Пат Конрой
Блус в лятна нощ (12)

11

От тежката мараня на сън, твърде мътен, за да си го спомня, се събудих в стаята, където моето детство стоеше заключено и сякаш замръзнало в положението, в което го бях напуснал. Откъм реката долетя дрезгавата сирена на натоварена с дървени трупи баржа, която напразно се опитваше да събуди пазача на моста. Бях израсъл, заобиколен от реки. Всяка течаща река сякаш произнасяше моето име. Надигнах се в мрака, обзет от страх за живота на мама. Заслушах се в звуците, които се носеха из къщата — братята ми се разбуждаха в спалните си, които бяха останали непроменени от деня, когато излязохме от къщата, за да срещнем собствения си, лично наш живот. Докато се бръснех, надуших миризмата на кафе. Дюпре бе приготвил чудесна закуска, след което всички потеглихме към болницата.

— Няма промяна — каза Далас, щом ни видя да влизаме. Лицето на Джон Хардин бе забулено в такава тайнственост, че ми заприлича на свещенодействащ мистик. Тий отиде до него, сложи ръка на рамото му и рече:

— Как си, братле? Снощи трябваше да дойдеш с нас... беше като едно време. Смях, кикот, събудихме съседите.

— Не бях поканен — сряза го Джон Хардин, шляпна ръката му и я махна от рамото си. — Не пипай стоката! Знам, че всички ме смятате за педи, защото не съм женен.

— Точно обратното! — каза му Далас. — Смятаме те за голям хитрец.

— Всъщност не ни пука какъв си, братле — обади се Тий. — Единственото, което искаме, е да си отпуснеш душата, когато си с нас.

— Внимавай какво искаш — предупреди го Дюпре.

— Дюпре няма да миряса, докато не ме види в усмирителна риза — каза Джон Хардин и недоверчиво изгледа брат си. — Мисълта за това го възбужда. Нали така, Дюпре?

— Предпочитам да гледам Джони Карсън — увери го Дюпре.

— Стига, Дюпре — разсърди се Тий.

— Тий, знаеш много добре, че когато Джон Хардин закъса, все Дюпре опира пешкира — каза Далас. — При всяко представление той винаги е там.

— За какво представление става дума? — попитах.

— Много скоро ще разбереш, ако той не благоволи да си направи инжекцията, и то веднага — каза Дюпре без да вдига очи от спортната страница на вестника. Напрежението между него и Джон Хардин обтягаше атмосферата в стаята.

— Държиш се с мен като с малко дете — озъби му се Джон Хардин.

— За мен ти винаги ще си останеш моят малък брат — каза Дюпре на вестника.

— Разбираш ли колко е несправедливо. — Джон Хардин направи физиономия, като че пие чист лимонов сок. — В твоите очи аз никога няма да порасна. Защото страдам от тези пристъпи и защото имам този проблем, само за това ти не можеш да повярваш, че аз всъщност вече съм пораснал. Това, че от време на време откачам, няма нищо общо с моята възраст. То е нещо отделно. Извън мен. Прещраквам, и толкоз. Разбираш ли?

— Не — отвърна Дюпре.

— Да, разбирам — намесих се аз. — Много добре знам за какво говориш.

— Аз също — каза Тий.

— Джон Хардин, всички разбираме, докато се случи лошото — каза Далас. — Тогава вече ни е трудно да проумеем, че това е нещо извън теб и ти не можеш да го овладееш.

— Затова най-лесното е да си биеш инжекциите редовно — каза Дюпре.

— Той е достатъчно голям сам да си реши дали ще си бие инжекцията, или не — намеси се Тий.

— Благодаря ти, Тий — каза му Джон Хардин. — Оценявам постъпката ти.

— Да, ама Тий никога не е налице, когато завесата се вдигне — каза му Дюпре.

— Тий е прав — обадих се аз. — Джон Хардин трябва сам да си реши.

