Пат Конрой
Блус в лятна нощ (31)

30

Всеки път, когато наближавах дома на Шайла, ме обземаше тягостно усещане. Не чувствах нито утеха, нито трепета на завръщането у дома, докато водех дъщеря си в къщата, където майка й бе играла като дете, преди да стане най-красивата самоубийца в целия град. Трупът й — легнал между мен и семейство Фокс — продължаваше да ни разделя и по всичко личеше, че помирение няма да има. Срещите ни бяха кратки, но любезни. Самото въодушевление на Лия и нейната доброта ни свързваха в съюз, който всички смятахме за ценна придобивка, дошла в резултат на моето завръщане в Уотърфорд. Тъй като Лия се нуждаеше от нашите добри отношения, гледахме да не я разочароваме. С Рут разговаряхме делово, но с приятелски тон, а що се отнася до Джордж — и двамата старателно избягвахме всякакви срещи и се държахме така, сякаш бяхме подписали мълчаливо споразумение да не даваме воля на взаимната си ненавист. Но вежливите ни обноски само потискаха враждата помежду ни.

Къщата на Рут щеше завинаги да си остане едно кътче от Европа и ходът на дните в него се диктуваше единствено от собствените й халюцинации. Рут и Джордж Фокс не можеха да се примирят с липсата на родина. Измъчваше ги носталгия по страната, която бяха заключили в своите куфари и денкове. Америка бе превърнала децата им в американци, но тях не бе успяла да промени и на една йота. Имигрантският английски излизаше тромаво от устата им, беше или твърде разнороден, за да е точен, или твърде разговорен и неясен, за да бъде разбран. Английският беше четвъртият чужд език в речника на Джордж и третият в речника на Рут. Джордж Фокс обаче продължаваше да сънува на полски, а Рут на идиш, а и двамата смятаха, че е истинско чудо, дето още могат да сънуват.

Един ден, точно по време на фестивала в Сполето, Рут Фокс ми се обади, за да ме попита дали съпругът й може да заведе Лия на концерт камерна музика в Чарлстън. Съгласих се с удоволствие, след което тя ме покани на вечеря в нейната къща, защото, както се изрази, искала да обсъди някои неща с мен. Според нормите на официалното общуване, което бяхме възприели, разбрах, че Рут иска да ми разкаже за детството си в Европа. Ние двамата се разбирахме „стенографски“, с една-две думи. Заради Шайла се опитвахме да бъдем добри един с друг, заради Лия се опитвахме да намерим онези дипломатически пътища, които да ни изведат към примирие, което пък щеше да ни даде възможност отново да се обичаме както преди.

Лия беше нашата най-безопасна тема на разговор и ние с охота я продължихме и след като бяхме изпратили Лия и Джордж за Чарлстън. Вечерята бе сложена върху бяла плетена маса заедно с бутилка калифорнийско шардоне. В далечината се разнесе кучешки лай на фона на монотонното бръмчене на електрическите косачки от съседните морави. Въздухът бе натежал от летни аромати, а пчелите жужаха във възхвала на разцъфналия жасмин. Както седяхме един срещу друг, Рут започна да ми разказва за Полша и всичко, което се бе случило след нахлуването на германците.

Рут Фокс бе израсла в град Кронилов в Полша. Дъщеря на правоверния равин Ефрем Граубарт, чиято любов към Талмуда била широко известна дори в околните градове. Майка й се казвала Хана Шем-Тов. Дядо й бил търговец, който продавал водка и бренди — груб, открит човек с мнение по всички въпроси. Бабата на Рут се казвала Марта — благочестива женица, която еднакво обичали и евреи, и християни.

Рут се радвала на щастливо и спокойно детство. Ала когато станала на тринайсет години, избухнала войната. Целият неин свят лумнал в пламъци, бомбите сринали града до основи и пътищата почернели от обърканите и ужасени бежанци.

След първия ден от бомбардировките Рут и нейното семейство си легнали, а миризмата на изгоряло парела ноздрите им. Дядото Моше Шем-Тов подхванал спор с нейния баща, равина. Настоявал всички веднага да тръгнат към руската граница, където приятелите на Моше щели да им помогнат да прекосят границата. Но Ефрем Граубарт не можел да изостави паството си и като равин чувствал, че сега е моментът да стои до клетите бедняци, които както никога се тълпели в синагогата. И тъй като дъщеря му категорично отказала да изостави съпруга си, а пък жена му — да се отдели от единствената си дъщеря, идеята на Моше останала неосъществена, въпреки че в последните кошмарни дни той не преставал да обмисля нови бягства. Полската армия била вече разбита и немските войници изливали яростта си върху беззащитните евреи. Германците влезли в Кронилов и плъзнали навсякъде — непобедими и вездесъщи.

Още от първия ден на бомбардировки и артилерийски обстрел майката на Рут започнала да шие дрехи за децата. Като приключила и дрехите за Рут и сестра й Тоня били готови, Хана отишла при баща си и най-неочаквано го помолила да й даде парите, които възнамерявал да й остави в наследство. Моше бил направо стъписан и на бърза ръка скастрил дъщеря си. Ала Хана била наследила част от неговото лукавство и чувство за самосъхранение. Отдавна се заслушвала в приказките на евреите от Кронилов за възхода на нацистите и Адолф Хитлер и много добре знаела, че за онези, които останат в града, няма бъдеще. Думите се лееха от устата на Рут като поток и аз се оставих да ме носи по течението му.

