Пат Конрой
Блус в лятна нощ (15)

14

На следващата сутрин тръгнах по обления в слънчева светлина път през мочурищата и ниските шубраци, който извиваше над безброй заливчета, дето се пълнеха с вода само по време на прилива и се разливаха към ширналия се в далечината Атлантически океан. Един негър хвърляше мрежа за скариди от невисок мост, макар че имаше отлив. Тя се изду като поличка на балерина с подгъв от съвършено очертан кръг, цопна във водата и потъна.

Спрях на остров Орион и казах името си на дежурната по охраната. Тя ме измери с поглед, сякаш бях дошъл да крада сребро и порцелан, които несъмнено изобилстваха на богаташкия остров. С неохота ми издаде временен пропуск и ми обясни как да стигна до дома на семейство Елиот.

Беше красива къща на два етажа, която гледаше към океана. Почуках и след малко на прага се появи самата Селистайн Елиот. Видя ме и се хвърли да ме прегръща.

— Все още си така огромен — каза тя.

— Все още си така хубава — отвърнах.

— Не, вече не съм. Следващият месец ставам на шейсет и осем — каза Селистайн, но грешеше. Лицето й притежаваше естествена красота, която времето можеше да промени, но не и да заличи.

Селистайн Елиот беше съвършената съпруга на военен — прислужница и помощница на необикновено бързото му издигане през всички чинове на Военноморската пехота. Тя беше дама, която се открояваше и блестеше без никакво усилие, а мъжът й изглеждаше доста по-издигнат, отколкото беше в действителност, само защото бе успял да привлече вниманието на тази необикновена жена. Тя имаше дарбата да удостоява хората с ласкаещо ги внимание, особено онези, от които зависеше кариерата на мъжа й.

Мнозина, включително самата Селистайн, смятаха, че генерал Рембърт Елиот можеше да стане главнокомандващ Военноморския флот, ако не беше имал деца. Неговото единствено дете Джордан бе успяло да навреди повече на кариерата му, отколкото японският куршум, който едва не го бе оставил на място в битката при Тарауа.

Селистайн ме покани в хола и наля две чаши кафе, докато аз се любувах на океана. След като си разменихме всички възможни любезности, й подадох плик с две писма и подаръци от сина й.

— Селистайн, има нови неприятности — казах съвсем тихо.

— Много повече от друг път, скъпа — обади се дълбок мъжки глас и глухо отекна, преди тя да успее да се обади.

Рембърт Елиот — военноморски генерал до мозъка на костите си — фиксираше жена си със синеок поглед, бистър и елементарен като морски въздух. Беше застанал в антрето, което водеше към задния вход на къщата. Лицето на Селистайн загуби цвят и израз. Аз се пресегнах хладнокръвно и издърпах двете писма, които държеше в ръцете си.

— Подай ми тези писма, Джак — заповяда ми генералът.

— Те са мои. Аз съм ги писал — отвърнах аз и се изправих на крака.

— Лъжец! И ти, и жена ми, и двамата сте лъжци! — извика той с лице, така разкривено от гняв, че изглеждаше цинично. — Селистайн, ти си предателка. Собствената ми съпруга — предателка!

— Как мина голфът, който трябваше да играеш в Хилтън Хед, генерале? — попитах аз. Не очаквах, че той ще си бъде вкъщи.

— Спипах ви на местопрестъплението, а? — каза генералът.

— Това не е спипване, а най-обикновено натрапване — казах. — По-добре направо се присъедини към нашата скромна компания.

— Кейпърс Мидълтън ми даде тези снимки, които са направени в Рим — започна генералът. Смяташе да ги подаде на жена си, но премисли и презрително ги хвърли на пода. Селистайн не каза нищо, само ги събра. Загледа се в една от снимките, на която се виждаше бледият й, аскетичен син.

