Пат Конрой
Блус в лятна нощ (9)

8

Наблюдавайки дъщеря си, разбрах, че детството без майка подхранва в душата усещането за нещо неутолено. Лия не можеше да погледне жена, без да започне да преценява дали става за моя съпруга и нейна майка. Тя непрекъснато се надяваше, че един ден ще доведа у дома една специална жена, която ще внесе хармония в объркания ни живот. Когато я запознах с Ледар, безпогрешно улових момента, в който Лия безмълвно избра моята стара приятелка за водач на листата от кандидатки за нашия разбит дом. Лия имаше лошия навик да обиква всяка жена, която се случеше да дойде у дома на вечеря, но Ледар имаше допълнителното обаяние на едно от митическите създания, населяващи приказките от моето детство, които й разказвах на заспиване.

— Не съм и сънувала, че някога ще срещна Ледар Ансли. Кралицата на гимназията в Уотърфорд, председателката на Националния клуб на отличниците и главна мажоретка.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Ледар.

— Дневникът на Шайла от гимназията е като Библия за Лия — отвърнах.

Настанихме се в кухнята и аз се заех да готвя вечерята.

— Мама го е редактирала на места — каза Лия. — На теб ти е написала, че никога няма да забрави часовете, прекарани заедно в класа по икономика на мистър Моузли. Бил е петият час. Тогава сте си споделяли безброй тайни. Така пише.

— Блажени години — усмихна се Ледар. — Как ги обичах!

— Отишла си в къщата на остров Сейнт Майкъл заедно с татко — каза Лия. — После си скъсала с него и си си тръгнала с Кейпърс Мидълтън, но сте взели колата на татко.

— О, това не беше най-сполучливият ми ход в този живот — рече Ледар.

— Винаги съм си мислила, че Кейпърс е много приятен — каза Лия. — Той е бил гадже на мама в гимназията, а после ти си се омъжила за него. Сигурно е много красив.

— Като филмова звезда — казах и пуснах печката, за да сваря макароните.

Лия изчезна в стаята си и след малко се появи с дневника на майка си, който бе заприличал на баница от прелистване. Отвори го на снимката с мажоретките.

— Мама е била много хубава, нали? — попита Лия.

— Беше страхотна — каза Ледар. — Ти си наследила очите на майка си, нейната прекрасна коса и усмивка.

— Ти имаше ли си любим марш? — попита Лия. — Татко казва, че не си спомня нито един.

— Искаш да кажеш, че не те е научил бойната песен на гимназията в Уотърфорд? — каза Ледар с престорена изненада. — Това си е чиста проба неспазване на родителските задължения.

— Дори не знаех, че сте имали бойна песен — каза Лия.

— Погледни майка си. Тук, на снимката, най-отгоре — каза Ледар и посочи деветте момичета, накачулени нестабилно едно връз друго. — Щом развалим пирамидата и песента гръмва — това беше знакът.

— Ужасна песен — обадих се аз. — Няма нищо по-тъпо от боен марш от Американския юг.

— Стига, Джак. Теб никой не те пита — каза Ледар. — Изправи се до мен, Лия. Вдигни ръцете си, ето така. В този момент всички от трибуните скачат на крака. Сега се завърташ три пъти и заставаш с лице към знамето на Уотърфордската гимназия.

— Ледар се завъртя, Лия след нея — доста тромаво.

— Сега вдигаме помпоните във въздуха и ги размахваме в такт, докато духовата музика свири нашата бойна песен. Хайде, скъпа, високо помпоните!

И двете стояха в средата на кухнята и размахваха въображаемите помпони, а аз прекарвах прясно тесто за спагети през машината, докато добие светлия оттенък на ленено платно, след това го нарязах на дълги лентички и двамата с Ледар запяхме песента — част от миналото, което толкова исках да забравя.

 

Напред, напред, Делфини смели.

На крак за родния ни град!

Така че всеки да трепери —

За чуждия отбор сме ад.

 

Напред, напред, Делфини смели.

В двубоя влезте със сърце,

а после ще ви пеем трели

и ще ви носим на ръце.

 

— И все пак това е най-ужасната песен на света — казах.

— Баща ти винаги е страдал от липса на локален патриотизъм — поясни Ледар на Лия. — Но затова пък майка ти беше патриотка за двама.

— Въпреки това — казах аз, като отворих бутилка бароло и оставих виното да подиша малко — поради непримиримата си честност аз се откроявах сред моите разглезени и лекомислени съученици.

— Ти беше ли на погребението на мама? — най-неочаквано попита Лия.

— Разбира се. То беше най-тъжното нещо, което съм виждала — отвърна Ледар.

