Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

10

Няма история, дето да е като права линия. Геометрията на човешкия живот е твърде несъвършена и сложна, твърде много разкривена от присмеха на времето и трудния лабиринт на съдбата, за да може правата линия да се вмести в нейните закономерности.

На следващата сутрин семейството отново се събра край Луси, докато болните клетки воюваха в притихналите подстъпи на нейното кръвообращение. Всеки идваше поединично и в различно време. Никой от нас нямаше желание да бъде в тази чакалня. Изпаднала в кома, с всевъзможни апарати за измерване и предупреждение, прикачени към нея, Луси не можеше да чуе дефилиращите край леглото й Макколовци. Нямаше човек, който да обича театъра и представленията повече от моята майка, но това събиране на семейството не съдържаше нито драматична приумица, нито остроумна шега. Луси бе научила синовете си как да се смеят, но не и как да тъжат. И тъй като нямахме какво друго да правим, ние просто се мотаехме и чакахме, опитвайки се да усвоим повелите и обредите на смъртта. Попаднали под натиска на това огромно изпитание, сякаш отново се опознахме. Бяхме стигнали до онзи кръстопът в живота си, който представляваше и равносметка, и закачливо намигане към боговете на мрака.

Въпреки че уж усвоявахме протоколите на смъртта, ние не знаехме кой от тях би бил приложим за нашата майка. Сутринта отидох в седем при нея. Стаята бе притихнала в глухото бучене на апаратите, които следяха всичките й жизненоважни процеси. Сестрите ми казаха, че няма промяна в състоянието й, и скоро след това ме отпратиха в чакалнята, където трябваше да овладея изкуството стоически и търпеливо да изчаквам всяка вест. Купих си кафе от автомата и то се оказа такъв бълвоч, че само една чашка стигаше да ме накара да седна и да напиша молба до всички страни производителки на кафе да спрат износа си за САЩ, докато американците не се научат да правят сносно кафе.

Втори пристигна брат ми Тий — небръснат и рошав, а дрехите си сякаш бе измъкнал от коша за мръсно бельо. Беше учител на бавноразвиващи се деца в Джорджтаун и когато някой го попиташе защо е избрал тази професия, той отговаряше: „За човек, израсъл в семейство като моето, това е като освежително питие.“ Тий винаги се оказваше в центъра на всички семейни схватки или пък жертва на неясни дипломатически ходове със съмнителни подбуди.

— Не съм сигурен дали се радвам, че те виждам, или не — каза ми Тий.

— Имаш на разположение цяла седмица, за да решиш — отвърнах му. — След това се връщам в Рим.

— Ами ако мама умре? Не ми отговаряй на този въпрос. Забрави, че съм те питал. И така се чувствам достатъчно виновен. Прочетох, че от всички видове рак само левкемията се влияе от емоционалното състояние на човека. Спомняш ли си, когато ме скъсаха по биология? Ами когато на пет години откраднах онова пакетче шоколадово драже? Всичко това е възбудило нейните емоции. И нищо чудно точно тогава, докато ме е шляпала по дупето, в организма й да се е образувала първата злокачествена клетка.

— Логична мисъл — отбелязах.

— Ти вече се отегчи от мен, нали? — каза Тий.

— Не, Тий. Тревожа се за мама — казах. — На твое място нямаше да се шматкам, още повече в болница, с този лош дъх. Защо не отидеш на лекар?

— Защото имам подобрение — отвърна Тий. — Между другото, стегни се, великане, Джон Хардин пристига.

— Какво прави той? — попитах.

— Инати се. Не ще да постъпи в психиатрия — отвърна Тий. — Дюпре отговаря за него и той го държи под око. Мама продължава да твърди, че нищо му няма. Но нали й е изтърсакът. Винаги се е грижела най-много за Джон Хардин.

— А той знае ли, че тя е болна? — попитах.

— Казах му вчера — отвърна Тий. — Но и той се изсмя, особено като чу, че страда от левкемия. Помисли си, че се майтапя. Внимавай с Джон Хардин. Станал е много избухлив. Засяга се от всичко.

— Благодаря за предупреждението — казах и в същия миг зърнах Дюпре и Далас в дъното на коридора.

— Няма промяна, нали? — попита Далас и тежко се отпусна на канапето. — Тий, беше ли вътре да я видиш?

Тий поклати глава.

— Моята сила е в изчакването. Аз винаги стоя отвън. А когато вие се скапете, тогава ще дойде и моят ред. Гибралтарската скала Тий ще ви изправи на крака и пак ще ви засили по пистата на живота. Не, още не съм влизал при нея. Мисълта, че мама умира, ми стига. Предпочитам да стоя настрана от истинската гледка.

— Звучи убедително — отсече Дюпре и тръгна към вратата на реанимацията. — Между другото, Джак, нека те предупредя. Джон Хардин е напуснал къщата си на острова и е тръгнал насам. Татко също трябва да излезе от изтрезвителя всеки момент.

— Като картина на Норман Рокуел — казах.

— Джак, забравих да ти кажа — обади се Далас. — Животът в Уотърфорд продължава да бъде интересен. Шибан, но интересен.

— Като лош филм — добави Тий. — Отвратителен сценарий. Гнусен терен. Слаби актьори. Кофти режисьори. Иначе мелодрама и половина — да се удавиш в сълзи и сополи.

