Пат Конрой
Блус в лятна нощ (36)

35

Мразя шейсетте и особено спомена, който нося за шума, суматохата и грубостта на тези неблагозвучни години. Най-вече си спомням силните крясъци, после позите и преструвките и накрая — липсата на хигиена. Това е единственото десетилетие в моя живот, което вместо на прощаване да каже с достойнство „квит сме“, продължи да си показва рогата до самия край — а 1970-а за мен бе най-лошата от всички години.

Тогава намразих кънтри-музиката, общоприетите догми на обществото, брадите, шарените ризи и всякакви политически прояви. Някога бях възторжен пленник на тези времена, пристрастен наркоман, чиято дрога беше мрачната епоха на Виетнамската война. Най-голямата трагедия на тази война не беше толкова безсмислената смърт на млади момчета по бойни полета с непроизносими имена, а това, че цялата страна оглупя за една нощ. Тя превърна много близки приятели в непримирими врагове. Оставихме се на вихъра на времето и когато бурята отмина, вече не бяхме същите — нито един от нас.

След като димът се разсея, аз си дадох дума повече да не скъсвам с нито един приятел заради нещо толкова субективно и хлъзгаво като някаква политическа кауза. „Аз съм американец — обявих на всички около мен. — Затова съм свободен да си мисля каквото си искам, както и вие.“ И това се превърна в мое верую, в централна тема на моя живот, но ако не бяха нетърпимостта и вироглавството, които бях демонстрирал със замах през онези години, и неотстъпчивото отношение, с което често парадирах, аз щях да навляза в моята зрелост така равнодушен към света на идеите, както е всеки един южняк. Моят характер се оформи покрай каузата на Виетнам, макар и да не ми е лесно да го призная.

В четвъртък след празненството на Луси двамата с Ледар потеглихме към Чарлстън по Шосе 17. Карахме със свалени прозорци; уханието на полето и реката ни обви, а лекият ветрец вплете пръсти в косата на Ледар, която имаше цвят на пчелен мед. Майк ни бе изпратил покани с молба да отидем в театъра на Док Стрийт в Чарлстън в два следобед. Така бе формулирал поканата си, че нямаше място за измъкване — никакви извинения не се приемаха.

— Какво ли е намислил пак Майк? — попитах.

— Нищо добро — отвърна Ледар.

— Ти знаеш, така ли?

— Ясно, че си е наумил нещо, но го пази в тайна.

— Защо?

— Сигурно смята, че няма да отидем, ако знаем предварително.

Никой театър в Америка не може да се сравнява с театъра на Док Стрийт по задушевна атмосфера и сдържана величественост. Вътре цареше тишина, сякаш цялата сграда бе затаила дъх.

— След десет минути започваме — каза Майк на екипа, с който работеше. — Всички си знаете задълженията, нали така? Веднъж започнем ли, гостите ми не бива да ви усещат. Ясно ли е, момчета? Все едно, че ви няма. Не бива нито да ви виждат, нито да ви чуват. Тук не става въпрос за изкуство. Искам само чист запис — каза им той, докато ние с Ледар се спускахме по централната пътека.

— Какви са профсъюзните правила в щата? — попита един от екипа, който наместваше камерата.

— Никакви, любопитко — отвърна му Майк и се усмихна. — В Южна Каролина всеки има право да работи. От времето на Гражданската война тук ненавиждат всякакви производни на думата „съюз“.

— С каква цел е всичко това? — попита едно момче с камера чак от втория балкон.

— Целта е домашни видеоклипове — отвърна му Майк и плесна с ръце.

Когато го приближихме, Майк отново плесна с ръце и всички от екипа му се разпръснаха така, че повече не ги видяхме. Беше се подготвил много старателно. Ние бяхме първите пристигнали.

— Подранили сте — каза Майк. — А това ме изнервя.

— Тогава да си вървим — предложи Ледар.

— Не, бях подредил и реда на пристигането. Кейпърс и Бетси трябваше да бъдат първи, но те както винаги закъсняват. Вървете да седнете на местата си. Има сандвичи и бира.

— Какви са нашите роли? — попита Ледар.

— Днес ще импровизираме. Всичко ни е разрешено, но и трябва да свалим на масата всички карти — каза Майк. — Ще ви стане по-ясно, когато всички се съберат.

Някакво раздвижване в дъното на театъра привлече вниманието ми и аз обърнах глава. Изпънатият по войнишки силует на генерал Рембърт Елиот стоеше мирно до последния ред. Към него се доближи един по-висок мъж с прошарена коса. Учудих се, когато познах собствения си баща, облечен в съдийската си тога. Бяха дошли заедно от Уотърфорд. Една жена се прокашля зад мен и когато се обърнах, видях Селистайн Елиот, която сигурно бе влязла откъм сцената. Изгледа съпруга си с убийствен поглед.

Когато зърна собствената си съпруга, генерал Елиот забави крачка и я проследи с поглед. Знаех, че след онова злополучно посещение в Рим двамата не се бяха виждали и разговаряха единствено чрез адвокатите си. Генералът се поклони пред нас с Ледар някак сковано и прекалено официално.

— Джак, страх ме е — каза Ледар, загледана след генерала и баща ми, съдията.

— Защо?