— Всички много са обичали мама, нали?

— Обожавахме я.

— Спагетите са готови — казах. — Сега ще си направим царска вечеря.

— Когато татко иска да смени темата на разговор, винаги казва, че спагетите са готови.

Коприненият аромат на червеното вино се сля с издигащата се над тенджерата съблазън с мирис на неизменните домати и чесън, подправени със засмяната свежест на босилека. Целунах двете жени и напълних чашите с вино, за да вдигнем тост за собственото си здраве.

— Татко, нека да опитам виното — помоли се Лия.

— Само една глътчица. Италианските власти стават страшно подозрителни, когато малки деца умират от цироза на черния дроб.

— Ужасно е! — каза Лия и сбърчи красивото си носле.

Беше тиха нощ и въздухът ухаеше на розмарин. Ледар запали осемте свещи на терасата и аз поднесох десерта. Седяхме под обвитата с жълти рози дървена решетка. Отрязах няколко рози и ги подарих на Лия и Ледар. Ароматът им ми напомни за Южна Каролина и веднага се дръпнах назад.

— О, татко! — извика внезапно Лия и долепи двете си ръце до устата. — Забравих! Имаш телеграма. Антонио я донесе на Мария и преди да си тръгне, тя ми каза да ти я дам.

— Радвам се, че си забравила. Нищо добро не мога да очаквам от една телеграма. Каквото и да пише вътре, ще ни развали вечерята и ще ни причини лошо храносмилане. Не виждам защо трябва да спра да се храня и да чета нещо, което може да означава само неприятности.

— Джак! — каза Ледар. — Може да е спешно.

Лия вече бе рипнала от стола си и препускаше през съседната стая. Чухме я как се втурна към спалнята си и после на бегом обратно.

— Ето — каза Лия и постави телеграмата пред мен. — Бърза.

Докато разглеждах жълтия плик с матово прозорче, ме обзе странно предчувствие. Ароматът на жълтите рози отново нахлу в ноздрите ми.

— Ще я отворя, след като свършим.

— Как можеш да ядеш, като знаеш, че вътре има нещо важно? — попита Ледар.

— Представи си, че някой ти завещава един милион долара — каза Лия.

— Съкровище, твърде много телевизия гледаш.

— Това не е телевизионно шоу, Джак — каза Ледар. — Това е самата действителност, истинска телеграма. Прочети я!

Отворих плика внимателно. Телеграмата гласеше: „Връщай се у дома. Мама умира от рак. Дюпре.“

Станах, отидох до перилата на терасата и се загледах в черната лента на реката, после в светлините на хълма над Трастевере. Ледар взе телеграмата, прочете я и ахна.

След това неочаквано и за самия мен се изсмях — идиотско хихикане, което не можех да потисна. Освободих се от всички задръжки, увиснали като гроздове по буквите на тази телеграма, сякаш бяха самият забранен плод. Запревивах се от смях. Смях, пълен с болка и безсилие.

— Джак — обади се Ледар. — Моля те, кажи ми какво има, за да се посмея и аз. Разбира се, човек може да реагира по всевъзможни начини на подобна телеграма, но смехът не е един от тях.

— Сигурен съм, че майка ми не е болна — казах. — Тя просто крои нещо. Нещо грандиозно. Луси е страхотен стратег.

— Откъде знаеш, татко? — попита Лия и грабна телеграмата от ръцете на Ледар. Прочете я, разплака се и се сгуши в Ледар. Телеграмата отвори стара семейна рана, която отдавна бях забравил. Не знаех откъде да започна, за да обясня на Ледар и на дъщеря си онези случки в моя живот, когато мама ме бе заплашвала със собствената си скоропостижна смърт.

— Това са нейните номера, за да й обърна внимание — казах аз, но никой не ми повярва. — Това е прастара история. Между нас двамата.

— Не е ли по-добре да се обадиш на брат си и да провериш? — подсказа ми Ледар.

— Татко, ако ти ми изпратиш телеграма, че си болен — проплака Лия, — аз веднага ще тръгна.

— Кикот! — възмути се Ледар. — Това е последното нещо, което съм очаквала от теб. Луси може и да не е най-добрата майка, но със сигурност заслужава една-две сълзи.

— Казвам ви, тя не е болна от рак, а още по-малко е тръгнала да умира. Може реакцията ми да ви се струва ужасна, но когато всичко си дойде на мястото, ще видите, че ще изляза прав.

— Защо трябва да се смееш, след като баба умира? Какво ще кажеш, ако аз се разсмея при вестта за твоята смърт? — попита Лия.

Тя отново се разхленчи и Ледар я притисна към себе си.