След това Рембърт Елиот направи нещо, което изненада не само жена му, но и мен. Отстъпи назад, докато Селистайн събираше разпръснатите по земята снимки. Тя смутено зачака следващия му ход, който очевидно не можеше да предвиди. За съжаление във военните училища, които генералът бе завършил, никой не го бе научил как да действа при сблъсък със собственото си малобройно семейство, как да отбива атаки или да потушава разногласия. В този момент дори собствената му съпруга, която го гледаше предизвикателно, му се струваше като вражески скаут, промъкнал се, за да взриви къщата му.

Сега, когато се видя, че този човек на действието не е в състояние да действа, аз побързах да се възползвам от вцепенението, в което бе изпаднал. Оставих го да стои като истукан, влязох в банята на първия етаж, накъсах писмата на Джордан на малки парченца, хвърлих ги в тоалетната чиния и пуснах водата. Когато се върнах в хола, Селистайн и генералът бяха седнали един срещу друг и се гледаха така, сякаш измерваха новопоявилото се недоверие помежду им.

— Накара ме да присъствам на погребението на сина ми, който ме опозори, а много добре си знаела, че е жив, така ли? — попита генералът.

— Мислех, че е мъртъв — отвърна тя.

— А защо не ми каза, след като си научила истината?

— Защото ти го мразеше, генерале — обадих се аз. — Ти винаги си го мразел и Джордан знаеше това, знаеше го и Селистайн, и аз, и ти също. Затова не ти е казала.

— Имам право да знам истината — каза генералът. — Твое задължение е да ми кажеш.

— Аз не съм морски пехотинец, скъпи, не съм на твое подчинение. Тази малка подробност, изглежда, непрекъснато ти убягва.

— Говоря за твоето задължение като съпруга — поправи се генералът.

— А защо да не поговорим за твоето задължение като баща — изрепчи му се тя сърдито. — Дай да поговорим за твоето държане към сина ти, откакто се е родил. Как съм търпяла да биеш и тормозиш това прекрасно и чувствително дете.

— Като малък беше женствен и мекушав — каза генералът. — Знаеш много добре, че всичко друго мога да понеса, но не и това.

— Съвсем не беше женствен — озъби му се тя. — Беше мил и внимателен, но ти, разбира се, не можеш да правиш разлика между двете.

— Щеше да стане като тях, ако бях поверил отглеждането му изцяло на теб — отвърна й той, а в гласа му се прокраднаха нотки на обвинение и презрение.

— Като тях ли? — попитах.

— Иска да каже педераст — уточни Селистайн.

— О, ужас на ужасите! — казах. — Съдба, по-зла и от смъртта.

— Точно така — кимна тя.

— Нямаше да искам толкова много от него, ако можеше да ми родиш други деца.

— Разбира се. Колко удобно — пак аз съм виновна.

— От единака не става добър войник — каза генерал Елиот. — Единакът е опасен за всяка част, защото не умее да се приспособи към групов живот.

— Нещо като теб, скъпи — обади се Селистайн — ... в семейството.

— Ти никога не си разбирала военните.

— Напротив, разбирам ги прекалено добре — изсмя се тя.

— Цели четиринайсет години аз мисля, че синът ми е мъртъв — каза генералът и се обърна към мен. — Как очакваш да се чувствам сега?

— Радостен — подсказах му.

— Вече съм уведомил съответните власти — каза той.

— Какво им каза? — попита Селистайн.

— Името на църквата, в която са направени снимките — отвърна той. — И това, че не е изключено да е извършил престъпление. Джак, има много въпроси, на които ще трябва да отговаряш.

— И малко отговори, които да дам, генерале — отвърнах.

— Предполагам, че си унищожил писмата — каза той.

— Бях нахвърлял някои неща за Ледар Ансли.

— Предай й, че искам да я видя — обади се Селистайн. — Чух, че е тук.

— Джак — каза генералът, — мога да те арестувам за укриване на беглец.

— Разбира се, че можеш — отвърнах. — Само че къде е беглецът. Престъпникът, когото подозираш, е официално обявен за мъртвец.