— Мама се подготвяше за германците, като шиеше дрехи. По една дебела топла рокля за мен и за сестра ми. Дядо ми Моше не можеше да откаже нищо на единствената си дъщеря и след като тя му обяснила, че се налага да остане до съпруга си — равина, споделила му, че възнамерява да осигури поне бягството на децата. Тогава Моше й дал шестнайсет златни монети, които криел в една книга — златни монети с образа на цар Николай Втори. Тя взела монетите, покрила ги с плат и ги зашила като копчета на новите дрехи — осем за мен и осем за сестра ми.

Докато роклите станат готови, германците вече бяха установили собствено извънредно правителство в разрушения и парализиран град и се отдадоха на любимото занимание — да намаляват броя на примрелите от страх граждани. Гавреха се с невъоръжени мъже, ей така, за удоволствие. Ръгаха ги с байонетите си, особено евреите, защото не понасяха външния им вид. Любимото им забавление беше да принудят някой невинен човечец да се моли за пощада на развален немски, от който войниците примираха от смях.

След разстрелите и другите мъчения майка ми винаги излизаше на улицата да помага на ранените и веднъж доведе у дома едно момче, което бе пострадало, когато германците открили огън срещу уличната тълпа. Казваше се Стефан и мама се грижеше за него като за собствен син. През първите няколко дни положението му беше критично, изглеждаше на косъм от смъртта, но мама не се отделяше от постелята му и с грижите си го изправи на крака. Моята майка Хана си беше такава. Щом някой е ранен или има нужда от помощ, не се интересуваше дали е евреин или неверник. Стефан остана дълго време в безсъзнание, мяташе се, бълнуваше и не знаеше на кой свят се намира. Най-сетне положението му взе да се подобрява. Беше селянче от покрайнините на Кронилов и когато позаякна, изпрати вест по калайджията Фишман, който пътуваше от село на село. Фишман казал на майката на Стефан, че синът й е добре и се намира в къщата на един равин. Когато Христина, майката на Стефан, пристигна в нашата къща и завари сина си жив и здрав, тя толкова се зарадва, че от благодарност падна на колене и започна да целува ръцете на мама.

Войната продължаваше и положението на всички полски евреи се влошаваше с всеки изминал ден. Нацистите издигнаха бесилка недалеч от главната квартира на командира си Ландау и на нея с особена наслада бесеха евреите, които бяха заловили да крадат хляб или да укриват собствените си бижута и други ценности. После организираха гетото и подкараха евреите към него. То се намираше в най-бедната, най-изостаналата част на града, където мръсотията бе невъобразима, а водата — непречистена. След като първата зима отмина, храната вече съвсем не достигаше и тогава взеха да ни местят по трудови лагери. Семействата се мъчеха да останат заедно, неразделени, но рядко успяваха. Избиваха евреите където и както им падне, само за това, че бяха евреи.

Мама имаше една добра приятелка християнка, с която бяха израснали заедно като деца. Казваше се Мария. Майка й умряла от инфлуенца, когато била съвсем малка. После бащата на Мария се оженил за една вдовица с пет деца и понеже гърлата в семейството станали твърде много, изпратил Мария в манастир, за да се изучи за калугерка. Калугерското й име беше сестра Паулина. Тя често се обаждаше на мама с писма, описваше й живота си и я молеше да й пише по-често. Непрекъснато повтаряше в писмата си, че ако може с нещо да помогне, ще го направи с удоволствие, въпреки че не разполагала с пари, а само с молитви и с единия си Бог. И така, освен че приши монетите с образа на Николай Втори като копчета на роклите ни, мама пъхна в тях и адреса на варшавския манастир, където се намираше сестра Паулина. Скри го в подгъва. Беше четливо написан и тя ни каза, че ако някога се озовем във Варшава, трябва да отидем и да потърсим сестра Паулина. Освен това ни накара да научим адреса наизуст и всеки ден ни изпитваше дали сме го запомнили.

Една сутрин, още по тъмно, градът се събуди от виковете на германците: „Вън, евреи! Всички вън от къщите, измет такава! Гадове! Юден! Юден!“ Нямаш представа как звучи думата „евреин“ в устата на човек, който те мрази. Германците произнасяха думата юден, сякаш това е най-мерзкото богохулство.

Заповядаха на всички евреи да излязат на площада и там започна подборът. По броя на камионите дядо разбра, че пратката ще бъде голяма и този път няма да ни се размине. Тайно от всички нас той бе подготвил едно скривалище в тавана на съседната къща. Когато всички евреи излязоха на улицата, дядо ни заповяда да го последваме през задната врата, а после нагоре по една тясна стълба, дето водеше към убежището, което бе подготвил със вой приятел. Бяха платили скъпо и прескъпо за това място, което не се виждаше отникъде и можеше да се достигне само по въпросната стълба. Беше заредено с храна, купена на черната борса. Двамата бяха направили сметка по колко души от двете семейства могат да бъдат спасени.