Загледах се в двете за момент и казах:

— Лия, не съм те подготвил за този момент, защото изобщо не предполагах, че ще се стигне до него. Смятах, че родителите ми ще умрат и ще си бъдат погребани без много шум и най-важното — без някой да ме уведомява за това. Изричното ми желание беше никой никога повече да не ме безпокои за нищо — нито братята ми, нито родителите ми, нито който и да било друг от моето ужасно семейство. Но кой ме слуша!

— Татко, това е и мое семейство.

— Само в абстрактен смисъл. Ти дори не си ги виждала от години и нищо не знаеш за тях. Майка ми не е тръгнала да умира, помнете ми думите. Тя просто театралничи. Пак е измислила някаква сензация.

— Защо, Джак? Ракът не е ли достатъчна сензация? — попита Ледар, като продължаваше да гали дългата коса на Лия.

— Тя твърди, че има рак. Ако майка ми каже, че навън времето е хубаво, аз бих й повярвал, само ако преди това е минала през детектора на лъжата или пък ако ми представи нотариално заверено удостоверение от дежурния синоптик. Виж какво, тя цял живот ни е натяквала, че умира от рак. Това е стар неин номер. Тя просто смята, че ракът е нещо, с което би могла да събуди съчувствие у собствените си безчувствени и неблагодарни деца.

— И никой ли няма да си помръдне пръста, ако тя наистина умира? — попита смаяна Ледар.

— Ти не слушаш какво ти говоря. Тя ни извъртя абсолютно същия номер преди петнайсет години. Това представление вече съм го гледал. Не само аз, но и братята ми. И ще ти го докажа. Ела с мен в хола и ще се обадя на онзи натрапник Дюпре. Лия, ти ще слушаш по другия телефон. А ти, Ледар, ще можеш да се намесиш от моя в добродушните ни семейни закачки. Фамилията Маккол е известна в цял Уотърфорд с веселяшката си дандания, с изключителния потенциал на своята духовитост, с острия като рапира ум, с...

— Какво означава „дандания“? — попита Лия.

— Какво означава дандания ли? — повторих аз. — Италия, изглежда, ти се отразява зле. Губиш връзка с естествения колорит на родния си език.

Лия се просна на леглото ми до телефона, а аз отидох до другия апарат и завъртях номера на брат ми, с когото ме разделяха шест часови зони. Той живееше в хубава къща до Колумбийския университет.

Щом телефонът иззвъня, попитах Лия:

— Там ли си, съкровище?

— На леглото ти, татко. Не искам да изпусна нито една дума.

— Казвал ли съм ти, че ти си най-великолепното създание, което някога е живяло на планетата Земя?

— Само стотина пъти. Но ти си предубеден, защото си ми баща.

— Ало? — обади се Дюпре Маккол в този миг с произношение и интонация, които бих разпознал и след стогодишно отсъствие от Южна Каролина.

— Дюпре, това съм аз, Джак. Джак Маккол. Твоят брат.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам, но аз нямам брат на име Джак. Името ми е познато и съм чувал легенди за съществуването на това момче, но, съжалявам, приятелче, не мога да ти помогна. Доколкото ми е известно, в нашето семейство няма брат на име Джак.

— Много смешно, Дюпре. Мога да преглътна някоя и друга добродушна шега по повод на моето изчезване от семейния кръг, но не прекалявай.

— О, нима така ти прозвуча — като добродушна шега? Тогава извинявай, скапано копеле такова! Бесен съм и да знаеш, че щом задникът ти цъфне тук, ще го съдера от бой.

— Лия, кажи „здравей“ на чичо Дюпре — обадих се аз.

— Здравей, чичо Дюпре. Аз съм твоята племенница, Лия. С голямо нетърпение очаквам да се видим.

— Лия, мила — каза Дюпре доста смутено. — Не обръщай внимание на това, което току-що казах на баща ти. Просто се шегувахме с този разхайтен негодник. Как си, скъпа?

— Добре съм, чичо Дюпре. Скоро ще стана на девет години.

— Моят син също е на девет години. Казва се Приольо.

— Какво хубаво име. Не го бях чувала преди.

— Навремето се ожених за момиче от Чарлстън. Те кръщават децата си с фамилни имена. Странен обичай, разпитай твоя старец, той ще ти разкаже.

— Дюпре, получих телеграмата ти. Затова се обаждам.

— Скъпа, може ли да си поговорим на две уши с татко ти? — попита Дюпре. — Знам защо те е курдисал на телефона, но той после ще ти каже всичко, за което сме си говорили. Искам да сме само двамата, да си кажем някои неща като брат на брата. Съгласна ли си, Лия?