— Нима отричаш, че човекът от снимките е моят син? — попита генералът.

— В Италия аз нямам друг избор, освен да посещавам малкото изповедници, които говорят английски — казах.

— Това е Джордан, нали, Джак? — попита генералът настойчиво, забравил всякаква предпазливост.

— Не знам, не мога да преценя — отвърнах.

— Значи, не искаш. А ти, Селистайн?

— Скъпи, въобще не разбирам за какво говориш.

— Всички тези пътувания до Италия — подхвана генералът. — Мислех, че си луда по изкуството им.

— Изкуството винаги е било в центъра на пътуванията ми — каза Селистайн.

— Мразя музеите — каза генерал Елиот. — Защото там се срещат двамата с Джордан. Сега вече всичко ми е ясно.

Загледах се в лицето на генерала и за миг почувствах прилив на съчувствие към този емоционално ограничен, стегнат като навита пружина човек. Устните му бяха тънки като острие на нож. Беше нисък, но с фигура на здравеняк, някъде между шейсет и пет и седемдесет години. В погледа му трептяха синеоки пламъчета, които ужасяваха мъжете и омагьосваха жените. Цял живот хората се бяха страхували от Рембърт Елиот и този факт му доставяше огромно удоволствие. Той беше от мъжете, които Америка ухажваше по време на война, но се чудеше къде да ги дене след подписване на примирието.

Подобно на много други като него, прекарали живота си в тренировки да убиват вражески войници, Рембърт Елиот се бе превърнал в чудовищен съпруг и баща. През целия си брачен живот се бе отнасял към жена си като към свой адютант, който не може да покрие нормата за физическа подготовка. Джордан бе израсъл с целувките на майка си и юмруците на баща си.

Генералът се надигна тежко, взе снимките и отново се вторачи в тях.

— Този свещеник. Това е синът ми, нали? — обърна се той към мен.

— Откъде да знам? — отвърнах. — Това е моят изповедник. Генерале, трябва да ходите по-често на църква. Тогава ще знаете за съществуването на онази малка преградка, която отделя свещеника от изповядващия се грешник. Тя не е поставена случайно там, а за да не могат двамата да се видят и разпознаят.

— Твърдиш, че това не е синът ми, така ли? — попита генералът.

— Твърдя, че това е моят изповедник — повторих аз. — Никой съд не може да принуди моят изповедник да свидетелства срещу мен и обратното.

— Мисля, че това е синът ми.

— Чудесно тогава. Поздравления. Най-накрая отново заедно! Не обичаш ли щастливия край, генерале?

Селистайн се приближи и застана пред съпруга си. Гледаше го право в очите.

— Да, Рембърт, това е Джордан — каза тя. — Всеки път, когато сме посещавали Рим, аз отивах да се видя с него. Казвах ти, че излизам да правя покупки.

— Лъжкиня! Лъжкиня! — изсъска генералът.

— Не, скъпи — отвърна му тя тихо. — Майка. Майка.

— Значи ти си куриерът — обърна се генералът към мен.

— Може и така да се каже — отвърнах.

— А аз исках да направя от него морски офицер — каза генералът.

— Това ми звучи като Архипелаг ГУЛАГ — казах.

— Джордан израсна през шейсетте години — продължи той. — И това го затри. Какво знаете вие за преданост и патриотизъм, за стойностите и морала, с които ние бяхме отгледани?

— Защо не попиташ какво знаем за малтретирането на деца? — изрепчих му се аз.

— Вие бяхте поколение от лъжци и страхливци. Поколение от кръшкачи, които само гледаха как да се измъкнат от задължението към родината си, когато Америка имаше нужда от вас.

— Току-що проведох същия кретенски разговор с Кейпърс Мидълтън — прекъснах го аз, приближих се до Селистайн и я прегърнах. — Преместил се е в друг манастир, в друга част на Рим. В безопасност е — казах й аз. — Съжалявам, че трябваше да унищожа писмата му. — И напуснах къщата.