Нацистите обградиха всички евреи в гетото, докато ние — двете семейства — се качихме по стълбата и се скрихме на сигурно място. Таванът беше малък и не се проветряваше отникъде. Чувахме убийствените крясъци на германците и пърпоренето на камионите, които напускаха площада, натоварени с евреи. Баба се разтрепери и скри лице в косата на сестра ми. Всички бяхме примрели от страх и не смеехме да гъкнем. И най-слабият звук можеше да означава смърт.

Скоро чухме как германците претърсват сградите за укрили се евреи. От далечината долетяха писъци, а после — изстрели. Баща ми, равинът, стоеше с особено изражение на лицето си. Знаех, че е погълнат от молитвата си и мислено е далеч от тук. Но ние, останалите, все още се намирахме „тук и сега“ и страхът ни беше така голям, че човек можеше да го докосне с пръст.

Под нас германците взеха да претърсват първия етаж на сградата — същата, в която се укривахме. Не смеехме да дишаме. И точно тогава, когато се приближиха към стълбата, бебето на голямата дъщеря на семейство Смитберг се разплака.

Видях погледите, които си размениха дъщерята на Смитберг и съпругът й. Самият Смитберг и съпругата му. А моята баба изпадна в отчаяние, като чу бебето. Щом долови стъпките на германците по стълбата, изплака: „Ти ни уби, съпруже.“ Майката запуши устата на бебето с ръка, но това не помогна. Бебето се разплака още по-силно. Тя му предложи гърдата си, но бебето отказа да я засмуче. Плачът му ставаше все по-силен, докато съпругът й го грабна, запуши устата му с огромната си длан и стисна ноздрите му с пръсти. Бебето се умълча. Кожата му посиня. Никой нищичко не каза, въпреки че бебето умря пред очите ни. Германците вече претърсваха втория етаж. Изглежда, попаднаха на някой укрил се, защото отново се разнесоха изстрели. Дочухме и нещо много по-лошо. Кучешки лай. След миг германците бяха точно под нас, а кучешкият лай ставаше все по-яростен. Кучетата опъваха каишките и бързаха да стигнат скривалището ни.

Подкараха ни навън, но всички пищяха така неистово, че аз не си спомням нищо, освен това, че един германец удари дядо с приклада на пушката си и го повали на земята. Изтичах и се хвърлих върху него. Исках да го предпазя от нови удари. Тогава майка ми изпищя и ме извика по име. Моето име беше последната дума, която излезе от устата й. Един от войниците я застреля в главата. Огромно острие блесна пред очите ми, от гърлото на дядо бликна струя кръв и плисна в отсрещната стена. Кучето пък ръфаше гениталиите на Смитберг, който безуспешно се опитваше да се защити. Тогава двама от войниците грабнаха сестра ми, другите момичета и мен и ни поведоха надолу по стълбите. Там ни изнасилиха. Сестра ми я изнасилваха точно до мен. Когато нейният войник свърши, извади нож и й преряза гърлото. Другите момичета ги застреляха и ги оставиха.

Войникът, който лежеше върху мен, беше съвсем млад. Почти момче с изплашени до смърт очи. Когато свърши, той ме погледна. В стаята бяхме останали само ние двамата и труповете на другите момичета. Беше разкъсал гащите ми и след като приключи, нямаше сили да ме погледне. Вдигна панталоните си, оправи се и изтупа прахта от униформата си. Вдигна автомата си и се прицели в мен. После го свали. Сложи пръст пред устните си, после се наведе, взе кръв от трупа на сестра ми и я размаза по лицето ми. Кръвта й бе още топла и той се помъчи цялата да ме покрие с нея. След това изстреля един куршум в тялото на сестра ми и ми направи знак да се правя на умряла. Останах да лежа, докато всички камиони си тръгнаха и наоколо утихна. Станах и тръгнах към отвора на канала, който водеше към реката. Вече не чувствах никакъв страх. Като жив мъртвец крачех по слизавите нечистотии под улиците на града, а когато стигнах реката, изчаках да се свечери. Нощта падна и аз станах да вървя. Бързах да се махна от града. Изкъпах се в реката. Изчистих се от кръвта, градските нечистотии и слузта на германското момче, която беше още вътре в мен. Тогава се отправих към последния мост, огледах се и като се уверих, че наоколо няма никой, го прекосих. Вървях сам-самичка в тъмното под звездите. Исках да намеря онази ферма, в която живееше раненото момче Стефан и майка му Христина. В ушите ми звучеше гласът на мама: „Ще отидеш да намериш Христина. Или Стефан. Те ще се погрижат за теб, поне за известно време. Но те са много бедни. Не бива дълго да оставаш при тях, защото съседите може да кажат на германците, а дойдат ли те, всички ви ще убият.“

Нощта беше непрогледна, пътят — черен и аз не виждах нищо, но продължавах да вървя. Молех се за нашите и за себе си — да намеря фермата на Стефан и Христина.