— Джак, много е лесно да даваш съвети тук, а да живееш в Рим — сряза ме Далас.

След тази размяна на мнения Джон Хардин се затвори в себе си, продължи да пали цигара от цигара и се загледа в реката. Забулен в мрачно мълчание и недостъпност, той изглеждаше неутешимо самотен и опасен, въпреки че продължаваше внимателно да слуша какво се говори и да преработва чутото частично и злонамерено през собствения си деформиран филтър. Когато излязохме да се поразтъпчем в градината на болницата, Далас ми обясни в какво се състои проблемът. За Джон Хардин английският език беше инструмент за пораждане на неразбории, недомлъвки и недоразумения. Невинно изпуснати думи добиваха заплашителен смисъл в ума му. Всеки разговор с него криеше опасност от неподозирани криволици и изненадващи обрати. Той беше човек с безброй интереси, изключително начетен, но най-малката промяна в акцента или интонацията беше в състояние да го обърка, след което той напълно изгубваше контрол над себе си. За да стигне до онези спокойни селения, където Джон Хардин се чувстваше в безопасност, човек трябваше да прекоси една мистериозна и зловеща демилитаризирана зона, осеяна с мини, препятствия и наблюдателници, и то не без помощта на ексцентрични и постоянно променящи се пароли. Душевното му равновесие беше нещо много лабилно и неустойчиво.

— Някой от вас изобщо мисли ли за мама? — попита обвитият в цигарен дим Джон Хардин. — За всичко друго говорите, но не и за нея. Някой случайно да се е поинтересувал дали ще живее, или ще мре?

— Джон Хардин, в момента доктор Питс е при нея — каза Дюпре, стана и тръгна към най-малкия си брат. — Той поддържа връзка с нейния лекар.

— Нали знаеш, че той не е нашият истински баща — продължи да се цупи Джон Хардин. — Ако си направиш труда да погледнеш свидетелството ми за раждане, ще видиш, че там не се споменава никакъв доктор Джеймс Питс. Откъде можем да бъдем сигурни, че ни казва истината за мама? Може да вкарва отрова във вените й. Може да я убива бавно, за да задигне всичко онова, което ни се полага по наследство.

— То не е много — каза Далас и предпазливо се приближи към брат ми. — На мен можеш да вярваш, аз съм изпълнител на завещанието й.

— Онова, което ни се полага по право, никак не е малко — продължи Джон Хардин. — Потънали сте в материални блага, за които мама цял живот се е трепала. Но аз съм направен от по-жилаво влакно.

— Доктор Питс ни харесва — обади се Тий. — Той няма да ни измами.

— Той ли? Очите му шарят като на джебчия — каза Джон Хардин.

— По-скоро бих казал, че има проницателен поглед — каза Далас. — Нали е хирург, дявол да го вземе!

— Не, Джон Хардин е прав — побърза да се намеси Тий. — Има нещо смущаващо в очите на доктора.

Липсата на решителност у Тий често го правеше съюзник и противник на две страни едновременно. Така и не можеше да си даде сметка, че това колебание при вземането на страна е всъщност предателство спрямо всички страни.

Далас започна да крачи из чакалнята неспокойно, като подрънкваше с ключовете си из джоба така силно, че всички погледи се приковаха в него. Беше си внушил, че след като се е дипломирал и взел за съпруга момиче от добро семейство, след като и в бизнеса, и в личния си живот се държи делово и с достойнство, това ще му помогне да си спести униженията, свързани с неистовите изпълнения на нашия род. Той винаги се бе срамувал от родното си семейство и винаги се бе мъчил да се разграничи от безкрайните ни чудачества, необузданост и липса на резервираност. След малко отчаяно промълви:

— Това не е семейство. Това е цяла нация.

— Веднъж разбере ли се какво е положението с мама, омитам се — казах аз.

— Невинаги е така — започна да ми обяснява Далас, — но съберем ли се всички в една стая...