— Когато стана на седемдесет, искам всички грешки в живота ми да бъдат зад гърба ми. Искам поне трийсет години безгрешен живот, преди да стигна техните години. Погледни ги. Съдията, генералът, Селистайн. И тримата имат изтерзан вид. Не мога да понеса мисълта, че остатъкът от живота ми ще бъде така болезнен, както и миналото ми.

— Самоанализът е грешка — казах. — Носи се по течението и се чувствай щастлива.

— Това не е отговор — рече тя.

— Съгласен съм. Но е добър съвет.

Кейпърс Мидълтън поздрави всички гръмко, когато с Бетси влязоха в театъра гордо и уверено. Усмивките им приличаха на заучени гримаси. Подобно на повечето политици, които познавах, Кейпърс умееше да обгърне стаята с един поглед. Видях го как кимна на Ледар — със снизхождение и презрение. Когато Кейпърс скъсваше с някого, това бе завинаги, без право на обжалване, освен ако, разбира се, не му се наложеше отново да опре до услугите на този някой. С бизнесменска сдържаност той насочи Бетси към определените им места на сцената, без да си губи времето с излишни любезности. Въпреки че най-важното нещо за него беше да се чувства господар на всяка ситуация, усещах, че не е спокоен в компанията на познайниците си от нашето общо минало.

Майк погледна часовника си и впери очи в страничната врата, през която се влизаше откъм Док Стрийт. Баща ми бе заел мястото си зад едно бюро на по-висока трибуна и държеше съдийското чукче в ръка. Удари го два пъти, повече за да разпръсне напрежението, отколкото за тишина. Изглеждаше стар и съсипан и аз се укорих, задето, угрижен по мама, съвсем го бях пренебрегнал. Много исках да се отнасям към него така, както един син трябва да се отнася към баща си, но не можех да се преструвам. Не можех да го обичам, изпитвах само съжаление. Баща ми се изправи, изглади с ръка съдийската си тога, оправи връзката и яката си и отново седна.

Майк бе наредил местата ни по възможно най-добрия начин — в полукръг, така че всички бяхме с лице един към друг. В лявата част бяха Ледар, Селистайн, аз и до мен един все още празен стол, а срещу нас — Кейпърс, Бетси, генерал Елиот и още един незает стол. Високо над себе си усетих едва доловимото прещракване на фотографски обектив.

Майк седеше в центъра до съдията, откъдето виждаше всички.

— Добре дошли, приятели. Благодаря ви, че дойдохте. Искам да ви кажа, че нашата среща се записва и снима. Ако искате да кажете нещо, просто вдигнете ръка и съдията Маккол ще ви даде думата. В мига, в който заема мястото си, това ще се превърне в нещо като съд. Съдията ще го ръководи. Тази вечер той е единственият платен участник. Останалите сте тук, защото всеки от вас ми е бил особено скъп в определен момент. Към всички вас изпитвам любов и възхищение. Повечето познавам от детството си.

Защо избрах това място? — попита Майк реторично. — Защото реших, че в този театър ще можем да се съберем като в пиеса — една драма, която тази вечер всички заедно ще напишем. Довел съм и двама мистериозни герои. Пиесата ще си има своите изненади и неочаквани обрати, но тя трябва да има и достоен завършек. В края на представлението всички ние ще трябва да гласуваме. Човекът, когото ще съдим, ми е дал разрешение да поискам от вас с гласа си да решите съдбата му.

О, виждам, че ви стана интересно. Заинтригувах ви, нали? Налапахте въдицата. А сега ще ви съобщя и правилата. Правила няма. От вас не се очаква нищо друго, освен да прецените и отсъдите нашето общо минало. Всички вие, с изключение на Бетси, сте били или участници в събитията, за които ще стане дума, или свидетели. Някои от вас са звездите на това представление, но всеки един с нещо е помогнал нещата да вземат една или друга посока. Хамлет не би бил Хамлет без Розенкранц и Гилденстерн. Така и тази история би била непълна без всеки един от вас.

Всички вие знаете, че Кейпърс, Джак и аз израснахме заедно и бяхме неразделни. Когато си мисля за приятелството, за мен то има две имена. Двамата с Джак обаче се отчуждихме и това ужасно ме наскърбява. Освен това, смятам, че няма да преувелича, ако кажа, че Джак мрази Кейпърс или поне никак не го обича.

Седях точно срещу Кейпърс. Погледнах го право в очите и казах:

— Мрази е по-точната дума, Майк.

— Нали ти казах, Майк, нищо няма да излезе — обади се Бетси. — Напразно се хабиш. Аз отказвам да седя тук и да слушам как някакъв самозван готвач обижда съпруга ми.

— Бетси, харесвам те — отвърнах аз — заради начина, по който умееш да разсъждаваш.

— Джак, не се заяждай с жена ми — намеси се Кейпърс. — Не ти отива.

Баща ми удари чукчето и рече:

— Достатъчно, сине.

— Ти така и не разбра, Джак — продължи Кейпърс. — Аз все още те обичам. И затова е цялата тази вечер.

— Тогава тя ще продължи безкрайно, приятелче — отвърнах.

Баща ми отново удари чукчето.

— Тишина, моля.

Този път си замълчах, като видях зачервеното му от гняв лице.

Генерал Елиот се изправи — войник до мозъка на костите си, деспотичен и раздразнителен. Все още беше як като морски пехотинец, който може да преплува река и да пререже гърлата на всички патрули на отсрещния бряг.

— Цялата тази дандания е заради моя син, нали така? — обърна се той към Майк.