На сутринта спрях пред малка къща. Един мъж излезе от плевнята и запали цигара. Исках да го попитам къде се намира фермата на Стефан, но като го погледнах в лицето, разбрах, че не мога да му се доверя. Затова продължих по пътя си, криех се и така стигнах до втора ферма. Там зърнах едно момиче — малко по-голямо от мен. В полето работеха мъже, но чак в далечината. Бях прегладняла, приближих се и й извиках. Тя се сепна, но дойде при мен и ме зяпна с ококорени очи. Видях, че по крака ми се стича кръв, не много, от онова, което се бе случило предишния ден. Тя ме заведе в къщата при майка си и двете малки братчета. Попитах за Стефан и Христина и тогава майката каза на дъщеря си, че съм еврейка, и й заповяда да ме върне там, където ме е намерила.

Излязохме от къщата. Но полското момиче ме заведе в една плевня и ми даде яйце. След това ме хвана за ръка и ме поведе през полето. Когато минахме покрай работниците, тя им махна, после ме сръчка и аз да им махна, все едно че ги познавам. Без да разменим дума, разбрах, че ме води към къщата на Христина. Минахме покрай едно поточе и тя ме накара да си измия крака. Вървяхме много дълго, или поне на мен ми се стори така, може би защото бях премаляла от глад. Пристигнахме в къщата на Христина и Стефан и те много се зарадваха, като ме видяха. Преди момичето да си отиде, аз се затворих в една от стаите и откъснах едното копче. На тръгване излязох да й благодаря и първата златна монета дадох на нея. Първата петрублева монета с лика на Николай Втори.

Знаех, че за Христина и Стефан е опасно да ме приютят. Криеха ме в плевнята над свинарника. Вонята беше толкова ужасна, че от нея и немските кучета не биха могли да ме подушат. Двамата ме предупредиха, че мъжът на Христина мрази евреите и на него не може да се има доверие. Тогава им казах, че не съм видяла да убиват баща ми и че искам да го намеря и да споделя съдбата му, каквато и да е тя. Христина и Стефан се спогледаха някак странно и тя му каза да ми покаже, но да внимаваме.

Нахраниха ме и Стефан ме поведе през полето, а после поехме по един горист хълм. Но още преди да го изкачим, чух изстрели. Стефан ме предупреди да мълча, иначе германците и нас щели да убият. Стигнахме до билото и залегнахме. Тогава видях камионите, от които скачаха на земята стотици и стотици евреи. В земята зееха огромни ровове. Германците накараха евреите да се съблекат голи и да се наредят по ръба на рова. Малки дечица пищяха и се притискаха в майките си. Имаше и старци, и бебета. Всички се строполиха в рова. След това накараха други пленници да хвърлят вар и пръст върху разстреляните тела. Толкова много бяха убитите, че човек не можеше да ги преброи. Започнах да се взирам с надежда да открия баща си, но кой можеше да го различи от толкова далеч. Хората изглеждаха като мухи. Най-накрая извърнах глава и се разплаках. Плаках, докато очите ми пресъхнаха. Бях на тринайсет години. Стефан стоеше до мен, а сълзите ми се стичаха, докато слънцето залезе и всички камиони си отидоха.

Стефан тръгна да се връща, но аз не исках да вървя с него. Вместо това се втурнах надолу по хълма. Тичах, тичах, имах чувството, че съм пробягала огромно разстояние. Отначало Стефан се опита да ме спре, после разбра какво ми е и продължи да тича след мен. Исках да видя дали баща ми все пак не е жив. Луната не се беше изпълнила докрай, но светеше ярко. Стигнах до рова. Миришеше на кръв, вар и изпражнения. Дочух нещо, но не можах да различа звука. Стефан вървеше зад мен като ангел-хранител, като Божи пратеник, сякаш изпроводен да ме следи и да ме пази. Започнах да викам баща си по име. После взех да изреждам имената на цялото си семейство, крачейки по още влажната пръст. Дочух нещо. После усетих, че земята под краката ми мърда. Чувах гласовете на заровените евреи. Устните им бяха открили пролука и те молеха за помощ, преди да се задушат. И всичко това ставаше под мен. Живите се гърчеха в агония и прясната пръст се движеше под краката ми. Пристъпих ужасена, защото с всяка крачка смазвах по някой недоубит. Моите стъпки ги раздвижиха. Продължих да викам името на баща си и да тъпча полумъртвите евреи, които бяха мои съседи от Кронилов. Най-накрая Стефан ме дръпна за ръка, върна ме обратно в плевнята и всеки ден идваше да ми носи храна. Но не щеш ли, един ден баща му го проследил и така откри и мен.

Бащата беше едър, силен мъж. Беше ужасно ядосан на Стефан и на Христина. Как са посмели да скрият еврейка в неговата ферма, без да му кажат! Те му отвърнаха, че моята майка е спасила живота на Стефан, но нищо не можеше да трогне този човек. Викна, че ще ме убие и ще ме хвърли на свинете, ако не се махна още на следващия ден. Същата вечер те ме заведоха в близката гора и там ме скриха. Но ето че една сутрин Христина ми каза, че брат й ще ме заведе при сестра Паулина. Брат й Йозеф щял да кара цяла каруца животински кожи на пазара във Варшава и можел да ме скрие между тях. Преди да се сбогувам, оставих по една монета на Христина и Стефан и им благодарих, задето са спасили живота ми, след което дадох на Йозеф адреса с името на манастира, в който живееше сестра Паулина, дето мама ми го бе пришила в подгъва на роклята.

