше чуждата болка в своя. Тя просто живееше от мъката на другите, това беше нейната предпочитана храна — единственият плод, който бе избрала да изнесе контрабанда от Райската градина. Нейната болест се наричаше Аушвиц, но нямаше доктор по крайбрежието на Южна Каролина през 1960-а, който да постави тази трудна диагноза.

Така тя успя да се закрепи в продължение на цяла година. Но веднъж майка й решила да се качи в стаята й след вечерята, която почти не докоснала. Спряла пред вратата и чула, че отвътре Шайла говори шепнешком на група момичета, които обаче не й отвръщали. Останала така петнайсетина минути, заслушана в страховития монолог от указания и окуражителни думи, после внезапно отворила вратата и видяла Шайла, заобиколена от всички свои кукли, които били загърнати в черно като монахини. Всяка нощ Шайла им носела скришом храна и ги предупреждавала да не вдигат шум, когато германците патрулират отвън.

Ужасена, Рут притиснала Шайла в обятията си и през сълзи започнала да й се извинява. Изведнъж осъзнала, че е подценила въздействието на разказа за своя живот, както и тънката чувствителност на дъщеря си.

На следващия ден майка ми не повярвала на очите си, като видяла как Шайла влязла в задния двор и заровила всичките си кукли в общ гроб, който сама изкопала предишната вечер. Същата година август се случи най-горещият месец от години насам и точно тогава Шайла постъпи в детското отделение на щатската психиатрия в Южна Каролина. Озова се на Бул Стрийт, където остана шест седмици с диагноза тежка депресия.

Шайла се върна в Кълъмбия непроменена, само дето беше по-вглъбена и саможива. Открояваше се от другите деца най-вече с крехката си физика, но двамата си останахме приятели и често заедно си пишехме домашните в кухнята у нас, където шумът от нашата пренаселена къща като че я успокояваше. Тъкмо си мислех, че тя отново се превръща в старата Шайла, която познавах, когато една нощ в Уотърфорд заваля сняг, а това се случваше за трети път от началото на века. Снегът бе възбудил някакъв конкретен, но мъчно обясним образ в нейното съзнание, който нямаше нищо общо с времето. Странното взаимодействие между снега и химията на паметта й я бе обсебило и тя за пореден път трябваше да научи горчивата истина, че лудостта има много маски, сменя адресите си произволно, умее изкусно да се предрешава, да хитрува и да стреля напосоки. Този път тя й се представи в човешки образ, образа на красива жалееща жена.

Когато жената се появила, тя донесла със себе си и един въображаем свят, до който единствено Шайла имала достъп.

Заличила действителността от съзнанието на Шайла още щом се появила, и й дарила успокоение с безмълвното си, но внушително присъствие. Била изключително мила.

Шайла знаела много добре, че тези посещения са плод на болното й съзнание, но въпреки това продължавала да се вълнува от появата на тази дама. Не можела да я извика по собствено желание. Дамата сама планирала своите посещения — много далновидно и коварно. Всеки месец тя се придържала към законите на менструацията и пристигала заедно с първата капка кръв.

Веднъж открих Шайла в градината. Беше на колене и сякаш бе изпаднала в транс. Снегът бавно се сипеше.

— Изглежда, Шайла не е добре — казах на мисис Фокс, защото първо отидох при нея.

— Какво се е случило? — попита тя, избърса ръце в престилката си и изтича на двора. Видя Шайла — коленичила до тухлената ограда, помръдваше безмълвно устни и се бе вторачила като омагьосана в нещо невидимо.

— Шайла, това съм аз, твоята майка. Чуй ме, детето ми. Недей, моля те, не ме наказвай така. Не наказвай баща си. Ти си едно щастливо момиче. Всичко имаш. Всичко, чуваш ли? Няма от какво да се боиш. Никой не може да ти стори зло. Ти трябва да бъдеш щастлива. Твое задължение е да бъдеш щастлива. Какво ти направи той? Нарани ли те Джак? Посегна ли ти?