Джим Питс, нашият втори баща, се появи откъм коридора. Походката му бе като на военен, дори прекалено енергична за човек, който накуцва с десния крак. Вдигна ръка, за да спре Дюпре, който се канеше да влезе в стаята на мама, давайки му знак, че иска първо да говори с нас. Мразех доктор Питс само защото се бе оженил за моята майка, въпреки че когато в Рим получих писмото й с новината, че напуска баща ми, истински се зарадвах. Виждаше се, че никак не се смущава в присъствието на нейните синове. Състоянието на мама ни бе обединило принудително в съюз, който никой от нас не желаеше. Той беше умерен благодушен човек, който внимателно обмисляше изреченията си. Когато беше нервен, се появяваше едно леко заекване, причинявайки още по-голямо задръстване в потока от думи.

— Бях при баща ви — започна той, — за да му дам пълен отчет за състоянието на Луси. Въпреки че майка ви не желае да го вижда, самият факт, че тя е в кома, променя нещата. Направих това, защото смятам, че така е редно. Помолих го тази сутрин да дойде да я види.

— Много мило от твоя страна, докторе — казах.

— Дори прекалено мило — обади се Тий. — Такава любезност ме прави ужасно подозрителен. Чуя ли за такова нещо, вдигам гарда.

— Никога не съм имал собствени деца... — започна доктор Питс.

— Нищо не си загубил — рече Далас.

— Искам да кажа, ако мога да направя нещо за вас, момчета... С удоволствие ще се съобразя с вашите желания. Ако ви притеснявам с нещо или ако искате да си говорите насаме, винаги мога да изляза и да изпуша една цигара отвън. Много добре разбирам, че в такъв един момент аз се явявам натрапник във вашите очи.

— Ти ли? — учуди се Тий. — Натрапник? Почакай да ни видиш в компанията на родния ни баща и тогава говори.

— Ние сигурно те притесняваме, докторе — рече Далас. — Но това не е лично отношение към теб. Братята Маккол имат способността да притесняват всекиго.

— Говори само за себе си — каза Тий.

— Ти винаги си бил мил с майка ни и ние оценяваме това, докторе — обади се Дюпре.

— А сега отивам да видя как е моята възлюбена — каза доктор Питс и тръгна към интензивното.

— Готин е — заключи Дюпре.

— Възможно, ако ти харесват тоя тип мъже — отвърна Далас. — На мен ми се струва много тъп. Не е мъж на място. Къде са му топките? Лигльо! Няма живот в него, няма хъс.

— Лично аз предпочитам мама да е омъжена за лигльо без топки — каза Тий.

— След живота с татко повече за хъс да не чувам — казах аз.

— Нито за мъж на място — каза Дюпре. — За мен най-хубавият ден е онзи, в който не се случва нищо особено, когато не изпускам нервите си и не се ядосвам на шефа си. Бих искал температурата винаги да бъде трийсет градуса, небето — ясно и колата ми винаги да пали. Бих искал завинаги да остана на тази възраст, никога да не се разболявам и през цялата година да се играе бейзбол. Мразя изненадите. Обожавам тъпия, обикновен, шаблонен, рутинен, установен ред. Всичко повтарящо се е балсам за душата ми.

— Говориш като наркоман — каза му Далас.

— Говори точно като теб — обади се Тий. — Ти си юрист, изметът на този свят. Искаш на теб да ти е спокойно, ама всичко останало да гърми и трещи. Ако триста души загинат в пламъците на катастрофирал самолет в Атланта, това означава, че същата нощ триста адвокати ще заспят щастливо, защото ще знаят, че ги чака по един тлъст чек.

— С това изхранвам семейството си — ухили му се Далас.

— С човешко страдание изхранваш семейството си — поправи го Тий.

— О, стига празни приказки — сряза го Далас. — Какъв е този прекрасен звук?

— Сирена — отвърна Дюпре. — За Далас сирената е като Моцарт.

— Това е Страшният съд, който идва за татко — каза Далас и никой от нас не видя баща ни, който бе цъфнал в коридора с класическата си, олюляваща се походка.

Когато влезе в чакалнята, веднага разбрахме, че е пил.

— Откъде е намерил пиене толкова рано сутринта? — попита Дюпре. — Сигурно си е заровил бутилки из целия град и като куче си ги разравя, когато му се допие.

— О, ти не знаеш какво щастие е да си негов съдружник — рече Далас. — Веднъж намерих една половинка в книга, специално издълбана за целта. Друга — в казанчето на дамската тоалетна на долния етаж. Трета — във водосточната тръба под прозореца на кантората му. Ако се плащаше за криене на вещи, той щеше да бъде милионер.

Докато татко влизаше в чакалнята, опитах се да го погледна с други очи, не с очите на момчето, което израсна, срамувайки се, че баща му е градският алкохолик. Той все още полагаше усилие да се движи с достойнство и все още притежаваше онази странна красота, с помощта на която някои мъже остаряват, без да губят чара си. Гъстата му коса бе така прошарена, че имаше цвета на потъмняло от времето сребро. Тялото му бе омекнало — отпуснато там, където това става най-често, но веднага се виждаше, че някога е бил снажен мъж. Исках да чуя гласа му — онзи чудесен баритон, който придаваше тежест на всяка произнесена от него дума. Кръвясалите му очи ни фиксираха. Гледаше втренчено, сякаш очакваше някой да го представи на компанията от непознати. Неговият отдавна усъвършенстван номер в живота беше да създава трудности.

— Сигурно си мислиш, че съм поръчал военна музика за твоето тържествено връщане у дома — каза баща ми, съдията Джонсън Хагъд Маккол.

— Аз също се радвам да те видя, татко — отвърнах.

— Не ме гледай така! — изкомандва баща ми. — Не ми е притрябвало съжалението ти.

— Исусе Христе! — промълви Тий.

