Пат Конрой
Блус в лятна нощ (8)

7

Сънувах Шайла, когато откъм площада проехтяха изстрели и ме събудиха в три часа сутринта. Шумът от мотоциклет, който препускаше по малката странична улица точно под прозореца на спалнята, ми напомни жуженето на пчели. Сънят ми се разми и изчезна, когато светнах нощната си лампа и тръгнах по тъмния коридор към всекидневната. От площада долетяха стъпките на тичащи хора, после писъци, а в далечината от хълма над Трастевере се обади сирена и воят й проехтя надолу по тясната криволичеща улица. Лия вече се беше лепнала на прозореца и гледаше умиращия полицай, който лежеше в локва кръв — човек трудно можеше да повярва, че в едно тяло има толкова много кръв.

Това щеше да се окаже една от предсмъртните акции на Червените бригади и този нещастен полицай бе последната жертва, дадена от град Рим, който бе сред най-засегнатите от екстремистките действия на тази групировка.

— Толкова е млад — каза Лия.

— Още дете — съгласих се аз, загледан в човека, преди да го обгради тълпата, която мълвеше молитви и проклятия. Един карабинер, който пазеше Френското посолство, се опитваше да въведе ред. От съседната сграда се появи доктор, който провери пулса на полицая и тъжно поклати глава.

— Защо са го убили? — попита Лия.

— Заради униформата. Защото представлява правителството. Представлява управата на Рим — казах.

— Трябва да има някаква по-сериозна причина — рече тя. — Постави се на мястото на родителите му.

— Това е политиката, миличко — казах. — От нея всички оглупяват. Като пораснеш, ще разбереш какво съм искал да кажа.

— Не казвай за това на Ледар, като се видиш днес с нея — предупреди ме Лия, докато я носех на ръце обратно към спалнята. — За да не се разочарова от Рим.

— Няма.

— Дали ще смогнат да измият кръвта, преди тя да дойде?

— За това поне европейците ги бива — успокоих я аз и я сложих в леглото. — Само нашия век като погледнеш, ще видиш, че са имали достатъчно практически упражнения по измиване на кръв. В това отношение са ненадминати.

След като настаних Ледар Ансли в гостната, веднага й разказах за сутрешното убийство и я поканих да прекара с мен един типичен ден на живеещ в Рим американец. Тя беше живяла две седмици във Венеция и Париж главно в компанията на Майк и неговите несекващи спомени за собственото му семейство и родния ни град, опитвайки се да я приобщи към екипа на последния си проект. Поведох я из криволичещите улички на Рим, защото това бе единственият начин да загърбим темата. В Рим ти трябват само десетина минути, за да забравиш, че на този свят има и други градове. Да наблюдавам как Ледар изпада във възторг пред всеки камък с надпис или порутена колона представляваше за мен огромно удоволствие. В Рим всяка твоя крачка съвпада с крачките на някой отколешен цезар, папа или варварин. Сякаш се носехме над историята на Запада, докато Ледар ми разказваше за Уотърфорд. Цивилизациите се бяха подредили на пластове като колосани ризи в шкаф.

Когато изкачихме хълма, спряхме и се загледахме в една красива млада двойка, която излизаше от параклиса на Палацо деи Консерватори, сред радостните овации на роднини, приятели и случайни минувачи като нас.

Двамата с Ледар си пробихме път из тълпата, влязохме в двора на музея, където гигантските части на статуята на Константин Велики стояха разхвърляни в пълен безпорядък из целия двор. Минахме покрай огромна жилеста ръка, голяма колкото корабна кухня — само показалецът й беше по-висок от мен

— Тъй като си писателка, Ледар, и тъй като пишеш на английски, тук има нещо свято, което непременно трябва да видиш — казах и посочих латинските слова върху един антаблеман.

— Но аз не разбирам латински — отвърна Ледар. — Какво пише?

— Една възрастна англичанка ми показа тази плоча, когато бяхме тук с Лия. Каза ми, че е поставена в чест на император Клавдий, превел римските легиони през Ламанша. А после добави: „Представяте ли си изумлението на нашите деди, като са видели слонове да дебаркират по брега край Дувър?“

— Сигурно са се чувствали като нас, когато за пръв път видяхме телевизия — каза Ледар и се усмихна.