Докато влизах в колата на мама, генерал Елиот цъфна на прага и ми извика:

— Маккол!

— Да, генерале.

— Искам да видя сина си — рече той.

— Ще му предам, генерале. И тъй като никога преди не е имал баща, този път идеята може да му се понрави.

— Ще ми помогнеш ли да уредим срещата?

— Не, няма.

— А мога ли да знам защо?

— Защото ти нямам доверие, генерале — отвърнах.

— Тогава какво предлагаш да направя? — попита той.

— Да чакаш — отговорих.

— Нима не вярваш, че човек може да се промени?

— Не, не вярвам.

— Умник! — каза генералът. — И аз не вярвам.

Селистайн се затича към мен.

— Джак, бягай бързо в болницата. Тий се обади. Майка ти е излязла от кома.

Всичките ми братя, с изключение на Джон Хардин, бяха пред главния вход на болницата и ме чакаха. Изскочих от колата и те ме наобиколиха, заблъскаха ме и всички започнахме да се прегръщаме.

— Мама! — изкрещя Тий. — Тя успя!

— Бива си я — каза Дюпре.

— Нашето момиче няма да се даде на някакъв си рак, я! — рече Далас.

— Бог да ме прости, но и досега си мисля, че тя нарочно се преструваше, че умира — каза Тий. — Ей така, за да ни накара да се чувстваме виновни.

Дюпре го потупа закачливо по рамото.

— Мама има да мисли за по-важни неща от това да те кара да се чувстваш виновен.

— Така ли смяташ? — рече Тий. — Какви например?

— Само доктор Питс я е виждал — каза Дюпре този път на мен. — Той смята, че ти трябва пръв да отидеш при нея.

Сестрите бяха преместили Луси от интензивното отделение и сега семейството ни се събра в друга, по-приветлива чакалня.

Всички бяхме обзети от еуфория и дори вечно навъсеният отец Джуд изглеждаше доволен от новото развитие на събитията. Струпахме се около доктор Питс, за да ни повтори какво му е казал лекуващият лекар. Температурата бе спаднала, кръвното налягане се бе стабилизирало, в резултат на което тя бавно идваше в съзнание. Ние с братята ми се държахме като затворници при обявяване на амнистия. След дългите дни на потиснатост сега се чувствахме странно въодушевени и превъзбудени.

— Джак, защо не влезеш при майка си? — попита доктор Питс.

— Кажи й няколко вица — обади се Тий. — Сега й трябват няколко порции гръмогласен смях.

— Това не е много разумно — обади се доктор Питс.

Те продължиха да говорят, а аз се отдалечих и тръгнах към самостоятелната стая на мама.

Очите й бяха затворени, но лицето й все още бе необикновено красиво за жена на петдесет и осем години. Не бях говорил с нея цели пет години и този факт ме прояждаше отвътре. Бях изчезнал в Рим, за да спася собствения си живот, и нито за миг не бях помислил за жестокостта на собствената си постъпка. Луси отвори очи и аз потънах в синия й поглед. Нямаше никакво съмнение, че тя е най-влудяващата, най-вълнуващата, противоречива и опасна жена, която бях виждал. Претендираше, че знае всичко, което има да се знае за мъжете, и аз й вярвах. Притежаваше тънка проницателност и необуздано въображение. Беше изключително изобретателна и талантлива лъжкиня, която въобще не виждаше смисъл в това да се казва истината. Можеше спокойно да влезе в стая с мъже и да раздвижи кръвта им по-бързо, отколкото ако някой им подхвърлеше гърмяща змия. Тя беше най-сексапилната жена, която съм виждал през целия си живот. Едно от нещата, което ние с братята ми научихме след много изпитания, бе, че не е лесно да си син на най-сексапилната, най-кокетната и най-интересната жена в малък провинциален град. Нямаше брак, който мама да не можеше да развали. Сама твърдеше, че в живота си почти не е срещала жена от своята класа.