— Разбирам, и Данте не би могъл да опише ада по-правдиво — казах.

— Не, че сме го чели този правдивец — каза Далас, после огледа стаята и прошепна: — Знаеш ли, казах на жена си да не идва днес. Не защото не искам да идва, а защото се боя от неизвестността. Никога не знам какво може да се случи, нито на кого може да му изхвръкне чивията. Тук превъплъщенията на позора са неизброими. Аз просто не знам какво да очаквам.

— В нашето семейство това не е трудно — казах. — Очаквай всичко: всякакви мъже, всякакви жени, всякакъв живот.

— О, боже! — изпъшка Далас. — Тъкмо реших, че е настъпило временно затишие и ето ти татко! Как мислите — дали е пиян или трезв?

Моят баща владееше до съвършенство всички ритуали и протоколи на тържественото появяване, особено като беше трезв. Цъфна на прага гладко избръснат и безупречно облечен. Стоеше изпънат като струна. Очите му обходиха стаята като хищник, който оглежда ловната си територия за плячка.

Преброих до четири и вдишах дълбоко; миризмата на одеколона му „Английска кожа“ нахлу в ноздрите ми заедно с всички най-лоши спомени от детството ми. Ароматът на този одеколон беше сигурен знак, че баща ми ще се опита да коригира поведението си и да не пие поне през следващите няколко дни. Той като че ли притежаваше вграден барометър, който му показваше кога е прекалил, или пък някакво друго устройство за саморегулиране, което се нуждаеше от по-фина настройка. Той не беше просто алкохолик, той беше хитър алкохолик. Използваше трезвеността като изненадващо оръжие. Спомням си как през цялото ми детство току спираше да пие, напръскваше се с одеколон и по този начин подхранваше у всички, които го обичаха, илюзията, че животът може да бъде и по-различен. Това беше най-мръсният му номер. Но с течение на времето ние се научихме да не се хващаме на въдицата „татко е трезв“.

— „Английска кожа“ — казах аз. — Ухае ми на тормоз.

— Физически се разболявам, щом подуша тази миризма. Наистина, не се шегувам. Непрекъснато му купувам други одеколони, но не! Никога не си слага от тях — каза Далас. — Цялата ми кантора вони на това чудо.

— Момчета, искам да ви благодаря, задето снощи се погрижихте за баща си — каза негова светлост с мек и добродушен глас. — Тази история с Луси така ме е съсипала, че чак вчера си дадох сметка колко съм изтощен.

— Няма нищо, папа — обади се Тий.

— Тази сутрин обаче се събудих като кукуряк — продължи съдията.

— Не познавам друг човек, на когото махмурлукът да се отразява толкова добре — подхвърли Дюпре с безизразна физиономия.

— Според мен нейната левкемия е вече пътник, както казвам аз — продължи баща ми. — Битката е спечелена и само след месец-два ще има да се смеем, като се сетим как сме киснали в тази чакалня. Погледнете се на какво приличате! Увесили нос, сякаш гемиите им са потънали. Я по-бодро!

— Татко, нямаме нужда от водач на отбора — обади се Далас, — а от баща. Той повече работа ще ни свърши.

— Едно по-положително мислене може много да ви помогне в живота — каза негова светлост. — Затова, момчета, време е да го усвоите.

— Това не е чак толкова лесно — каза Дюпре, — особено когато майка ти умира от рак.

— Не ставай смешен, брат ми — обади се Тий, — нима такава дреболия може да те разстрои?

— Може би просто не съм във форма — отвърна му Дюпре.

— Спокойно, момчета — опита се да ни успокои съдията. — По-добре от вас познавам онази жена там. Тя има жилав корен и няма да се даде току-така, слушайте ми думата. Красива е като картинка и това подлъгва хората да я съжаляват. Ама тя е като троянски воин. Ръката й в огъня да сложиш, пак няма да издаде паролата към Троя.

— Скъпият ни татко — обади се Тий. — Пак започва с Омир.