— Генерале, онова, което се случи с Джордан, е в центъра на нещата. Всички го знаем. Ако ти не беше получил онова назначение на остров Полък, събитията нямаше да се развият по този начин. Джак и Кейпърс щяха да продължават да си бъдат най-добрите приятели. Ти и Селистайн нямаше да се развеждате сега. Мисля си, че дори и Шайла може би щеше да е сред живите, въпреки че е възможно и да греша. Но когато Джордан пристигна в нашия град, всичко се промени. Той стана не само нашият най-добър приятел, но и наша съдба.

— Ако знаеш къде е синът ми, длъжен си да съобщиш на федералните власти. Защото в противен случай може да бъдеш обвинен в укриване на беглец. Лично аз ще те предам, Майк, и ти много добре знаеш, че ще го направя.

— Защо не млъкнеш? — обади се Селистайн.

Съдията пак удари чукчето, за да въдвори ред. Генералът отново се обърна към Майк. Гласът му трепереше от болка, сякаш ще дава заповед за екзекуция.

— Ако знаеш къде се намира синът ми, морално си задължен да съобщиш тази информация на властите — каза той.

Зад завесата нещо прошумоля и на сцената се яви Джордан Елиот в трапистките си одежди. Беше заедно с отец Джуд и още един монах. Седнаха на определените за тях места.

— Здравей, татко — обърна се Джордан към генерала. — Ти така и не разбра какво се случи. Знаеш всичко за останалите, но нищо за мен.

— Двама невинни загинаха заради теб — озъби се генералът, но изненадата от появата на сина му като че приглуши гнева му. — Вместо войник, отгледах беглец и лигльо.

— Не — отвърна Джордан. — Без да искаш, отгледа свещеник.

— Моята църква не би приела да й служи един убиец — заяви генералът и втренчи очи в другите двама свещеници на сцената.

Абатът се надигна, изправи се закрилнически до Джордан и рече:

— Срещнах сина ти в Рим, когато беше още послушник. Станах негов изповедник и опекун. Опрощението на греховете е част от същността на римокатолическата вяра. Всички траписти, които познават сина ти, го смятат за добър човек, а в очите на някои той е светец.

— Той е позор за родината си и за вярата, на която служи — обади се генералът. — Кой го смята за светец?

— Неговият изповедник — рече абатът, поклони се и седна на мястото си.

— Не съм ти разрешил да сядаш — провикна се генералът.

— Не се нуждая от разрешението ти, генерале — отвърна му абатът и избърса чело с ръкава си. — Ти вече не си на активна служба и званието ти има само декоративна стойност. Докато аз съм игумен на Мепкинското абатство и моят сан все още носи тежестта и неопетнената власт на едно духовно благочестие, просъществувало две хиляди години. И не ми повишавай тон, генерале. Твоят син е тук по мое благоволение, но аз мога да го изведа веднага и да го приютя в скривалища по цялата земя, за чието съществуване не си и подозирал.

— Ватикан две — присмя се генералът. — Именно тук църквата сгреши. Тлъстият папа, който не може една лицева опора да направи, дори ако животът му зависеше от това, събра около себе си всевъзможни либерално настроени педерасти и франтове в така наречения Ватикан две, за да могат заедно да разрушат всичко истинско и стойностно в католическата църква. Църквата беше добра, когато беше строга. Ненавиждам тази нова, мекушава, всеопрощаваща, прекалено чувствителна църква, в която свещениците и монахините се чукат като зайци и свирят на китара по време на богослужение.

Баща ми удари с чукчето.

— Губиш ни времето, генерале. Отклоняваш се от темата. Продължаваме!

— Има още един загадъчен гост, който трябва да присъства — каза Майк. — Повечето от вас не го знаят, но са чували името му, което в един момент беше доста нашумяло. Ако сте чели вестници по времето, когато ние бяхме в колежа на Южна Каролина, ще се сетите. Дами и господа, представям ви Радикала Боб Мерил, лидера на Студенти за Демократично Общество (СДО) в Каролина от 1969-а до 1971-ва.

Щом се обърнах и видях Боб Мерил да излиза на сцената откъм гърба ми, изведнъж проумях ужасния факт, че тази вечер ще бъде далеч по-тежка и опустошителна за всички нас, отколкото си бе въобразявал Майк. Мислех си, че мразя Кейпърс Мидълтън повече от всичко на света, само защото бях забравил за Радикала Боб Мерил. Въпросният Боб се появи за кратко в нашия живот, нанесе ни непоправими щети и изчезна.

Мерил отиде до Кейпърс и двамата се прегърнаха. После се приближи до Джордан и го прегърна. Обърна се към мен и колебливо протегна ръка.

— Подам ли ти ръка — казах му аз, — следващото ми движение ще бъде да те сграбча за гърлото.

— Джак, наистина, опитай се да пораснеш — беше неговият отговор. — Време е да забравим миналото.

— Боб, когато си приел поканата да дойдеш тук тази вечер — започнах аз, — замисли ли се как ще се измъкнеш, без да те претрепя от бой?

Чукчето на съдията пак прокънтя, баща ми се прокашля, а Майк побърза да застане между нас двамата.

— Кой е Радикала Боб? — попита баща ми.

— Радикала Боб е първият лидер на антивоенното движение в университета. Той ни забърка в много неща — поясни Майк.

— Майк, какво си намислил? — попита баща ми.

— Не мога да отговоря на въпроса, преди да сме стигнали до края — отвърна му Майк.