Изчаках да чуя първите й думи.

— Намери ми отнякъде грим — каза Луси.

— Здравей, Джак — отвърнах й аз. — Радвам се, че си тук, сине. Толкова отдавна не сме се виждали.

— Сигурно приличам на вещица — каза тя. — Кажи как изглеждам.

— Красива.

— Много мразя да ме лъжат.

— Добре, тогава приличаш на вещица — казах.

— Затова ми трябва грим — настоя Луси.

— Сигурно се чувстваш отпаднала — опитах се да кажа нещо неутрално.

— Отпаднала ли? — учуди се тя. — Сигурно се шегуваш. Нали бях в кома. Никога не съм си почивала по-добре.

— Значи се чувстваш добре? — предпазливо попитах аз.

— Добре ли? — възмути се тя. — Никога не съм се чувствала по-зле. Цялата напомпана с химикали.

— А, мисля, че най-после загрях. Чувстваш се, зле, но добре отпочинала — казах.

— Доведе ли Лия? — попита тя.

— Не, но тя ти праща целувки.

— Това не ми стига. Искам да взема това дете с ръцете си и да му кажа някои неща — рече Луси. — На теб също. Искам да ти обясня някои неща.

— Не е нужно да ми казваш нищо — рекох. — Ти направи предостатъчно, за да съсипеш живота ми. Не е останало нищо за досъсипване.

— Малко хумор не е излишен, така ли? — попита тя.

— Точно така.

— Само уточнявам, защото, когато излиза от кома, човек се чувства особено. Сякаш се мъчиш да разровиш собствения си гроб, за да се измъкнеш. Добре ли изглеждам?

— Нали ти казах — красива като кукла.

— Доведи ми жената на Дюпре. Кажи й, че имам нужда от грим, и то много грим. Тя знае какво използвам.

— Комата, изглежда, не вреди на суетата — подразних я аз.

— Да, но вреди на килограмите — каза тя. — Откакто съм тук, съм свалила поне три кила.

— Мамо, ужасно ни разтревожи.

— Левкемията ще ми види сметката, Джак, трябва да знаеш това — каза тя. — Тя е неизлечима за жена на моята възраст. Рано или късно ще се върне и ще ме убие. Докторът не ми дава повече от година.

— Косите ми настръхват, като ми говориш така.

— Трябва да кажа на някого. А пред другите ще лъжа — рече тя и видях как отмаля. — Искам да ти гостувам в Рим. На теб и Лия. И без това не съм ходила в Рим. Трябва да те накарам отново да ме обикнеш. Това ми е нужно повече от всичко друго на света.

Не гледах към нея, но думите й ме улучиха право в целта. Беше притихнала и когато вдигнах очи да я погледна, видях, че е заспала. Луси Маккол Питс в Рим, помислих си аз. Щом Италия бе издържала нападението на хуните, сигурно щеше да преживее и посещението на моята огнедишаща коварна майка. В момента спеше дълбоко и загледан в нея, аз — нейният първороден син — реших, че е вечна, неубиваема, самият пъп на света. Далас влезе и ми направи знак, че е време да се махам.

— Каза ли нещо? — попита ме той, докато крачехме по коридора.

— Почти нищо. Освен че от всички обича най-много мен и че не би разрешила да я надупчат с всички тия тръбички, ако е знаела, че другите й синове ще я разочароват така горчиво.

— О, стига вече! — каза той. — Нещо друго?

— Иска да й занесем грим.

— Значи се е освестила — зарадва се Далас. — Няма съмнение, че е дошла на себе си.

Тий и Дюпре ни пресрещнаха. Тий започна да шепти така, че да не го чуят останалите в приемната.

— Имам добри новини за вас — каза той. — Чакат ни нови семейни проблеми.

Далас изохка, но Тий продължи.

— Току-що се обади дядо. Джини Пен е избягала от старческия дом.

— Пак ли? — изпъшка Далас.