— Татко, кажи „добре дошъл“ на Джак — предложи Дюпре. — Покажи добрите си обноски.

— Добре дошъл, Джак — провлачи баща ми и направи гримаса на отвращение. — Радвам се, че се върна, Джак. Благодаря ти, че не се обади, че не намери време и два реда да драснеш.

— На няколко пъти се обадих по телефона, татко — казах. — Но трудно се води разговор с някой, който се е нацепил здраво.

— Да не би да намекваш, че имам проблем с пиенето? — каза съдията, изпъчи гърди и отметна назад главата си.

— Възмутително! — подхвърли Тий.

— Все едно да кажеш, че Ной е имал проблем с лошото време, нали, папа? — обади се Далас.

— Изпий едно кафе — предложи му Дюпре. — Не е зле малко да поизтрезнееш, преди да влезеш при мама.

Баща ми ме изгледа, после седна на един стол или по-скоро падна в него.

— Предполагам, вече си разбрал, че майка ти ме напусна заради по-млад мъж — обърна се той към мен.

— Докторът е цяла година по-млад от тук седящия ни баща — каза Далас.

— Нямам нужда от редакционните ти коментари, Далас — каза съдията. — Просто уточнявам фактите. Неговите пари я заслепиха. Майка ви винаги е имала слабост към материални неща и нечестно спечелени авоари.

— Авоари ли? — попита Тий. — Мама обичала авоари? Аз дори не знам какво значи това.

— Точно затова преподаваш в общинско училище, и то в щат, който се нарежда на последно място по образование в тази страна — отвърна му съдията. — Доколкото разбирам, просто са ти разрешили да обучаваш сродни души, тоест други идиоти.

— Не се ли радваш, че татко отново е започнал да пие? — попита Дюпре, опитвайки се да отклони вниманието му от Тий. — Винаги съм го чувствал най-близък, когато е в делириум тременс.

— Не съм пиян — отсече съдията, — а съм на лекарства. Имам възпаление на вътрешното ухо и от лекарствата ми е нарушено равновесието.

— Трябва да е някакво страхотно възпаление — обади се Тий. — Държи те повече от трийсет години.

— Вие всички сте в съюз с майка си срещу мен — каза съдията и затвори очи.

— Това поне си разбрал — рече Тий.

— Боже, помогни ми да издържа хленча на тази глутница малодушни псета — помоли се съдията.

— Тий веднага се разлая, а Дюпре се обърна към мен:

— Аз, малодушно псе?

— Стегни се, татко — рече Далас. — Недей да ни излагаш пред доктор Питс. Нали той те покани да дойдеш.

— Той разби моя дом — каза съдията. — Няма сила в света, която да ме откъсне от ложето на моята съпруга, когато й предстои среща със Създателя. Боя се, че Бог ще се отнесе много сурово с мис Луси. Нашият всеблаг Господ е строг с жени, напуснали клетите си съпрузи в тежък момент. Помнете думите ми.

— В тежък момент ли? — попита Тий.

— Възпаление на ухото — опита се да му подскаже Дюпре.

— Тя не е вече твоя съпруга — каза Далас, приближи се до татко и махна с ръка пърхота от измачкания му костюм. — Трябва да ти го напомня, преди да влезеш при нея.

— Реши да се разведем само защото влезе в критическата — рече съдията повече на себе си, отколкото на нас. — Да, такива неща се срещат по-често, отколкото си мислите. Обикновено се случва с жените, когато ги удари критическата.

— Татко, сега се стегни — каза Дюпре и му поднесе горещо кафе в картонена чаша. — Тепърва ще имаме нужда от теб.

— Къде е Джон Хардин? — попита съдията. — Той единствен в това семейство остана верен на баща си. През всичките тези години той и само той продължава да ме обича и да ме уважава. Можете ли да повярвате?

— Трудно — каза Дюпре.

— Трудно ни е да го преглътнем.

— Джак — обърна се към мен баща ми, — къщата е празна и аз я предоставям изцяло на твое разположение. Можеш да се настаниш при мен.

— Вече го направих, татко — отвърнах. — Снощи спах там.

— А къде бях аз? — попита той и аз зърнах ужаса в очите му, докато се опитваше да си спомни.

— Изтрезняваше — обади се Далас. — В твоето временно жилище в щатския затвор.

— Тогава тази вечер ще поговорим — каза ми съдията. — както едно време. Вие, момчета, също елате. Ще метнем нещо на скарата в задния двор, също като едно време, когато бяхте малки.

— Много мило, татко — каза Дюпре. — Благодаря за поканата.

— Страхотна идея — съгласи се Тий.

— Кажи им, Джак — продължи татко и очите му светнаха. — Кажи им какъв бях на младини. Щом изляза на улицата, и всички отстъпваха встрани, правеха ми път от уважение. Тогава бях състоятелен човек, с когото всички се съобразяват, нали, Джак? Кажи им какво разправяха хората за мен. Момчетата са по-малки, те сигурно не помнят.

— Разправяха, че си най-добрият юрист в целия щат — издекламирах аз. — Най-убедителният адвокат, който някога се е изправял пред съдебни заседатели. Най-справедливият.

— И всичко се изпари. Добрата репутация бързо рухва. Особено моята. Още не й бях усетил вкуса, и тя се стопи. Но схватката не беше честна... бях изненадан откъм гърба. Устроиха ми засада. Кажи им, Джак. Ти се гордееше, че си мой син, нали?

— Това е най-голямата гордост в моя живот, татко — казах аз и това бе самата истина.

— Джак, тази година на три пъти отказвам пиенето — каза съдията. — Но животът все ме ранява на най-слабите ми места. Точно там, където най-много ми трябва надежда. Тази работа с Луси. С моята Луси.