— Рут, Джак никога не би си позволил да нарани Шайла — чух гласа на майка си. — Ти знаеш това по-добре от всеки друг. Как смееш да обвиняваш Джак в такова нещо?

Рут обърна тъжните си очи към мама и вдигна двете си ръце във въздуха в умолителния жест на смирена молба.

— Няма да го понеса, ако нещо се случи с моята Шайла. Луси, просто няма да го понеса. Разбираш ли, тя е нашата надежда — моята и на Джордж. Всяка наша мечта е свързана с това дете и сестра й. Защо точно на нея се случва? Сега имаме толкова много храна и край нас са все мили хора, няма бомби, които да падат насред съня ти. Всичко е хубаво, всичко е наред и изведнъж... виж как я заварвам. Защо, Луси? Кажи ми, защо?

Мама се приближи зад коленичилата Шайла. Снегът продължаваше да се сипе. После падна на колене до нея и я прегърна.

— Добре ли си, красавице? — рече Луси след известно време.

— Какво е това? — попита Шайла, като видя снежинките върху пуловера си.

— Това е сняг. Аз съм отрасла с него в планината. Но тук, по крайбрежието, той е рядкост. Да знаеш само как ни изплаши, съкровище. Сякаш бе отишла на луната, никаква те нямаше.

— Не, мисис Маккол. Тук бях. Вие виждате ли я?

— Какво да виждам, Шайла? — попита Луси и извърна очи към Рут.

— Мадоната — отвърна Шайла.

— О, господи, тя наистина е луда — изплака Рут и започна да обикаля в кръг, докато най-накрая мама я спря с унищожителния си поглед.

— О, колко хубаво! Сигурна ли си, че беше Мадоната? — попита Луси.

— Да, разбира се. И толкова красива.

— Шайла, и аз понякога сънувам като теб — прошепна й Луси. — Мисля си, че виждам клетата си майчица, двете си говорим и тя ми се струва толкова истинска, сякаш протегна ли ръка, ще мога да отмахна кичура над очите й. Но после изведнъж се сепвам и разбирам, че нея я няма. Това е твоето въображение, скъпа. Ти просто сънуваш.

— Грешите, мисис Маккол. Тя е още тук. Ето я, на оградата.

— Как изглежда тази твоя Мадона? — попита Луси. — Опиши ми я внимателно.

— Ръцете й са сключени в молитва. Край главата й има ореол от светлина.

— Луси, недей да я разпитваш повече — обади се Рут. — Моля те. Вижда се, че е луда и без да ти отговаря на въпросите.

Луси погледна към мен, без да обръща внимание на Рут, после продължи.

— А, това е Дева Мария. Майката на Исус. Значи имаме щастието да ни се яви светиня.

— Мамо, според мен Дева Мария не се явява на евреите — обадих се аз.

— О, ти ли отговаряш за нейните явявания, сине? Да не би да си й станал личен секретар? — изсъска ми Луси и аз разбрах, че нещо си е наумила. — Освен всичко друго би трябвало да знаеш, че Дева Мария е еврейка. Защо да не й се яви?

— Мисис Фокс едва ли мисли като теб — възразих й аз.

— Шайла — обади се пак Луси с тих и нежен глас. — Спомняш ли си онази статуетка, която държа в антрето у дома?

Шайла кимна.

— Ти същата Мадона ли виждаш? Същата ли? Благословената Дева Мария. Майката на Исус от Назарет?

Шайла я погледна и рече:

— Мисля, че е същата.

Луси се прекръсти и взе да мълви молитви.

— Джак, започвай да се молиш заедно с мен. Ние сме свидетели на нещо свято, като децата на Фатима, като Бернадет от Лурд.

— Мамо, мисис Фокс плаче. По-добре да пренесем Шайла в къщата. Всички сме побелели от снега.

— И да оставим бедната Дева самичка навън? — учуди се Луси. — Не бих направила подобно нещо. За нищо на света.