— Разбира се, чичо Дюпре. Татко, може ли?

— Да, съкровище. После ще ти разкажа всичко, нищо няма да скрия.

— Ей, Лия — провикна се Дюпре. — Тук всички много те обичат. Не се познаваме добре, но с нетърпение те очакваме.

Лия затвори телефона.

— Дюпре, телеграмата.

— Доколкото те познавам, обаждаш се да провериш дали не е номер.

— Бързо загряваш. Избухнах в смях, когато я прочетох. Дъщеря ми и Ледар Ансли, която е тук, в Рим, окачествиха поведението ми като недопустимо.

— Всеки един от братята е избухнал в смях при новината.

— И другите ми братя са се превивали от смях — обърнах се аз към Ледар, която стоеше и ме наблюдаваше. Лия беше седнала до нея на канапето. Заприличаха ми на съдебни заседатели.

— Виж, Джак, знам, че не вярваш — каза Дюпре. — Чудиш се дали не те лъжа за състоянието на мама. Нека да се разберем, тигре, мислиш ли, че ще тръгна да събирам четирима кретени като вас само за да си направя майтап?

— Не, не вярвам да си чак такъв почитател на майтапа — признах. — Тогава от какъв рак страда?

— На този въпрос няма да ти отговоря — каза Дюпре. — Имам право, нали?

— Да не би да искаш да ми кажеш... — започнах аз, досещайки се какво следва.

— Познай — каза Дюпре. — Ти си първият, на когото давам тази възможност. Ако се замислиш, Бог има странно чувство за справедливост. Мама страда от левкемия.

Изревах и пак избухнах в смях, докато Лия и Ледар се спогледаха с нескриван ужас в очите.

— Това нова лъжа ли е? — попитах, след като ми мина пристъпът.

— Самата истина е — отвърна Дюпре. — Това е болестта, която ще довърши нашата майка. — Искаше да каже още нещо, но се спря и тогава усетих как тонът му се промени. — Джак, тя е в кома. Може и да не излезе от нея. Иска да дойдеш — продължи Дюпре. — Още преди това ме бе помолила да ти се обадя. Тогава й отговорих, че си имам достатъчно проблеми, за да се занимавам с лайно като теб.

— Какъв е този звук? — попитах.

— Какъв звук?

— Дюпре, плачеш ли?

— Малко. И какво от това?

— Никога не съм те чувал да плачеш.

— Ще трябва да свикнеш с тази мисъл, приятел. Мама умира. Можеш да се кикотиш колкото си щеш, но аз бях при нея и я видях със собствените си очи. Тя е зле, Джак, и не мисля, че й остава много време.

Погледнах часовника си и започнах да премислям самолетните разписания и какви резервации мога да направя утре, когато бюрото на „Алиталия“ отвори.

— Утре вечер ще бъда в Савана. Ще ме вземеш ли от летището?

— Далас настоява той да те вземе. Вече се обадих на родителите на Шайла и им казах, че пристигаш.

— Защо, по дяволите, си направил това?

— Защото според документите, които си подписал, бабата и дядото на Лия имат право да я виждат.

— Не, в Италия нямат.

— Това вече се разбра. Сега те искат мирни преговори. Според мен идеята не е лоша.

— А казаха ли ти, че Марта беше тук?

— Тя сама ми се обади, преди да тръгне.

— Така ли? Тогава благодаря ти, че ме предупреди.

— Джак, та ти не си говорил с мен от години.

— Ще ти се обадя утре, за да ти кажа точно кога пристигам.

— Ще доведеш ли и Лия?

— Не този път. Доскоро, Дюпре.

Затворих телефона, отидох до прозореца и се загледах в строгата красота на нашия площад.

— Лия, трябва да замина за Южна Каролина — казах. — Ще остана само няколко дни. Ако мама умре, ще дойдеш за погребението. Ако не умре, ще отидем следващото лято. Време е да се сближиш със семейство Франкенщайн.

— Значи не си бил прав да се смееш, нали, татко? — попита Лия.

— Изглежда не.

— Мъчно ли ти е за твоята майка?

Погледнах я и сърцето ми се сви, както винаги ми се свиваше за това дете, дало смисъл на живота ми.

— Винаги ми е било мъчно за моята майка — казах. — Но сега ще трябва да се обадя на Мария да си събере нещата, защото от утре ще спи тук.

— Ти също върви да си събереш нещата — нареди ми Ледар. — А ние с Лия ще си поговорим.

Така наруших тържествената клетва, която бях дал, след като Шайла се хвърли от моста в Чарлстън. Връщах се у дома.