— Вече не е твоя — прекъсна го Далас. — Набий си го в главата, преди доктор Питс да те заведе при мама.

Тий се бе загледал през прозореца, следеше нещо напрегнато, когато доктор Питс излезе от интензивното отделение и се отправи към баща ми. Доловихме пронизителния вой на моторница, която се носеше с голяма скорост по реката.

— Никаква промяна — уведоми ни доктор Питс, после се обърна към баща ми. — Благодаря ви, че дойдохте, ваша светлост. Лекуващият доктор каза, че следващите ден-два са критични. Ако ги преживее, тогава според него вече има шанс да се пребори с болестта.

— Давай, мамо — изкрещя Тий през прозореца. — Хайде, момиче, покажи им на какво си способна!

— Намираш се в болница — скастри го Далас, — а не в спортен клуб!

— Добре, че ми напомни, братле — отвърна му Тий. — Но според мен голямото меле сега започва. Няма да ни се размине. Джон Хардин е долу, завързва си моторницата на пристана под нас.

— Господи, помогни ни! — рече Далас.

— Сега по-зле ли е от преди? — попитах Дюпре.

— По-зле отвсякога — отвърна Дюпре. — Станал е доста опасен. Лесно пламва.

— А сега, дами и господа, имам удоволствието да ви представя на живо лудориите на лудостта — заяви Далас на висок глас.

— Не ми стигат лудориите на смъртта, после на алкохолизма, а сега... — процеди Тий през зъби.

— Спокойно, Тий — сръга го Дюпре. — Овладей се, не му давай да те спипа нервен.

— Аз не съм нервен — отвърна му Тий. — Уплашен съм до смърт.

— Този месец мина без инжекция — поясни Дюпре — и затова е зле. Иначе, като му вкарат дозата, се чувства окей.

На прозореца се почука и Джон Хардин направи знак на Тий да му отвори. В отговор Тий му направи знак да заобиколи и да влезе през вратата, на което Джон Хардин отговори, като избра една тухла от бордюра на близката цветна градина. Точно преди да я хвърли, Тий бързо отвори прозореца, Джон Хардин се прекачи с котешка пъргавина и цъфна в чакалнята.

— Джон Хардин, ти чувал ли си някога за врати? — попита го Далас.

— Да, чувал съм — отвърна най-малкият ми брат. — Но ги мразя.

Очите му обиколиха стаята и се спряха върху мен.

— Мистър Пица — каза той.

— Здрасти, Джон Хардин. Точно така, аз все още живея в Италия.

— Преди време погледнах на картата къде е Италия — рече той. — Не е дори близо до Америка. Какъв е смисълът да живееш в страна, която не е дори близо до Америка?

— Хората са различни — казах. — Затова добрите универсални магазини предлагат асортимент за най-малко трийсет различни вкуса.

— На мен ми стига вкусът на Южна Каролина — каза той.

— Джон Хардин, хубаво е, че Джак е отново при нас, нали? — обади се Дюпре.

— Ти говори за себе си — отвърна му Джон Хардин. — Как е мама?

— Зле — рече Далас. — Много зле.

— Какво искаш да кажеш с това „много зле“, а, Далас? — попита Джон Хардин.

— Ами че се чувства страхотно — поправи се Далас. — Чакаме я да се върне от сутрешното си бягане.

— По-спокойно, братле — каза Тий. — Ела да ти купя едно кафе.

— Кофеинът ме влудява — отвърна му Джон Хардин. — А не е ли по-добре да посрещнем нашия герой с дълбок поклон? — подхвърли той по мой адрес.

— Изчакай ден-два — отвърнах му. — Закъде си се разбързал.

— Дори не знаех, че си заминал — каза най-малкият ми брат и отиде да седне колкото е възможно по-далеч от мен. Запали първата си цигара и започна да пуши с най-сериозен вид.

— Чувал ли си за рак на белите дробове? — попита го Дюпре.

— А ти чувал ли си за диария на говорните органи? — отвърна му Джон Хардин и ние всички се отдръпнахме встрани.

Но вниманието ни, макар и тайно, бе приковано именно към него. Беше висок, слаб, изгорял от слънцето, но въпреки това нямаше здрав вид. Нещо в погледа на Джон Хардин напомняше ужаса на внезапно пусната на свобода птица. Ние всички бяхме преживели много мъчително детство и всеки носеше у себе си болезнените белези от това изпитание, но никой не бе така сериозно засегнат, както Джон Хардин Маккол. Още от дете проявяваше чувствителност, способна да улови и най-леките сътресения. Той беше изтърсакът, най-обичаното дете в семейството, но не издържа на дългите години, през които домът ни започна да се разпада, татко се пропи, а Луси така се умори от всичко, че заряза майчинските си задължения.

Тий, който по години беше най-близо до Джон Хардин, го наблюдаваше с тревога.

— Джон Хардин, разкажи на Джак за твоята къща на дървото.

— Къща на дърво ли? — попитах.

— Дядо отстъпи на Джон Хардин един акър земя до водата — прошепна ми Дюпре. — Джон Хардин е станал нещо като отшелник. Миналата година сам-самичък си построи къща на дъба, който е надвиснал над залива Йемаси.

— Хубава е, но едва ли ще влезе в списъка на градските забележителности — каза Далас.

— Абе що не вземете да млъкнете? — обади се Джон Хардин. — На това семейство нещо му има — всички ченета работят едновременно.

— Тоя месец биха ли ти инжекция? — обърна се Дюпре към Джон Хардин.

