Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

28

От първия ден на пристигането ни в Уотърфорд отвсякъде задърпаха Лия, искаха да се чувства щастлива. За нея пък да се прави на щастлива се превърна в нещо като граждански дълг. Хората подхвърляха колко добре изглеждала със същата интонация, с която коментираха времето. Тя често усещаше хорските погледи върху себе си — наблюдаваха я като излязъл под гаранция затворник. Лия нямаше нищо против да я гледат, но ненавиждаше да я оглеждат. Малкият Уотърфорд я караше да усеща много по-болезнено, отколкото Рим, факта, че е останала без майка. Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с миналото на Шайла. Изведнъж се оказа, че майка й е навсякъде, но за Лия тя си оставаше неуловима и неосезателна както в мислите й, така и в истинския живот. Колкото повече неща научаваше за майка си, толкова по-несигурна ставаше, че въобще някога е знаела нещо за нея. Една събота в синагогата Елзи Розенгартен — възрастна еврейка, която бе преподавала на Шайла във втори клас, избухна в плач, когато й представиха Лия.

След тази случка хванах дъщеря си за ръка и се помъчих да й обясня:

— Хората се стряскат, съкровище, защото много приличаш на майка си.

— Нали приличам и на теб.

— Да, но повече на майка си — отвърнах и я погледнах скришом — не можех да разбера дали всички родители така благоговеят пред красотата на своите деца.

— Хората си мислят, че щом толкова приличам на мама, и аз ще направя нещо като нея — каза Лия. — Сигурно затова ме зяпат.

— Съвсем не — казах аз.

— Така е — отвърна тя. — Недей да ме лъжеш.

— Не те лъжа. Хората не могат да повярват, че съм способен да отгледам толкова добро и общително дете — обясних.

— Сега си притеснен, нали? Страхуваш се да не умре майка ти — каза Лия и гальовно се отърка в мен. — Личи си.

За миг се поколебах, но долових нуждата от нежност в гласа й, желанието й да я пусна в онези пещери на душата, където се спотайваха страховете ми и по-точно този за болестта на мама.

— О, Лия, ти не знаеш колко лош син бях аз. Не знаеш какви неща съм й казвал. Непростими неща. Толкова пъти съм я гледал с чиста омраза в очите. Никога не съм я разбирал и поради това си невежество често пъти съм я наказвал жестоко. Опасявам се, че времето няма да ми стигне да й се извиня за всичко лошо, което съм й сторил.

— Татко, тя знае, че я обичаш — рече Лия. — Онази вечер я чух да казва на доктор Пейтън, че са малко синовете, дето ще се надигнат чак от Италия, за да бъдат край майка си, когато тя има нужда от тях.

— Това сега ли го измисли?

— Наистина каза нещо от тоя род. Във всеки случай това беше смисълът.

Същата вечер отново излязохме да се поразходим по плажа. Усещах морето под краката си, докато джапах сред звездите, които се отразяваха във всички оставени от отлива локви. Пристигащото лято вече се усещаше по водата, която се затопляше с всеки изминал ден. Вълните трепетно очакваха наближаващия юни и градините навред бяха избуяли със зеленина, която попиваше всеки слънчев проблясък. Въздухът беше горещ в сравнение с хладкото море. Обади се чайка — винаги съм свързвал този крясък с разрив на сърцето и със самота, която няма име. Молех се само собствената ми самота да не излезе заразителна, да не отрови кръвта ми и да не проникне у дъщеря ми. Обичах нощите в Юга — нощи като тази — и много ми се искаше да не съм така мрачен и умислен по природа, особено когато водех Лия за ръка под разгънатия звезден плащ на нощното небе.

Цял час се разхождахме по брега, докато стана съвсем тъмно, и тогава тръгнахме обратно. Звездите вече блещукаха ярко, а въздухът дъхтеше на саргасови водорасли, стриди и бор.

На следващата сутрин Лия ме събуди преди изгрев слънце и ме сръчка да бързам. Беше ми приготвила чаша кафе, само и само да изляза на плажа час по-скоро. Отидохме с колела до къщата на Луси, паркирахме ги до дворния душ и изтичахме на плажа, където Луси вече ни чакаше. Подаде на Лия три миди, които бе току-що събрала.