— Татко, моля те, седни — подкани го Далас. — Лекуващият лекар ще дойде след малко да ни съобщи дали има промяна в състоянието й.

— Няма рак, който да убие Луси Маккол — заяви съдията. — Тя е костелив орех. Ще отида в стаята да я успокоя, че съм до нея. Знам как да утеша Луси, правил съм го, когато светът се сгромолясваше край нас. Винаги съм бил нейната опора, нейният единствен пристан в бурния живот. По време на съдийската ми кариера съм изслушал безброй казуси. Аз съм юрист и цял живот съм се интересувал от правото. Знам го по вода. Познавам неговото величие и неговото бездушие.

— Ей, татко — прекъсна го Далас. — Не се намираш пред съдебни заседатели. Ако си забравил, ние сме само твои синове. Не е нужно да ни държиш речи.

— Когато законът не помага, както понякога се случва, тогава разчитам единствено на молитвите.

— Знаеш ли, повече го харесвам, когато е пиян — каза Тий, видимо раздразнен от разговора.

— Никой не го харесва, когато е пиян — поправи го Далас. — Ти имаш предвид, когато припадне от пиене.

— Хайде да се поразходим с колата — каза Дюпре на Джон Хардин, който неспокойно крачеше из стаята като преместен в нова клетка леопард.

— Татко, престани! — обадих се аз, защото изразът в очите на Джон Хардин не ми хареса. Сякаш нещо от самия него излизаше навън и го забулваше. Имаше погледа на избягал кон.

— Братле, ще отида да ти взема едно кафе — обърна се Тий към Джон Хардин.

— Кофеинът само ще влоши положението му — каза Дюпре.

— Кой ти е казал да отговаряш вместо мен? Да не си ми адвокат? — озъби се Джон Хардин на Дюпре. — Да не съм те назначил за бавачка? Кой ти е казал въобще, че можеш да се разпореждаш с живота ми?

— Никой — измънка под носа си Дюпре, като продължи да прелиства едно списание, без, разбира се, да го чете — напрегнат, готов да скочи всеки миг. — Освен сляпата съдба.

— Той нарочно ме дразни. Вие сте свидетели как ме влудява. Нищо ми няма, но имам нужда от малко спокойствие и тишина, за да се почувствам по-добре. Разбира се, ужасно съм притеснен заради мама. Те ни лъжат, ще видите. Но тия лъжи на мен не ми минават. Не казвам, че мама не е болна. Може да е пипнала грип. Но за левкемия и дума не може да става. Мама и левкемия, представяте ли си? Това е невъзможно!

— Не, не си представяме — казах аз. — Успокой се!

— Това трябва да е някаква шега — продължи Джон Хардин.

— Снощи не можах да спя... — обади се баща ми. Ръцете ми трепереха.

— Хъркаше като кютук — изсъска Далас под носа си, отиде до прозореца и го отвори, за да влезе уханието на реката.

— И започнах да се моля на нашия Бог да стори чудо и когато тази сутрин видях изгрева над Атлантика, приех го като знак, че Той е чул молитвите ми и че срещата на клетата Луси с Черния ангел на смъртта няма да се състои.

— О, така ли? Аз пък не знаех, че смъртта била негър — обади се Дюпре, без въобще да погледне баща ни. Внимателно следеше всяко движение на Джон Хардин.

— Татко, млъкни! — изкрещя Джон Хардин. — Не разбираш ли, че е по-добре да си затвориш ченето? Навсякъде около нас гъмжи от изкуствени спътници. Горе в небето. Руснаците са ги пуснали. Така ангелите ни подслушват, като използват спътниците. Те са свързани с разни инсталации и всеки може да ни чуе какво говорим или какво мислим. Затова си затваряй устата.

— Джон Хардин, ела при мен — каза Дюпре с приятелски, но твърд глас.

— Остави момчето ми на мира — прекъсна го съдията. — Разстроен е заради майка си.