— Тихо! — изкомандвах. — Без шеги. Когато Клавдий се завърнал след успешната си кампания в Англия, той заръчал да бъде изписан този надпис върху „лист“ най-качествен бял мрамор. Погледни внимателно тези четири неравни букви: БРИТ.

— Нищо не разбирам. Предавам се — каза Ледар.

— Тук за пръв път се споменава името Британия, английският остров. Нашият роден език, скъпа южнячко, е започнал оттук.

— Не мога да си го представя. От такива неща получавам главоболие — рече Ледар.

— На това място трябва да коленичим, изпълнени с благоговение.

— Направи го ти, скъпи. Аз съм с чорапогащник, страх ме е, че ще си пусна бримка.

— Ха! Не си голяма романтичка.

— Романтичка съм, когато става дума за хора, Джак — отвърна Ледар. — Но когато става въпрос за камъни, умея да сдържам чувствата си.

Излязохме от музея и тръгнахме към Римския форум. На Виа ди Сан Теодоро спряхме да пием вода от чешмичката пред Белгийското посолство. Кристално чиста и студена, тази вода извираше от Апенините и имаше вкус на сняг, топящ се в шепите на горска самодива. Продължихме по улицата към антикварния магазин, където веднъж месечно плащах наема си.

Когато влязохме, Саво Рашкович се бе навел над дебела книга с кожена подвързия. Саво погледна Ледар и каза:

— Най-накрая и ти си намери приятелка. То не е нормално мъж да кара толкова дълго без жена. Аз съм Саво Рашкович.

— Приятно ми е да се запознаем, Саво — каза Ледар на високия елегантен мъж, който взе ръката й и я целуна. — Казвам се Ледар Ансли.

— Здравей, Джак, приятелю — каза Саво. Имам толкова красиви неща за теб. Пък и ти имаш добър вкус, само че си без пари.

Сложих ръката си върху рамото на един венециански благородник, изработен от дърво, който беше висок точно колкото мен и стоеше пред входа на магазина.

— Защо не ми продадеш венецианеца. След всички наеми, които съм ти изплатил, сигурно ще ми направиш отстъпка.

— За теб — специална цена! — каза Саво и намигна на Ледар. — Дванайсет хиляди долара.

— За толкова пари аз жив венецианец ще си купя, че дори и за по-малко — отвърнах. — Това си е чисто обирджийство.

— Да, но по-добре да те обере приятел, отколкото враг, прав ли съм?

Брат му Спиро излезе от задната стаичка на магазина, където обикновено се занимаваше със сметките. Той беше много по-емоционален и веднага се хвърли да ме прегръща и целува.

— Спиро, не го целувай — каза Саво, — преди да си е платил наема.

— Брат ми се шегува. Не го взимай на сериозно — каза Спиро. Американците са много чувствителни, Саво, недей да говориш така. Те не разбират от балкански хумор.

— Това балкански хумор ли беше? — попитах. — Сега ми е ясно защо сте имигрирали в Италия.

— Тази красива жена, тази bell’americana — каза Спиро и целуна ръката на Ледар. — Тя е тук в отговор на нашите молитви. Ще се омъжиш ли за нашия беден наемател?

— О, трябва още много да му говорите — започна Ледар. — Засега дори една среща не ми е определил.

— С Ледар сме приятели от деца — поясних аз. — А братята Рашкович са красиви крадци, които се представят за богати хазяи.

— Виж, Джак — каза Спиро и посочи снимка някъде през петдесетте години, на която се виждаха елегантни мъже и жени, сред които и самата Глория Суонсън. — Виж какви красавци бяхме на младини.

— Ето наема за следващите три месеца.

— Това е вече приказка — каза Саво и се усмихна на брат си. — Лекото дращене на писалката върху чека е като музика за слуха ми.

— Същинска симфония — съгласи се Спиро. — Нека красивата дама се чувства винаги добре дошла в нашия магазин.

— Синьора, по всяко време. Улиците на Рим са направени за разходка, само така ще видиш истинската им красота.

— Омъжи се за него — обади се Спиро, — че да ни се махне от главата.

— Господа! — скастрих ги аз.

— Отвращаваш ме — каза ми Саво на излизане. — Вие, американците, нищо не разбирате от любов и романтика. Жените обичат да ги ухажваш, да им рецитираш поезия...

— Точно така — каза Ледар и двамата братя й целунаха ръка. — Вие, момчета, продължавайте да обработвате Джак, иначе нищо няма да излезе.