— Тези са идеални за твоята колекция. Ще напълним един буркан с мидени черупки и после от него ще направим нощна лампа. — Лия взе мидите и ги пъхна в джоба ми.

— Майката костенурка появи ли се? — попита Лия.

— Сама трябва да откриеш — рече Луси. — Двамата с баща ти ще отговаряте за тази миля от плажа. А аз отговарям за цялата програма.

Цяла ескадрила кафяви пеликани прелетя над нас. Носеха се така плавно и грациозно в сутрешното небе, че появата им приличаше на тих псалм във възхвала на самия полет. Минаха над главите ни като сенки, откраднати от душите на други сенки.

— Хайде да поплуваме — предложих.

— Не, първо трябва да прегледаме плажа за костенурки — поклати глава Лия.

— За тази работа ще разчитаме повече на Лия, отколкото на теб, Джак — каза Луси.

— Няколко минути не са от значение.

Продължихме да крачим в мокрия пясък и следите от стъпките ни, макар и различни по големина, издаваха една и съща форма, един и същ свод на ходилото. Лия не откъсваше поглед от пясъка и ето че изпищя, щом зърна тежките отпечатъци от костенурка, прорязали пътечка в пясъка пред нас. Ние с Луси нарочно изостанахме, за да й дадем възможност сама да открие гнездото.

Аз носех кофата и един счупен стик, с който опитвахме пясъка. Лия взе стика и се приближи до пясъчната купчинка, която костенурката бе натрупала, преди да се върне в морето.

— Снася яйцата си с лице към морето. Погледни следите. Костенурката запълва дупката със същите задни плавници, с които преди това я е изкопала — каза мама.

— Лия опита пясъка, така както я бе научила баба й в предишните два месеца на подготовка. Внимателно мушкаше стика и гледаше къде пясъкът ще поддаде. Най-накрая на едно място пясъкът се отрони, тя клекна и предпазливо мушна показалеца си.

— Тук е, бабо — извика тя. — Прилича на пресято брашно. А останалият пясък е сбит и натъпкан до кораво.

— Тази костенурка-майка е измамила доста миещи се мечки, но теб не успя, нали, Лия?

— Да извадя ли яйцата? — попита Лия и вдигна очи към баба си.

— Тази година всичките ще ги извадим и после пак ще ги заровим, но близо до моята къща, за да са ми под око. Така ще бъдат в безопасност.

— А какво ще каже на това Отделът по опазване на околната среда в Южна Каролина? — попитах аз.

— На тях това няма да им хареса — призна Луси. — Ти копай, Лия, копай!

Лия започна да изгребва с ръце пясъка от майсторски издълбаната дупка с форма на пясъчен часовник. Колкото по-надълбоко стигаше, толкова по-сериозна и съсредоточена ставаше. Разчиташе изцяло на усещането си от допира с рохкавия пясък. И ето че в един миг се отдръпна уплашено и замръзна.

— Там има нещо — каза тя.

— Вдигни го внимателно — рече Луси. — Вътре всичко е крехко и безценно.

Лия бавно издърпа ръката си и извади кръгло яйце, малко по-голямо от бебешки юмрук. Меко като кожичка и с цвят на слонова кост.

— Постави го внимателно в кофата, Лия — обади се Луси. — И гледай да бъде обърнато в същата посока, както е било в гнездото. Природата си знае защо. Но първо застели дъното на кофата с пясък. Така.

Лия продължи да вади яйцата едно по едно, като ръката й хлътваше в дупката чак до рамото.

— Четирийсет и осем, четирийсет и девет, петдесет... — Лия ги нареждаше едно върху друго, а Луси си отбелязваше в малко тефтерче.

— Погледни, костенурката се е опитала да изкачи тези камъни, но не е успяла. — Луси посочи следите, които водеха към големи гранитни камъни, донесени специално за да спрат ерозията. — Къщите ни убиват повече костенурки, отколкото ракът пустинник или миещата се мечка. Тук въобще не е трябвало да разрешават каквито и да било строежи.

— Седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет и три... — продължаваше да брои Лия.

— Това място добро ли е за гнездо? — попитах.

— Един хубав пролетен прилив със сигурност ще наводни гнездото. Няма начин да оцелее. Но за това не можеш да виниш костенурката. Какво да прави тя? Как да преодолее тези камъни — с въже и кука ли? Дори да успее, как ще ги прескочат бебетата й, като тръгнат обратно към морето? Безнадеждна история.