— Щом се ядосам, и ти веднага ме питаш за инжекцията — озъби му се Джон Хардин, пламна целият и взе да удря с юмрук едната си длан, за да не видим как му треперят ръцете.

— Обади ми се твоят доктор — каза Дюпре и пристъпи към него. — Имал си предварително уговорен час, но не си се явил. Знаеш, че като пропуснеш инжекцията си, ставаш много нервен.

— Ставам много нервен, когато започнеш да ми натякваш, че съм пропуснал инжекцията си.

— Спри месото за известно време — подхвърли му Тий. — Опитай малко зен-медитация. Лично аз не вярвам на лекарствата.

— Ето, пръкна се нов гуру — саркастично подметна Далас. — Престани да говориш като ония от Калифорния.

— Мразя Калифорния и всичко калифорнийско — побърза да го подкрепи Дюпре. — Направо съжалявам, че сме спечелили Мексиканската война.

Джон Хардин отведнъж сложи край на всички хранително-географски приказки, като рече:

— Миналата година четиринайсет лекари са били дадени под съд за убийството на пациентите си. Това е факт. Запомнете го, глупаци.

— И какво от това? — наруши мълчанието Дюпре.

— Нима не разбираш? Това не те ли шокира? Какво повече ви трябва на вас, момчета, за да погледнете истината в очите? На небето ли трябва да ви я изпишат? Събудете се! Всичко е съвършено ясно.

— Недей да плашиш Джак — предупреди го Дюпре. — Той не те е виждал, откакто се превърна в Квазимодо.

— Ще кажа на шефа ти, Дюпре — продължи Джон Хардин. — Ще те предам на съответните власти. Ще видиш, че ще го направя! Бил държавен чиновник в щатско психиатрично заведение. Ти си нула, бе! Никакъв статус, никаква заплата, най-ниското стъпало в обществото!

Тий подхвърли един вестник на Дюпре и каза:

— Братле, защо не погледнеш обявите с „Търси се“?

— Много съм доволен от работата си — каза Дюпре. — Цял ден съм в компанията на симпатяги като теб, Джон Хардин.

— Има опасност някой ден да го прекалите, задници такива! Помнете, че знам всичко, което си мислите за мен, и всичко, което ми кроите.

— Хайде, Джон Хардин — рече Далас. — Всички тези приказки идват от прекалената употреба на телешко и говеждо.

— Джон Хардин, искаш ли да отидем да видим майка ти? — попита доктор Питс. — Баща ти е разстроен и може би твоето присъствие ще го успокои.

— Знам какво се опитваш да направиш — отвърна му Джон Хардин. Лицето му се сгърчи, докато от дълбоките каньони на душата му с вой се надигна вихрушката на новата му параноя. — Недей да мислиш, че не знам какво се опитваш да направиш. Аз съм по следите ти, на всички съм по следите ви. Скоро ще ви пипна.

— Искам само да те заведа при майка ти — опита се да обясни доктор Питс. — Не желая да те разстройвам.

— Ти знаеш, че тя е мъртва- изплака Джон Хардин, но в гласа му имаше повече яд, отколкото тъга. — Искаш аз да намеря мъртвото й тяло, като много добре знаеш, че ти я уби. Ти! Тя нямаше рак, когато беше омъжена за моя баща. Замислял ли си се над този факт? Нали си доктор. Шибан доктор. Можеше да я преглеждаш всеки божи ден. Но не. Правил си се, че не забелязваш симптомите на рака, нали? Седемте смъртни предупредителни симптома. Всеки лекар на земята знае седемте смъртни симптома.

— Исусе! — промълвих.

— Хайде да отидем заедно да ти направят инжекцията — предложи Дюпре.

— Дюпре, теб те мразя най-много от всички — каза Джон Хардин с блеснали от гняв очи. — Ти си номер едно в моя списък. След това идва Джак. Безценният Джак, първородният, който си въобразява, че е роден в ясли, като Христос. След това е Далас, който пък си въобразява, че е някакъв гений, а всъщност нищо не разбира...

— Ще дойда с теб — каза Тий на Джон Хардин — Двамата с Дюпре ще отидем да ти направят инжекцията.

— Единственото нещо, което ще ми помогне, е всички вие да се разболеете от рак, а мама да оздравее и да изляза оттук заедно с нея.

— Моля те, Джон Хардин! — Дюпре стана и предпазливо се приближи до него. — Всички знаем как ще свърши това. Ще се почувстваш объркан и ще направиш някоя глупост. Без да искаш, дори няма да съзнаваш, че я вършиш. Всичко зависи от теб. Или инжекцията, или ченгетата ще пуснат заповед за издирването ти.

— Ако имах нужда от предсказания, щях да отида да обядвам в някой китайски ресторант — изкрещя му Джон Хардин. — Искаш да се надупча, за да служа за прикритие. Така ли е? Ти знаеш, че в момента убиват мама. Пускат отрова в кръвоносната й система. Това ще разруши черния й дроб, бъбреците й, всичко. Разбирате ли нещо от наука, а, задници? Някой от вас случайно да е внимавал в час по химия при мистър Нан? Мама няма да излезе жива от онази стая. Няма, няма, ще видите.

— Само това ни липсва сега — въздъхна Далас. — Оптимист край смъртното ложе.

— От всички братя аз съм най-готиният — каза Джон Хардин. — Така твърдеше мама, не аз. Аз само ви съобщавам факта. Тя ми е казвала, че съм нейният любимец. Избраникът от цялото котило.

— Ти си просто най-малкият — казах. — Затова винаги те е обичала най-много.

