Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Кей Скарпета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postmortem, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)
Сканиране
Xesiona (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Аутопсия

ИК „Бард“, София

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-125-3


1.

Беше петък, 6 юни, и в Ричмънд валеше дъжд.

Неспирният порой, започнал на разсъмване, беше унищожил цветовете на перуниките, оставяйки да стърчат само голите им стъбла, а паважът и тротоарите бяха застлани с листа. По улиците течаха потоци, а по игрищата и градинките се бяха образували езера. Докато заспивах, дъждът барабанеше по плочките на покрива, а когато нощта започна да се топи в мъглата на малките часове на съботната утрин, ми се присъни ужасен сън.

От другата страна на нашареното от дъжда стъкло се появи бяло, размито лице без човешки черти, като лицата на безформените кукли, покрити с дамски найлонов чорап. Прозорецът на спалнята ми бе тъмен, когато изведнъж в нея надникна лицето на някакъв зъл гений. Събудих се и вперих невиждащи очи в мрака. Чак когато телефонът иззвъня повторно, разбрах защо съм се събудила. Напипах слушалката от първия път.

— Доктор Скарпета?

— Да. — Протегнах ръка към лампата и я запалих. Беше 2,33 сутринта. Сърцето ми биеше толкова силно, че насмалко да изскочи.

— Обажда се Пит Марино. Имаме един случай на Бъркли Авеню пет хиляди шестстотин и две. Мисля, че трябва да дойдеш.

Жертвата се казвала Лори Питърсън. Бяла, на тридесет години. Мъжът намерил тялото й преди около половин час.

Нямаше нужда от повече подробности. В момента, когато вдигнах слушалката и познах гласа на сержант Марино, аз вече знаех. А може би знаех още когато телефонът иззвъня. Хората, които вярват във вампири, се страхуваха от пълнолунието. Бях започнала да се плаша от часовете между полунощ и три часа сутринта, когато петък се сменя със събота и градът е като мъртъв.

Обичайната процедура при смъртни случаи бе да се вика дежурният съдебен лекар. Но този случай не беше обичаен. След второто убийство бях дала инструкции да бъда извикана в случай на трето, колкото и да е часът. Марино никак не хареса идеята. Откакто бях назначена за главен лекар на щата Вирджиния преди по-малко от две години, той създаваше непрекъснати проблеми. Питах се дали беше женомразец, или мразеше само мен.

— Бъркли е в Бъркли Даунс, южната част — каза той снизходително. — Знаеш ли пътя?

Признавайки си, че не, набързо записах указанията му в бележника, който неизменно държах до телефона. Оставих слушалката и краката ми вече докосваха пода, когато усетих как адреналинът опна нервите ми като силно кафе. Къщата тънеше в тишина. Грабнах черната си медицинска чанта, протрита и охлузена след толкова години употреба.

Нощният въздух беше като хладка сауна. Нито един от прозорците на съседите ми не светеше. Изкарвайки тъмносиньото комби на заден ход, хвърлих поглед към лампата, която осветяваше терасата пред спалнята за гости, където спеше десетгодишната ми племенничка Люси. Започваше още един ден в живота на детето, който аз щях да пропусна. Бях я посрещнала на летището в сряда вечерта. Досега рядко се беше случвало да седнем да се храним заедно.

Нямаше никакво движение, докато не стигнах главната улица. След няколко минути вече летях по моста над река Джеймс. Пред мен стоповете бяха като рубини, а силуетът на града в огледалото ми изглеждаше призрачен. От двете страни се простираха долини от мрак, оградени от нанизи размазани точици светлина. Някъде там се разхожда един мъж, помислих си аз. Можеше да е всеки — ходи изправен, има покрив над главата си, има точно толкова пръсти на ръцете и краката, колкото всички други. Сигурно е бял и на възраст доста под моите четиридесет години. Един обикновен мъж според обичайните стандарти; вероятно не кара БМВ, нито пък предпочита скъпите барове и бутици по главната улица.