— Няма проблеми — каза вечният прагматик Дюпре. — Тя е в инвалидна количка. Няма нужда да алармираме пътната полиция.

— За трети път бяга — обади се Тий. — Започвам да си мисля, че никога няма да свикне там.

— Да, но дядо не може да я вдига — намеси се Далас. — Това е временно разрешение. Докато зарасне бедрената й кост.

— Тя смята, че сме я изоставили — каза Дюпре.

Излязохме от болницата и потеглихме през града с колата на мама.

— Има само три пътя, по които може да тръгне — започна да разсъждава на глас Далас, — но и по трите едва ли е успяла да стигне далеч. Очевидно не е във възторг от старческия дом.

— Говорих с нея по телефона — обадих се аз. — Каза, че едва издържа.

След десетина минути завих наляво по пътя, който води към реката и старческия дом. Почти веднага зърнахме нашата баба да препуска в инвалидната си количка с изписана на лицето й мрачна решителност. Задминах я, после направих завой и тръгнах успоредно с нея.

Джини Пен се правеше, че не забелязва колата. Продължи да върти колелата съсредоточено, като гребец, който не смее да вдигне глава в най-трудния участък на реката. Беше плувнала в пот и лицето й пламтеше, но не от умора, а от възбудата на трескавото бягство. Беше успяла доста да се отдалечи от старческия дом. Погледна уж случайно встрани, видя ни и се разплака. Пак изви глава към нас и ускори темпото, като напрегна мишци с все сила, но най-накрая спря, разхълца се и закри лицето си с ръце, по които се бяха появили вече зачервени пришки.

— Джини Пен, искаш ли да те вземем на автостоп? — нежно я попита Далас.

— Махайте се от главата ми! — отвърна му тя през сълзи.

— Обади се твоят лекар — каза Далас. — Много се безпокои за теб.

— Вече го уволних тоя стар шебек. Някой трябва да ме спаси, момчета. Някой трябва да ми помогне или все съм си отишла. Никой не те слуша, когато остарееш. И никой не дава пет пари за теб.

— Ние ще ти помогнем с каквото можем — провикнах се аз от шофьорското си място.

— Тогава върнете се в онзи дом и кажете: „Дошли сме да спасим нашата баба от тази адска дупка.“ Приберете ми вещите и после, ако наистина държите да помогнете на старите хора в този град, застреляйте готвачката. Тя и суров морков не може да ти сервира, без да го направи блудкав.

— Ние мислехме да подходим по-дипломатично — сви рамене Далас.

— Тогава махайте се от главата ми — изплака Джини Пен. — Отивам у една приятелка. Ще й гостувам.

— Коя приятелка? — попита Далас.

— Още не съм решила. Аз имам приятелки из целия щат и всяка от тях ще бъде поласкана да приюти дама като мен. Аз не съм боклук като дядо ви. И не съм от случайно семейство.

— Хайде, хайде! — обадих се аз. — Влизай в колата и ние ще те приютим.

— Вие ли? — изгледа ни тя надменно и презрително. — Вие сте простолюдие. Клетата ви майка е бедна селянка, а баща ви — и той не е цвете за мирисане.

— Нали ти си го отгледала да бъде такъв — обади се Далас. — Не бягай от отговорност.

— Не бягам, поемам цялата вина — заяви баба. — Омъжих се за вашия дядо с широко отворени очи и много добре знаех какво ме чака. Омъжих се в пълно съзнание за най-неподходящия мъж.

— Защо го направи? — попитах.

— Защото ловеше око — каза Джини Пен. — Обливах се в пот, само като го зърна.

— Джини Пен, стига глупости! — каза Дюпре, слезе от колата и тръгна към баба. Ние с Тий я вдигнахме внимателно от количката и я пренесохме на задната седалка на колата. Все едно вдигнахме клетка с птички. Беше само кожа и кости. Твърде слаба, за да стои изправена.