— Майк, какво кроиш? — Ледар се изправи. — Имам чувството, че искаш да се възползваш от старото ни приятелство. С каква цел?

— Ледар е права — рече Майк. — Взел съм правата върху историята на Джордан и затова трябваше да уредя тази вечер. Ако ние решим, че Джордан е виновен, тогава той сам ще се предаде на съответните власти на остров Полък. Кейпърс си предложи услугите като негов адвокат, в случай че Джордан трябва да бъде съден. Безплатно.

— За да стане герой в очите на гласоподавателите от Южна Каролина и за да си вдигне рейтинга — додаде Ледар. — „Мидълтън защитава свещеник убиец, негов приятел от детството“ — това е заглавието, за което се бориш, нали, Кейпърс?

— Цинизмът те загрозява, скъпа — усмихна й се Кейпърс.

— И ти си се съгласил Кейпърс да ти бъде адвокат? — обърна се Ледар към Джордан.

— Много мило предложение, но сега го чувам за пръв път — поклати глава Джордан.

— Ако той ще води защитата ти в съда, тогава дано си получиш електрическия стол — обадих се аз.

— Джак! Джак! — провикна се Кейпърс. — Хората ще си помислят, че сме скарани.

— Майк — казах аз и станах от мястото си. — Ти искаш от цялото това шоу да направиш филм. Кейпърс иска да стане губернатор. Но Джордан по всяка вероятност ще се озове в затвора. Кажи ми, защо ти трябваше тази сцена? Тези декори? С врагове и приятели, събрани на едно място. Не можеше ли всичко да се уреди на четири очи? Ако Джордан е щастлив в новото си поприще, защо го закачаш? Остави го на мира. Остави го да се махне оттук и да се върне откъдето е дошъл. Това, което правиш, е опасно за Джордан. И защо го правиш в крайна сметка? За да си събереш материал за филмчето, така ли? Или помагаш за губернаторската кампания на Кейпърс?

— Не, Джак — рече Майк. — С течение на времето забелязах, че вече рядко се впрягам така, както едно време. Заслушай се сега в учестеното ни дишане. Усещаш ли напрежението? Всичко тук обещава, че това ще се превърне в нощ, която никой от нас няма да забрави до края на живота си. Не разбираш ли? Нашето минало ни държи в капана си и ни измъчва. Навремето ни свързваха чувства, които огряваха пътя ни — отвън и отвътре. Тази вечер трябва заедно да разберем къде отидоха тези чувства, къде отиде нашата любов един към друг и защо омразата зае мястото й толкова лесно.

— Откъде започваме? — попита Кейпърс.

Баща ми пак удари чукчето и рече:

— Който иска да говори, трябва да излезе и да седне на свидетелския стол. Който говори, трябва да казва само истината, както това се прави в истинската съдебна зала.

— Нашите гледни точки са толкова различни — обади се Ледар. — Аз вече не съм онова момиче, което бях в колежа. Дори мразя онова момиче.

— Тогава, разкажи ни за тази омраза — рече Майк. — Ние всички ще разкажем собствената си история и те заедно ще образуват истината, до която никой от нас все още не е стигнал. Гласовете ни поотделно ще изплетат една сюжетна линия. Никой от нас не може да пострада от казаното тук... с изключение на Джордан Елиот. Но ако успеем да стигнем до истината за Джордан, ние ще стигнем до истината за всеки един от нас.

Майк щракна с пръсти и светлините в театъра угаснаха. Остана само сцената, обляна в светлината на ярките прожектори. Удави ни глуха тишина. После чукчето удари и Майк започна:

— Пренасяме се във времето на Виетнамската война. В Белия дом е президентът Никсън. Страната е на нож — във война със себе си. Всички университети са се превърнали в храмове на яростен протест. Ние сме в Южна Каролина и си живеем студентския живот. Разбира се, сме южняци, което значи аполитични. Нещо повече — войната е доста популярна в нашия щат, защото Южна Каролина е консервативна. Въпреки всичко в университетските среди става нещо. Антивоенното движение пуска корени и дори се разраства. Но все още сме изцяло погълнати от гаджета, спорт и малко учение.

Дами и господа, нека нагазим в нашето време без предварителна подготовка, без хитрости и лукавство.

— Да започваме. И няма да спрем, докато не изслушаме всички.

През хор от различни гласове и необичайни гледни точки историята започна да се разплита. Баща ми ни извикваше един по един и отначало много държеше да не се прекъсваме. Светлините на сцената го обгръщаха в седефен ореол, докато слушаше, облечен в черната си тога на правосъдието с изражение на безспорен авторитет. Беше красив и достолепен; властта му отиваше.

Първо кимна към Ледар, която зае мястото си на свидетелския стол. Тя беше преминала през битката, която се канехме да пресъздадем, като равнодушен наблюдател и като че най-удачно бе именно тя да започне първа, да обрисува обстановката, на фона на която ни предстоеше да се явим и ние, останалите.

Докато я слушах как нахвърля в едри щрихи особеностите на онова отминало време, изведнъж си дадох сметка, че тогава не я възприемах като наблюдателно момиче. Все ми се струваше, че лениво се носи по периферията на събитията, че е глуха за обществения гняв и неподатлива на трескавите пристъпи, които измъчваха нас, останалите. Бе избрала позата на безучастен съзерцател и сега, докато говореше, разбрах, че тогава тя бе станала невидима за мен и нарочно се бе отдръпнала встрани, докато ние се оставихме да бъдем засмукани в епицентъра.