— Но, мамо, аз не виждам нищо — взех да нервнича.

— Ние с теб, Джак, не сме избрани да видим — обясни ми Луси. — Но сме избрани да бъдем свидетели на това, което вижда Шайла.

— Ама аз не виждам какво вижда Шайла. Тя само трепери, мамо. Дай да я приберем на топло.

— Би ли останал тук да правиш компания на Дева Мария? — попита Луси.

— Да — отвърнах. — С удоволствие ще я бавя.

— Не се подигравай, младежо! — скастри ме Луси и помогна на Шайла да се изправи на крака, след това я поведе към къщата. — Помоли я да се застъпи за нас. Да откаже баща ти от пиенето.

— Пресвета Дево, направи така, че баща ми да престане да пие — помолих се аз.

— На това молитва ли му викаш? — обади се Луси и ме изгледа кръвнишки. — Защо не се помъчиш да бъдеш поне малко искрен? Ако аз бях на мястото на Пресветата Дева, нищо нямаше да получиш от мен, щом ми се молиш с този мрънкащ глас.

— Ами аз никога не съм се молил на дувар — отвърнах й. Бях ужасно раздразнен и премръзнал.

— Никой не обича такива като теб, сине. Тома Неверни! Далеч няма да отидеш, така да знаеш!

— Ами ако това е само някаква измишльотина на Шайла? — попитах. — Ами ако този дувар си е само дувар с малко бръшлян отгоре? Тогава за какво да се моля?

— За да може Шайла да се почувства по-добре. За да я подкрепим, като й кажем, че й вярваме. И дори да няма нищо върху дувара, ти пак се молиш на същия си наш стар Господ Бог.

— Мога да го направя и вътре, на топло.

— Стой при нея! — изкомандва ме Луси.

И това бе първото регистрирано явяване на Дева Мария в цялата епархия на Южна Каролина. Равинът в Уотърфорд не се зарадва на новината, нито пък отец Марсел Бърд — пасивният и крайно необщителен наш свещеник, който от двайсет години само се местеше от една провинциална епархия в друга. Истината е, че никой не се зарадва на тази блага вест, с изключение на моята майка.

Шайла прекара следващите шест месеца сред наранените души в психиатрията на Бул Стрийт. И научи доста за законите на електричеството под формата на електрошокове. Видението на нейната Мадона бе изместено от празнотата на пълното объркване. Бяха обезчувствили мозъчните й клетки, бяха заличили всички образи и картини. Нейната Мадона умря, сякаш екзекутирана на електрическия стол. Шоковата терапия е естественият враг на паметта и когато аз й написах писмо още през първата седмица на нейния престой в психиатрията, тя не успяла да се сети кой съм.

Пишех й всяка седмица през този период на нейното отсъствие. Писмата ми, разбира се, бяха срамежливи и сковани, с неестествен и приповдигнат тон, но във всяко едно й казвах, че с нетърпение я чакам да се върне. Прекарах цялото си детство на „една ръка“ разстояние от Шайла и без нея се чувствах безпомощен и объркан. Никой в града не смееше дори да спомене името й, когато я нямаше. Клеймото на психиатрията я бе превърнало в тема табу и дори собствените й родители, потънали в срам, старателно ме отбягваха по улиците. Нейното отсъствие приличаше повече на изчезване, отколкото на временна липса.

В последния учебен ден през юни оставих бележка на родителите си, че Майк, Кейпърс и аз отиваме да ловим риба на остров Орион и че ще се върна най-рано след два дни. Започваше онзи период на сладка свобода, когато заедно с приятелите си прекарвах цяло лято на реката, далеч от надзора и притесненията на родителите. Защото, ако някое уотърфордско момче не прекарваше цяло лято по реката или в спортуване, тогава родителите му знаеха, че имат основание да се тревожат за него. Баща ми намерил бележката и го обзела носталгия по онези изпълнени с мечтателно безвремие часове, когато като момче сам плавал по реката и с дни се губел, уж за да лови риба.