Луси си записа месторазположението на гнездото, деня и часа на откриването му и броя на яйцата, намерени в него — общо сто двайсет и две яйца. След това зарови дупката с крак.

— А сега да закараме тези бебенца на безопасно място — рече Луси и м и подаде тежката кофа.

Лия изтича напред и когато след миг вдигнах очи, за да я проследя, видях, че към нея се приближава жена в униформа.

— Коя е тази жена? — попитах Луси. — Ей там, до къщата.

— Това е самата напаст, при това дипломирана с магистърска степен — изпъшка Луси. — Остави ме аз да говоря. Обикновено изпада в паника, когато се държат любезно с нея.

Младата жена беше облечена в униформа и изглеждаше много симпатична. Оживено разговаряше с Лия за събирането на яйцата. Лия й посочи с ръка гнездото, а после взе да й обяснява как ще се погрижим за безопасността на яйцата в кофата.

— Винаги съм ненавиждала жени, които се казват Джейн — каза Луси и се приготви за схватка. — Самото име ги предразполага към запек и заядливост.

— Нима си правила социологически изследвания?

— Не, само житейски наблюдения, сине — прошепна тя, но щом приближихме униформената жена, гласът й стана силен и закачлив.

— Здрасти, Джейн. Тъкмо казвах на сина си колко много харесвам името ти. Джак, запознай се, това е Джейн Хартли. А ти вече си се запознала с моята внучка Лия.

— И ти си й разрешила да изрови цяло гнездо на костенурка! — каза Джейн с много официален и студен глас. Носеше униформата на Отдела по опазване на околната среда в Южна Каролина. — Обзалагам се, не си казала на Лия, че това е противозаконно, нито че миналото лято прекара един ден в затвора за същото това нещо.

— Това не е вярно, нали, бабо? — обади се Лия.

— Технически погледнато е така — призна си Луси, — но няма нищо по-неубедително от простата истина. Подай ми лопатата, Джак. Тук ще изкопая нова дупка.

— Длъжна съм да конфискувам тези яйца — каза Джейн и пристъпи към мен. Но Луси, изпълнена с решителност, веднага се изпречи между нас двамата.

— Тази година няма да жертвам нито едно яйце заради глупостта на идиотите от Отдела по опазване на околната среда. Нито едно! — отсече Луси.

— Обичаш да се правиш на самия Бог, нали, Луси? — каза Джейн.

— Твърде дълго — започна Луси и прелисти тефтерчето си — се придържах към правилата. Така ли е? Не докосвах гнездата. Спазвах духа и буквата на всичките ви нареждания. Природата си знае работата, непрекъснато повтаряха Джейн Хартли и Отделът по опазване на околната среда. Оставете яйцата, където майката ги е заровила. Оставете всичко да следва естествения си ход, нали така ми нареждахте? Природата била жестока, но за всичко си имало причина и обяснение.

— Тези правила продължават да са в сила и днес — прекъсна я Джейн. — Според нас е много по-логично да следваме създадените от Бога закони на природата, отколкото създадените от Луси.

— Да, но чрез моите закони оцеляват много повече костенурки и то се вижда от това тефтерче тук — каза Луси и размаха тефтерчето над главата си като оръжие.

— Баба обича костенурките — защити я Лия.

— Така е, обича ги — съгласи се Джейн. — Но не обича законите. За тях пет пари не дава.

— Синът ми е световноизвестен писател — рече Луси съвсем не навреме. — И ще запомни всяка обидна дума по мой адрес. Умът му е като бръснач.

— Изглеждате неподатлива на очарованието на майка ми — обадих се аз.

— Майка ви ни създава много неприятности, мистър Маккол — заяви жената. — Моята работа е достатъчно трудна и без да се разправям с хора, които се правят на големи еколози.