— Ето защо живееш в Италия. Ти излезе най-умен — каза Далас и ме погледна в очите.

— Там място колкото щеш, да не мислиш, че всичко е заето — отвърнах му, докато гледах как Дюпре се приближава към Джон Хардин.

— Слушай мен — опита се Тий да успокои Джон Хардин. — Има две неща, за които няма защо да се тревожиш. Това са спътниците и ангелите, хич да не ти пука.

— Говориш така, защото нямаш поглед върху света като цяло — взе да му обяснява Джон Хардин.

Вратата в края на коридора се отвори и Стив Пейтън, лекарят на Луси, се появи заедно с Джеймс Питс. Доктор Питс беше с насълзени очи и докато доктор Пейтън се опитваше да го успокои, Джон Хардин започна да пищи.

— Тихо, синко — заповяда му съдията. — Тук е болница.

Именно сълзите на втория му баща провокираха състоянието на Джон Хардин. Сълзите бяха нещо много рядко сред мъжете от рода Маккол; по-рядко и от перлите в онази сурова съкровищница, където се пазеше цялата им мъка.

— Няма промяна — каза доктор Пейтън. — Няма добри новини, но няма и влошаване на състоянието й.

— Момче, стегни се! — смъмри съдията разплакания си син, който временно бе намалил силата на звука до тихо стенание, за да чуе какво казва докторът.

— Без инжекция ли? — поклати глава Дюпре. — Всичките прилепи в главата му са се разлетели.

Джон Хардин погледна към братята си, които се бяха скупчили в единия край на залата. Затвори очи, опита се да избистри ума си, да се абстрахира от шума и суматохата, но, изглежда, не успя да заглуши бученето и тътена в главата си и тогава двата свята — и неговият вътрешен, и външният — му се сториха еднакво заплашителни.

— Убиват мама там, в онази стая, а ние стоим със скръстени ръце — провикна се Джон Хардин. — Да нахълтаме и да й помогнем! Тя как ни защитаваше от него, когато бяхме малки... Ето го копелето, което убива мама.

— Докторе, запознайте се. Това е Джон Хардин — каза Тий. — Може би сте учили за него в Медицинския факултет.

Джон Хардин пристъпи заплашително, но и някак механично към доктор Пейтън.

— Размърдай се, Джак! — каза Дюпре и двамата се спуснахме да пресечем неуверената атака на Джон Хардин срещу доктора. С добре отиграна маневра го пренасочихме към автомата за кока-кола, където Дюпре пусна седемдесет и пет цента и му подаде чашата.

— Предпочитам диетична кола — намуси се Джон Хардин. — Опитвам се да отслабна. В този град всички са тлъсти като свине, затова искам диетична кола.

— Аз ще взема тази — обади се Далас.

Извадих от джоба си куп дребни и започнах да търся монети по двайсет и пет цента. Преобладаваха обаче италианските.

— Какво е това? — заинтересува се Джон Хардин, взе една италианска монета от дланта ми и я вдигна срещу светлината.

— Това са хиляда лири — отвърнах. — На монета.

— Каква тъпа страна- рече той. — Нямат ли монети по четвърт?

Джон Хардин пусна италианската пара в автомата и тя падна, без да задейства системата.

— Нищо не струва. Дори машината не я иска.

Но поне за момента монетата свърши добра работа — отклони вниманието на Джон Хардин.

Докторът ни изгледа и от погледа му разбрах, че нашата непредсказуемост и сприхавост очевидно го изнервят.

— Мисис Питс има висока температура — каза доктор Пейтън и при това съобщение стаята утихна. — Формално погледнато, Джон Хардин е прав, като казва, че убивам майка ви. Предписал съм й възможно най-силната химиотерапия. Количеството на белите й кръвни телца расте застрашително. Животът й е в опасност. Може да умре всеки миг. Разбира се, опитвам се да предотвратя това. Но не знам дали ще успея.