— В началото никой не знаеше нищо за Виетнам — каза Ледар и погледна към баща ми. — Искам да кажа, че чак когато отидохме в колежа, войната се превърна в реално съществуващо събитие. Разбира се, бях гледала по телевизията демонстрации, но в Южна Каролина всичко е по-различно. Аз продължавах да се интересувам най-вече от девическите клубове и купоните в университета. При това съвсем не бях изключение. Мислех много повече за гримове и козметика, отколкото за делтата на река Меконг. Такова момиче бях и сега няма смисъл да се оправдавам, защото бях възпитана по този начин. Родителите ми смятаха, че най-сериозните ми усилия трябва да бъдат насочени към намирането на подходящ съпруг — такъв, дето да ми осигури безгрижен живот. За тях колежът беше само средство да се дошлифовам, за да ловя око. Спомням си, че през първите две години най-големият шум, който се вдигна в университета, бе заради липсата на достатъчно места за паркиране. Съвсем сериозно. Това беше наболял проблем, който наистина вбесяваше студентите. После обаче нещата се промениха. Някак изведнъж. И тази промяна направи впечатление на всички. Усещаше се във въздуха...

Докато я слушах, собствените ми спомени оживяха и аз се пренесох назад във времето в онези колежански години, когато врях и кипях в живота на нашия тих и приветлив университет. През първата година войната беше много популярна сред студентите и ние отидохме да чуем речта на държавния секретар Дийн Ръск, когато пристигна при нас, за да защити политиката на демократите. По онова време явяването му по другите американски университети беше станало опасно, но студентите от Каролина го посрещнаха с ентусиазъм и възторг. Той говори за опасността от комунизъм — най-страшната дума в английския език по наше време. Като истински южняци, ние се ужасявахме от живота в комуна, а много малко от нас можеха да живеят в безбожие, лишени от вярата си. И тогава си мислех: Виетнамската война имаше и друг аспект, с който бе популярна при нас, на Юг — ние нямахме нищо против да убиваме хора или въобще да воюваме срещу нация, за която не сме и чували. Като южняци ние гледахме с лошо око на федералното правителство, когато ни облага с данъци или се опитва да се меси в нашето щатско законодателство, но му се доверявахме напълно, когато изпращаше войници в онези опасни, влажни места да убиват жълти хора, които говореха неизвестен за нас език. В Южна Каролина нито една наборна комисия не можеше да се оплаче, че има проблеми по набирането на квотата си от доброволци.

Ледар продължаваше да говори, а аз си спомних, че докато студентите превземаха административните сгради в Колумбийския университет и Харвард в знак на протест срещу войната, при нас цареше пълно спокойствие и безразличие. Ала признаците на настъпващата промяна не закъсняха. Започнахме да носим дълги коси, някои си пуснаха мустаци, други — бради. Всяко момче с костюм вече изглеждаше смешно и старомодно. Дъщерите на провинциални застрахователни агенти и баптистки свещеници се облякоха като хипита и престанаха да се гримират, освен когато трябваше да се върнат по домовете си в края на седмицата.

Животът на момичета като Ледар протичаше по предварително написан сценарий — много преди да постъпят в колеж. Нейната красота беше тиха и южняшка, не екзотична и опасна като на Шайла. Ледар беше от онези момичета, които ставаха гаджета на капитана на футболния отбор, но се женеха за отличника, който редактираше „Юридически преглед“. От красавицата на гимназията тя с лекота се превърна в царицата на колежа, като смени помпоните и късата поличка на мажоретка с по-изисканите маниери на девическите клубове. Като изключим Шайла, малцина забелязаха, че тя стана член на Фи Бета Капа^[1] и специалността й беше философия. През цялото време Шайла се мъчеше да въвлече Ледар в разгорещените политически дискусии, но тя се чувстваше по-добре в библиотеките и сред шума и суматохата на футболните стадиони, отколкото сред злобата на деня.

Страхуваше се от своето време и странеше от него. Тъй като беше много хубава, никой не си даде труд да я опознае по-надълбоко, включително и тя самата. Може би затова в театъра на Док Стрийт Ледар Ансли бе човекът, който ни описа най-точно. Тя бе видяла всичко отстрани. Само тя бе забелязала мига, в който студентското ни ежедневие се бе поддало на убийствените пориви на войната. Вглъбен в думите й, изведнъж я чух да казва, че не друг, а Шайла е била ключът към цялата история. Че Шайла се е променила най-много, че тя се е превърнала в опасна и фатална жена, и че именно Шайла е довела Радикала Боб в нашия затворен приятелски кръг.

Когато чу името си, Радикала Боб Мерил се изсмя от сцената, където седеше.

— Радикала Боб — повтори той. — Като чуя това име, и се връщам години назад.

— Съгласен съм с Ледар — каза Кейпърс и се изправи. Той смени Ледар на свидетелския стол. — Трудно ми е да опиша това, което представляваше Шайла през онези дни. В прогимназията и гимназията не си спомням да е била много активна. Дори напротив — беше болезнено стеснителна. Само като я погледнеш, и тя се свиваше като от физически допир. Тази нейна болезнена притеснителност направо се стопи в края на гимназията. С всяка изминала година ставаше все по-хубава и по-хубава. Дори по-сексапилна. После започна да прави впечатление с искрящата си интелигентност, с онзи остър ум, с който умееше да те скастри, раздразни или прилъже. Умееше да завладява цели аудитории единствено с широтата на убежденията си. В колежа Шайла изведнъж разбра, че е роден водач. От нея би станал блестящ републиканец.