— Дай да се споразумеем с теб, Джини Пен — казах. — Ние ще се опитаме да те отпишем от дома, но първо ще дойдеш с нас. Да уредим нещата както трябва.

Но Джини Пен бе вече заспала. Откарахме я обратно в старческия приют и я предадохме на сестрите, които я разбудиха и набързо я скастриха за поведението й.

— Предатели! — изсъска ни тя, когато сестрата забута количката й към нейната стая, нейната килия, нейния карцер.

Всички се бяхме умълчали, докато карах Далас към адвокатската му кантора.

— Забравихме да й кажем, че мама е излязла от комата — каза Тий.

— Защо да й разваляме настроението, и без това не беше на кеф — обади се Дюпре и всички се изсмяхме.

— Цял живот се мъчи да убеди света, че е чистокръвна аристократка.

— Спомняш ли си как ни разказваше за плантацията, където е израсла като дете? — попита Дюпре. — А ние смятахме, че ни лъже, защото никога не ни заведе да я видим тая плантация.

— Бърнсайд — казах. — Прочутата плантация Бърнсайд.

— Оказа се обаче, че не лъже — намеси се Дюпре. — Плантацията наистина е съществувала и нашата баба е отраснала точно в нея.

— Тогава къде е тая пуста плантация?

— Потънала е — каза Далас.

— Потънала ли? — повторих изумен.

— Намирала се е в покрайнините на Чарлстън, близо до Пинополис. Но когато построили бент на реката, за да направят езерото Мултри, водата заляла Бърнсайд. Джини Пен е Синклер по майчина линия, а Бърнсайд е имение на рода Синклер.

— Сега разбирам — казах. — Джини Пен е била така разстроена от загубата на фамилното имение, че в отчаянието си се омъжила за първия срещнат пуерториканец, тоест за нашия дядо.

— Никога не ни е казвала как е завършила тази история — спомена Дюпре. — Очевидно е възприела наводнението на родния си дом като проявление на Божия гняв. И знак за нещо предстоящо.

— А ти откъде разбра това? — попита Тий.

— Жена ми Джийн пътува до Чарлстън два пъти в седмицата. Работи върху защитата на магистърската си степен по история. Докато се ровела в Чарлстънската библиотека на Кинг Стрийт, попаднала на мемоари на рода Синклер. Там името на Джини Пен се споменавало два пъти. Къщата била точно толкова красива, колкото я описваше и баба.

— Страхотна утеха е да знаеш, че в тези уморени вени тече синя кръв — казах.

Когато пристигнахме в къщата, където бяхме играли заедно като деца, излязохме на верандата и се загледахме в залеза. Спомних си как преди повече от двайсет години седях на същия този стол и хранех Тий с бутилка-биберон, докато мама — бременна в осмия месец с Джон Хардин — приготвяше вечерята за татко, който оставаше до късно в кантората си, а Дюпре учеше Далас да играе футбол на ливадата отпред. Ако не бяха спомените, времето нямаше да има никакво значение.

От мизерните запаси в кухнята на баща ми извадих студена бира и фъстъци, туршия с копър, парче сух чедар, което нарязах върху хрупкави солени бисквитки с кръгчета червен лук отгоре. Братята ми гледаха на храната като на гориво, което им дава сила, никога не я възприемаха като вид удоволствие. Каквото и да сложеше човек на масата, те мигом го излапваха. Някъде от вътрешността на къщата иззвъня телефонът и Далас отиде да се обади.

Върна се и обяви с тържествен глас:

— Днес мама за пръв път е приела и малко твърда храна.

Ние веднага се развеселихме и вдигнахме тост към реката в чест на нашата майка, която в този миг може би гледаше към същата вода — само една миля по-надолу — от прозореца в болницата.

— От жилав сой е тя — каза Дюпре и отпи от бирата си.

— Няма жилав сой за левкемията — рече Далас. — Следващия път ще я спипа.

— Как можа да го кажеш? — засегна се Тий, скочи от стола си, облегна се на перилата и се обърна с лице към нас.