— Чуйте само какво направиха нейните хора. Изпратиха меморандум до всички проекти, свързани с опазване на костенурките по крайбрежието на Южна Каролина. Защото всеки остров от тук до Северна Каролина работи по отделна програма. Защото всеки остров си има своите проблеми, свързани с ерозията. Половината от естествената среда, в която костенурките снасят яйцата си, е била унищожена през последните десет години. Всички заети по проекта са ужасно загрижени. Тези хора обаче създадоха нови правила, според които ние не трябва да пипаме нито яйцата, нито гнездата на костенурките. Нямаме право да ги ограждаме, нито да ги пазим, нито да ги преместваме — нищо! В Кълъмбия, представете си, знаели по-добре какво да се прави. Само защото лапат по-големи заплати и смучат кръвта на честния данъкоплатец като мен.

— Някой трябва да плаща за моето мазерати — най-нагло я прекъсна Джейн.

— Не може ли да постигнем компромис? — попитах.

— Ако реша да се придържам стриктно към законите — започна самоуверено Джейн, — за всяко яйце от тази кофа ще получиш по една година затвор! — Като я чу, Лия писна да реве и това малко смути държавната чиновничка.

— Сто двайсет и две години затвор, татко! — изплака Лия, изтича до мен и ме прегърна през кръста. — Само за това, че сме помагали на баба.

— Аз си знаех, че не бива да се водя по нейния акъл. Лия, успокой се! Няма да ни затворят!

— Това обаче не важи за Луси... този път! — рече Джейн. — Още повече, че я хванах на местопрестъплението.

Луси се пресегна и взе кофата от ръцете ми.

— Опитах се да те вразумя. Бог ми е свидетел. Ти, Джейн, не живееш с този проблем всекидневно. Казвам ти, това, което искате вие, не е честно, не е правилно и съвсем не помага за оцеляването на малките костенурки.

— Колкото повече човек се намесва, толкова по-малък е шансът на костенурките да оцелеят — сопна се Джейн.

— Джейн, това е така само на теория. Само според вашите хартийки и доклади, където всичко звучи прекрасно, но не върши никаква работа.

— Луси, вършело е работа години наред. Още от ерата на динозаврите.

— Слушайте, сега ще ви кажа какво точно се случи. Отначало спазвахме всички указания на Джейн. До последната буква. Тъй като тя ни представи статистики, карти, диаграми, сравнителни изследвания и какво ли още не. Защото нейните хора пристигнаха тук тежковъоръжени с оръжие, значки и закона зад тях. Джейн, кажи на Лия точно какво се случи тогава. Кажи на детето какво излезе от вашите многоумни теории.

— Нашите теории са си много хубави — каза Джейн и си пристегна колана с кобура. — Според природните закони една част от гнездата отидоха зян. Бяха унищожени от хищници, но това се очакваше.

— Дотук нищо ново — обадих се аз.

— Сине, аз признавам твоето превъзходство, що се отнася до пици и други жабарски манджи, но от костенурки нищо не разбираш — каза Луси и погледна изпитателно Джейн Хартли, която устоя на взора й.

— Луси смята, че е над природните закони — рече Джейн.

— Джейн, мога да ти кажа, че в момента въпросните природни закони ме убиват — озъби й се Луси. — Много болезнено осъзнавам тяхната сила, защото съм им подвластна. Догодина вече няма да имаш удоволствието да водиш този спор с мен, но много се надявам, че някоя от другите дами ще ме замести достойно.

— Луси, предай ми тези яйца.

— Не! — отсече Луси. — Няма да стане! Какво ще ги правиш?

— Ще ги занеса в канцеларията — рече Джейн. — Ще ги снимам за доказателство. Ще ги прегледам за наранявания. След това ще ги върна на острова и отново ще ги заровя, колкото е възможно по-близо до първоначалното им гнездо.

— Тези яйца трябва да бъдат заровени веднага — каза Луси и грабна лопатата. — Ще преместя всички гнезда на сухо около къщата ми, разбра ли, Джейн? Само така ще мога да ги опазя, защото ще бъдат на двайсет метра от възглавницата ми.

— Значи ставаш закононарушител.

— А какво се случи с гнездата миналата година? — попитах.

— Нищо — отвърна Джейн.

— Само двайсет процента от тях се излюпиха, ето какво се случи! — отвърна Луси и започна да копае.

— Законите на природата надделяха — рече Джейн, обръщайки се към мен. — Луси греши, като взима толкова присърце тези яйца.