А можеше и да е точно такъв тип. Можеше да е всеки, а беше никой. Г-н Никой. Мъж, когото човек не би запомнил дори и след като се е возил двадесет етажа с него в асансьора.

Той се бе самопровъзгласил за зловещия властелин на града, бе обсебил мислите на хиляди хора, които никога не беше виждал. Бе обсебил и моите. Г-н Никой.

Убийствата бяха започнали преди два месеца, значи можеше неотдавна да е освободен от затвора или от психиатрията. Такова предложение имаше миналата седмица, но хипотезите постоянно се сменяха.

Моята хипотеза оставаше неизменна от самото начало. Бях дълбоко убедена, че той е отскоро в града, че преди това е вършил същото някъде другаде и че не е прекарал дори ден зад заключените врати на затвор или на някаква друга съдебна инстанция. Организираше всичко по съвършен начин, не беше аматьор и със сигурност не беше „смахнат“.

Два светофара ме деляха от пресечката вляво; следващата вдясно беше Бъркли.

Вече виждах, проблясването на сини и червени лампи на две пресечки от мен. Улицата пред Бъркли 5602 беше осветена като след голямо произшествие. Моторът на една линейка работеше с пълна сила; до нея бяха паркирани две полицейски коли без отличителни знаци и три от белите патрулни автомобили — лампите на всичките се въртяха като бесни. Току-що беше пристигнал екип журналисти от 12-и канал на телевизията. Тук-там по улицата светеха прозорци и няколко души по пижами и халати бяха наизлезли по терасите.

Паркирах зад журналистическата кола и видях как един оператор претича през улицата. С глава, сгушена в яката на шлифера си, аз забързах покрай тухлената стена, която водеше към външната врата. Винаги съм мразела да се гледам по вечерните новини. Откакто бяха започнали убийствата в Ричмънд, службата ми беше буквално залята от все едни и същи репортери, които прииждаха с все едни и същи безмилостни въпроси.

— Ако е масов убиец, доктор Скарпета, това не означава ли, че може да има още убийства?

Като че ли това искаха.

— Вярно ли е, че са намерили следи от ухапване върху тялото на последната жертва?

Не беше вярно, но нямаше начин да спечеля в тази игра. „Нямам какво да кажа“ — и те предполагаха, че е вярно. „Не“ — и в следващото издание пишеше: „Доктор Кей Скарпета отрича да са намерени следи от ухапване по телата на жертвите…“ И четейки вестника, на убиеца му хрумва нещо ново, както би хрумнало на всеки друг.

В последно време репортажите бяха станали особено цветисти, с подробности, от които настръхват косите. Те далеч надхвърляха полезното си предназначение — да служат като предупреждение към жителите на града. Жените, и особено тези, които живееха сами, направо се ужасяваха. През седмицата след третото убийство продажбата на пистолети и солидни ключалки с резета скочи с петдесет процента, а пък на Дружеството за защита на животните не му остана нито едно куче — факт, който също намери място на първите страници на вестниците. Вчера печално известната и много популярна полицейска репортерка Аби Търнбул, демонстрирайки обичайното си безочие, нахълта в кабинета ми, размахвайки Закона за свобода на информацията под носа на моите подчинени, и се опита безшумно да получи копие на документите от аутопсията.

В Ричмънд, стар град във Вирджиния с двеста и двадесет хилядно население, обявен миналата година от ФБР за втория град в Съединените щати по брой на убийства на глава от населението, криминалните репортери пишеха агресивно. Не беше необичайно патологоанатоми от Британската общност да прекарват по цял месец в моя отдел, за да научат нещо повече за огнестрелните рани. Не беше необичайно амбициозни ченгета като Пит Марино да зарежат безумието на градове като Ню Йорк или Чикаго само за да открият, че положението в Ричмънд е още по-отчайващо.