— Тя мразеше републиканците от дън душа — обади се Майк. — Веднъж, по време на кампанията на Макгавърн, ми каза: „Едно време на южняците, които мразят негрите им викаха расисти. Сега им викат републиканци.“

— Републиканците винаги са имали проблеми с черното население. Някак все не успяват да им внушат посланията си — съгласи се Кейпърс. — Но сега работим повече върху този проблем.

— Ако успеете да вземете и един черен глас, значи нещата отиват на зле — провикнах се аз.

— От теб това звучи като комплимент — отвърна ми Кейпърс.

Съдията удари чукчето си.

— Стига, Джак! Успокой се.

Кейпърс започна да ръкопляска подигравателно, с което само увеличи напрежението.

— Жалката самозаблуда на американските либерали. На думи те много обичат негрите, унизените, потиснатите, сакатите, бедните, но никога не общуват с тях, никога няма да ги видите на трапезата им — обичат само да говорят за тях.

Съдията отново удари чукчето си.

Генерал Елиот седеше встрани от останалите, а на лицето му бе изписано силно неодобрение. С нищо не издаваше, че е чул изповедите в залата. Гледаше право в сина си, който му отвръщаше със спокоен поглед. С изправената си стойка и открито лице, слаб, строен и очарователен, Джордан свещеникът приличаше досущ на баща си. Различаваха се само по едно: мракът, който Джордан донесе със себе си, бе мек и облагороден от молитви, докато този на генерала сякаш идваше направо от бойното стрелбище.

— Ние с Кейпърс ще разкажем какво стана след това — обади се Майк, — когато всички си пуснахме дълги коси.

— Косата ми стигаше до раменете — припомни си Кейпърс.

— Дългите коси са едно нещо — обади се Ледар, — но никой от нас не изгуби приятел във Виетнам. Каквото и да се е случило, нито един наш приятел не загина във Виетнам.

— Някои от моите обаче загинаха — гръмогласно се намеси генерал Елиот.

— Но не и Джордан. Не и твоят син. Джордан е пред очите ти — каза Селистайн. — Най-накрая той е тук тази вечер — лице в лице срещу теб.

— Селистайн, Джордан е по-мъртъв от всеки американски войник, който се е бил и умрял с чест във Виетнам. За мен той е невидим. Неговото малодушие ме заслепява. Между нас двамата се е спуснала толкова гъста мъгла, че никой не може да я прекрачи. Река от кръв ни дели. Кръвта на онези, които влизаха в бой под моя команда. Всеки път, когато се опитвам да погледна сина си, тяхната кръв ме заслепява. Техните имена изпълват очите ми и не мога да видя Джордан. Всичките имена, които са изписани върху паметника на падналите във Виетнам, се изправят и тръгват срещу мен. Стотици хиляди букви — все имена на загинали момчета, които са изпълнили дълга си, които са служили достойно на Америка, имената им вървят в строй срещу мен, полк след полк, докато аз се опитвам да зърна моя син-страхливец. Нашият Джордан.

Настъпи мълчание, дълбоко мълчание, а после аз станах и изкрещях срещу генерала:

— След като армията ни се ръководи от такива тъпанари като теб, учудвам се, че въобще има американски момчета, които успяха да се върнат живи от Виетнам. Как е възможно един толкова безчувствен задник да знае всичко на този свят? Кажи ми, генерале. Тук стои синът ти. Той не е национален флаг, нито знаме на рота, не е автомат, ръчна граната, плацдарм или стрелкови окоп и въпреки това ти демонстрираш повече привързаност и любов към тези неща, отколкото към собствения си син. Ти съсипа детството на Джордан и всички го знаят. Ти съсипа и Селистайн, но това го знаят малцина. Храбри ми генерале на републиката, дето си седнал тази вечер да съдиш сина си... ти не си и наполовината мъж, колкото е той, и никога не си бил. Да ти кажа ли какво умееш най-добре? Да биеш сина си и да биеш жена си. Ти не си нищо друго, освен мислител лека категория и грубиян тежка категория. И знаеш ли какво ти пречи да се превърнеш в пълнокръвен нацист? Само това дето не знаеш немски. Но ние тук имаме конституция, според която такива луди за връзване като теб трябва да си знаят мястото.

Отново чукчето.

— Млъкни, Джак! И седни на мястото си. Много си се разпалил, а ние още не сме започнали на сериозно.

— Не, ваша светлост — обади се Майк. — Вече дълбоко нагазихме в нашата драма.

— Искам да отговоря на Джак — рече генералът, изправи се и вдигна заплашително пръст. — Вашето е първото поколение, което опозори Америка. Когато страната призова синовете си, страхливите кръшкачи и мамини синчета от вашето поколение покриха срамотите си с женски гащи, взеха да получават астматични припадъци, слагаха захар в пробите си от урина, подлагаха се на диети, за да станат под нормалното тегло, или се тъпчеха, за да натрупат наднормени килограми, оплождаха приятелките си, за да избегнат повиквателните, и на цели тумби се присъединяваха към националната гвардия, само и само да не влизат в бой. Във Виетнам ние имахме нужда от железни мъже, а трябваше да ги избираме от цяла нация педерасти. Нашата нация се разваля отвътре. Гнои. Това е република без мъжка сила — затлъстяла, феминизирана, подпухнала от всички излишества на едно разкапващо се общество. Повръща ми се! Повръща ми се от такива като теб, Джак!