Джон Хардин отиде бързо до прозореца и изскочи навън. Загледахме се след него. Изтича до лодката, запали мотора и запраши към главния ръкав, който водеше извън града.

— Има още да чакаме — обади се съдията, — но това ще ни сближи като семейство.

— Вече усещам благотворния ефект — каза Далас, загледан в далечината, където още се виждаше моторницата на Джон Хардин.

Късно същия следобед дойде ред и за моето петнайсетминутно дежурство край леглото на мама. Държах ръката й, целувах бузите й и тихичко й разказвах за нейната внучка. Освен това й казах, че както и да съди човек, лицето й е все още красиво, макар да знаех колко мрази да я зяпат, когато е без грим и прическа. От очите й като лъчи излизаха фини бръчици и прорязваха нежната й кожа. Подобна мрежа от тънки линийки се бе образувала в двата края на устните й, но челото й бе гладко като на дете. В този град мама бе използвала красотата си вместо бръснач; това бе нейното единствено оръжие в лишения й от късмет живот. В Уотърфорд имаше и по-красиви жени, но тя беше най-чувствената или може би най-демонстративно сексапилната. Никога не съм виждал по-сексапилна жена от моята майка и доколкото си спомням, мъжете вечно се тълпяха край нея на тумби. Фигурата й все още бе добре оформена и в същото време слаба, с което възбуждаше завистта на връстничките си и възхищението на синовете си. Краката й, с които тя много се гордееше, бяха наистина красиви, а глезените й — изваяни с контурите на самото съвършенство. „Майка ти е парче и половина — не скриваше възхищението си съдията. — Парче и половина.“

Погледнах сребристата торба, от която отровата капеше във вените на мама. Имаше цвят на изворна вода или скъп джин и аз веднага си представих сражението на злокачествените левкоцити, окопали се в подстъпите на кръвоносната й система. В стаята витаеше парливата миризма на развала и аз отново се сетих за вероятността Луси да бъде убита от химиотерапията, която бе толкова голяма, колкото и да умре от левкемия.

След моите петнайсет минути ме смени Дюпре и тогава забелязах, че инстинктивно се подчинявахме на вътрешната хронология, като се редувахме по възраст — от най-големия до най-малкия.

Едва издържах натежалите погледи на братята си, когато се върнах в чакалнята. Моето изгнаничество бе променило отношението им към мен. Усещах болезненото им любопитство. Водех живот, за който нищо не знаеха, и имах дете, което никой от тях нямаше да познае, ако тоз миг влезеше в стаята. Пишех книги и статии за места, които не бяха виждали, за храни, които не бяха вкусвали, за хора, говорещи езици, които не бяха и чували. Обличах се различно от тях и те се чувстваха неловко в мое присъствие, както и аз в тяхно. В известен смисъл ние всички имахме усещането, че сме премерени, отхвърлени и забравени. Според тях моята вина се състоеше в това, че чрез самото си отсъствие бях обявил Юга за нездравословно място, където отказвах да отгледам и възпитам дъщеря си.

Непрекъснато пристигаха цветя за Луси, но тъй като бе забранено да ги внасяме в интензивното, ние с братята ми се пръснахме из болницата и започнахме да раздаваме букети на пациенти и сестри. Джанис, съпругата на Далас, се появи с двете им деца и тогава забелязах как малките Джими и Майкъл ме гледаха с подозрение, докато доверчиво се катереха по скутовете на другите братя.

— Така ти се пада, скитнико — каза Далас и двамата се изсмяхме.

В пет часа лекуващият доктор на Луси, Стив Пейтън, ни събра, за да ни съобщи мрачната, но все още нелишена от надежда прогноза. Каза, че мама не е обърнала внимание на симптомите навреме и твърде късно потърсила медицинска помощ. Повтори ни, че следващите четирийсет и осем часа са критични, но ако успее да ги преодолее, възможността да прескочи трапа е голяма. Стояхме смутени като затворници пред известен със строгостта си съдия. Въпреки че думите му ни уплашиха, решихме да се държим куражлийски. Щом той излезе, доктор Питс влезе в стаята при жена си.

Ние с братята ми се умълчахме.

— Някой да е виждал татко? — попита Далас.

— Нали ти го заведе вкъщи да се преоблече — каза Тий.

— И след това го върнах обратно.

— Преди час-два излезе да изпуши една цигара — казах.

— О, не — изохка Дюпре. — Да тръгваме да го търсим. Аз поемам западното крило.

Далас го намери в една празна стая на втория етаж, изпаднал в пиянска несвяст. Беше изпил цяла бутилка водка „Абсолют“. Баща ми смяташе, че никой няма да го подуши, ако пие водка, и затова я предпочиташе, когато трябваше да се явява сред хора. Забравяше обаче, че не лошият дъх, а припадъците го издаваха. Двамата с Дюпре го изнесохме от болничната стая и тръгнахме надолу по стълбите, докато Тий и Далас тичаха пред нас, за да ни отварят вратите. Сложихме го на задната седалка., Тий седна до него и взе главата му в скута си. Дюпре караше внимателно по улицата с дъбовете, която вървеше успоредно на река Уотърфорд. Дванайсет големи къщи, старинни и безмълвни като кралски пешки, се издигаха от другата страна на пътя. Къщите и водните дъбове се извисяваха в изящен контрапункт и човек веднага усещаше копнежа на някогашните архитекти по съвършенство. Огромни домове — убежища за през дългите лета, постройки без излишни хитрости и приумици, които, подобно на отсрещните дъбове, трябваше да издържат погрома на връхлитащите години.

Чух, че баща ми се размърда на задната седалка. За миг ми се стори, че е спрял да диша, но после захърка тънко-тънко като малко дете и аз се успокоих.