В продължение на няколко дни стоях заровена под кравешките кожи. На всяка крачка ни спираха немски патрули, но Йозеф караше кожи, от които щяха да се правят ботуши за немската армия, и затова минаваше без проблеми. През нощта пристигнахме в старата част на Варшава. Никога не бях виждала толкова голям и красив град. Прекосихме Висла и тогава Йозеф ми рече, че това е най-голямата река в света. А сигурно и най-дълбоката. Взе да ми показва красотите на града — онези, които той харесваше. Много се гордееше със столицата на своята страна. Много се гордееше, че е поляк, и когато минавахме покрай германците, Йозеф сваляше почтително шапката си, но веднага след това започваше да ги кълне и проклина. Беше странен мъж, но с мен се държеше много мило.

Най-накрая стигнахме до улицата с манастира. Йозеф заудря медното чукало по портата. Намигна ми.

Показа се една стара калугерка и Йозеф взе да й обяснява нещо, като от време на време сочеше към колата, а тя клатеше глава в знак на несъгласие. Повишиха тон, а после калугерката се скри. Появи се друга сестра и тя взе да спори с Йозеф. Напразно. Той се оказа упорит човек, бил дошъл да говори само с една сестра и нямало да по мръдне, докато тя не излезе. Най-сетне се появи трета сестра, която изслуша Йозеф най-внимателно. Усетих, че този път ще бъде различно, защото тя излезе напред, показа се извън сянката на портата и тръгна към мен, докато изслушваше обясненията на Йозеф за нашето пристигане. „Ти си момичето на Хана, така ли?“ — попита ме тя, аз й кимнах и тогава разбрах, че това е Паулина. Когато целунах Йозеф по двете бузи за сбогом, пъхнах една от мамините монети в джоба му. Направих го скришом, за да я намери по-късно, тъй като не мислех, че ще приеме какъвто и да било подарък.

Паулина ме заведе право при майката игуменка, която разреши да остана, но това не се хареса на една от калугерките. Тя се казваше Магдалена и взе да разправя, че щом в манастира има еврейка, всички сестри ще бъдат измъчвани, изнасилени и убити и светинята им ще бъде осквернена от нацистите. Тя продължи да нарежда, че няма място за еврейка в един манастир, където всички са отдадени на молитва и тежък труд. Но другите сестри не се вслушаха много-много в думите на тази Магдалена.

И тогава за най-голямо мое учудване Паулина каза на всеослушание, че аз съм искала да се изуча за католичка. Игуменката ме попита вярно ли е и аз отвърнах „да“. Тогава Паулина додаде, че сигурно ще искам да стана и калугерка, и аз отново казах „да“, защото видях, че тази Магдалена мрази евреите точно толкова, колкото и нацистите. Кимнах, усмихнах се на игуменката и потвърдих, че много искам да стана монахиня.

Същата нощ разказах на Паулина какво се беше случило с мама и с цялото ни семейство. Тя плака дълго, защото много обичаше мама. Веднага след това се зае да отреже косата ми и да ме преоблече в униформа на послушница. Цял месец живях в нейната стая и тя денем и нощем ме учеше на молитвите и катехизиса. Докато ги запаметявах, не спираше да ми повтаря, че това, дето го уча, ми трябва, за да оцелея. Показа ми как да правя кръстния знак, да коленича пред олтара и да топя пръстите си в светената вода, когато влизам в параклиса. Често ми казваше: „Рут, това може да спаси живота ти, ако се случи да те хванат германците.“ Всяка сутрин ставахме рано за първата служба и аз наблюдавах най-внимателно всяко нейно движение. Падах на колене, когато тя коленичеше, и се изправях, щом тя се изправеше. Казвах молитвите си на латински, отброявах ги по зърната на броеницата и не спирах да се моля.

Останах две години в този манастир. Всеки ден се причастявах, пеех химни и се изповядвах. Но дълбоко в душата си пазех една тайна. Когато прекрачих прага на манастира, аз все още носех роклята със златните, направени на копчета монети и тогава Магдалена ми каза, че трябва да я дам на бедните. Но точно тази рокля не можех да дам, защото не знаех какво още ме очаква. Затова една нощ, докато всички спяха, аз я занесох в църквата, която е в съседство с манастира. Там, в дъното на църквата, открих един страничен олтар със статуята на Дева Мария. Под статуята открих една кухина и там скрих роклята с монетите.