Необичайни бяха тези сексуални убийства. Обикновеният човек трудно би се развълнувал от семейни трагедии или разпри между наркомани, завършващи с куршум, или от трупа на някой пияница, намушкан заради бутилка долнокачествено уиски. Но убитите жени — това бяха колежките от съседното бюро, приятелките, които каниш на разходка по магазините или пък на чашка вкъщи, познатите, с които си приказваш, когато отиващ на гости, хората, зад които се редиш на касата в магазина. Те бяха нечии съседки, нечии сестри, нечии дъщери, нечии любими. Те спяха в собствените си домове, в собствените си легла, докато г-н Никой се промъкваше през някой прозорец.

Двама мъже в униформа стояха от двете страни на външната врата, която зееше отворена и беше преградена с жълта лента с надпис: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ — МОЛЯ, НЕ ВЛИЗАЙТЕ!

— Докторке! — Това момче в синя униформа, което отстъпи на най-горното стъпало и повдигна лентата, за да се промуша под нея, спокойно можеше да ми е син.

Всекидневната светеше от чистота и беше приятно обзаведена в топли пастелнорозови тонове. В ъгъла имаше красив шкаф от черешово дърво, в който бяха поставени малък телевизор и уредба за компакт диск. Близо до него се виждаше цигулка, облегната на пюпитър с ноти. Под прозорец с дръпнати пердета, който гледаше към градината отпред, имаше диван, а пред него стъклена маса, отрупана със списания. Между тях личаха „Сайънтифик Америкън“ и „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисън“. Китайско килимче, изобразяващо роза на кремав фон, отделяше масата от библиотека от орехово дърво. Два от рафтовете бяха пълни е томове и учебници по медицина.

Един портал отвеждаше към коридор, продължаващ по протежението на цялата къща. Отдясно имаше няколко врати, а отляво беше кухнята, където Марино и един полицай разговаряха с някакъв мъж, вероятно съпруг на убитата.

Смътно забелязах чисти плотове, линолеум и уреди в мръснобелия цвят, който производителите наричат „слонова кост“, светложълти пердета и тапети. Но вниманието ми бе привлечено към масата. Там лежеше найлонова червена раница, чието съдържание полицията вече беше преровила: стетоскоп, фенерче-писалка, пластмасова кутия, в която някога е имало сандвичи или нещо друго за ядене, и скорошни издания на „Годишник на хирургията“, „Ланцет“ и „Бюлетин по травматология“. Това окончателно ме разстрои.

Когато спрях до масата, Марино ми хвърли хладен поглед и ме представи на съпруга, Мат Питърсън. Питърсън седеше свит на стола с лице, съсипано от шока. Бе изключително привлекателен, почти красив, с безупречно изсечени черти, смолисточерна коса и гладка кожа с едва загатнат тен. Раменете му бяха широки, а изящно изваяната му фигура бе небрежно облечена с бяла риза и избелели джинси. Той бе забил очи в земята, а ръцете му лежаха безжизнени в скута.

— Това нейни неща ли са? — Трябваше да знам. Всички тези медицински вещи можеха да принадлежат и на мъжа й.

— Да — промълви Марино в отговор.

Питърсън бавно повдигна очи към мен. Те бяха тъмносини, кръвясали и в тях като че ли прочетох облекчение. Лекарят беше тук — лъч надежда там, където място за надежда нямаше.

Той започна да говори с глух глас, изреченията излизаха насечени — мисълта му беше разпокъсана, беше зашеметен.

— Говорих с нея по телефона… Снощи… Каза ми, че ще се прибере към дванадесет и половина от Медицинския институт на Вирджиния, спешния кабинет. Като се върнах, заварих лампите изгасени и помислих, че си е легнала. След това влязох там. — Гласът му изтъня, затрепери и той пое дълбоко дъх. — Влязох там… вътре, в спалнята.

Впери умолителен поглед в мен, отчаяните му очи постепенно се пълнеха със сълзи.