В пет часа сутринта излязох през прозореца на спалнята си по клоните на дъба, които опираха в покрива на къщата. Качих се на автостоп в колата на заместник-шерифа, който караше един затворник в Кълъмбия. Той ме спря пред главния вход на щатската болница на Бул Стрийт, като преди това ми прочете едно конско евангелие за опасностите от пътуване на автостоп.

Дворът на психиатрията беше пуст и добре поддържан, но видът на сградите ми се стори потискащ. Цял час се разхождах из заградения с тухлена стена двор, опитвайки се да изглеждам като случайно отбил се непукист. Докато чаках да дойде времето за посещение, направо изперках.

Шайла ми се стори улегнала и по-женствена, отколкото си я спомнях. Разведе ме из цялото заведение — библиотеката, трапезарията, където се разписваше при всяко ядене, и безименния параклис.

— Трябва да дойдеш тук и да видиш как се молят лудите. По-интересно е и от цирк. Някои от тях крещят с все сила „амин“, други пищят „мамо, мамо“, трети получават пристъп и санитарите ги затварят в единични килии. Но повечето просто си пеят — красиви като ангели. Лудите имат хубави гласове. Това много ме изненада.

Докато обикаляхме оградената площ, разказах на Шайла всичко, което се бе случило в Уотърфорд в нейно отсъствие. Минавайки покрай главния вход на сградата, Шайла изведнъж хвана ръката ми и ме помъкна нагоре по стълбите. Изкачихме ги и се озовахме в един приличен на пещера таван, който отвеждаше към голямото кубе — то беше основната забележителност в градския пейзаж, защото стърчеше над всички останали сгради. По малка тясна стълба стигнахме до тежките кръстосани носещи греди, които поддържаха сребърното кубе. Дори и след като се изкатерихме до последното стъпало, над нас оставаше още едно огромно пространство до самия връх на конструкцията. Стотици прилепи висяха по стените като бейзболни ръкавици с привикнали към мрака очи. Чувах гукането на гълъбите в стрехите под тях и усещах миризмата на плесен, курешки и застоял въздух.

— Погледни нагоре. Това е изненада — прошепна ми Шайла. — Чак до върха на кубето.

Вдигнах глава и усетих как ретината ми се разширява, докато напрягах очите си в черния мрак. Постепенно пред мен изплуваха очертанията на кубето — просторно и красиво. Ала нищо друго не успях да различа.

— Вгледай се по-внимателно — рече тя. — Зяпа те право в очите.

— Какво ме зяпа в очите? — попитах.

— Изненадата.

И тогава ги зърнах — саможиви и непристъпни в своята дивота. Семейство бухали по форма като две бирени кутии ни съзерцаваха от стряхата си на пет-шест метра над нас. Едва ли другаде щяха да намерят по-опасно гнездо за малките си. Гледаха ни злобно и недоверчиво, а в очите им блещукаха призрачни отблясъци. До слуха ни достигна нетърпеливото и изгладняло писукане на малките бухалчета, което напомняше детски глъч. Мястото приличаше на бърлога, където злото идва, за да си отдъхне, да пооближе раните си и да събере сили; място като от приказките, където великанът страшилище яде изгубени деца.

Вторачих се в бухалите — и те в мен. Перата по ръждивокафявите им криле бяха грижливо подредени. Изглеждаха спретнати. Не можех да реша на пингвини ли ми приличат повече или на маймуни. Имаше нещо красиво в дивотата им, в причудливата им неподвижност. Достолепни стражи в света на лудите.

— Колко са малките? — попитах.

— Останаха три. Бяха пет — отвърна ми Шайла шепнешком.

— Къде са другите две?

— Изядоха ги — другите три малки. Наблюдавах ги. Не можеш да си представиш какво количество плъхове и мишки е нужно, за да се изхранят малките бухалчета.

— Как ги откри?

— Познавам цялата сграда като пръстите на ръката си — каза Шайла. — Те знаят, че аз не съм луда.

— Тогава защо си тук?