— Мислех, че вече е спрял да пие — рекох.

— Беше спрял — каза Дюпре и го погледна в огледалото за обратно виждане. — Смяташе, че само пиенето е причина за развода му, защото иначе той си е същински принц, искам да кажа, когато е трезв.

— И кога започна отново?

— Броени минути след като спря — каза Далас. — Твърдеше, че алкохолът е единственото нещо, което му помага да преживее загубата на своята половинка. Това са негови думи, не мои. Забележи, половинка! Ужасно старомоден тип.

— Копеле такова! Да не мислиш, че съм оглушал? — обади се негова светлост от задната седалка.

— О, господи! — приплака Тий. — Татко дойде на себе си.

— Или пък смяташ, че съм лишен от чувства?

Дюпре ме погледна и двамата свихме рамене.

— Грешиш, татко. Това не са чувства, това е делириум тременс — обадих се аз.

— Джак, как ще кажеш на италиански „еби си майката“? — изрева баща ми.

— Va fanculo.

— Тогава се фанкулосай. Много се радвам, че премести дебелия си задник в Европа и ужасно съжалявам, че се върна тук, само да се възползваш от моето гостоприемство.

— Тий, аз и ти оставаме при татко — поясни Дюпре. — Ще спим в старите си стаи. Бъди така добър да се разходиш по алеята на спомените, която ще те отведе в къщата, където бяхме тероризирани като деца.

— Оу, оу, оу! — изхили се баща ми. — Вие, мърльовци, и хабер си нямате какво е това тежко детство. Нямаше да издържите и пет минути по време на Голямата депресия.

Двамата с Дюпре повторихме последното изречение в един глас, имитирайки съвсем точно дидактичната интонация на баща ни.

— Това Депресията трябва да е била нещо по-страшно и от ада — обади се Тий.

— И при всеки нов разказ все по-страшна става — каза Дюпре. — Жива душа не е оцеляла след онзи бич божи. Америка е била заличена от лицето на земята с изключение на неколцина храбреци като татко. Но неговите разглезени синчета нямаше да издържат и ден.

Дюпре намали и влезе в Долфин стрийт, която разделяше центъра на две. Дюкянчетата бяха сред забележителностите на този град. Всяко беше различно, но взети заедно, придаваха на улицата някакво скрито единство — сякаш огрян от луната пристан с най-различни яхти, привързани към него. Винаги съм се учудвал как е възможно толкова красив град да бъде родно място на подлеци.

— Защо мама не задържа къщата за себе си? — попита Дюпре. — Винаги съм мислел, че тя за нищо на света няма да се раздели с нея.

— Майка ти ли? Пред нея и вавилонската блудница бледнее — чу се глас откъм задната седалка. Той си знаеше своето. — Дадох семето си на Далила, след като тя ме дари с целувката на Юда.

— Щом стане дума за мама, избива го на библейски мъдрости — поясни Далас. — Смята, че това го извисява морално.

— Къщата — продължих. — Мислех, че я обича повече от нас.

— На нас само едно ни каза — рече Дюпре. — За нея къщата била пълна с толкова лоши спомени, че и заклинател не би могъл да ги прогони.

— Това е къща, пълна с красиви спомени. Красиви спомени — провлачи баща ми тъжно.

— Дюпре, какво е това красив спомен? — попитах.

— Не знам. Чувал съм, че има такова нещо, но ми е съвършено непознато.

Изсмяхме се с братята, но в смеха ни се промъкна нотка на болка и огорчение. Дюпре се пресегна през Далас и стисна ръката ми. Този мълчалив жест означаваше „добре дошъл у дома“. С него искаше да ме увери, че винаги мога да намеря убежище в страната на моите братя. Огънят на тяхното приятелство още ме топлеше и дългото ми отсъствие не бе успяло да го угаси.

Къщата, в която бяхме родени, стоеше огряна от лъчите на залеза, а реката бе набъбнала от водите на прилива. Дюпре спря колата. Вдигнах очи към къщата и сякаш зърнах потайна част от живота си: място, което пазеше спомена за кратерите и белезите, осеяли тъмната половина на моята душа, в която съжителстваха непоносими страдания, мъка и болка. Това бе и мястото, където в съседство бе живяла Шайла.

— Помогнете ми да изляза от тая проклетия — провикна се баща ми.

Двамата с Дюпре преметнахме ръцете му през рамо и го затътрихме през градината — повторение на сцената, която се бе разигравала стотици пъти на това място в детството ни. Сцената, която бе белязала живота ни като малки, а по-късно и като възрастни.

— Знаеш ли? — започна Дюпре. — Не бих имал нищо против пиянството на татко, ако не ставаше толкова зъл.

— Е, ти много искаш.

— Сега разбираш ли защо живея в Кълъмбия? — попита Дюпре.

— Да кажеш нещо за Рим?

— Нищо. Винаги съм знаел защо се махна.

— Омръзна ми да слушам глупости — обади се баща ми. — Иде ми да ви набия едно хубаво.

— Само че ние сме четирима, татко — напомни му Тий.

— Ти си стар и слаб, а ние сме в разцвета на силите си и освен това не те харесваме кой знае колко много.

— Господи, чуваш ли? А аз го наредих на работа при мен — обърна се съдията към Далас. — На тепсия му поднесох разработена адвокатска кантора за един милион долара.

— Разработена! Видят ли веднъж татко, клиентите ми веднага си купуват чифт маратонки — отвърна му Далас, — за да могат по-бързо да се спасяват от прехвалената му кантора.