— Моля ви! Не искам разни хора да я гледат, да я виждат така. Моля ви!

— Тя трябва да бъде прегледана, господин Питърсън — казах аз внимателно.

Изведнъж той стовари юмрук върху масата в неочакван изблик на гняв.

— Знам! — Очите му бяха очи на безумец. — Но всичките тези хора, полицията и всички! — Гласът му трепереше. — Знам как стават тези работи! Гъмжи от репортери и всякакъв народ. Не искам всяко копеле и брат му да я зяпат!

Марино ни най-малко не се впечатли.

— Ей, аз също имам жена, Мат. Много добре те разбирам. Обещавам ти, че с нея ще се отнасят с уважение. Същото уважение, което бих изисквал и аз, ако бях на твоето място.

Успокоителният балсам на лъжата.

Мъртвите са беззащитни — оскверняването на тялото на тази, както и на останалите жени, тепърва започваше. И аз знаех, че няма да приключи, докато Лори Питърсън не бъде обърната наопаки, докато всеки сантиметър от тялото й не бъде сниман и показан на експерти, полицаи, адвокати, съдии и съдебни заседатели. Щяха да последват мисли и коментари за физическите й атрибути или пък за липсата им. Щеше да има майтапи в студентски стил и цинични подмятания и в съда щеше да бъде изправен не убиецът, а жертвата; нейната личност и начинът й на живот щяха да бъдат разгледани под микроскоп от всеки ъгъл, щяха да бъдат преценявани и понякога осъждани.

Насилствената смърт е обществено събитие и точно тази страна на моята професия най-много опъваше нервите ми. Правех каквото можех, за да запазя достойнството на жертвите. Но когато човекът се превърне в номер, в улика, която преминава от ръка на ръка, тогава съм в състояние да направя много малко. Когато има насилствена смърт, личният живот става публично достояние.

Марино ме изведе от кухнята, където остана полицаят да довърши разпита на Питърсън.

— Направихте ли си всичките снимки? — попитах аз.

— ОС-то са там в момента и посипват всичко с прах — каза той. Ставаше въпрос за момчетата от Отдела за установяване на самоличността, които работеха на местопрестъплението. — Казах им да гледат да избягват тялото.

Спряхме се в коридора.

По стените висяха няколко акварела, поредица от абсолвентски снимки на курсовете на съпруга и съпругата и една артистична цветна фотография на младата двойка с навити крачоли на фона на морето. Вятърът рошеше косите им, а лицата им бяха опалени от слънцето. В живота тя беше хубава, русокоса, с изящни черти и приятна усмивка. Посещавала е Браун, а после Харвард, където е следвала медицина. Мъжът й също е бил студент в Харвард. Навярно там са се запознали, тя, изглежда, бе по-възрастна от него.

Тя. Лори Питърсън. Браун. Харвард. С блестящи възможности. Тридесетгодишна. На прага на осъществяването на всичките си мечти. След не по-малко от осем изнурителни години медицинско обучение. Лекар. И всичко това — унищожено за няколко минути заради извратеното удоволствие на някакъв непознат.

Марино докосна лакътя ми.

Извърнах глава от снимките. Той ми показваше една отворена врата пред нас, вляво.

— Ето откъде е влязъл — каза той.

Помещението бе малко, с бели плочки по пода и тъмносини тапети по стените. Имаше тоалетна чиния, мивка и сламен кош за дрехи. Прозорецът на тоалетната беше широко отворен, квадрат тъмнина, през който се просмукваше влажен, хладен въздух и разклащаше бялото колосано перде. Отсреща, в тъмната гъста горичка, се чуваше съсредоточеното свирукане на цикадите.

— Мрежата е изрязана. — Марино ме погледна с безизразни очи. — Облегната е на задната стена. Точно под прозореца има градинска пейка. Изглежда, я е придърпал, за да може да се покачи.