И тогава всеки ден започнах да се моля пред тази статуя на Дева Мария. Паулина и игуменката забелязаха това и решиха, че храня по-дълбоки чувства към Пресветата Дева — нещо, което не само харесаха, но и решиха, че трябва още да ме поощрят. Не можех винаги да напипам роклята си, но когато се случеше да съм съвсем сама, пъхвах ръка и я докосвах не само заради монетите, но и затова, че бе ушита от мама, която толкова обичах, а никога повече нямаше да видя. Най-хубаво ми ставаше, когато се молех именно на тази Дева. Молех й се като еврейско момиче на еврейско момиче. Казвах й: „Мириам, ти си еврейка и аз съм еврейка и ти си възпитала сина си да спазва еврейските закони, според които съм отгледана и аз. Като еврейка, Пресвета Дево, аз те моля за помощ. Моля те да ми помогнеш да преживея всичко това. И ако някой от моето семейство е още жив, моля те, помогни му, бди над него. Аз продължавам да бъда благочестива еврейка и ще си остана еврейка, защото такава съм се родила. Точно каквато си била и ти навремето. Моля теб и твоя син да ме закриляте. Кажи му, Мириам, че съм само едно бедно еврейче, каквато си била и ти навремето. Какъвто е бил и той в Назарет, когато е расъл като син на беден дърводелец. Моля те, бди над мен и над сестра Паулина, и над другите сестри. Ако сториш нещо лошо на сестра Магдалена, няма да ти се разсърдя, защото тя мрази евреите и освен това е кръстена на името на една паднала жена.“

Една нощ след последната молитва, докато бях още пред статуята на Мадоната, почувствах някакъв хлад и ме обзе лошо предчувствие. Станах, прекръстих се и се забързах към малката си килия, когато чух шум в коридора, който отвеждаше към манастира.

В същия миг видях сестра Регина и сестра Паулина да влизат в църквата със скръстени и пъхнати в ръкавите ръце. Зад тях вървеше един есесовец. Нисък, спретнат човек. при вида на офицерската му униформа ме обзе ужас, който изпитвам и до днес. Лицето му беше бледо и арогантно. Спрях на място и почтително сведох глава пред игуменката.

„Еврейка?“ — попита ме германецът.

„Не“ — поклатих глава.

„Лъжеш като всички евреи“ — изсъска той.

„Тя е една от нас — обади се сестра Паулина. — Израснала съм с нейната майка. Кръстени сме в една и съща черква. Заедно с майка й се готвехме за конфирмацията.“

„И поляците лъжат като евреите.“

„Нали искахте да видите момичето — рече сестра Регина. — Е, вече го видяхте и знаете, че е редовен член на нашия орден.“

„Имаме сведение, че укривате евреи — отсече мъжът. — И това момиче е специално споменато.“

„Тя е католичка“ — рече Паулина.

„Ще се закълнете ли, че по рождение е католичка?“ — попита офицерът.

„Разбира се“ — отвърна сестра Паулина.

„Готова сте да горите във вечните пламъци на ада само за да спасите едно еврейче.“

„За да спася един човешки живот — отвърна му калугерката, — бих горяла в ада.“

„Вече не вярвам в Бог, нито във вълшебни приказки“ — рече германецът.

„Но вярвате в Хитлер“ — подхвърли Паулина.

„Вярвам във Велика Германия“ — извиси глас той и се изпъна като струна.

„Тук няма евреи — каза сестра Регина. — Другаде ги търсете.“

„Откога сте прибрали тази еврейка?“ — попита той и се завъртя край мен, огледа ме и подуши въздуха наоколо, сякаш очакваше да усети специфична миризма, която да ме издаде. Никога през живота си не съм се чувствала толкова уплашена. Кръвта нахлу в главата ми и ушите ми забучаха.

„Навремето бях семинарист в Берлин — обърна се той към мен. — Кажи ми, кой ангел се явява на Дева Мария, за да й каже, че тя ще бъде майката Божия?“ — ухили се есесовецът на двете сестри и ме погледна изпитателно.

„Архангел Гавриил се явява на Девата“ — отговорих и видях как сестра Паулина се усмихва зад гърба му.

„И как се нарича това събитие в католическия свят?“

„Благовещение, хер“ — отвърнах.

После ме изпита на всички молитви, за които се сети, и аз му ги изрецитирах дума по дума. След това ме накара да му изредя дванайсетте апостоли на Христос, но аз успях да кажа само единайсет. Изпях му един черковен химн на латински, казах му една молитва на разкаяние и думите, с които се влиза в изповедалнята. Толкова добре се справих, че изпитът ми достави удоволствие. Той някак успя да ме подлъже и започнах да се чувствам по-сигурна... по-уверена. Уж стана по-приветлив, очите му — по-приятелски, и аз почти забравих, че е германец и есесовец. Съсредоточих се изцяло върху въпросите, които не бяха лесни дори за момиче, откърмено в католическата вяра. След което най-ненадейно ме попита:

„Какво работи баща ти?“ — Дори не обърнах внимание, че зададе въпроса си на идиш и без да се замисля, му отвърнах.

„Равин.“

Зад него видях как сестра Регина се прекръсти, а Паулина остана на мястото си като истукана. Не извади ръце от ръкавите си, само лицето й стана бяло като платно. Германецът се усмихна доволно. Най-накрая бе успял да ме надхитри. Разбрах, че съм издала не само себе си, но и всички сестри от манастира и сега ни чака смърт.

„Не сме знаели, че това момиче е еврейче“ — обади се сестра Регина.

„Много добре сте знаели, сестро — отвърна й есесовецът. — То се вижда, щом я погледнеш. Евреите лесно се разпознават и дори маска не може да ги скрие.“

„Тук я доведе един праведен католик — продължи сестра Регина. — Каза, че родителите й са загинали.“

„Днес следобед една сестра дойде в щаба на СС и ви издаде. Освен това ми каза, че в камбанарията на тази църква има скрит предавател на къси вълни, който се използва от полското съпротивително движение. Това вярно ли е? И този път не ме лъжете.“

„Вярно е. Ние сме калугерки, но преди всичко сме монахини“ — отвърна Регина.