— Миналата година имаше сто и двайсет гнезда — взе думата Луси. — Но ерозията е толкова страшна, че всички започнаха да струпват бетонни блокове пред къщите си. По целия остров бяха плъзнали булдозери. Когато през май костенурките се появиха, нямаше къде да снесат яйцата си. Две от тях ги снесоха до водата, толкова отчаяни бяха. Ние ги преместихме.

— С наше позволение — намеси се Джейн.

— Да, но не получихме разрешение да преместим и другите гнезда и те бяха отнесени от пролетните приливи. Петдесет и шест гнезда. А това означава някъде към шест хиляди малки костенурки, които не са оцелели, защото Джейн и нейните колеги са ужасно глупави.

— Тогава сбъркахме, Луси. И си признахме грешката.

— Не ми разрешиха да сложа телена ограда, за да предпазя гнездата от миещите мечки и кучетата. И по тази причина изгубихме още двайсет и седем гнезда. Проклетите мечета са наводнили острова като хлебарки, защото обичат да се ровят в препълнените боклукчийски кофи. Веднъж видях седемнайсет мечета да се боричкат за едно гнездо с яйца от костенурки. Пръснаха черупките им по целия плаж.

— Имаме една и съща кауза, Луси. Ти така и не разбра това. Мистър Маккол, трябва да знаете, че майка ви беше такава и преди да се разболее — каза Джейн и вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Знам — отвърнах. — Нали ме е отгледала.

— Тая кучка пак ли те тормози, а, мамо? — Гласът беше на брат ми Джон Хардин, който надничаше зад вратата. Беше гол или поне без риза.

— О, Джак, забравих да ти кажа, че снощи брат ти се върна от Кълъмбия.

— Здрасти, Джон Хардин — поздрави го Джейн. — Кучката само малко тормози майка ти. Нищо особено.

— Мамо, да я набия ли? — попита Джон Хардин.

— Млъквай, че пак ще те подкарат към Бул Стрийт, ако не си държиш езика зад зъбите — подвикна му Луси.

— Джак, много ти благодаря, че ме посети в болницата — най-накрая ме забеляза Джон Хардин. — Да знаеш само колко съм те чакал да ми донесеш фъстъци и шоколад, както правеше навремето. Ама не, много ти е пораснала работата, за да се занимаваш с някакъв си Джон Хардин, нали? Все си зает по френски ресторанти да препоръчваш на хората сушени домати и оцетен еликсир, за да отделиш време за брат си. Не можа да си надигнеш дебелия задник, за да посетиш откаченото копеле, нали?

— Престани, Джон Хардин. Брат ти също още не се е съвзел от операцията.

— О, вярно бе, Джак — каза Джон Хардин. — Бях забравил. Ужасно съжалявам. Четох, че си бил ранен и исках да се кача на първия самолет, за да се погрижа лично за теб. Мамо, кажи му, че така беше.

— Точно така, скъпи — извика му Луси, а после сниши глас към мен. — В това състояние можеше да долети и без самолет.

— Кое е това приказно създание? — попита Джон Хардин, щом зърна Лия. — Това ли е прекрасната мис Лия Маккол?

— Здравей, чичо Джон Хардин.

— Тичай бързо да дадеш една целувка на чичо си — каза Джон Хардин, след което отвори вратата докрай и тогава видях, че е съвършено гол.

— Защо не си наметнеш нещо? — поклатих глава аз. — Лия никога не е целувала чисто гол мъж.

Като чуха това, Джейн и Луси вдигнаха глава към Джон Хардин, който стоеше гордо изправен в своята голота.

— Докато бях в болницата, станах нудист, мамо — каза Джон Хардин. — За мен това е въпрос на принцип. Сигурен съм, че ще подкрепиш решението ми. Уверявам те, то идва от убежденията ми, а не от глупостта ми.

— Я си слагай дрехите, момче! — извика Луси с убийствен глас. — Или ще те цапардосам с тая лопата. Покрий се да не те гледа това невинно дете. Никога не съм виждала подобно поведение посред бял ден.

Тя грабна шапката от главата на Джейн Хартли и я сложи пред очите на младата жена, за да не би да зърне хилавите гениталии на сина й.

— Луси, не ставай смешна. Аз съм човек, който се занимава с наука и подобна гледка не може да ме шокира.