Внимателно се вгледах в пода, мивката, капака на тоалетната чиния. Никъде не забелязах кал, петна или стъпки, но от мястото, където стоях, беше трудно да се види, а нямах никакво намерение да рискувам да замърся помещението.

— Прозорецът заключен ли е бил? — попитах аз.

— Изглежда, не. Всички други прозорци са заключени. Вече проверих. Би било логично тя да си направи труда специално да провери този. От всички прозорци той е най-уязвимият, близо е до земята и е отзад, скрит от погледите. По-удобен е от прозореца на спалнята, защото, ако този тип е действал предпазливо, тя не би могла да го чуе как реже мрежата, нито как се вмъква — банята е в другия край на коридора.

А вратите? Заключени ли са били, когато се е върнал съпругът?

— Той така казва.

— Значи убиецът е излязъл през същия прозорец, през който е влязъл?

— Така изглежда. Оправно момче, какво ще кажеш?

Той се бе облегнал на рамката на вратата, наведен напред, но без да прекрачва прага.

— Не виждам нищо тук, изглежда, че си е избърсал следите, за да не остави стъпки по клозета или по земята. Цял ден вали. — Очите му бяха безизразни, когато ме погледна. — Обувките му трябва да са били мокри, даже кални.

Не разбрах накъде бие Марино. Трудно беше да го разгадае човек и аз така и не успях да реша дали е добър на покер, или просто е бавен. Бе точно този тип детективи, които гледам да отбягвам когато мога — нахакан и абсолютно непроницаем. Наближаваше петдесетте, животът като че ли беше изподъвкал лицето му, косата му бе разделена на път от едната страна и дълги посивели кичури покриваха плешивото му теме. Бе поне метър и осемдесет и шкембето му издаваше дългогодишен вкус към бърбъна или бирата. Потта на много лета бе оставила мазна диря около врата на старомодната му широка вратовръзка на червени и сини райета. Марино беше от типа закостенели, ченгета, мъжкар, груб и недодялан полицай; сигурно държеше вкъщи папагал и го бе научил да говори мръсотии, а нощната му масичка беше отрупана със списания „Хъстлър“.

Изминах целия коридор и се спрях пред голямата спални. Стомахът ми се сви.

Полицай от ОС поръсваше всички възможни повърхности с черен прах, друг полицай снимаше на видео.

Лори Питърсън лежеше на леглото, от което се бе смъкнала синьо-бялата покривка. Горният чаршаф беше сритан в долния край на леглото и смачкан на топка по краката й, дюшекът беше оголен в горната част, а възглавниците бяха избутани от дясната страна на главата й. Леглото представляваше епицентър на бесен водовъртеж, а наоколо царуваше спокойствието на обичайната за средния американец лакирана дъбова спална мебелировка.

Тя беше гола. Светложълтият й памучен халат лежеше върху пъстрото парцаливо килимче от дясната страна на леглото. Той беше разрязан от яката до подгъва и това бе в стила на другите три убийства. Върху нощното шкафче близо до вратата стоеше телефонът, с изтръгнат от стената кабел. Нощните лампи от двете страни на леглото не светеха — шнуровете им бяха срязани. Единият шнур приковаваше китките към гърба й. Другият шнур беше завързан с пъклено въображение — отново в стила на другите три убийства: веднъж прехвърлен през врата й, той беше прекаран през шнура около китките и здраво стягаше глезените й. При сгънати колене примката около врата й беше разхлабена. Ако жертвата опънеше крака, реагирайки на болка или пък на тежестта на нападателя върху тялото си, примката около врата й се затягаше.

Смърт от задушаване настъпва за няколко минути. А това е ужасно много, когато всяка клетка от тялото ти крещи за въздух.

— Можете да влезете — каза полицаят с видеокамерата. — Вече съм снимал всичко.