Германецът взе брадичката ми в шепа и повдигна главата ми така, че да го погледна в очите.

„Нагледал съм се на умиращи евреи — каза той. — Това вече не ми прави никакво впечатление. Мога да понеса гледката и на един жив. До утре предавателят да го няма, ясно ли е? — каза мъжът. — Сестрата, която ви предаде, се казва Магдалена. Тя ми каза за еврейчето и за предавателя.“

„Предавателят ще го махнем — каза Регина. — Но може ли да задържим Рут? тя прие католическата вяра и според нас ще стане добра калугерка.“

„Аз съм добър войник, но по-добър германец — каза есесовецът на тръгване. — Молете се за мен, сестри.“

„Ще се молим“ — обеща му сестра Регина.

„Моли се за мен, еврейче“ — каза ми той и неочаквано се усмихна.

„Разбира се“ — отвърнах.

Заслушахме се в отдалечаващите се по коридора стъпки и дълго време не си казахме нищо. Страхът ни беше смълчал.

„Какво ще правим със сестра Магдалена?“ — попита сестра Паулина.

„Малко усамотяване ще й се отрази добре.“

„Ами ако успее да се добере до друг германски офицер и отново му разкаже същите неща?“ — обади се Паулина, но Регина вдигна ръка и я прекъсна.

„Утре сутрин няма да разполагаме с предавател. Хората трябва да бъдат предупредени.“

„А ти — обърна се сестра Паулина към мен, — ти трябва да забравиш, че знаеш идиш.“

„Сестра Паулина, съжалявам, че не успях да изброя всичките дванайсет апостоли“ — рекох аз.

„Забрави Юда — припомни ми Паулина, — него Магдалена никога не би го забравила.“

Но полската съпротива вече упорито търсеше малко еврейско момиче с моето име, чиято майка навремето е живяла в украинския град Кироницка, а после се е прехвърлила в Полша. След два месеца една нощ в манастира пристигна висок мъж и взе да ме разпитва за моето минало. Каза ми, че някакъв американски евреин на име Русов е платил огромна сума пари, за да ме изведат от страната. Отвърнах му, че нямам роднини в Америка. Но Паулина ме смушка да мълча, защото този Русов познавал много американски политици и значи бил важна клечка, щом е успял да стигне чак до опустошената от войната Полша. Тя взе писмото, което мъжът носеше, прочете го и извика с престорена изненада: „Но това е твоят чичо Макс! Слава тебе, Господи! Той е брат на баща ти.“ А на гърба на плика беше изписан адресът: „Макс Русов, Уотърфорд, Южна Каролина.“ Дотогава никога не бях чувала за тази Южна Каролина.

Минаха още няколко месеца. Дойде време да тръгвам и тогава имаше служба в чест на моето заминаване — голяма литургия. През нощта на тази голяма литургия отидох при Мадоната и си прибрах ушитата от мама рокля. Много скоро, пак през нощта, високият поляк дойде да ме вземе. Бях напълно готова — сестрите и другите послушници станаха да ме изпратят. Носех съвсем малко багаж. Вече бях сложила една златна монета под възглавницата на сестра Паулина. Прегърнах Регина и другите калугерки. Сбогувах се и с послушниците. Те всички бяха добри момичета, но аз почти не ги познавах. След войната научих защо. Около осемдесет процента от тях били еврейчета като мен, ала заради общата безопасност калугерките решили, че ще е по-добре да не знаем нищо една за друга.

На сбогуване Паулина ме нарече „сестро“. Аз й казах, че я обичам, прекрачих прага на моето убежище и тръгнах след високия поляк.

В продължение на много дни пътувахме инкогнито, докато една нощ се озовах на рибарски кораб. Скриха ме под палубата. Преди да ме остави на произвола на съдбата, полякът ме целуна по двете бузи и ми пожела късмет в Америка. Така и не научих името на този човек, защото в онези времена всяка информация криеше опасност. На сбогуване той ми извика нещо, което никога няма да забравя. Извика: „Да живее свободна Полша.“

Макс Русов и неговото добро семейство ме бяха измъкнали от ръцете на врага. След известно време стъпих на брега в тази Южна Каролина, за която не бях чувала, и ето че стотици непознати ме чакаха на пристанището. Един от тях пристъпи напред. Той беше Макс Русов, на когото викаха Великия евреин. Зад него стоеше жена му Естер. Хора, които никога не са ме виждали, се хвърлиха да ме прегръщат. Хората, които не бяха моя кръв, ме отгледаха като родна дъщеря. Тези, които нищо не ми дължаха, ми върнаха живота. Минах без татуировки, без концентрационни лагери. От тази преживелица аз не излязох огорчена като съпруга си. Напротив, продължих да вярвам, че в света има много добри хора и като малко еврейско момиче аз имах късмета да попадна именно на тях, и то посред ужаса на една война. Това е всичко. Нямам какво повече да ти кажа. Този разказ ми костваше много. Но това се случи с мен. Всяка една дума е истина, такава, каквато си я спомням.