— Ха! — изрева Джон Хардин и пак се нахвърли срещу младия доктор, като заплашително размахваше показалеца си. — Вие всички го чухте какво каза. Сам си призна, че за нищо не го бива. Току-що си призна, че той не прави нищо друго, освен да я убива. След мен, братя! Трябва да спасим живота на мама.

— Успокой се, Джон Хардин, или те качвам на колата и право на Бул Стрийт — уплаши го Дюпре само със споменаването на улицата, където се намираше психиатрията.

— Ама, Дюпре, нали го чу — разпери ръце Джон Хардин. — Той просто убива мама. Сам го каза.

— Опитва се да й спаси живота — каза Дюпре натъртено. — Нека поне не му пречим.

Съдията се поизкашля от отсрещния ъгъл и разговорът в наелектризираната от емоции зала отново се измести в друга плоскост.

— Господ така е решил да накаже Луси, задето ме напусна — заяви негова светлост и всички утихнаха. — Това е, което заслужава. Нито повече, нито по-малко.

Бях решил да стискам зъби и да не се намесвам, но при тази реплика не издържах.

— Ей, баща ми, какво ще кажеш да млъкнеш? Нито повече, нито по-малко, а?

— Хич не се опитвай да ме сплашваш — отвърна ми той. — В Америка свободата на словото е под защитата на конституцията, поне така пише в книгите, които чета в библиотеката. Към това можеш да прибавиш и факта, че съм въоръжен.

Доктор Питс и доктор Пейтън го зяпнаха с отворени уста, а съдията Маккол посрещна изумените им погледи без злоба, със съвършено хладнокръвие.

— Доктор Пейтън, той се шегува — увери го Тий. — Папа не притежава оръжие.

При тези думи татко извади пистолет от завързан на глезена му кобур и започна предизвикателно да го върти на пръста си — жива пародия на големите гангстери. Далас прекоси стаята, грабна пистолета от ръцете му, отвори барабана му и показа на всички, че не е зареден.

— Внасянето на оръжие в болницата е забранено — каза доктор Пейтън и въздъхна с облекчение.

— Имам значка на заместник-шериф — каза съдията и извади портфейла си. — Това означава, че мога да нося оръжие в целия окръг Уотърфорд, така че, синко, върни оръжието на законния му собственик.

— После ще ти го дам — каза Далас. — Изнервям се, като те гледам как го размахваш в трезво състояние. Иначе много се радвам, че притежаването на оръжие е разрешено в тази страна, за да могат пияници като татко свободно да се упражняват в бързо изваждане на револвера си.

— Така плашим индианците — опита да се пошегува негова светлост, но не успя да умилостиви ядосаните си синове.

Тръгнах по коридора с желанието да остана насаме със себе си, но чух стъпките на доктор Питс зад гърба си. Продължихме заедно, докато излязохме през задния вход. Въпреки че той продължаваше да се чувства неловко в мое присъствие, неговата загриженост и тревога за живота на мама ме трогна.

— Джак, може ли да поговорим? — попита ме доктор Питс.

— Разбира се.

— Майка ти иска да получи последна благословия.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко, свързано с нея — каза доктор Питс. — Знам, че очаква от мен да се свържа с отец Джуд от Мепкинското абатство. Ти го познаваш, нали?

— Трапистът — казах. — Мама често ни водеше при него, когато бяхме малки. Той дори живя с нас известно време някъде през петдесетте години.

Отидох до телефона и се обадих в абатството, после се върнах в залата и отведох втория си баща до отворения прозорец и по-далеч от семейния кръстосан огън.

— Обади ли се на отец Джуд? — попита той.

— Говорих с неговия абат. Ще отида да го докарам.

— Вземи колата на майка си, тя е на паркинга отпред — каза доктор Питс, след което отново се разплака и сълзите му ми показаха, че неговата любов към мама беше най-малкото равна на нашата.