Докато вървяхме по Виа деи Фораджи, показах на Ледар апартамента, в който живеехме през първата година в Италия. Намираше се на втория етаж над малко площадче на Виа деи Фиенили, където хората от квартала ни посрещнаха сърдечно и бързо ни приобщиха към своето семейство. Именно тези хора научиха Лия да говори италиански с чисто римско произношение, сякаш бяха нейни наставници. И затова, когато се преместихме на Пиаца Фарнезе, те ме обвиниха в предателство и снобизъм. Аделе, продавачката на зеленчуци, се беше разплакала, когато отидохме да се сбогуваме с нея, но сега, щом ме видя, ме извика по име. Попита ме как е Лия, а аз се загледах в грубите й, позеленели от хлорофила ръце. Веднага съобщи на Ледар, че Лия обича най-много диви ягоди и малини. Напазарувах всичко необходимо за нашата вечеря и вече се канех да тръгвам, защото бях обещал на Ледар да обядваме заедно, когато видях Наташа — момичето с бялото кученце. Изглеждаше по-висока и по-хубава от последния път, когато я бях срещнал. Когато наех апартамента на Виа деи Фораджи, момичето с бялото кученце, както я наричаше Лия, стана първата ни приятелка в квартала. Веднъж, докато търсех къде да пазарувам, тя излезе от съседна къща да разходи кученцето си — добре гледан териер, който се държеше като стар аристократ, но страдаше от параноята на всяко дребно животинче, тоест имаше подчертана нетърпимост към градските тълпи.

Опитах се да я заговоря с оскъдния си италиански, който звучеше още по-странно поради южнокаролинския ми акцент. Поздравих я, обясних й, че съм американец, че съм отскоро в квартала, че имам тригодишна дъщеря, че името й е Лия и че бих искал да зная къде мога да пазарувам. След този дълъг монолог бях напълно изчерпал както себе си, така и речниковия си фонд. Момичето с бялото кученце отметна назад глава и се изсмя.

— По дяволите! — ядосах се аз. — Сам ще се оправя.

— Но аз говоря английски — спря ме тя. — Майка ми е италианка, а баща ми работи за Юнайтед Прес Интърнешънъл.

— Тогава, моля ви, не ми превеждайте какво съм изтърсил. Моля ви! Казвам се Джак Маккол.

— Наташа Джоунс — каза момичето. — Сега ще ви разведа из всички магазини наоколо, за да се запознаете с хората. Те са много приятни, сам ще се уверите.

Сега се приближих на пръсти до нея.

— Извинете. Случайно да се казвате София Лорен?

Наташа се обърна рязко, видя ме и се изсмя.

— Синьор Маккол, откога не сте идвали насам?

— Това е Ледар Ансли, моя приятелка от Щатите — поклоних се аз.

Наташа направи лек реверанс и попита:

— Познавахте ли майката на Лия?

— Много добре. Ние всички отраснахме заедно.

— И синьор Маккол винаги ли разказваше смешки? — попита тя, без да гледа към мен.

— Винаги — отвърна Ледар.

— И все такива, на които изобщо не можеш да се засмееш.

— Точно такива — потвърди Ледар.

— Значи никак не се е променил — заключи Наташа и ми се усмихна лукаво.

— Наташа е влюбена в мен — обясних на Ледар. — Нали знаеш, често се случва, когато млади момичета срещнат красив и елегантен възрастен мъж.

— Синьора, не му вярвайте — рече Наташа.

— Ела у дома, Лия получи нови касети на Брус Спрингстийн — поканих я. — Тя много ще ти се зарадва.

— Може би ще дойда — каза Наташа и тръгна да си върви, но след миг се върна.

— Днес един американски турист е бил убит край Салерно — пошушна ми тя. — Татко ми каза.

— Пак ли терористи? — попитах.

— Кой знае? — рече тя. — Но, общо взето, американците трябва да внимават. Ледар също. Обясни й.

— Как се обяснява такова нещо?

— Кажи й, че в Италия положението е сложно — подсказа ми тя и точно тогава зърнах Джордан Елиот, който ни наблюдаваше от една странична уличка.

В първия миг се извърнах, тъй като никога не го бях виждал на публично място. Поведох припряно Ледар по стълбите, които извеждаха от площада, но междувременно той изчезна. В Рим няма нищо по-невидимо от свещеник или монахиня. Човек ги среща всеки ден, от всички краища на света, да ситнят из града в редички като гъски.