— Добре казано, генерале — обади се Кейпърс в последвалата тишина.

— Скъпи, защо не кажеш нещо за верността? — каза Селистайн Елиот, след което стана от мястото си. — Ти възпита Джордан да мисли, че верността е най-ценното качество на войника.

— И не се отмятам от думите си — отвърна й генералът, без да я гледа в очите. — Но Джак не знае нищо за верността, която имам предвид.

— Той може да те научи на вярност, за която не си и сънувал — каза му тя. — Джак нито веднъж не изостави нашия син. Той остана верен до края на единственото ни дете. Нито веднъж, нито за миг не се поколеба в своята преданост. Никога не отстъпи, не се скри, не отказа. И никога не поиска нищо в замяна, никога!

— Това не е вярно — казах аз.

— И какво получи в замяна, Джак? — попита Селистайн.

— Това, че Джордан ме обичаше. За мен той винаги е бил незаменим приятел. А този факт ме караше да се чувствам по-малко самотен — отвърнах.

Докато траеше тази размяна на реплики, Джордан не сваляше очи от баща си. Изражението му въобще не се промени. От погледа му струеше ведростта на един прекаран в монашество живот.

След това Майк продължи разказа.

— Всички ние — каза той — станахме свидетели на промяната, която настъпи у Шайла Фокс след срещата й с Радикала Боб Мерил, който беше преместен от Колумбийския университет в Каролина през лятото на 1969-а. Боб беше от онези радикали, които бяха участвали в превземането на административните сгради в Колумбийския университет и бяха поставили толкова невероятни изисквания, че била извикана нюйоркската полиция, за да разбие обсадата по време на студентското нападение, което доста урони престижа на това бляскаво и прогресивно академично заведение. Точно по време на самото нападение обаче Боб отсъствал — бил в Харлем, където се учел как се правят запалителни бомби от един негър мохамеданин, който бил пуснат от затвора под гаранция. А присъдата му била за осакатяване на полицаи, хвърлени срещу политически демонстранти. Боб бе пристигнал на Юг с единствената цел да основе подразделения на СДО в университета на Южна Каролина. Първото му завоевание се наричаше Шайла Фокс. Преди той да напусне университета, СДО наброяваше петдесетина души. Той ги бе образовал политически и ги бе изваял по свой образ и подобие. Беше изключителен организатор. Но това се разбра по-късно, след случката в Кент. И бурята, която бе разбила живота на всички нас, отново назря в театъра на Док Стрийт.

— Не бяхме виждали човек като Радикала Боб — продължи Майк. — Имаше дълга черна коса, като на индианец, говореше три чужди езика, можеше да цитира наизуст цели страници от Уолт Уитман и Карл Маркс. Нищо не можеше да го обърка или развълнува. Не беше добър оратор, но умееше да преценява хората и да открива онези качества у тях, с които се става лидер. Знаеше, че южняците не обичат пришълци, и затова първо се зае да им влезе под кожата, за да може след това да ги използва. Винаги стоеше на заден план, правеше се на невидим и дърпаше конците от сянката, в която се криеше. Той беше човекът, който започна да ни обучава политически. В това няма никакво съмнение. С изключение на Шайла, никой от нас не даваше и пет пари за войната. Така че в ръцете му бяхме като мека глина. Лично аз цял живот бях чакал да срещна някой като Радикала Боб. Хладнокръвен, готин. В устата му идеите добиваха плът и кръв. До един се хванахме на въдицата му. Без Джордан.

Тогава се обади Радикала Боб, облечен в безупречен костюм от „Брукс Брадърс“, с пригладена коса и маникюр на ръцете си.

— Джордан беше напълно неподатлив, може да се каже имунизиран срещу обаянието на революционните идеи. Освен това беше прекалено емоционален, за да се разчита на него. Но той беше опасен с това, че умееше да пленява хората. Приятелите му вярваха. В невинността си Шайла и Майк го боготворяха. Но с мен той не се сприятели. Аз обаче успях да убедя Шайла и Майк да не му вярват толкова. И след време те поохладняха към Джордан. Приложих същата процедура и спрямо Джак.

— Но аз бях твоето най-голямо завоевание, нали, Боб? — обади се Кейпърс.

— О, да — потвърди Боб и се усмихна на Кейпърс. — Бях ти хвърлил око още през първия месец след пристигането си. Шайла и до известна степен Майк също представляваха добър улов, но да си кажем правичката, те все пак бяха евреи и като такива едва ли щяха да спечелят доверието на южняшките тъпанари, до които се домогвах. Използвах собствения си еврейски произход, за да ги привлека, но с останалите ми трябваше друга тактика. Измислих стратегията. Когато разбрах, че всички се познавате още от Уотърфорд, възложих на Шайла да започне да ви събира в „Йестърдей“ — ей така, приятелски, на чаша бира, където евентуално можех да подхвана разговор за по-сериозни неща. За войната. За отношението към нея. И, разбира се, за гражданско неподчинение.

— Един от изразите ти, които най-добре си спомням — обади се Кейпърс, — е следният: „Щом ще се лее кръв в оризовите полета на Виетнам, тогава същото количество кръв трябва да се пролее по улиците на Южна Каролина.“ Боб, това от теб съм го научил.