— Съжалявам — каза Далас. — Чувството за реалност ми помага да преживея лошите дни... както и добрите.

Видях, че Тий се просълзи, но бързо попи мокрите си страни. Сълзите ни изнервиха и аз се опитах да разсея тягостното напрежение.

— Мисля, че моята любов я извади от кризата. Героичният ми полет през Атлантическия океан, само и само да бъда до нея в момент на изпитание.

— Не, по-скоро сдържаната любов на нейния така често пренебрегван трети син Далас, на когото тя обичаше да се присмива, я спаси от гробницата — каза Далас и се изсмя.

— Гробница ли? — каза Тий. — Та ние нямаме семейна гробница.

— Правя опити за литературно изразяване — отвърна му Далас. — Какво, не може ли?

— Не знаех, че си литературен човек — намесих се аз.

— Не съм — рече Далас, — но от време на време обичам да се правя на такъв. Тий, моля те, спри да плачеш, защото, като гледам сълзите ти, си мисля, че не обичам достатъчно мама.

— Ами ти не я обичаш и никога не си я обичал — заподсмърча Тий.

— Това не е вярно — каза Далас. — Когато бях малък, смятах, че на света няма друга като нея. После пораснах и започнах да виждам някои неща, които не ми харесваха. естествено, бях ужасен, защото никога преди това не се бях изправял лице в лице с такава мошеническа изобретателност. Беше ми трудно да преглътна този факт и затова реших да не й обръщам внимание. В това няма нищо лошо.

— Аз пък обичам всичко у нея — каза Тий. — Въпреки че съсипа живота ми и прогони всичките ми приятелки.

— Виж, за това не я упреквам — обади се Дюпре. — Всичките ти приятелки бяха като бити от градушка. Истинско природно бедствие.

— Ти никога не си ги познавал добре.

— Опазил ме бог — възкликнаха в един глас Далас и Дюпре.

— Щастливец си ти, щом можеш да плачеш — казах на Тий. — Това е дар божи.

— Ти разплака ли се, когато разбра, че мама е болна? — обърна се Далас към Дюпре.

— Не. Не съм се и мъчил — отвърна му Дюпре.

— Защо? — попитах.

— От страх да не заприличам на вечно циврещия Тий.

Беше се свечерило и звездите изгряха една по една на източния небосклон. Замислих се за собствената си неизплакана по Шайла мъка. След смъртта й очаквах, че ще се удавя в порой от сълзи, но не успях да пророня и една. Нейната смърт ме пресуши отвътре и тогава открих, че в духа ми има много повече пясъчни пустини, отколкото тропически гори. Бях напълно неспособен да се разплача и това ме разтревожи, дори изплаши.

Затова започнах да наблюдавам други мъже и се успокоих, като разбрах, че не правя изключение. Опитах се да намеря някакво обяснение за твърдия стоицизъм, с който посрещнах самоубийството на моята съпруга. Но всяко обяснение се превръщаше в извинение, защото, ако някой на тази земя заслужаваше сълзите ми, то това беше Шайла Фокс Маккол и никой друг. Усещах ги у себе си — неоткрити и девствени, затворени в моето вътрешно море. Тези сълзи никога не са ме напускали.

— Тий, изпий още една бира — подкани го Далас. — Това ще ти помогне.

— Нямам нужда от помощ, брат ми — отвърна му Тий. — Плача от щастие.

— Не — намесих се аз. — Плачеш, защото можеш.

— Хайде пак да се обадим на Лия — предложи Далас.

— Може — съгласих се аз и тръгнах към телефона.

— Нещо се е случило — чух гласа на Дюпре.

— Защо мислиш така? — попита Далас.

— Джон Хардин го няма никакъв — каза Дюпре. — Дори в къщата на дядо.

— Ще цъфне отнякъде — каза Тий.

— Точно от това се боя — каза Дюпре и продължи да се взира в нощта. Надолу по реката се виждаха светлините на болницата.