Гледайки в краката си, аз се приближих до леглото, оставих чантата си на земята и си сложих чифт хирургически ръкавици. След това извадих фотоапарата и направих няколко снимки на тялото. Лицето й беше чудовищно, подуто до неузнаваемост, синьо-лилаво от кръвта, придошла при затягането на примката около врата й. Кървава течност бе покапала от носа и устата й и бе изцапала чаршафа. Сламенорусата й коса беше в безпорядък. Тя бе сравнително висока, най-малко 1,70 и доста по-закръглена от по-младия вариант, запечатан на снимката в коридора.

Външният й вид бе от значение, защото липсата на схема беше сама по себе си показателен вид схема. Четирите удушени жертви като че ли нямаха никакви сходни физически характеристики, бяха дори от различни раси. Първата жертва беше червенокоса и пълничка, втората — кестенява и дребна. Професиите им също бяха различни: учителка, писателка на свободна практика, чиновничка и сега — лекарка. Живееха в различни части на града.

Извадих химически термометър от чантата си и измерих температурата на стаята, а след това и на тялото. Температурата на въздуха беше 21, а на тялото — 34 градуса. Малко хора съзнават колко е труден за определяне моментът на настъпването на смъртта. В случай че няма очевидци и че часовникът на жертвата не е спрял, точният момент просто не може да бъде установен. Но Лори Питърсън беше мъртва не повече от три часа. Тялото й бе изстивало с един-два градуса на час, малките мускули бяха започнали да се сковават.

Потърсих някакви очевидни улики, които не биха издържали на пътуването до моргата. Не открих откъснати косми по кожата й, но намерих доста влакна, повечето от които явно бяха от завивките. С пинцет събрах няколко за проба — миниатюрни, повечето белезникави, а останалите — от тъмносин или черен плат. Поставих ги в малка метална кутийка за улики. Най-очебийната улика беше миризмата на мускус и петната засъхнала прозрачна течност, наподобяваща лепило, по предната и задната част на бедрата.

Семенна течност имаше във всеки един от случаите, но тя не можеше да послужи за серологични изследвания. Нападателят беше сред двадесетте процента от населението, които имат свойството да не отделят секрет. Това означаваше, че в слюнката, спермата или потта му не се съдържат антигените на неговата кръвна група. Или, с други думи, при липса на кръвна проба кръвната му група нямаше как да бъде определена.

 

 

Само преди две години свойството на убиеца да не отделя секрет щеше да е фатално за съдебното разследване. Но сега нововъведената индивидуална ДНК характеристика бе достатъчно точна, за да се установи самоличността на нападателя, изключвайки всички други човешки същества, при условие че полицията го е хванала, от него са получени биологични проби и няма едноличен близнак.

Марино беше в спалнята, точно зад гърба ми.

— Прозорецът в банята — каза той, като погледна тялото. — Ами според съпруга прозорецът, който е ей там — посочвайки с палец кухнята, — не е бил заключен, защото той го е отключил миналия уикенд.

Аз просто стоях и слушах.

— Казва, че използват тази баня много рядко, само когато имат гости. Миналия уикенд сменял мрежата и било възможно да е забравил да го заключи. Банята не е използвана цяла седмица. А тя — той отново хвърли бегъл поглед към тялото — не е имала никаква причина да се замисля, просто е смятала, че е заключен. — Последва пауза. — Доста страшно — единственият прозорец, който убиецът е пробвал, изглежда, е бил този. Незаключеният. Мрежите на другите не са срязани.

— Колко прозореца гледат към задния двор? — попитах аз.

— Три. В кухнята, в малката баня и в тази баня тук.

— И всичките се отварят нагоре, а в горната част имат резе?

— Точно така.

— Което означава, че осветявайки резето с фенерче отвън, човек може да види дали е спуснато?

— Може би. — Очите му отново бяха станали безизразни, студени. — Но при условие, че човек се покачи върху нещо, за да може да погледне. От земята резето не се вижда.

— Спомена нещо за градинска пейка — подсетих го аз.