— Защото видях Мадоната — отвърна тя.

— Защо ме доведе на това място? — попитах. — Имам чувството, че е пълно с призраци.

— За да бъдем сами.

— Защо искаш да бъдем сами? — Чувствах се като в капан.

— Ето защо — усмихна се Шайла и ме целуна по устните. Дръпнах се уплашено, сякаш не ме целуна, а ми удари шамар.

— Не се дърпай, глупчо! — рече Шайла.

Пак допря устни до моите и този път целувката ми се услади повече, макар наоколо да витаеха бухали и спотаен страх. Целунахме се още няколко пъти.

— Добре — рече Шайла, — всичко е ясно.

— Защо го направи?

— Всички момичета в отделението говорят за целувки и други неща — отвърна ми Шайла. — Исках да опитам и сметнах, че няма да имаш нищо против.

— За начало не беше зле, нали? — казах и облизах устните си, които още носеха вкуса на нейните.

— Всъщност очаквах нещо повече — призна си Шайла.

— Какво по-точно?

— Не знам — рече тя. — Нещо повече. Но, така или иначе, това не се брои. Не беше истинско. Защото не бяхме полудели от страст.

— Искаш да кажеш, че не ти хареса, така ли?

— Не съм казала такова нещо. Не че беше лошо, но просто не беше онова, което трябва да бъде.

— Сигурно трябва да се поупражнявам — казах. И никога повече не целунах Шайла до онази нощ, когато двамата се олюляхме в поклащащата се от прилива къща.

— Може би — каза Шайла. — Знаеш ли, обичам да идвам тук. Чувствам се така, сякаш съм сама в целия свят. Децата в училище знаят ли, че ми хлопа дъската?

— Знаят само, че си болна — казах й аз. — Мисис Пинкни ни кара да се молим за теб всяка седмица.

Зиме Шайла постъпваше в психиатрията, а лете се връщаше в Уотърфорд; съучениците й почти не забелязваха отсъствието й, тъй като бяха изцяло погълнати от чудния процес на собственото си съзряване. Леко, безболезнено и мълчаливо тя влизаше в новата си роля, а после отсъствието й бързо се забравяше. Тя отново заживяваше в къщата с мрачната музика и двамата отново се виждахме върху клоните на дъба, където обсъждахме всички случки в нашия град. Никой от нас не спомена повече за онзи ден под кубето на сградата Бабкок, когато си разменихме първите срамежливи целувки под патронажа на строгите бухали. Но тези целувки имаха голяма стойност и за двама ни и ние пазехме спомена за тях ненакърнен.

През лятото, когато я нямаше, в Уотърфорд пристигна Джордан и неговата поява щеше да промени живота на Шайла, както и на нас, останалите. Тъй като беше живял по целия свят, той смело изказваше мнения, които никое друго уотърфордско момче не би споделило от страх да не му се изсмеят. Без да е в истинския смисъл на думата свободомислещ, той беше много оригинално създание, което презираше всякакви слухове и клюки.

След един бейзболен мач, когато Кейпърс, Майк, Джордан и аз стояхме в задния двор на нашата къща и мама ни гощаваше с хамбургери, Шайла видя Джордан за пръв път. По-малките ми братя играеха на криеница и Луси ги навикваше да не мачкат азалиите й. И от съседните дворове се носеше миризмата на скара и пържоли, която заедно с тази на лавандула и див джоджен — изпотъпкани от буйния бяг на невъздържани дечурлига — за мен щеше винаги да остане миризмата на летни дни. Баща ми, който не бе благоволил да дойде на мача, беше още в кантората си, чийто четири стени бяха покрити с книги от пода до тавана, пиеше бърбън от любимата си сребърна чаша и щеше да продължи с това занимание, докато изпадне в несвяст някъде в по-късните часове на вечерта. Неговото отсъствие винаги се усещаше така натрапчиво, както и присъствието му, и аз току притичвах припряно до външната врата, за да видя дали няма да цъфне внезапно отнякъде.