Почудих се дали неочакван пристъп на носталгия не го беше накарал да напусне убежището си. Докато вървяхме към театъра на Марсел, пресякохме оживена улица, от двете страни на която се виждаха сгради от фашисткия период на Италия. И в този миг отново зърнах Джордан, който беше седнал с гръб към нас на голям колкото пейка фрагмент от мраморна колона. Щом беше успял така да ни изпревари, значи отлично познаваше улиците на Рим и всички преки алеи. Може би просто искаше да види как изглежда Ледар след всичките тези години. Обстоятелствата бяха лишили Джордан от неговата младост и той може би изпитваше непреодолимо желание да се полюбува от разстояние на тези изгубени години.

Движеше се на стотина метра пред нас и нито веднъж не се обърна. Аз продължих да се правя на екскурзовод, показвайки на Ледар историческите забележителности, докато прекосявахме еврейското гето. От време на време поглеждах крадешком към Джордан.

Така стигнахме до Фонтана на костенурките. Видях го как мина край масите на тротоара на ресторанта „Стария Рим“, заговори един келнер и после изчезна вътре.

— Хайде да обядваме навън — предложих на Ледар. — На слънце.

— Това ли е най-хубавият ресторант на света или какво? — попита Ледар, докато сядаше. Видях, че дългата разходка я бе изтощила. Рим бързо изморява човешкото око, а и много красота наведнъж е пропиляна красота. След като поръчах бутилка минерална вода, извиних се, станах от масата и отидох да потърся Джордан. Той ме чакаше в една от кабинките на мъжката тоалетна. Щом влязох, започна да говори.

— Намерих това в изповедалнята на „Сант Анселмо“ — каза и пъхна един кафеникав плик под вратата на кабинката. Отворих го и извадих няколко силно увеличени снимки, на които се виждаше как влизам в изповедалнята и как Джордан излиза от нея.

— Добре изглеждаш — казах му аз.

— Изглеждам много по-стар — скастри ме той. — Направо съм шокиран от вида си.

— На излизане от църквата мярнах въпросното ченге — казах. — Същото, което Марта Фокс бе наела да ни следи с Лия.

— Все пак ми стана приятно, като видях, че ти изглеждаш по-стар и от мен — опита се да ме подразни Джордан.

— Ти си монах — обърнах се аз по посока на гласа му. — Нямаш дете да те буди посред нощ, не се тревожиш за неизплатени сметки, не си блъскаш главата откъде да изкараш нещо отгоре. Вие, момчета, сте открили истинския извор на живота, свещената тайна на вечната младост.

— И коя е тя?

— Да стоиш далеч от жените.

— Искаш да кажеш, че жените състаряват? — попита Джордан и аз почувствах усмивката му зад затворената врата.

— Не, жените те убиват отвътре. Всъщност пиенето, което изпиваш, за да можеш да живееш с тях, те състарява.

— Джак, моят абат ме премести в друг манастир — рече Джордан. — Не ми разрешава да кажа дори на теб къде се намира.

— Прав е — казах. — Аз те развалям. За теб аз съм проводник на външния свят.

— Получих писмо от Майк Хес, който ми пише, че иска да се види с мен. Споменава и за филма. Веднага след това се обадих на мама да й кажа, че трябва да бъде много предпазлива.

— Джордан, баща ти знае ли, че си жив? — попитах. — Дали тя не му е казала?

— Мама много добре знае, че баща ми веднага ще ме предаде на властите — рече Джордан. — Целият му живот представлява еднопосочна улица. Той не може да се промени.

— На тези снимки — казах и отново погледнах към тях — съм аз и моят изповедник, когото никога не съм виждал. Сега си доста по-различен от онзи Джордан Елиот, с когото израснахме.

— Джак, трябва да се скрия за известно време. Дори от теб — каза падрето.

— Разбирам. Ще ми липсваш, Джордан. Не изчезвай за дълго.

— Тази Ледар. Още е красавица, нали? — подхвърли Джордан. — Какво ли не бих дал да прекарам ден-два с нея. Да си поприказваме.

— И това може да стане някой ден.

— Едва ли, Джак — каза Джордан Елиот. — Винаги ще си остана мъртъв за хора като нея.

— Трябва да има давност за всичко това.

— Може би — каза той на излизане. — Но няма давност за убийство.