Последва мълчание.

— Когато пристигна в Америка, коя рокля носеше? Онази от майка ти ли? — попитах я след малко.

— Не — отвърна Рут. — Тя ми беше отесняла. Но я бях взела със себе си — за късмет.

— Къде е сега?

— В едно чекмедже до леглото ми — отвърна ми Рут.

— Бяха ли ти останали монети, когато пристигна в Америка? Или ги беше раздала?

— Бяха ми останали три. Само три. Когато за пръв път облякох роклята си, тя беше много тежка, но когато пристигнах в Америка, беше поолекнала — рече тя.

— Огърлицата на Шайла... — попитах.

Рут се пресегна към златната верижка на шията си и ми показа огърлицата си, която заблестя на светлината. Беше направена от една от петрублевите монети.

— Никога не я свалям. Никога — каза Рут.

— И Шайла никога не сваляше своята — казах. — Освен накрая.

— Третата я носи дъщеря ми Марта. Тя също никога не я сваля от шията си.

— Мадоната с монетите, така ли? — попитах.

— Да, статуята на Дева Мария в църквата — рече Рут. — Сгреших, като казах на Шайла, че според мен тя ме е избавила. Но аз си го мисля и до ден-днешен. И досега се моля на онази Мадона, която ми пазеше монетите. Казах на Шайла, че тогава Божията майка се смили над мен. Все си мислех, че като ме е видяла, аз съм й напомнила за самата нея като младо момиче.

— И това ли е Мадоната, която се явяваше на Шайла? — попитах. — Жената, която виждаше в своите халюцинации?

— Така мисля, Джак — рече Рут. — Ако не бях разказала на Шайла тази история, може би дъщеря ми щеше да е сред живите днес. Колко време мина оттогава, а аз не преставам да се чувствам като убийца на детето си. Съсипах я, като й разказах тази моя история.

— Не мисля, че е така — отвърнах. — Историята е много хубава.

— Как така хубава? Не разбирам.

— Би било прекрасно, ако Дева Мария можеше да се яви пред Шайла след целия ужас на войната, нали така, Рут? Еврейската майка на християнския бог се извинява за всичко, което е трябвало да преживеят родителите на едно еврейче по време на войната. Би било красив жест от страна на Божията майка.

— Само дето такива неща не се случват — рече Рут.

— Толкоз по-зле — отвърнах. — А би трябвало.

— Джак, мъжът ми иска да говори с теб.

— За същото ли?

— Не ми е казал.

Същата вечер след концерта останахме да вечеряме с Рут и Джордж, след което Лия реши да преспи у тях, защото вече бе късно и тя се чувстваше уморена. Качих се с нея да й почета и след малко от първия етаж се разнесе симфония „Юпитер“ на Моцарт.

Лия заспа, а аз излязох от стаята й на пръсти. Долу Джордж Фокс свиреше и отпиваше от чаша коняк с изражението на човек, зареян в спомените си. Дори в собствената си къща той имаше изтощения унил вид на паднал ангел. Приближих се и той скочи уплашено — за него всеки непознат беше преоблечен есесовец. Щеше ми се да кажа нещо мило на своя тъст, но замръзнах на мястото си безмълвен.

— Джак, пребледнял си — каза най-сетне Джордж. — Изпий един коняк с мен.

— Рут е изгубила цялото си семейство. Винаги съм го знаел, но не в подробности.

— Историята, която току-що си чул — продължи Джордж и ме погледна право в очите. — Рут смята, че тя е виновна за смъртта на Шайла. Но аз не съм съгласен с нея.

— Защо?

— Защото според мен онова, което се случи с мен в Европа, уби Шайла. А аз никога не съм разказвал собствената си история на никого, Джак. Никой не знае какво се случи с мен, защото винаги съм си мислел, че който я чуе, повече никога няма да намери покой. Знаеш ли какво научих, Джак? Научих, че една неразказана история може да те убие. Може би Шайла умря от онова, което не й казах, а не от разказа на Рут. Дълго време смятах, че мълчанието е най-добрата стратегия за онова, което преживях. Смятах, че моите отрови, омрази и срам ще потекат от мен и ще отровят всичко, което обичам.

— Мрак — казах аз. — Това е думата, за която се сещам, щом чуя твоето име.

— Искаш ли да ти разкажа какво съм преживял, Джак? — попита Джордж Фокс с очи, зареяни към реката и звездите. — Би ли ме изслушал? Не тази вечер, но някой друг път.

— Не — отвърнах аз. — Нямам нужда да зная това. Историята на Рут ми стига.

— Но аз наистина държа да я разкажа точно на теб — настоя той. — Аз никога не съм те харесвал, Джак, както и ти мен. Това е най-истинското нещо, което ни свързва. Така ли е?

— Така е.

— Но ти отглеждаш Лия като еврейка. Това ме изненадва.

— Просто изпълнявам това, което обещах на Шайла.

— Но Шайла е мъртва.

— За мен тя е достатъчно жива, за да спазя обещанието си — отвърнах.

— Ще дойдеш ли някой ден да ти разкажа? — попита Джордж и добави една думичка, която никога преди не го бях чувал да казва. — Моля те!