— Аз пък съм майка, Джейн, и това страшно много ме шокира — каза натъртено Луси. — Джак, обади се в психиатрията и им кажи да дойдат да си приберат нудиста.

— Лия, Бог така ме е създал — обърна се Джон Хардин към дъщеря ми. — Виждаш ли нещо отвратително в Неговото творение? Признавам, че дудукът ми не е особено изящен, но кой ще дръзне да критикува нещо, създадено от самия Господ? Така ли е?

— Татко, какво е това „дудук“? — попита Лия.

— Жаргон за пенис — отвърнах.

— Благодаря, татко.

— За нищо, скъпа.

— Аз мисля, че дудукът ти е много симпатичен — обади се Лия с любезен тон.

— Видя ли, мамо, ти си просто една тъпа пуританка — радостно извика Джон Хардин.

— Добре, наричай ме както искаш, но върви да си метнеш нещо върху срамните части.

— Срамни части ли? — удиви се Джон Хардин. — Какво ще ти стане, ако кажеш нещо по-простичко и ясно като например патка, банан, чеп, кавал или кочан?

— Татко, това са думичките, за които ти говорих онзи ден. Дето ги чувам на детската площадка.

— Като ги научиш всичките, тогава вече ще знаеш, че си станала истинско американско момиче.

— Нали съм дошъл на този свят гол като пищов... — пак се обади Джон Хардин.

— Май че така беше — каза Луси и се обърна към Джейн. — Искаш ли кафе?

— С удоволствие — отвърна й тя.

— И гол ще се върна при истинската си майка земята, а не при онази жена, която, раждайки ме, ме е изложила на вечна нечестивост, гнусотия и безчестие. Онова куче, дето ходи по плажа, е голо. Чайката, пеликанът, делфинът — всички са голи както ги е майка родила.

— Стига си дърдорил, сложи си гащите и ела да пиеш с нас кафе.

— Джейн, знаеш ли, че сред нудистите се срещат много по-малко престъпници, отколкото сред други групи хора? — попита я Джон Хардин.

— Не знаех — отвърна Джейн, — но това не ме учудва.

— Аз те плаша, нали? — обърна се той отново към Джейн Хартли. — Никога не си виждала истински шизофреник и сега трепериш, нали?

— Престани, сине! — извика му Луси. — Няма нужда да си връчваш акредитивните писма. Голотата ти говори достатъчно.

— Джон Хардин, и сестра ми е шизофреничка — каза Джейн и влезе в къщата след Луси. — Всички тези номера са ми добре известни.

Джон Хардин се загледа след нея.

— Хубава е, нали, Джак?

— Да, много.

— Лия, как смяташ, тя дали ме харесва? — попита Джон Хардин с нежен глас.

— Ще те хареса повече, ако се облечеш — отвърна му Лия.

— Това са предразсъдъци — каза той и гласът му помръкна с една октава.

— Тя просто е свикнала да гледа облечени момчета, това е всичко — каза Лия.

— Така ли? — поуспокои се Джон Хардин. — Никога не съм умеел да говоря с хубави момичета. Може би ти ще ме научиш, а, Лия? Самата ти си толкова красива. Сигурен съм, че един ден ще станеш мис Италия. Освен ако не останеш тук, тогава ще те изберат за мис Америка.

— Ето, така й говори, Джон Хардин — каза му Лия. — Това сигурно ще й хареса.

— Знам, че се започва със „здрасти“. Това го правя. После знам, че трябва да кажеш нещо от рода на „какъв хубав ден“. И това го казвам, ако денят е хубав. Ами ако вали или е студено, тогава какво се казва? Ами след това? Как продължаваш след бюлетина за времето? То много неща можеш да кажеш, но какво ще иска да чуе едно хубаво момиче? Това е пълна загадка за мен. Дали ще се интересува например, че предишната нощ е имало земетресение в Пакистан? Което всъщност е много важно. Или ще предпочита да говорим за филми, за козметика. Да, ама аз не употребявам козметика, какво мога да й кажа? Толкова много неща знам и мога да й кажа, но в такива случаи обикновено главата ми се изпразва и аз мълча. Хубавите момичета ме мразят, Лия.

— Не, не те мразят. Те просто не те разбират. Кажи им как се чувстваш, кажи на мис Хартли, тя ще те разбере.

— Сега? Веднага ли?