Мама с удоволствие гощаваше приятелите ми след нашите мачове и не се цупеше на вмирисаните ни от пот екипи. Тя обичаше градината си, къщата си, съседите си и пропитата със светлина река, която извиваше край нашия двор и излизаше от града. Когато постави на масата първата порция от хамбургери, тя зърна Шайла да наднича над покритата с бръшлян ограда.

— Ела, момичето ми — извика тя. — Ще ти направя един хамбургер, а Джак ще те представи на Джордан. Това е младият жребец, който съвсем отскоро живее в нашия град.

Трудно е да се каже кой се изчерви по-силно — Джордан или Шайла, но тя дойде при нас и всички дълго се заливахме от смях, докато си припомняхме отделни моменти от мача, а след известно време в дъното на двора се обади и пианото на баща й. Това бе любимият му начин да показва неодобрението си. Щом чуеше смеха на Шайла сред общата глъч, той веднага сядаше на пианото. Наказваше я с музика.

— Това е една соната за пиано на Бетховен — каза Джордан, като килна глава на една страна, за да чува по-добре. — Кой свири?

— Бащата на Шайла — каза мама.

— Шайла, той свири чудесно — каза й Джордан.

— Обича да свири и Елвис — разкикоти се Кейпърс.

Когато започна да се смрачава, Кейпърс и Майк се качиха на колелата си и изчезнаха, мама се скри в къщата, за да сложи малките ми братя да спят, а музиката на Джордж Фокс не секваше нито за миг. Втора соната на Бах ни посипа със звуците си като с медни монети. Джордан и Шайла се разговориха за любимите си композитори и изпълнения, а аз се почувствах засегнат в моето музикално невежество. В един момент Джордан се умълча, а аз продължих да изучавам лицето на Шайла на фона на заглъхващата, но все още прозирна светлина.

— Джак, вие сте идиоти — обади се Джордан. — Ще ви избоде очите, а вие не забелязвате.

— За какво говориш? — попитах.

Джордан стана от пейката и се приближи до Шайла. Свали внимателно очилата й и ги остави на масата. Разплете плитката й и разстла красивата й гъста коса върху раменете. Шайла се сепна, скова се някак, но нито помръдна, нито възрази.

— Шайла, едно дете съм и когато баща ми отсъства, аз разресвам косата на мама. Не те лъжа, имаш прекрасна коса.

На фона на дрезгавата вече светлина косата й се спускаше по раменете като черна вълниста река. Той я погали с върха на пръстите си, сякаш пипаше антрацитно съкровище. Твърде късно открих онова, което Джордан видя при първата си среща с Шайла Фокс.

Седна до нея и прокара ръка по лицето й — край очите, брадичката, скулите. Знаех вече какво ще каже и ми идеше да изкрещя, но нямах право, тъй като не бях видял онова, което винаги е било пред очите ми.

— Слепец си, Джак — повтори ми той. — И всички вие. Дори Шайла не го знае. Нали, Шайла?

— Какво да знам, Джордан? — попита тя.

— Че си много красива, Шайла — каза й той. — Ти си най-красивото момиче в този град.

— Не, не — каза Шайла и скри лицето си в шепи.

Джордан не можеше да откъсне поглед от нея.

— Не е зле да свикнеш с това, Шайла. Ти си прекрасна. Нито едно момиче в този град не може да стъпи на малкия ти пръст.

Шайла стана и изтича към музиката на собствената си къща. Но тя добре чу думите на Джордан и тази нощ не можа да заспи от вълнение. По-късно, през първата година на нашия брак, тя сподели с мен, че животът й е започнал от този миг.

— Значи животът ти е започнал с идването на Джордан — казах аз, докато двамата лежахме прегърнати много години по-късно.

— Джак, през онази година аз бях в психиатрията. Тогава ми се яви Мадоната.

Щяха да минат много години, преди да свържа нещата едно с друго и да разбера, че в своите припадъци Шайла е виждала Мадоната с монетите.