— Проблемът е, че земята в задния двор е ужасно мокра. Ако това приятелче е поставяло пейката под някой от другите прозорци, за да може да надникне, трябва да са останали следи в тревата. Две от моите момчета в момента правят оглед отвън. Под другите два прозореца няма никакви следи. Изглежда, убиецът въобще не се е доближавал до тях. Като че ли е отишъл право при прозореца в банята.

— Възможно ли е да е бил открехнат и затова убиецът да е избрал точно него.

Марино отстъпи.

— Ей, ама всичко е възможно. Само че, ако е бил открехнат, би могла и тя да го забележи през седмицата.

Може би. А може би не. Много е лесно да бъдеш наблюдателен със задна дата. Но повечето хора не обръщат кой знае колко внимание на всяка подробност в домовете си, особено в стаи, които рядко използват.

Под прозорец със спуснати пердета, който гледаше към улицата, стоеше бюро с още вещи, които злокобно напомняха, че професията на Лори Питърсън е и моя професия. Върху попивателната лежаха разхвърлени медицински списания „Основи на хирургията“ и „Дорланд“. До настолната лампа имаше две компютърни дискети. Върху етикетче, сбито, с флумастер, бяха отбелязани номерата — I и II — и дата — 1.06. Бяха Ай Би Ем — съвместими дискети с двойна плътност. Тяхното съдържание можеше да е свързано с работата й в Медицинския институт, където студентите и лекарите имаха достъп до голям брой компютри. Изглежда, в къщата персонален компютър нямаше.

Върху плетения стол, между скрина и прозореца, лежаха прилежно сгънати дрехи: бели памучни панталони, риза с къс ръкав на червени райета и сутиен. Леките гънки по тях показваха, че са били носени и оставени на стола в края на деня, така както постъпвам и аз, когато съм прекалено уморена, за да окача дрехите си в гардероба.

Хвърлих бегъл поглед във вградения гардероб и в голямата баня. Като изключим леглото, голямата спалня беше, общо взето, подредена и явно непобутната. Всичко подсказваше, че убиецът имаше modus operandi, който не включва кражбата и плячкосването.

Марино наблюдаваше един полицай от ОС, който отваряше чекмеджетата на скрина.

— Какво още знаеш за съпруга? — попитах аз.

— Той е аспирант в Шарлътсвил, през седмицата живее там и се връща вкъщи петък вечер. Уикенда прекарва тук, а в неделя вечер се прибира в Шарлътсвил.

— Каква е специалността му?

— Литература — отговори Марино, плъзгайки поглед по всичко друго в стаята, с изключение на мен. — Работи върху доктората си.

— На каква тема?

— Литература — повтори той, бавно разчленявайки думата сричка по сричка.

— Каква литература?

Безизразните му очи най-накрая се спряха на мен.

— Американска. Но аз останах с впечатлението, че се интересува най-вече от театър. Дори в момента играел в една пиеса. Мисля, че каза „Хамлет“. Изпълнявал малки роли във филми, снимани тук наблизо, и участвал в няколко телевизионни реклами.

Полицаите от ОС спряха заниманията си. Единият от тях се обърна, със застинала във въздуха четка.

Марино посочи дискетите на масата и възкликна достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички:

— Май ще трябва да хвърлим един поглед на тези боклуци. Може да е някоя незавършена пиеса, какво ще кажеш?

— Да ги погледнем в кабинета ми. Там има Ай Би Ем компютри — предложих аз.

— Ай Би Ем компютри — измърмори той провлачено. — Ех! Направо удрят в земята моя. Той е стандартен, черен, прилича на сандък, с лепкави клавиши — цялата програма.

Един полицай от ОС измъкваше нещо изпод куп пуловери в най-долното чекмедже — туристически нож с дълго острие, с компас, вграден в края на черната дръжка, и малък брус, прибран в джоба на калъфа му. Внимавайки да оставя колкото се може по-малко отпечатъци, той го пусна в найлоновия плик за улики.