— Не, недей да бъдеш толкова припрян. Изчакай да му дойде времето — посъветва го Лия.

— Не мога — оплака се Джон Хардин. — Като че никога не му идва времето.

На следващия ден заведох Лия на остров Орион, за да види къщата, която Джон Хардин си бе построил сред клоните на един двестагодишен дъб, надвесен над малко заливче, дето се пълнеше само при прилив. Тъй като беше много сръчен и разполагаше с много свободно време, бе успял да си направи пет отделни стаи и една открита веранда. Цялата къща бе изградена от небоядисан чам. В архитектурата й имаше нещо ексцентрично и в същото време очарователно. Спрях под нея, натиснах клаксона и след миг Джон Хардин се появи и ни спусна една дървена стълба. Озовахме се в малка спалня с хамак и библиотека, пълна с издания с меки корици. Отвсякъде духаше и къщата беше неизползваема през зимата, то и без това студените месеци обикновено съвпадаха с неговите кризи и той ги прекарваше в психиатрията на Бул Стрийт. Преминахме в следващата стая.

— Това е стаята за гости. Още никого не съм канил, но когато това стане, гостите ми ще спят тук. Лия, ти винаги си добре дошла.

— Благодаря ти, Джон Хардин. Толкова си мил.

— Но за останалите от семейството къщата е абсолютно забранена. Джак, само да съм те видял да се навърташ наоколо!

— Не бих посмял — отвърнах аз. Обзе ме тревожното усещане на клаустрофобията, докато преминавах от едно миниатюрно помещение в друго. Струваше ми се, че всичко се олюлява под краката ми. Чувствах се като закотвена яхта през ветровит следобед. Джон Хардин бе украсил стените на всекидневната си с рисунки на негови приятели — пациенти от психиатрията. Приличаха на пощенски марки от страна, където кошмарите са единствената атракция за туристи. Някакъв нов жанр изкуство, в който отчаянието бе изопачило всички форми и образи.

— Всички художници са шизофреници — каза Джон Хардин на Лия. — Знаеш ли това?

— Не, не мисля, че е така.

— Те всички виждат света по много странен начин. И рисуват онова, което най-много им се удава — деформацията.

— Всички тези рисунки от твои приятели ли са? — попита Лия.

— От единствените приятели, които познавам. Онези, дето са били на торазин най-малко една година. Торазинът така те откъсва от теб самия, че изкуството е единственото нещо, което ти напомня, че все още си тук, на тази земя.

— Хубави са — каза Лия, но усетих, че се бои да не каже нещо, с което би могла да засегне изнервения, напрегнат и лесно докачлив свой чичо. — И аз ще ти нарисувам нещо, искаш ли?

— Разбира се. — Лицето на Джон Хардин изведнъж се разнежи. — Ще го пазя като очите си. Обещавам.

— Ще ти нарисувам Пиаца Фарнезе в Рим — каза тя. — Толкова ми липсва, че щом затворя очи, виждам целия площад.

— Наистина ли толкова ти липсва? — попитах Лия.

— Да, татко. Това е моят дом.

— Твоят дом е Уотърфорд — обади се Джон Хардин. — Всичко останало е местен колорит.

— Но аз израснах в Рим — рече Лия. — И той ми харесва.

— Никога не съм обичал хора, които не говорят английски — каза Джон Хардин. — Имам чувството, че крият нещо.

— Невероятно! — обадих се аз. — Типично южняшко усещане.

След това Джон Хардин извади лист хартия от джоба си и тихичко го прочете наум, после се обърна към Лия:

— Тук съм написал нещо, но ще имам нужда и от твоята помощ. Вчера видях, че си голям специалист по отношенията между жени и мъже.

— Грешиш — отвърна му тя. — Аз дори си нямам приятел.

— Но ми даваше съвет как да разговарям с Джейн Хартли, за да й направя впечатление.

— Просто трябва да се държиш естествено, това е всичко.

— Чуй сега това — помоли я той. — Ти ще бъдеш Джейн, а аз ще си бъда аз.

— Боже господи! — възкликнах.

— Няма нищо, татко — прекъсна ме Лия, преди да успея да продължа. — Добре, прочети ми го, а аз ще се опитам да изпълня ролята на мис Хартли.