— Божичко, колко е хубаво да се завърнеш у дома! — процедих през зъби. — Старото семейно огнище. Семейните албуми. Домашната кухня. Неделните пикници. И мръсните номера на подлия старец.

— Не съм длъжен да слушам тия приказки!

— Длъжен си, скъпи — казах. — Защото не можеш сам да се държиш на краката си. Не, недей да ми благодариш. За мен е удоволствие да ти помогна. Няма нищо.

— Загубеняци! — изсъска баща ми.

След няколко изкусни маневри двамата с Дюпре го внесохме в антрето, без дори да закачим рамката на вратата. Това е едно от уменията, усъвършенствано до най-малка подробност от всички синове на алкохолици. Пък и вратата лесно се отваря с лакът. За щастие Уотърфорд продължава да бъде един от онези американски градове, в които само параноиците и хората без приятели заключват външните врати на къщите си.

Татко изрева да не го качваме по стълбите, затова го помъкнахме към хола, като с последни сили тътрехме крака, сякаш бяхме пред финала на дълго надбягване. Внимателно го положихме на канапето. Заспа още преди да успеем да му свалим обувките.

— Край! — рече Дюпре. — Доволен ли си? Семейство Маккол знае как да се забавлява — нито миг спокойствие.

Погледнах татко и внезапно ме обзе съжаление към него. Каква ли тегоба е представлявало бащинството за този надменен деспот?

— Срам ме е — каза Далас, — но след всичко това имам нужда от едно питие. Ти сядай, а аз ще извадя чашите.

Първо огледах библиотеката и ме обзе онова задоволство, което бях изпитвал и преди от факта, че родителите ми бяха хора с почти необятен читателски интерес. Прокарах пръсти по прокъсаните томове на Толстой и отново се замислих. Каква ирония! Да имаш баща, който обича Толстой, но не може да си наложи да обича собственото си семейство.

Подуших книгите и разбрах, че това е моята миризма; познатият тамян на миналото ме обви в облак от всевъзможни аромати: дърва за камина, юридическа литература, смазка за дюшеме, морски въздух и други едва доловими миризми, които бяха част от букета на тази странна отвара от атмосфера и спомени.

Зад бюрото бяха всички семейни снимки — хронологично подредени в красиви рамки. Първата беше моя — русо сладко бебе. Родителите ми бяха толкова очарователни и излъчваха цветущо здраве. Татко — як, мускулест, току-що върнал се от фронта; мама — щедро надарена с красота, чувствена и сластна като окъпана от дъжд цветна градина. Често си мисля за удоволствието, с което са се наслаждавали на телата си, за огнените страсти, които са осветявали пътя на моето зачатие.

Спомените ме разчувстваха. За да бъде като на снимка, ние, децата, бяхме вечно усмихнати, а мама и татко — засмени. Всички закачени на стената портрети говореха за променливото щастие на семейна двойка с приятна външност и куп русоляви деца, неудържимо палави, живи, енергични и здрави. „Какво прекрасно семейство бяхме“ — казах си мислено, разглеждайки снимките, които представляваха върхът на лицемерието.

„Кой не би искал да има дете като мен?“ Бях много хубав. Защо никой никога не ми го бе казвал?

Дюпре се приближи и ми подаде чаша с джин и тоник.

— Изглеждаш отпаднал. Сигурно е от смяната на часовите пояси.

— Носиш ли нейни снимки?

— Да. — Подадох му един плик и другите ми двама братя веднага цъфнаха зад рамото на Дюпре.

Заразглеждаха с интерес снимките на своята племенница, която не познаваха.

— Одрала е кожата на Шайла — каза Дюпре. — Но има очите на мама. Познавам жени, които са готови на всичко за очи като мамините.

— Тя е страхотно дете, Дюпре. Аз нищо не правя. Само гледам да не й преча.

— Ние тук вече си имаме проблеми — каза Далас. — Рут Фокс се обади в кантората ми вчера, за да пита кога се връщаш. Разбрахме, че Марта също се е опитвала да се свърже с теб в Рим.

— Тази пролет много хора ме включиха в туристическите си маршрути.

— Рут много държи да те види. Тя най-тежко преживя смъртта на Шайла — рече Далас.

— О, не знаех, че е имало надпревара по този въпрос.

— Джак, тя е прекрасна жена. Надявам се, не си забравил този факт — каза Далас.

— За последен път я видях в съдебната зала. Свидетелствуваше, че съм бил лош съпруг на дъщеря й и напълно неспособен да отгледам Лия сам.

Надигнах се тежко. Чувствах се ужасно уморен, без да ми се спи. Прекосих до болка познатите ми стаи на тази прекрасна, но занемарена къща, излязох на предната веранда и застанах между белите колони с изчистена форма, които символизираха изяществото и простотата, известни в цяла Южна Каролина като Уотърфордски стил. Навън бе тъмно и аз погледнах към реката и звездното небе, окъпано в прозирния млечен мрак на младата потрепваща луна. После отидох в другия край на верандата, откъдето се виждаше къщата и голямата градина, където бях прекарал годините на моето детство. Бях забелязал нейната красота пръв, още преди да започне да съзрява, и много често, когато Уотърфорд и звездите над него спяха, аз унесено съзерцавах къщата, в която се извършваше мистичната метаморфоза. Още преди да усетя тръпката на кръвта, аз бях запленен от прелестта на Шайла. Сега зърнах майка й на верандата на втория етаж. Рут Фокс, все още със стройна фигура, облечена в бял пеньоар, стоеше загледана в мрака. Стоеше на същото място, от което Шайла ми пращаше въздушни целувки и така подслаждаше живота ми.