От същото чекмедже излезе и опаковка презервативи, което, както споделих с Марино, беше доста странно, тъй като огледът на голямата спалня бе показал, че Лори Питърсън е гълтала хапчета против забременяване.

Марино и другите полицаи започнаха с обичайните си цинични подмятания.

Аз свалих ръкавиците и ги напъхах между другите неща в чантата си.

— Можете да преместите тялото — казах.

Мъжете се обърнаха едновременно, като че ли изведнъж се сетиха за малтретираната мъртва жена в средата на изпомачканото легло със смъкнати завивки. Устните й бяха разтеглени и откриваха зъбите, като че ли още усещаше болка; през цепката на подутите й клепачи очите й бяха вперени сляпо в тавана.

На линейката бе предадено радиосъобщение и след няколко минути дойдоха двама санитари с носилки, облечени в сини престилки. Те покриха носилката с бял чаршаф и я поставиха плътно до леглото.

Следвайки моите указания, санитарите вдигнаха Лори Питърсън, увиха завивките около тялото й, стараейки се да не докосват кожата дори с ръкавици. Внимателно я преместиха върху носилката, прикрепвайки чаршафа отгоре, така че никакви веществени улики да не бъдат загубени или добавени. Звукът от отлепването и залепването на предпазните колани наподобяваше раздирането на платно.

Излязох от спалнята и Марино ме последва, когато с учудване го чух да казва:

— Ще те изпратя до колата ти.

Мат Питърсън ни пресрещна в коридора. Лицето му беше изнурено, очите — изцъклени. Погледът, който впи в мен, беше отчаян; само аз можех да му дам това, от което се нуждаеше. Утеха. Обещанието, че жена му е умряла бързо, че не е почувствала нищо. Че е била завързана и изнасилена след това. Не можех да му кажа нищо. Марино ме поведе обратно към хола и оттам — към външната врата.

Предният двор бе облян от ярката светлина на телевизионните прожектори, зад които сини и червени лампи святкаха хипнотизиращо. Насечените безплътни гласове се конкурираха с буботещите мотори, докато през падналата мъгла започна да ръми лек дъждец.

Навсякъде имаше репортери. С тефтери и касетофони в ръце, те търпеливо очакваха да видят как трупът ще бъде изнесен, смъкнат по стъпалата и вкаран в линейката. На улицата имаше екип от телевизията; една жена, облечена в шлифер, строго затегнат с колан, говореше нещо с микрофон в ръка. Лицето й бе сериозно, докато камерата се въртеше, запечатвайки образа й „на мястото на произшествието“ за вечерните новини в събота.

Прокурорът на щата Бил Болтс току-що бе пристигнал и сега излизаше от колата си. Той изглеждаше замаян, сънен и твърдо решен да избегне пресата. Нямаше какво да каже, защото все още не знаеше нищо. Питах се кой го бе уведомил. Може би Марино. Навсякъде сновяха полицаи, някои безцелно насочваха мощните си фенери към земята, други се бяха скупчили около белите патрулни коли и разговаряха. Болтс вдигна ципа на якото си и щом срещна погледа ми, бегло ми кимна, забързан към входа.

Началникът на полицията и един майор седяха в бежова кола и кимайки от време на време, разговаряха с Аби Търнбул. Тя им говореше нещо през отворения прозорец. Вече бяха излезли на улицата, когато тя дотича след нас.

Марино я отпъди с ръка.

— Ей, нямам какво да кажа. — А тонът му сякаш казваше „я да се разкараш“.

След това ускори крачка. На мен той ми действаше почти успокояващо.

— Това е върхът! — каза Марино с отвращение, като потупа джобовете си за цигари. — Абсолютна зоологическа градина. Господи!

Докато Марино ми отваряше вратата, усещах как дъждовните капки леко се стичат по лицето ми. Запалих мотора, а той се наведе и се ухили:

— И внимавай как караш, докторке.