— Тя е естествоизпитател. Биолог. Затова трябва да я заинтригувам в течение на разговора. Да й дам да разбере, че имаме еднакви интереси. Значи, сядаме в ресторанта и си поръчваме вегетарианска храна.

Джон Хардин изглеждаше объркан, после погледна записките си и продължи.

— Джейн, ти знаеш ли, че мъжката нощна пеперуда издава толкова силен звук, че въздушните вълни могат да убият други насекоми?

Той вдигна очи към Лия.

— Не, не знаех — отвърна тя. — Но това е много интересно.

— Мъжката нощна пеперуда е най-голямото страшилище в света на насекомите. — Джон Хардин пак надникна в записките си. — А знаеш ли, че по последни изследвания алигаторите предпочитат месото на лабрадорското куче пред това на френския пудел? Изследователите смятат, че алигаторите вече толкова дълго време живеят край игрища за голф и жилищни квартали, че домашните кучета са станали предпочитана част от тяхното меню.

— Бедните кучета! — Лия направо се ужаси.

— Времето е чудесно, нали, Джейн? — продължи да чете Джон Хардин.

— Да, затопля се с всеки изминал ден — отвърна му Лия и потърси с поглед одобрението ми. Аз й кимнах да продължава в същия дух. — Дали утре ще завали?

— Добре, че отвори дума за дъжд. Защото той ми напомня за сняг. Знаеш ли, че женската полярна мечка покрива с лапа носа си, когато застава пред дупката в леда, за да лови тюлени? И това е така, защото носът й е черен, а снегът наоколо е бял. И като е бял, мечката се слива с останалата белота и тюленът не може да я види.

— Откъде знаеш толкова много неща за природата? — попита го Лия.

Джон Хардин се усмихна и продължи да чете от листчето хартия.

— Защото според мен човекът е част от природата и когато изучава природата, той всъщност изучава себе си. Утре отивам в библиотеката. Трябва да прочета всички книги за природата. Докато се реша да поканя Джейн на вечеря, трябва да знам повече за животните от всеки друг.

— А кога възнамеряваш да я поканиш? — попитах.

— Ще минат години — отвърна той. — Ще ми трябват поне две-три години, за да се подготвя.

— Но дотогава тя може да срещне друг човек — обади се Лия.

— Съществува такава опасност, но без риск за живота не може — каза Джон Хардин, докато ние с Лия вече слизахме по дървената стълба. — На никого не казвайте за моята къща на дървото — предупреди ни той, слезе с нас и заедно тръгнахме по брега. — Враговете ми са навсякъде и сигурно ще позеленеят от завист, като разберат, че съм свободен човек.

— Ние сме като гроб — успокоих го аз.

Докато минавахме покрай старата ни рибарска колиба, Джон Хардин отключи вратата и ни покани да влезем. Зарадвах се, като видях, че вътре е подредено, счупените прозорци са сменени и всичко е боядисано. Малката печка за дърва си стоеше още в ъгъла. Джон Хардин използваше колибата за дърводелска работилница. Инструментите му бяха в идеално състояние и безупречно подредени. Насред помещението бяха струпани прясно отрязани дъски, които миришеха на чисто.

— Знаеш ли защо съм докарал тоя дървен материал? — попита той.

— Нямам представа.

— Ще направя ковчег за мама.

— Откъде ти хрумна? Мама знае ли?

— Разбира се, че не знае. Това ще бъде изненада. Поне за ковчег да не се тревожи. Ще го направя здрав и красив.

— Това сигурно ще й хареса — каза Лия.

— Не знам — измънках аз.

Лия ме погледна неодобрително и продължи:

— Баща ми не е прав. Идеята ти е прекрасна.

— Джак, ще видиш, това ще бъде истинско произведение на изкуството. Най-красивият ковчег в целия щат — каза Джон Хардин, после се огледа да не би да го подслушват и рече съзаклятнически: — Нали знаеш, този щат е пълен с алкохолици и лъжесвидетели, разбойници, мошеници, сводници, сатанински изчадия и хора, които не си плащат данъците.

— Хора, които не си плащат данъците ли?

— Ами да, аз например не трябва да плащам данъци, защото съм шизофреник, но има хора, които въобще не попълват данъчни декларации. Те са по-нисши дори от гъбите и лишеите, които растат по дърветата.