— Вие двамата с Шайла бяхте най-добрите ми ученици. Кейпърс, ти умееше да възпламеняваш тълпите както никой друг.

— Само споменаването на думата Виетнам ни възпламеняваше и всички заемахме местата си от едната или другата страна на барикадата — рече Кейпърс.

— Имаше и много целувки на Юда — обадих се аз, но не си направих труда да погледна Кейпърс. — Удари чукчето, татко, преди тези двамата да се завалят в собствената си мръсотия.

Боб и Кейпърс се изсмяха едновременно, но смехът им бе нервен и градусът на напрежението в театъра се покачи. Атмосферата бе като натегната пружина. Отец Джуд се изкашля. Селистайн се извини и отиде до тоалетната. Ледар се наведе напред. Чукчето проехтя и с разказа си Майк отново ни върна в отровните изпарения на нашето минало.

Докато Майк говореше, аз си припомних нашите срещи в „Йестърдей“. Уотърфордската ни група беше най-активната сред студентите в университета. Много обичахме да остроумничим, и то на висок глас, а Радикала Боб плащаше сметките за безбройните халби бира, които изпихме в „Йестърдей“. Скоро след като Кейпърс се сприятели с Радикала Боб, Ледар скъса с него. А един месец по-късно Кейпърс отпадна от престижното студентско дружество, в което членуваше, заради пламенната антивоенна реч, която си бе позволил да държи.

В края на 1969-а Кейпърс Мидълтън, потомък на един от най-старите и знатни родове в историята на Южна Каролина, наследник на трима от великите американци, сложили подписа си върху Декларацията за независимостта, стана всепризнатият лидер на СДО и на цялото радикално студентско движение в Южна Каролина. В дъното на организацията обаче продължаваше да стои Боб Мерил, винаги готов да даде напътствия, съвет и политически указания. Втора по важност беше Шайла, която в този момент споделяше както леглото на Кейпърс, така и решителността му да спре войната в Югоизточна Азия и да върне всички американски войници у дома. За мое най-голямо съжаление Кейпърс и Шайла бяха неразделни в тези неудържими, шеметни дни. Сутрин двамата пиеха еспресо в кафенето „НЛО“ на Гервис Стрийт, като уговаряха младите войничета от Форт Джаксън да се противопоставят на войната. Пътуваха заедно из цялата страна, за да присъстват на демонстрации и конференции с други лидери на движението за мир. Шайла се прочу със своята хубост и красноречие, Кейпърс — със смелостта си срещу полицейските вериги и способността си да съчетава страст и практичен ум в речите си, които държеше всеки ден пред групи, чиято численост варираше от пет до хиляди души. С леко гъгнещия си глас той мъркаше като котарак и за броени минути омагьосваше огромни тълпи.

— Шайла беше истински революционер — продължи Радикала Боб. — Щом я открих, веднага разбрах, че такова съкровище не се среща всеки ден. Изглеждаше наивна, но и много вълнуваща. На нея можеше да се разчита, защото беше истински неподправен човек. Мисля, че дори и по онова време беше влюбена в Джак, но Джак не се интересуваше от политика и не желаеше да се промени. Кейпърс спечели любовта й с това, че загърби миналото си и застана на барикадата до нея. Шайла гледаше на Кейпърс като на свое завоевание. По същия начин, по който аз гледах на нея.

Шайла смяташе, че Виетнамската война е голямо зло... но нейните представи бяха доутежнени от миналото на собствените й родители. Еврейският й произход беше ключът към цялата й антивоенна дейност. В лицето на виетнамците тя виждаше евреи. В нейното въображение американците бяха агресорът или, с други думи, нацистите. При всеки разговор, който подхващахме за войната, Шайла ме повеждаше мислено към Аушвиц. Много скоро научих, че макар и евреин, аз бях доста по-различен от нея. Моите родители бяха благодарни на Америка. А аз гледах на нея през очите на родителите си. Докато нейната представа за света беше помрачена от татуировката на баща й. Според мен тя изпитваше необходимост да протестира срещу войната не за друго, а защото, когато нацистите са вилнеели срещу евреите, никой не е протестирал. Всеки убит виетнамец й напомняше за рововете, пълни с еврейски трупове.

— А какво представляваше моят син? — попита генерал Елиот. — Приемам обяснението за протеста на Шайла. Никога не съм се съмнявал в нейната честност. Шайла беше чиста душа. Но ти ми кажи нещо за Джордан. Доколкото знам, той е бил също тъй аполитичен, както и Джак. Въпреки това и двамата попаднаха във вихъра на тази глупост. Това вече не ми е ясно.

— Шайла не миряса, докато не записа Джордан и Джак в Студенти за Демократично Общество — обади се Кейпърс. — Те непрекъснато я дразнеха и подкачаха за нейните радикални убеждения. Дори известно време я наричаха Джейн Фонда. Но тя все пак успя да ги заведе на всички възможни митинги. Бяха умни момчета и аз мисля, че ако не бяха толкова запалени по бейзбола, щяха да се включат и по-рано.

— Ние просто бяхме понесени от водовъртежа на събитията — подхвърлих аз. — Нещата, които се случваха, бяха извън нашия контрол.

— Добре, Джак, тогава продължавай ти — каза Майк, аз кимнах и заех свидетелския стол.